Желю Желев
Фашизмът (25) (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

5. Несъвместимост на фашизма и демокрацията

Фашизмът дойде на власт с претенцията, че създава една демокрация по-масова и реална от тази на „либералната държава“ — демокрация, която уж „не се израждала в най-лоша плутокрация“. „Берлинер Тагеблат“ в броя си от 7 юни 1933 г. писа за националсоциализма: „Хитлеризма е най-демократичното движение в Германия, което е съществувало през последните петдесет години“ (103–105).

Гьобелс в реч, произнесена на 26 февруари 1937 г. пред масово събрание в Кьолн, обяви, че „в Германия истинската демокрация е вече реална действителност, в която цялата нация свободно изразява своята воля…“ (106–115, 116).

Мусолини в „Учението на фашизма“ също писа, че фашистката държава представлява „организирана, централизирана, властна демокрация“ (112–17).

Хитлер с особено настървение се нахвърля да критикува западната демокрация, от която по неговите думи се ползува само „един тънък слой капиталисти, докато мизерията на народните маси е много по-гляма, отколкото другаде“ (128–376). В речта си пред работниците от оръжейните заводи на Берлин, произнесена на 10 декември 1940 г., той напада либералния Запад точно в тизи смисъл: „В англо-френския свят съществува така наречената демокрация. С други думи, там народът упражнява властта, следователно народът трябва да има също така възможността да изразява своите мисли и желания. Обаче при по-близко разглеждане на този проблем става ясно, че народът сам по себе си няма никакво убеждение и че последното, разбира се — както е това навсякъде — се създава изкуствено. От решаващо значение тогава е: кой просвещава народа и кой го възпитава?

А в действителност ув тези страни управлява капиталътт, сиреч група от няколкостотин човека, които притежават несметни богатства и поради особената структура на техния държавен живот по-малко или повече са независими.

Те казват: «Тук имаме свобода!», и под това разбират преди всичко свободно стопанство, а под свободно стопанство разбират не само свободно придобиване на капитала, но и преди всичко неговото свободно използуване.

Или: да бъдат свободни от всякакъв държавен, сиреч народен контрол както при придобиването, така и при използуването на капитала. Това е същността на тяхното понятие за свободата“ (128–374).

Особен прицел на неговата критика през военния период става Англия: „В тази страна класовите различия са най-големите, каквито човек може да си представи. Сиромашия, невъобразима сиромашия от една страна — и неизчислимо богатство от друга страна, Там не е решен никакъв социален проблем.

Работниците на тази страна, която разролага с една шеста част от земното кълбо и която притежава подземните съкровища на цял свят, живеят налбъскани в мизерни бараки, а широката маса е най-бедно облечена“ (128–376).

На лицемерната демокрация на либералния Запад Хитлер противопостава „реалната“, „истинската“ стопанска демокрация на националсоциалистическа Германия, където е премахната безработицата, а движението на капиталът, т.е. неговото разпределение и използуване, минава изцяло под контрола на нацистката партия. Така Германия от демокрация за „тънък слой богаташи“ се превръща в демокрация за „необятните народни маси“. Хитлер казва: „В света на капиталистическата демокрация най-важният стопански принцип е: народът е създаден за стопанството, а стопанството за капитала.

Ние обърнахме този принцип наопаки и казахме: капиталът е за стопанството, а сопанството за народа! В смисъла на максимата: преди всичко народът, а всичко друго е средство към целта!“ (128–373).

В тази реч, както и в другите филипики срещу либералната демокрация, Хитлер пропуска да каже най-същественото, а именно: първо — чия собственост е капиталът в националсоциалистическа Германия? Второ, какво променя в отношенията на собственост контролът на нацистката партия? Трето, по какъв начин и за сметка на какво е ликвидирана безработицата в Германия? Четвърто, имат ли някаква възможност работниците в националсоциалистическа Германия сами да контролират движението на капитала, независимо от контрола на нацистката партия и държава?

Но за нацистите самото премахване на безработицата в Германия безспорно доказателство, че там има реална демокрация за разлика от фалшивата демокрация на либералните страни.

Най-ярък израз на своята „демокрация“ фашизмът виждаше във военните паради, фкелните шествия в чест на партийните конгреси в Нюрнберг, грандиозните юбилейни митинги и манифестации, гневните протести против враговете на държавата и пр., където обикновено беше цялото население. Тъкмо в това д-р Гьобелс съзря „новия стил на демокрацията“, който националсоциализмът е донесъл със себе си, но който си остава недостъпен за „западните демокрации“. В реч, произнесена на 10 юни 1939 г., той заявява: „В Германия се твори трескаво в областта на всички културни отрасли. Тази година ни предстои едно изпълнено с културни събития лято. Във Виена привършват театралните тържества. Подготвят се усилено тържествата в Хайделберг, Седмицата на германското изкуство в Мюнхен, тържествата в Ерфурт и в Залцбург. Всички тези тържества са единствени по рода си в цял свят и същевременно проява на всестранното разнообразие в германското изкуство. А нека да не говорим за политическите ни демонстрации. Церемониите например в Нюрнберг в Деня на партията представляват нещо ново и невиждано досега. Всяка една от четирите демонстрации в Нюрнберг се отличава със собствен стил и фобма. Те не са измислени на зелената маса и изкуствено наложени, а практиката ги е създала и наложила като израз на вътрешното чувство за форма и образ. В целостта си партийните тържества в Нюрнберг дават израз на големия нов политически стил и са една културна проява на нашето време.

Демокрациите (става дума за Англия, Франция, САЩ — Ж.Ж.) не са в състояние да проумеят това, а камо ли да се помъчат да ни подражават или да измислят нещо подобно. Те нямат силата да организират масите и да им наложат една-единна воля“ (28–28).

Обективно фашизмът помогна нашите представи за демокрация да бъдат съществено допълнени и уточнени. Ние знаем вече, че изкарването на тълпите на улицата в отделни буржоазни страни да манифестират или „протестират“, да носят факли или ентусиазирано да маршируват не значи никаква демокрация, а скрито принуждение, извършено посредством механизми на тоталитарната система: ние знаем, че дори премахването на безработицата и гарантирането на някакъв елементарен екзистенц-минимум също не са демокрация, ако те се правят с оглед подготовката за една агресивна война: че демокрацията значи такава структура на обществото, където за отделната човешка личност са гарантирани основните граждански и политически свободи и където следователно индивидът се приема за по-висша политическа ценност от държавата и нейните институции.

а) Гражданската личност, принесена в жертва на фашистката общност

Във фашистката държава не може да има демокрация, защото демокрацията и тоталитаризчът са органически враждебни и несъвместими като принципи. Самата структура на фашистката държава не позволява демокрация, доколкото абсолютно подчинява на себе си отделната човешка личност и я лишава от всякаква възможност за самозащита.

За фашизма висшите политически ценности са фашистката партия и държавата, а всичко друго е подчинено на тях, задължено е да им служи. Отделната индивидуалност, личността на отделния гражданин е принесена в жертва на „фашистката общност“ и намира своето право на съществуване само доколкото и служи или най-малкото, доколкото и се подчинява.

Приема се, че фашистката партия и държавата като „общности“ най-пълно изразяват общите интереси на гражданите, сливайки се с тях. Следователно те са тъждествени с понятията народ, нация, родина и пр. Оттук произтича заключението, че между държавата и отделния гражданин не може да има противоречия, и ако въпреки тази „логика“ се появи нещо подобно, виновни са гражданите и противоречието трябва да се решава за тяхна сметка.

Изобщо принципът на тоталитаризма е: пълно подчиняване на индивида, на частното на „общността“; безразделно господство на „общността“ над отделното.

Точно противоположен смисъл има традиционната демокразия, каквато и да е нейната класова природа и ограниченост: тя поставя ударението върху отделното, индивидуалното. За нея политическа ценност е отделната гражданска личност и всички други ценности от по-общ порядък, като държавата, политическите партии, масовите организации, са призвани да и служат, да подпомагат нейното изграждане и опазване и преди всичко опазване на гражданските и политическите свободи.

Като въздига отделната гражданска личност в ранг на висша политическа ценност, демократичният принцип излиза от съображението, че развитието и разцветът на обществото (не на държавата) се основава на разцвета на индивидуалността на гражданите. Развито, богато и многообразно може да бъде само общество, което се състои от свободни и многостранно развити личности.

За илюстрация на противоположността между тоталитарния и демократичния принцип в изграждането на държавата можем да приведем древния пример с Атина и Спарта. Макар Спарта да не е била тоталитарната държава точно в смисъла на XX век, нейният основен принцип е по същество тоталитаррен. При нейния военен строй отделната личност е била изцяло подчинена на държавата, считало се е, че основното предназначение на гражданите е да служат на държавата, изграждайки от себе си твърди и закалени войни. И целият духовен живот, цялото мислене на индивида е било подчинено на тази цел.

На тази основа Спарта е достигнала големи успехи във военното дело и се е нареждала между най-мощните във военно отношение гръцки държави. Но това е всичка. В областта на културата нищо не е създала.

В противоположност на нея Атина, другата голяма, гръцка държава, в която процъфтява робовладелската демокрация, е създала всички условия за разгръщането на отделната индивидуалност сред свободните граждани. В нея по думите на Хегел „… геният свободно можел да въплъщава своите концепции — и тоя принцип създал тия велики художествени творби на изящните изобразителни изкуства и безсмъртните произведения на поезията и историята“ (126–389).

Предоставяйки пълна свобода на творците, Атина като магнит е привличала духовете на целия гръцки свят: Есхил, Софокъл, Аристофан, Тукидит, Диоген, Аполонийски, Питагор, Анаксагор и други малоазийци. По такъв начин тя става столица, седалище на културата в целия гръцки свят.

И това е естествено — демокрацията, широките граждански свободи, които тя предоставя на индивида, са най-добрата почва за разцвета на отделната личност, а оттам и за развитието на обществото, което се крепи върху нея.

По същата причина никоя фашистка държава през ХХ век не създаде почва за велики образци на литературата и изкуството, на културата въобще. Само във военизираните сфери на науката и техниката фашистката държава може да излезе пред другите страни и да зарегистрира значителни успехи, експлоатирайки едновременно талата на хиляди учени и на милионните маси. Хитлеристка Германия беше отишла далеч напред в производството на ракети за близко и далечно действие (Фау 1 и Фау 2), тя беше на път непосредствено преди края да създаде атомната бомба. Италия с нейните сравнително ограничени национални възможности също достигна някои успехи в облостта на военната авиация. Но нито германският, нито италианският, нито пък испанският фашизъм не оставиха в общочовешкия културен фонд поне едно крупно произведение на изкуството.

Печалната равносметка от културната политика на фашизма не е поради безгрижието или незаинтересоваността на държавата, както понякога се мисли. Напротив, тя е резултат от прекалено големите „грижи“ на държавата и фашистката партия. Нейните политически вождове стигнаха дотам, да предписват на художниците и литераторите от какво да се вдъхновяват, какво да изобразяват и как да го изобразяват, за да бъде признато от режима за изкуство.

Когато Хитлер „напада“ немските модернисти, между другото изрича и една вярна фраза, че „геният не е безсмислен“. Той обаче пропуска да спомене и за другата страна на гения — „че той не може да бъде ръководен“. Защото онзи, който претендира да го ръководи, трябва да е по-гениален от него. Геният няма нужда от наставници.

б) Изпълнителната власт над законодателната

Политическата структура на тоталитарната държава е несъвместима с демокрацията. Абсолютната централизация на властта прави невъзможно приложението на основния демократичен принцип при изграждането на държавата: разделението на властите. Формално тя запазва трите власти (законодателна, съдебна и изпълнителна), доколкото запазва парламента, правителството и съда като държавни органи. Но това е само формално, тъй като поради срастването на държавата с фашистката партия последната има пълен контрол над трите власти. Практически и парламентът, и правителството, и съдът се състоят от членове на фашистката партия, които тя контролира организационно като нейни членове. Следователно и трите власти стават своеобразни звена на фашистката партия подобно на партийните органи. Затова тя гледа на тях като на органи, предназначени да провеждат нейната политика в държавата и гражданското общество.

Или ако се опитаме по-цялостно да представим нещата, получава се следната картина: една държава, която е формално изградена подобно на буржоазната република със строго спазване на принципа за разделяне на властите. Но над цялата държава с нейните три власти и съответните на тях органи стои фашистката партия начело с нейния несменяем водач. Тя контролира неограничено трите власти, цялата държавна машина. В същото време никой не може да контролира самата партия — нито държавата, нито масовите организации, нито гражданското общество. Тя извежда своята власт от народа въобще, както монархът извежда самовластието си от бога.

Получава се тавтология в движението на властта. Тъй като правителството, парламентът и съда изпълняват директивите на фашистката партия, т.е. провеждат една и съща политика и еднакво са безвластни пред партийното ръководство, фашистката държава в реалния политически живот започва да избягва този формализъм, като прихвърля ударението върху изпълнителната власт. След като въпросите не се решават от парламента, правителството и съда, а от ръководството на фашистката партия, ролята на трите държавни власти става чисто изпълнителна. Или, което е все същото, единствената държавна власт, запазваща реалната си роля е изпълнителната власт.

С оглед избягването на тази аномалия и за по-голяма оперативност, в работата на държавния апарат фашистката партия оторизира изпълнителната власт с правото да упражнява законодателни функции. Така правителството получава правото да издава закони, ставайки и законодателна власт. А органът на законодателната власт — парламентът придобива формално значение и се използува за пропагандиране на мнимата демократичност на режима.

Правителството на Хитлер, след като получи на 24 март 1933 г. от Райхстага Закона за изключителните пълномощия, съгласно които „Имперските закони могат да се издават и от имперското правителство“ (103–94) — с този акт самият Райхстаг беше елиминиран като законодателен орган. Впоследствие всички закони със съдбоносно значение за фашистка Германия се издаваха от Хитлер. Неговото правителство е класически пример как фашистката държава дава законодателна власт в ръцете на изпълнителната и с това погазва напълно принципа за разделението на властите. След 24 март 1933 г. Райхстагът служеше като трибуна на партийния водач Адолф Хитлер, от която той произнасяше своите пропагандни речи пред чуждите дипломати и журналисти.

Седем години преди това същата история се разигра с правителството на Мусолини. След прокарването на „изключителните фашистки закони“ през 1925–1926 г., в резултат на което фашистката партия установи еднопартийна система и завладя напълно държавната машина, режимът даде рязко предимство на изпълнителната власт пред законодателната, или по-точно — предостави законодателни функции в ръцете на изпълнителната власт. Правителството можеше да решава въпроси, които по-рано са били изцяло от компетенцията на парламента. Първите си „реформи“ в това напровление италианският фашизъм осъществи чрез промулгирането на два закона: а) Закона за правата и задълженията на шефа на правителството, първия държавен секретар и б) Закона за правата на изпълнителната власт да издава правни норми. С това ролята на парламента като законодателен орган бе сведена до нула.

Тази особеност на фашистката държава е типична и за Испания. Със Закона за утвърждаването на Кортесите от 17 юли 1942 г. Франко определи тяхната роля така: „Основната задача на Кортесите се заключава в подготовката и разработката на законите без ущърб за пълномощията на държавния глава“ (29–284). Член 13 от същия закон предоставя „право на правителството в случай на война или по съображения за спешност да приема всякакъв декрет или закон, за който на Кортесите се съобщава само след неговото издаване“ (20–285).

Разбира се, фашизмът открито не отрича принципа за разделението на властите. Той само го „коригира“ и нагажда към нуждите на държавата. Един от теоретиците на италианския фашизъм — Роко, пише следното по този въпрос:

„Принципът на деленето на властите не е абсолютен, не стои над необходимостта държавата да живее, и заради него тя не може да бъде пожертвувана. Този принцип може и трябва да бъде възприет като основен принцип в конституцията на държавата — доколкото поддържа нейния живот и съставлява източник за ред в държавната дейност. Но когато необходимостта на държавния живот изисква, щото функциите, поверени на една от специфичните власти, особено на законодателната власт, да бъдат упражнявани от правителството, което има дълга и отговорността да осъществява ежедневно и непрекъснато живота на държавата, тогава принципът за деление на властите трябва да получи едно ограничение и едно изключение, и всичко това означава, че делението на властите е един норма лен принцип, но не е нито абсолютен, нито неотменяем“ (112–45).

В примата на изпълнителната власт над законодателната фашизмът вижда своето голямо „предимство“ пред традиционната либерална демокрация. Той смята, че по такъв начин постига една оперативност и деловитост, които са способни незабавно да решават наболелите обществени проблеми, без баналните и безконечни спорове в парламента. Министърът на държавните финанси в кабинета на Мусолини Ди Стефани заявява по този въпрос: „Фашизмът замени споровете с дела“ (112–112). Друг теоретик на фашизма, развивайки същата мисъл, пише: „Правото на изпълнителната власт да издава декрети — и закони — даде възможност на фашизма да разреши за кратко време неразрешимия за други управления въпрос за съдебната география — за седалището на съдилищата. Докато по-рано в парламентът въпросът за закриването или откриването на едно съдилище беше исторически въпрос, отнемаше по няколко заседания на камарата и обикновено не се решаваше окончателно, сега фашисткото управление само с един декрет закри касационни съдилища и остави само един за цялата страна от съществуващите по-рано пет — една вредна аномалия, която много управления преди това са искали да премахнат“ (112–95).

Рудолф Хес в една своя реч, произнесена на 16 януари 1937 г., също възхвалява конституционната реформа, „коригираща“ принципа за разделението на властите: „Националсоциализмът се погрижи за това, щото жизнените нужди на нашия народ занапред повече да не се разпиляват в Райхстага и да не бъдат предмет на търговия между партиите. Вие сте разбрали, че в новото правителство решения от исторически мащаб се изнасят от фюрера и неговия кабинет — такива решения, които в други страни се предшествуват от много седмици парламентарни дебати“ (84–706).

Следствие на това фашистката държава не само поставя изпълнителната власт над законодателната и съдебната, но прави невъзможни и правителствените кризи. В Германия, Италия и Испания не е имало нито една правителствена криза по време на фашизма. В 1965 Франко създава дванадесетия си правителствен кабинет. Той грижливо подбира и сменя министрите си, когато се износват. Хитлер и Мусолини, макар да нямаха време за формиране на толкова много правителствени кабинети, общо взето, процедираха по същия начин. Фашизмът установи тъй нареченото въртящо се правителство, където отделните министри се сменят, но кабинетът си остава същия начело с фашисткият водач. В това фашизмът вижда едно от големите си предимства пред либералната демокрация, която често страда от продължителни правителствени кризи. Всъщност това мнимо „предимство“ се дължи на факта, че правителственият кабинет е само един инструмент в ръцете на фашистката партия, чрез който тя превръща своята партийна политика в държавна. Именно затова постоянната фигура в кабинета — правителствения шеф — е идентична с шефа на партията.

в) Прокуратурата — подчинена на полицията

Това положение е по-частен случай за погазване принципа за разделянето на властите. Но и той произтича закономерно от структурата на фашистката държава — или по точно, от реалното движение на властта при нея. Партийните и държавни водачи на фашизма управляват страната, като се опират главно на органите на терора: гестапо, СС, СА в Германия; фашистката милиция, въоръжената организация „Млади фашисти“ и др. в Италия. Това е най-надеждната им политическа опора както в държавата, така и в самата фашистка партия.

Самият Хитлер неведнъж е подчертавал ролята на терора в неговата система на управление. В неговите разговори с гаулайтерите във вилата му в Брехтесгаден той заявява: „… аз ще засея терор с внезапна употреба на всички мои средства за разрушение. Терорът е най-мощното политическо оръжие и аз няма да се лиша от него под предлог, че той дразни някои глупави еснафи. Успехът зависи от грубия удар, който ужасява и деморализира… И ако има между вас страхливци, които се дразнят от това, нека да отидат да живеят в манастирите при калугерите. За тях няма място в моята партия“ (52–43).

Схемата „национален водач — фашистката партия — държава — гражданско общество“ не е истинският път на движението на властта. Илюзията, че фашистките водачи управляват страната, като се опират директно на фашистката партия, идва от пропагандата, която в стремежа си да представи една широка социална база на режима прекалено много изтъква ролята на фашистката партия в управлението на страната. Всъщност фашистките водачи управляват, като се опират главно на системата на терора, т.е. на онази богато платена и въоръжена част от фашистката партия, която е материално заинтересована от укрепването на властта. Фашистката върхушка не може да се опира главно на фашистката партия, защото по своя социален състав тя е твърде разнообразна, с грамадни различия в материалното положение на нейните членове, от което неизбежно се пораждат различия в настроенията, чувствата, мислите. Не може един работник, членуващ във фашистката партия, да мисли еднакво с хората от върхушката, които получават стократно по-големи заплати и са отрупани с привилегии; не може интелектуалецът и офицерът, произлизащи от стар аристократичен род, да имат еднаква психология с тази на партийтия функционер парвеню. Най-после между отделните представители на върхушката също има съперничество (например Хитлер — Грегор Щрасер или Хитлер — Рьом), което при определени условия може да доведе до заговор и смяна на ръководството.

Ето защо върхушката не може да се опира непосредствено върху фашистката партия при нейната многочисленост и социална пъстрота. Да не забравяме, че т.нар. „фашистко общество“ е все пак едно дълбоко разслоено класово общество. Тези особености крият опасни изненади — заговор, вътрешнопартийна опозиция и пр.

За да ги избегне, върхушката се опира непосредствено на политическата (тайната) полиция и едва посредством нея върху партията и държавата. Защото, ако например в партията възникне опозиция, ръководството няма да спори с нея, няма да я убеждава в своята правота чрез политическа дискусия, а ще я смаже незабавно посредством апарата за насилие.

По такъв начин полицейският апарат става най-довереният орган на фашистката върхушка, най-здравата и политическа опора. За изпълнението на тази си роля терористическия апарат получава съответно най-голяма власт, широки пълномощия да действува от името на върхушката.

При този механизъм на действие — а той не може да бъде друг, съдът и прокуратурата, естествено, остават малко встрани. Съдът е свързан с известна публичност и бавност на действията, които понякога са фатални, а за фашистката диктатура са нужни преди всичко бързина и незамисляща се над нищо решителност.

По тази причина във фашистката държава правосъдието обикновено действува след полицията. Със задна дата то оправдава и облича законообразна правна форма това, което вече е извършено от терористичния апарат. И понеже правосъдието е подчинено на полицията, то оправдава всички нейни действия. Ако то се обяви против едни или други действия на терористичния апарат, то би нарушило реалното съотношение на властите при фашистката държава, което е недопустимо. По същата причина всеки, който е попаднал в ръцете на полицията, е виновен, защото обратното би могло да означава, че полицията върши противозаконни или незаконни действия, което от гледна точка на интересите на фашисткия режим е недопустимо.

Историята на националсоциалистическата държава и партия изобилствуват с такива примери. Достатъчно е да припомним т.нар. „Рьомов пуч“. Само за една нощ на 30 юни 1934 г. бяха изклани наколко хиляди оберфюрери на СА, защото бяха заподозрени в подготовка на заговор против ръководството на нацистката партия, макар за подобно подозрение да са липсвали основания. Операцията е проведена от най-надеждната политическа опора на нацистката върхушка — отредите на СС. Няколко месеца по-късно съдът въз основа на „доказателствата“, дадени от СС, потвърди, че действително е бил подготвян заговор и неговото ликвидиране е трябвало да стане бързо и енергично. С това беше юридическо оправдано едно от най-отвратителните кланета в историята на Германия.

Достатъчно е да напомним още за терора през първите месеци след завземането на властта от нацистите. Десетки и стотици хиляди политически противници на режима бяха задържани в училищата и концентрационните лагери без съд и без присъда. Това беше прословутият „превантивен арест“, който се извършваше по усмотрение на щурмовашките фюрери, без каквато и да било санкция на съда. Едва след като тези хора бяха натъпкани в затворите, фашистката партия реши да придаде законен вид на масовия терор. Започна се създаването на местните съдилища, които трябваше да предяват обвинения в държавна измяна към онези, които вече много месеци бяха затворени.

Този пример особено нагледно показва взаимоотношенията между съда и терористичния апарат. Макар единият и другият да са органи на фашистката система, последната предпочита да използува терористичния апарат, защото той е по-ефикасен и скъсява пътя към целта, като отстранява всички онези формалности свързани с правораздаването.

Приведените примери свидетелствуват, че фашистката система няма време да се занимава със съдилища, когато трябва да се действува бързо, решително и безпощадно, защото нейната опора е в терора (физически, политически и идеологически). Ако тя допусне само в едно звено на нейната система да се развие процес на „разложение“, това може бързо да се разшири върху други звена и по такъв начин да доведе до нейното разрушение. Щом трябва да се бори, правосъдието за нея става излишен лукс, какъвто изрядко се позволява само с пропагандна цел, за да се представи пред света като правова държава, но само при сигурна гаранция срещу изненади. Тогава именно тя организира „публични“ процеси, на които присъствува отбрана публика — членове и функционери на фашистката партия, чиновници от службите за държавна безопасност. Информацията, която прониква в пресата, е по съответен начин обработена, за да може обществеността да остане с впечатлението, че съдебната процедура протича при най-строго спазване на законността.

Разбира се, не се допускат чуждестранни кореспонденти на процеса, защото могат да дадат нежелателни преценки за режима: партията не може да позволи друг да информира собствената общественост за събитията в собствената и страна. Лайпцигският процес (1933–1934 г.), където чуждестранните кореспонденти имаха свободен достъп, всъщност е едно изключение. Това не беше още типичен фашистки съд, а старият Имперски съд, който нацизмът завари и реши да използува за свои нужди. Съдиите още не бяха членове на фашистката партия, макар че се намираха напълно под нейния контрол. Не случайно веднага след приключването на процеса Имперският съд беше разтурен и на неговото място беше изграден т.нар. „Народен съд“, в състав двама съдии и пет функционери на фашистката партия. Типичният фашистки съд, първо, не допуска да присъствуват на процеса чуждестранни кореспонденти, и второ, благодарение на това никога не издава оправдателни присъди (защото всяка оправдателна присъда в условията на тоталитаризма действува обратно като бумеранг). Всеизвестно е какъв грамаден морален и политически удар беше нанесен на нацисткия режим с издаването на оправдателни присъди за Димитров, Танев и Попов. След като представителите на Коминтерна не бяха подпалвачи, значи техните противници — националсоциалистите — са подпалвачите!

Именно по тази причина нацистите не се решиха да организират втори Лайпцигски процес над Е. Телман, макар многократно да се законваха. Един процес срещу вожда на компартията, за да получи признание на публичен процес в очите на световната общественост, трябваше да бъде най-малко в същата степен публичен като този в Лайпциг. Но кой би могъл да се съмнява, че Телман щеше да се държи също така твърдо и нападателно, както Димитров? Следователно имаше всички основания да се предполага, че процесът ще се обърне срещу неговите организатори. От друга страна, нацистите не виждаха политически смисъл да организират традиционен фашистки съд над Телман, защото световната общественост щеше да го заклейми като най-цинична политическа разправа. А самите организатори не можеха повече нищо да спечелят вътре в страната, след като Телман и без това беше техен пленник. Следователно, щом юридическият път губи значение, трябва да се действува с полицейски средства.

От гледна точка на отделната гражданска личност във фашистката държава подчиненото положение на съда спрямо полицията се представя като един омагьосан кръг, от който не може да се излезе. Полицията е институтът, който в най-голяма степен потъпква личните и политически свободи на гражданите. За да се оплаче от произвола на полицията, например от гестапо, гражданското лице трябва да се обърне към съда, към съдебните органи. Но тъй като съдебните органи са напълно зависими от полицейския апарат, той фактически отново попада под ударите на полицията. Или оплакващият се, търсещият справедливост гражданин отново се оказва изправен пред онази държавна институция, от която се оплаква. Палачът става и усъдият. „Разни хора често се оплакват от мнимите ексцесии на щурмоваците… — писа «Фьолкишер Беобахтер» в броя си от 26 август 1933 г. — Във всеки случай първата инстанция, към която следва да се обръщат с такава жалба, е местният отряд на щурмоваците.“ Щурмоваците вършат престъпления, щурмоваците въздават справедливост на своите жертви!

Този омагьосан кръг произтича от обстоятелството, че както полицията, така и съдът са органи на фашистката партия и изпълняват нейната воля. Когато ръководството на фашистката партия дава директива на полицията да упражнява масов терор срещу потенциалните и реалните противници на държавата, не може да се очаква съдът да се обяви против този терор. Като фашистки орган, той трябва да го оправдава и да дава правна санкция на насилията, извършени от полицията.

г) Кукленото положение на парламента

След като законодателните функции са преминали в ръцете на изпълнителната власт, а правителството получава изключителните пълномощия да издава закони или закони-декрети, ролята на парламента става чисто формална. Той се опразва от съдържание, а доколкото продължава да съществува — нито една от трите фашистки държави не унищожава парламента, — неговото значение е чисто фасадно, да създава илюзията, че в съответната страна нормално функционира правова система. Доколко това е така, проличава от „Програмната правителствена декларация, направена от райхсканцлера Адолф Хитлер пред Райхстага на 23 март 1933 г.“. В нея е казано: „Германското правителство би действувало противно на духа на народното възраждане, ако допуснеше да преговаря и да иска разрешение от Райхстага за всеки отделен случай и за всяко отделно мероприятие.

Действувайки така, правителството няма никакво намерение да премахне Райхстага и неговите функции, напротив, то си запазва правото да го държи от време на време в течение относно мерките, които мисли да предприеме, и даже по известни мотиви, ако намери за необходимо, да иска одобрението на парламента“ (128–188).

В същата декларация Хитлер обяснява защо националсоциализма не признава парламентарната система. „Ние не признаваме в парламентарната система никаква изява на народната воля, която логически може да бъде само воля за запазване на народа: ние виждаме в парламентарната система едно погрешно представяне на тази воля, ако не дори изопачаване. Волята на един народ за утвърждаване на неговото съществуване се проявява най-ясно и най-полезно в неговите най-добри личности! Те са представителното ръководство на една нация и само те могат да бъдат гордостта на един народ, но никога онази парламентарна група, чието рождено място е изборната урна и чийто баща е анонимната избирателна бюлетина!“ (128–202).

Текстът на програмната декларация на националсоциалистическото правителство кореспондира напълно с онова, което Хитлер бе писал много преди това в „Моята борба“: „Целта на нашия днешен парламентаризъм не е да образува едно събрание от мъдреци, но да скърпи едно мнозинство от духовно зависими нули, чието ръководене в определена посока ще бъде толкова по-лесно, колкото по-голяма е личната ограниченост на отделните депутати. Само така е възможно да се прави партийна политика в днешния лош смисъл на думата“ (128–35).

Формалният характер на парламента във фашистката държава се определя от няколко обстоятелства: а) че той де факто е подчинен на правителството, което вместо него има реална законодателна власт, издава закони, които влизат незабавно в сила, а със задна дата се внасят в парламента за одобрение или за сведение; б) дори ако законодателната власт беше в ръцете на парламента и той стоеше над правителството като изпълнителна власт (както е при строго спазване на принципа за разделението на властите), и това не би изменило кукленото положение на парламента. Защото над него, както над съда и правителството, стои едно „представително ядро на нацията“, наречено фашистка партия. Всички закони и декрети, преди да бъдат внесени за одобрение в парламента, най-напред получават своето одобрение от представителното ядро на фашистката партия. Без неговото разрешение никакъв закон не може да бъде внесен в парламента.

Достатъчно е да си спомним за правата, които Хес (като заместник на фюрера), а по-късно Мартин Борман (като началник на партийната канцелария) имаха над законодателната дейност на райха или Великият фашистки съвет — над италианския парламент.

По такъв начин благодарение на изградената система се ликвидира всякаква реална политическа дейност в парламента, чието единодушие по всички въпроси е ехо от партийните конгреси, където всичко се приема с „Хайл Хитлер“ или „Франко — Фаланга“!

През цялата история на фашизма не е познат случай, когато парламентът не е одобрил внесен за обсъждане закон от правителството, нито да е направено възражение или бламиране на правителството. Тези факти разкриват най-убедително напълно формалния характер на парламента като държавен орган и същевременно показват действителната му роля на трибуна, от която водачът на фашистката партия оповестява своите решения на гражданите и на външния свят.

Начинът на избиране на депутатите в парламента е също много показателен. Кандидатите се посочват направо от фашистката партия или от казионните масови организации, които са под нейния контрол. В Италия например кандидатите се представят от корпорациите и съставните им организации, като листата се допълва от Великия фашистки съвет, т.е. от висшия държавен и партиен орган на италианския фашизъм. „Вместо от партиите кандидатите се посочват от организираните производствени, стопански и интелектуални групи — организациите и органите на корпоративната държава. Към тях Великият фашистки съвет прибавя най-ценните хора от всички области на обществения живот, които нацията (разбирай: партията — Ж.Ж.) сама е издигнала като нейни водачи“ (112–205).

Джоакино Волпе, говорейки за задачите на Върховния фашистки съвет, представя по следния начин неговия висш контрол над бъдещите „законодатели“; „Но другото право и дълг беше да се подберат предложените от синдикалните организации кандидати, за да се образува листата, която ще трябва да се представи на избирателите. Това ще рече, че бъдещите, излъчени от корпорациите законодатели трябва първо да минат през филтъра на едно съвършено политическо и фашистко тяло — Великия съвет“ (17–139).

В Германия и Испания се процедира по същия начин. Масовите организации издигат своите кандидати, но понеже начело на масовите организации стоят членове на фашистката партия, работещи по нейните директиви, фактически кандидатите са издигнати от фашистката партия.

Във Франковите Кортеси, където съгласно закона биват избирани 438 депутати (прокурадори), влизат членовета на правителствения кабинет, членовете на Националния съвет на Фалангата (100 души), председателите на различните държавни съвети и „вертикални профсъюзи“ (не по-малко от 100 души), кметовете на столиците на провинциите на Испания, ректорите на университетите, плюс лицата, които „за забележителни услуги пред родината“ се назначават от държавния глава. Към тези прокурадори се прибавят онези депутати, които ще бъдат избрани от казионните профсъюзи („вертикалните синдикати“) црез всеобщо и равно гласоподаване. По този начин е изключена възможността в Кортесите да попаднат хора, които от гледна точка на Фалангата са нежелателни. Даже ако това стане по някаква случайност, винаги могат да ги отзоват чрез съответната организация, която ги е избрала, понеже и тя е под контрола на Фалангата.

При този механизъм на избиране на депутатите във фашисткия парламент в неговия състав се оказват, фактически, ръководните функционери на фашистката партия и представителите на изпълнителната власт. В Райхстага целият състав на депутатите носи партийната униформа на националсоциализма и в този смисъл външно той с нищо не се отличава от състава на партийните конгреси в Нюрнберг, където се наблюдава същата гледка. Работата обаче не се изчерпва само с външното сходство. Понеже Райхстагът има същия или почти същия състав като партийните конгреси, защото и в двата случая присъствуват: фюрерът, райхслайтерите на партията, гаулайтерите, част от крайслайтерите, ортсгрупенлайтерите и пр.; ръководителите на масовите организации (Германския трудов фронт, Женския националсоциалистически съюз, „Хитлерюгенд“ и т.н.); редови националсоциалисти, които нищо не разбират от политика, но трябва да покажат „демократичното“ начало на фашизма, или както италианските фашисти се изразяват, „интегралнато представяне на народа“.

Ликвидацията на парламента като представител на законодателната власт на държавата и като върховен държавен орган обикновено се представя от теоретиците на фашизма като голямо реформаторство: освобождаване на парламента от недъзите му при традиционната буржоазна демокрация: „Фашисткото учение — обяснява един от тези теоретици — не само не е против парламента, но създава на мястото на сегашния парламентаризъм нов такъв, като прокламира нови принципи, които да легнат в основата му.“

… „В съгласие със своята теория за начина на формиране на националната воля фашизмът отрече по начало правото на политическите партии да посочват и избират членовете на парламента. Според него непоправимата котерийност на политическите партии им пречи да изберат за депутати най-добрите и най-дейните от гледището на интересите на държавата. Слабите и малки партии или нямат хора, или пък влизат в комбинации, които пращат в парламента случайни и нежелани за цялата нация хора. В силните партии, ако не са начело с корумпирани партизани, съществува едно тираническо вътрешно управление, което раздава или продава депутатските места. Винаги в големите партийни управителни тела има отделни, командуващи партията единици, които най-често не са заели първенството си по доказана дейност в полза на държавата“ (112–203).

„Масата сама, без ръководството на държавата, не може да се произнася по въпросите на управлението, но и много пъти не желае да прави това. А и когато го прави, то е свързано с толкова различни причини и подбуждения, че е невъзможно да се помисли даже какво число на гласовете може да формира някаква национална воля“ (112–204).

Резюмирайки своята критика на многопартийния парламент, същият автор посочва два главни недостатъка:

„1. В него «народът участвува не сам, а чрез професионални политици». Сегашният парламент е съставен от професионални политици, половината от които са там, за да получават прехраната си, обезщетението си за оказани на партията услуги. Болшинството пък от останалата половина е вече преуморено от партийни борби, мисли само за тях и има много малко енергия за ползотворна работа в парламента“ (71–205).

2. „Словоборството, партийни борби с почти изключително партизански характер. Ако се отмахне всичко казано в парламентите не по предмета, поставен на обсъждане, всеки парламент би свършил работата си за 3 и по-малко месеца в годината, за която сега и цяла година не му стига“ (112–205).

В замяна на това ето „новото“, което фашизмът предлага:

„С тази критика фашисткото учение за държавата поставя основите на своя парламентаризъм. Външната форма на парламента се запазва: той и занапред ще бъде носител на законодателната власт (!!!) и неговите членове ще се избират чрез общо гласоподаване.

Премахва се обаче партийността при избирането. Последното се състои от три момента: предлагане на кандидатите за депутати, утвърждаване и попълване на листите за гласуване. Първите два момента са от по-голяма важност от самото гласуване. Затова и държавата трябва да се намеси и да има последната дума по състава на листите. Тя не може да не се интересува кой ще защищава интересите и“ (112–205).

д) Фарсовият характер на изборите

Изборите във фашистката държава са само една от многото политически комедии. Логично би било в такъв тип държава изобщо да няма избори, защото успехът на победата е абсолютно гарантиран. Тя никога не може да загуби изборите След като е изградила структурата на тоталитарния режим, тя може винаги да спечели изборите, ако не с пълни 100 процента, то с едно голямо приближение към тях. Например при плебесцит за Саарската област през 1935 г. 90 процента от населението гласува за присъединяването към Германия. (71–194); резултатите от плебисцита върху аншлуса на Австрия по официални данни са следните: 99,75 процента с „да“ в Австрия и с 99,08 процента с „да“ в останалата част на Германия (148–176). Едно сравнение обаче с изборните успехи на нацистката партия при демократичната система на Ваймарската република показва колко подозрителни са тези 99 процента. Всеизвестен факт е, че до идването си на власт нацистите никога не можаха да съберат повече от 37,3 процента от гласовете.

При референдума от 19 август 1934 г., когато нацистите поставиха на „народно гласуване“ въпроса за обединяването длъжностите на президента и канцлера, немският народ също „единодушно“ и „с голямо въодушевление“ предостави двете власти в ръцете на Хитлер. За тези 99-процентови гласувания съществуват изказвания, които ни помагат да разберем по-добре характера на изборните победи във фашистката държава (например на районния партиен ръководител на нацистката партия в участъка Берлин — Бранденбург; „Който на 19 август не вземе участие в гласуването, е дезертьор и не може да бъде поданик на Германската империя“ (103–109).

Референдумът през март 1949 г. в Испания по въпроса, дали след смъртта на Франко трябва да се запази монархията, или не, представя същия спектакъл. Правителството получава над 80 процента от гласовете в полза на монархията, т.е. отговора, който то желае да получи.

Политическите избори в тоталитарната държава са формални, защото са нагласени така, че чрез тях управляващата фашистка върхушка просто се самоизбира.

„По-нататъшна стъпка — четем в материалите на Нюрнбергския процес — в укрепването на полицейския контрол на нацистките заговорници е било свеждането на изборите до чиста формалност, лишена от какъвто и да било елемент на свобода на изборите. Избори в истинския смисъл на тази дума не са могли да се провеждат при нацистката система“ (84–580).

Документите, оцелели след капитулацията на фашистка Германия, показват как са минавали изборите, каква е била реалната действителност зад пълното единодушие на избирателите, как са действували онези скрити сили на терора, които нормално излизат като пазители на реда и спокойствието, как казионните организации се превръщат в оръдие на държавната власт, принуждаващо своите членове да гласуват. „Ние разполагаме с пълно досие от крайса Ерфурт (Тюрингия), съдържащо материали във връзка с плебисцита от 1937 г. — заяви английският обвинител Максуел Файф на процеса в Нюрнберг. — Щутцпунктлайтерите са били длъжни предварително да съобщят за всички онези лица в техния район, по повод на които те с увереност могат да предположат, че ще гласуват против. СД издава заповеди, адресирани да щутцпунктлайтерите и всички ръководители на отделенията от службата за безопасност. Ръководителите по места са задължени в най-голяма степен да съдействуват на щутцпунктлайтерите“ (89–563).

А ето как практически СД изпълнява тази директива за проследяване на гражданите — дали гласуват с „да“ или „не“, което беше лесно да се установи (89–563). От този документ на СД се вижда, че жената на Билшовски била доведена да гласува, за да гласуват всички избиратели, та по такъв начин режимът да получи пълната подкрепа на германския народ. Друг документ ни съобщава, че „на работника Ото Виганд се наложило четири пъти да напомнят, че той трябва да гласува в деня на изборите, и в края на краищата той гласува само в резултат на натиска“ (89–563). Този работник е знаел; че зад полицейският натиск на местните партийни отговорници се крие реалната възможност да отиде в концентрационен лагер или най-малкотто — арест.

Впрочем друг документ разкрива по-добре мотивите на онези, които се подчиняват на натиска, за да гласуват: „Мъжът… гласува. Несъмнено той направи това поради страх от нов арест“ (89–563).

В гау Кобленц — същата история: „Там, където е било дадено указание за специално наблюдение и контрол — докладва крайстгешефтсфюрерът на СД, — в някои ортсгрупи са гласували «против» и подали недействителни бюлетини главно жени“ (89–564).

А „… в Бремен крайслайтерите, ортсгрупенлайтерите и щутцпунктлайтерите са били длъжни да съобщят писмено за чиновниците от гражданските служби, които не са взели участие в гласуването през време на избарите от 26 март 1936 г.“ (89–564).

Интересно е и това, че „в Тюрингия именно блоклайтерите и целенлайтерите (т.е. партийните ръководители — Ж.Ж.) трябвало да представят исканите доклади за това, как населението е реагирало на резултатите от плебисцита в 1938 г. особено в малките градове и села“ (89–565).

„В Ротенбург партията организира демонстрация против епископа, който отказва да гласува…“ (89–564). Това е характерен прийом на фашистката държава, когато трябва да окаже натиск върху гражданското общество: тя не действува директно и брутално с полицейския си апарат, а използува масовите организации като уж недържавни, но реагиращи „спонтанно“ в защитата на държавата граждански организации. По такъв начин фашистката власт постига две неща: тя използува полицейските санкции, а същевремено ги съчетава със „спонтанна“ подкрепа от страна на народа. В този стил тя извършва и цялата подготовка за изборите: за докарването на всеки избирател до избирателната урна отговарят по няколко отговорници от различните масови организации на територията на даден участък. Целта е всички избиратели, вписани в избирателните списъци, да гласуват. Хосе Гарсия описвайки подготовката на референдума през март 1947 г., отбелязва: „Толкова широко участие на масите в референдума беше обусловено от неговата щателна подготовка. Всеки избирател се внасяше в предварително изготвен списък. За всеки глас в избирателния списък отговаряха десетки и даже стотици отговорници по референдума. Неучастието в гласуването се третираше от властите като бойкот или враждебно отношение към режима. Страхът от репресии караше мнозина да участвуват в нелепата «консултация с народа»“ (20–324).

е) Унищожаване на гражданските и политически свободи

С установяване на фашистката система най-напред се унищожават гражданските и политически свободи на личността. След като цялата власт и всички права преминават в ръцете на държавата, отделната личност става абсолютно безправна. Тя получава само онзи минимум права и свободи от държавата, който е необходим за още по-предана служба на режима.

Фашистката държава излиза от своята основна концепция, съгласно която тя е висшата политическа реалност и всичко, което претендира за реалност, може да почерпи своята реалност от нея. Италианските фашисти изразяваха този принцип с думите: „Всичко за държавата, нищо извън и против държавата“.

Прилагайки на практика към тогавашната италианска действителност, той даде корпоративната система, която обхваща всички и всякакви организации, всички и всякакви дейности, с една дума — цялото гражданско общество във всичките му проявления. Отделната човешка личност може да се проявява само в държавата и чрез държавата. „Фашистката държава — пише Мусолини в «Учението на фашизма» — е най-висока и мощна проява на личността… Тя представя всички форми на нравствения и интелектуален живот на човека“ (80–8).

„За фашизма държавата е абсолют, пред който индивидът и групите са относителното. Индивидите и групите са «мислими», доколкото са в държавата… Държавата не е само настояще, но е също минало и преди всичко бъдеще. Като надминава краткостта на живота на индивидите, държавата представя присъщото на нацията съзнание. Формите, в които държавите се изразяват, се менят, но необходимостта остава.

… За фошизма държавата не е нощен пазач — продължава Мусолини, — който се грижи само за личната безопасност на гражданите, не е и организация с чисто материални цели, като например мирно съжителство, за чието осъществяване би бил достатъчен един управителен съвет; не е и създание на чистата политика без връзка с материалната и сложната действителност на живота на отделните люде и на народите. Държавата, така както фашизмът я схваща и осъществява, е духовен и нравствен факт, защото конкретизира политическата, правната, икономическата организация на нацията…

Държавата възпитава гражданите на гражданска добродетел, дава им съзнание за тяхното предназначение, води ги към единство; съгласува интересите им в справедливостта; предава завоеванията на мисълта в науката, изкуството, правото, човешката общност…“ (80–21).

С една дума, фашистката държава е такава всеобхватна, че поглъща цялата дейност и всичките прояви на индивида, включително и самия индивид. Затова той и принадлежи и следователно няма право да иска да бъде свободен от държавата. Държавата, която в представите на фашизма съвпада с народа, нацията, родината и т.н., се грижи за него като рождена майка. И той няма право да иска от нея свобода, както синът не може да бъде свободен от своята майка.

„Държавата, опряна върху милиони индивиди — продължава Мусолини, — както я признават, готови са да и служат, не е тираничната държава на средновековния господар.

… Индивидът във фашистката държава не е унищожен, а е по-скоро умножен, така както в един полк войникът не е намален, но е умножен от броя на своите другари. Фашистката държава организира нацията, но след това оставя на индивидите достатъчно простори: тя е ограничила безполезните и вредни свободи (!!!), а е запазила съществените. Не индивидът, а само държавата може да бъде тоя, който съди в тази област“ (80–23).

„В нашата държава на индивида не липсва свободата. Той я притежава повече от усамотения човек: защото държавата го закриля, той е част от държавата. А пък усамотеният човек остава незащитен“ (80–35). По тази причина фашисткото правителство не се колебае да съди отделни автори по идеологически съображения. Оттук и омразата към либералната демокрация, която поставя индивида по-високо от държавата. „Либерализмът ограбваше държавата в интереса на отделната личност; фашизмът отново затвърдява държавата като истинска действителност на индивида. И ако свободата трябва да бъде принадлежност на човека, а не на оная абстрактна кукла, за която мислеше индивидуалистичният либерализъм, фашизмът е за свободата. За единствената свобода, която може да бъде нещо сериозно, свободата на държавата и на личността в държавата (13). Щом за фашиста всичко е в държавата, нищо човешко или духовно не съществува; и толкова по-малко има стойност извън държавата. В този смисъл фашизмът е обобщаващ и фашистката държава — синтез и единство на всички ценности — тълкува, развива и дава сила на целия живот на народа (14)“ (80–20).

Ако индивидът обаче не е съгласен с политиката на държавата, с нейната идеология и морал, ако той отхвърля нейните грижи и защита и желае да я критикува, да се бори срещу нея, тогава фашистката държава наистина показва „демократичната“ си физеономия. Тя пуска в действие всички средства за принуждение — от натиска на масовите организации до концетрационния лагер, — за да го пречупи и вкара в „правилния“ път.

Сравнението, което Мусолини прави между индивидите в държавата и войниците в един полк, има по-дълбок смисъл. То не само показва пълното сходство между фашистката държава и казармата, но разкрива и „свободата“ на индивидите в нея. Както в казармата съгласно военните устави войникът има свободата само да мисли как по-добре да изпълни заповедта на началника (но без колебание да я изпълни или не), така и индивидът в тоталитарната държава има свободата да мисли как по добре да служи на държавата, да „твори“ за държавата.

„В служенето — гласи една от десетте заповеди на германските студенти-националсоциалисти — има повече свобода, отколкото в собствената заповед“ (36–68).

Накратко: всичко, което допринася полза за фашистката партия и държава, утвърждава тяхната кауза, е творческа свобода, и, обратно, всичко, което е критически насочено срещу тях, е разрушителна, анархистична свобода или произвол, който не може да бъде търпян от държавата.