Тодор Андреев
Крахът на аферата „Фау“ (40)

Сляпата лупа

10 февруари 1943 година.

Доктор Джонс с лупа в ръка, наведен върху аерофотоснимка, която заема почти цялото бюро, търпеливо търси признаци, които да докажат, че тук някъде има ракетен полигон. От голяма височина разузнавателният самолет „Москито“ е фотографирал северозападната страна на остров Узедом. Началникът на отдела промишлени обекти при дешифровъчния център на Кралските военновъздушни сили в Медменхъм капитан Кени стои чинно, готов да отговори на въпросите.

„Всички търсим нещо — си мисли Джонс. — Без дори да знаем как точно изглежда това нещо.“

Първото от постъпилите до този момент донесения, което той сметна за достоверно, беше това на датския инженер-химик. То попадна при него през декември 1942 г.

Агентът съобщаваше: „Професор Фаунер от Берлинското техническо училище и инженер Щефан Сценаси на чашка бяло вино говореха за ракета, изпробвана между 30 ноември и 2 декември 1942 г. на остров Узедом.

След излитането се управлявала сама. Носела 5 тона боен заряд. Взривявала се на разстояние 230 километра и поразявала всичко на 40 квадратни километра!“

В друго агентурно донесение се твърди, че на полигона „Пенемюнде“ е изпитвана ракета с боен заряд 10 тона и с далекобойност 130 километра… Имаше съобщения, в които балистичната ракета се изстрелвала от стартово устройство с дължина 100 метра, но нямала точна система за управление на полета. Площадките за стартиране се строяли по крайбрежието на Ламанша. Предприето било серийно производство…

Доктор Джонс вече не се съмняваше, че в „Пенемюнде“ има научноизследователски център. Още повече че немците са затворили част от Балтийско море за корабоплаването. Не беше трудно да се досети, че там по всяка вероятност падат експерименталните ракети.

По негово лично настояване на 9 февруари 1943 г. за пръв път фотокамерите на разузнавателния самолет „Москито“ специално опипаха всяко кътче от „Пенемюнде“.

— Намерихте ли нещо, сър? — не издържа Кени.

— Струва ми се там, в горната част на снимката — отговори Джонс, без да вдига глава.

— По тясната пенемюнденска ивица?

— Точно така, по тясната ивица.

— О, за това знаем отдавна, сигурно са изкопни работи за насипване на брега. Водата вероятно се разлива и се образуват блатни участъци.

— Така ли, а тук? — И Джонс посочи една дълга сянка край плажа.

— С най-висока доза вероятност нашите специалисти считат, че това е помпена станция. Изгребва се тиня и се суши на брега.

Джонс поклати глава: „Нямат си друга работа немците, та ще изгребват тиня от морето. Освен ако след изсъхването й не пълнят с нея бомби.“ Той насочи лупата към „помпената станция“ и продължи да се взира, докато не му потекоха сълзи. После с досада хвърли лупата.

— Казват, че фотокамерата не може да лъже. Кени мълчи.

— Някои ентусиасти смятат, че от фотокамерата могат да се научат значително повече неща от очакваните, Кени продължава да мълчи…

В това прохладно утро Джонс ентусиазиран бързаше в Медменхъм с надеждата да получи най-после потвърждения на собствените си подозрения. Но и това непроагитирано „око“ не се оказа така зорко, както се надяваше Джонс. Не случайно данните от въздушното фотографиране не винаги получават висока оценка в разузнаването.

Джонс много пъти е забелязвал на аерофотоснимките непонятни очертания, които не е било възможно да се разпознаят. Фотоапаратурата не е съвършено средство. На нея й пречат сума странични явления. Една мътна атмосфера, наситена с мараня, една негодна фотолента, една слаба светлина и усилията са напразни… Той беше далече от мисълта да обвинява когото и да било в неакуратност.

— Не бих желал да ви влияя на обективния анализ — каза Джонс. — Но се изкушавам да споделя с вас, че е възможно там да се появи съоръжение от релси. Ако се породи подобно съмнение у когото и да било от вашите сътрудници, колкото и нелепо да е то, моля да ми съобщите веднага, без да се съобразявате с часовете от денонощието… И търсете промишлени обекти. Например завод за барут.

— Разбирам ви, сър — отговори Кени… Джонс си тръгва недоволен, с потиснато настроение. Данните са оскъдни. Но това в никакъв случай не го оневинява. Дори да не знае какво точно се върши отвъд Ламанш, той е длъжен да сигнализира, да предпази Лондон. Той не може да си представи, че хей така и неочаквано немците ще ги изненадат и ще започнат да обстрелват острова с някакво неизвестно оръжие. Дали тези удари ще бъдат внезапни, зависеше и от него… И какво съдържат бойните глави на ракетите? Може би непознат досега заряд? Дори не се знае колко тежат. Сведенията за тях са изключително противоречиви. А може би има различни по вид и предназначение бойни глави?

„Едно разузнаване — си каза той, — което се осланя само на дешифриране на аерофотоснимки, пет пари не струва. Изкуството е да се използуват други източници и да се съпоставят фактите. Трябва да се засилят агентурата, радиоподслушването, наблюденията в неутралните страни… Внимателно да се пресеят и обработят военнопленниците… да, военнопленниците.“ И той се хваща за последната дума…

Джонс имаше вече конкретно решение…