Джон Скалзи
Призрачните бригади (8)

8.

Всичко започна от едни желирани бонбони.

Иаред ги видя на щанда за сладкиши, докато се мотаеше из станция Феникс. Отначало ги подмина, беше по-заинтригуван от шоколадите. Но очите му сами се върнаха към прозрачното пликче с черни топчета, които изпъкваха странно на фона на общата сладкарска шарения.

— Добре де, как става това? — попита Иаред продавачката, когато осъзна, че му е трудно да откъсне поглед от тях. — Какво ги прави тия желирани бонбони толкова специални?

— Едни ги обичат, други ги мразят — отвърна тя. — Повечето хора ги мразят — и се дразнят, че трябва да ги отделят от останалите в пликчето. Тези, които ги обичат, предпочитат в пликчето да са само такива. Така че реших да ги продавам отделно.

— Вие от коя група сте? — попита Иаред.

— От тези, дето не могат да ги понасят. А мъжът ми не може да им се насити. Дъвче ги, и ми дъха, за да съм им усетела аромата. Веднъж го изритах от леглото за това. Никога ли не сте опитвали черни желирани бонбони?

— Никога — призна Иаред. — Смятам обаче да пробвам.

— Храбрец сте значи — похвали го продавачката и му подаде едно пликче. Иаред го взе, докато продавачката регистрираше покупката (като войник от КОС, Иаред не беше длъжен да плаща за нея: всичко, което доставяше удоволствие на храбреците от армията, беше безплатно, включително желираните бонбони), но търговците си водеха стриктни записки, тъй като след това предоставяха сметките на Колониалните отбранителни сили. Капитализмът си бе проправил път в космоса и се справяше доста добре.

Иаред извади две бонбончета и ги лапна, строши с кътници твърдата им обвивка и засмука ароматния пълнеж. Примижа. Бяха точно такива, каквито ги помнеше. Лапна цяла шепа.

— Как са? — попита продавачката развеселено.

— Чудесни са — изфъфли Иаред с пълна уста. — Идеални.

— Ще кажа на мъжа ми, че има попълнение в отбора.

— Двама сме — отвърна Иаред. — Дъщеря ми също ги харесва.

— Е, чудесно — засмя се продавачката, но Иаред вече се бе отдалечил, унесен в мисли. След десетина крачки бръкна в пликчето за още бонбони… и замря неподвижно.

„Дъщеря ми?“, помисли си и изведнъж го завладя необяснима мъка. Призля му, той се задави, наведе се и повърна. В паметта му изникна едно име.

„Зоя — помисли си Иаред. — Дъщеря ми е Зоя. Мъртвата ми дъщеричка“.

Някой го хвана за рамото. Иаред подскочи, едва не се подхлъзна върху повърнатото и изпусна кесийката с бонбони. Вдигна глава и видя, че пред него стои жена от Колониалните отбранителни сили. Гледаше го някак странно, после изведнъж в главата му отекна бръмчащ звук, като човешки глас, но ускорен десетократно. Това се повтори няколко пъти, сякаш някой пляскаше с ръце в главата му.

— Какво? — извика Иаред на жената.

— Дирак — каза тя. — Успокой се. Какво ти е?

Внезапно го завладя необясним страх. Той се обърна и побягна.

Джейн Сейгън го проследи с поглед, после сведе глава към повърнатото и разхвърляните бонбони. Обърна се, отиде до щанда за сладкиши и попита продавачката:

— Какво стана?

— Ами значи той дойде и си купи черни желирани бонбони — отвърна продавачката. — Много ги обичал. Налапа цяла шепа. И после си тръгна… и повърна.

— Нещо друго? — попита Сейгън.

— Нищо — отвърна продавачката. — Е, побъбрихме си. Аз му казах, че мъжът ми много ги харесва тия бонбони, той каза, че и дъщеря му ги харесвала. Нищо друго.

— Дъщеря му?

— Да де. Така каза.

Сейгън огледа улицата. От Дирак нямаше и следа. Тя въздъхна и отвори пряка линия до генерал Сцилард.

 

 

Иаред влезе в станционния асансьор, натисна бутона за нивото с лабораторията и едва сега забеляза, че ръката му е зелена. Дръпна я с такава сила, че я удари в стената на кабината. Другите в асансьора го изгледаха със странни, дори навъсени погледи и той едва сега осъзна, че е блъснал с лакът една жена, и каза високо:

— Извинете.

Жената изсумтя нещо и втренчи поглед право пред себе си. Иаред направи същото и видя размазаното си зелено отражение в полираната метална стена. Вече бе толкова изплашен, че едничкото, за което се молеше, бе да не се напикае в пълния с непознати асансьор. За момента социалните условности надделяха над ужаса от обърканата му идентичност.

Ако в този момент трябваше да отговори кой е, едва ли щеше да може. Но във всекидневието хората не си задават подобни въпроси. Иаред знаеше, че зеленият цвят на кожата му не е нормален, че лабораторията му се намира три етажа по-долу и че дъщеря му Зоя е мъртва.

Асансьорът спря на неговия етаж и той излезе в широкия коридор. На това ниво нямаше магазини и сладкарски щандове, то бе предназначено за Отдела за научни разработки. На всеки стотина крачки от двете страни имаше войници, които следяха всичко, което ставаше тук. Вратите към коридорите бяха оборудвани с биометрични и МозКом-скенери, които проверяваха посетителите от разстояние. Ако някой от скенерите засечеше чужд човек, щяха да го спрат още преди да е влязъл в коридора.

Иаред знаеше, че разполага със свободен достъп до повечето от страничните коридори, и същевременно се чудеше как е възможно човек със зелено тяло да се разхожда тук необезпокояван. Тръгна с привидно забързана походка към лабораторията. Може би докато стигне дотам, ще се досети какво трябва да прави. Ала изведнъж осъзна, че всички войници са се обърнали към него и го гледат.

„По дяволите!“ — изруга Иаред наум. До входа за неговия коридор имаше по-малко от петдесетина крачки. Той хукна нататък и се изненада от бързината, с която функционираше тялото му. Войникът на пост при входа смъкна от рамо пушката си, но докато я вдигне, Иаред вече беше до него. Блъсна го грубо — и войникът се удари в стената и се свлече до нея. Иаред го прескочи и хукна към вратата на лабораторията. Изведнъж над главата му завиха сирени и аварийните врати се хлопнаха — Иаред едва успя да се шмугне покрай тази, която щеше да отреже пътя му до целта. Стигна входа на лабораторията и натисна. Вътре завари един от техниците и някакъв ррей. Иаред бе поразен от това, че в лабораторията има чуждоземец, а заедно с объркването дойде и страхът, че може би ще го заловят да върши нещо незаконно и подлежащо на наказание. Умът му заработи трескаво, търсеше някакво обяснение за случващото се, но безуспешно.

Рреят извърна глава, заобиколи масата, зад която стоеше, и се приближи към Иаред.

— Ти си онзи, нали? — попита на странен, но съвсем разбираем английски.

— Кой? — отвърна с въпрос Иаред.

— Войникът, когото създадоха, за да поставят клопка на предателя. Но не успяха.

— Не те разбирам — рече Иаред. — Това е моята лаборатория. Ти кой си?

Рреят завъртя глава.

— А може би в края на краищата са успели — каза и се посочи. — Аз съм Кайнен. Учен и затворник. Вече знаеш кой съм. Но знаеш ли ти кой си?

Иаред понечи да отвърне, но изведнъж осъзна, че отговорът му убягва. Стоеше, мърдаше беззвучно уста и не знаеше какво да каже. След секунди вратата се отвори. Жената, която прекрачи прага, вдигна пистолет и го простреля в главата.

 

 

::Първи въпрос:: — заговори генерал Сцилард. Иаред лежеше в лазарета на станция Феникс, където се възстановяваше от зашеметяващия изстрел. Охраняваха го двама войници и Джейн Сейгън, която се бе облегнала на стената. — ::Кой си ти?::

::Редник Иаред Дирак:: — докладва Дирак. Не попита кой е генерал Сцилард, МозКомът го бе идентифицирал още щом влезе в помещението. Същото трябваше да е направил и МозКомът на генерала, така че въпросът му беше излишен. — ::Разпределен съм на „Хвърчило“. Моят командващ офицер е лейтенант Сейгън, която присъства.::

::Втори въпрос:: — продължи Сцилард. — ::Знаеш ли кой е Чарлз Ботин?::

::Не, сър:: — рече Иаред. — ::Трябва ли?::

::Вероятно, като се има предвид, че те открихме точно в неговата лаборатория. Така си казал и на онзи ррей. Което подсказва, че си се мислел за Ботин — поне в онзи момент. Лейтенант Сейгън ми докладва, че не си реагирал на името си, когато те е повикала.::

::Сега си спомням, че не знаех кой съм:: — призна Иаред. — ::Но не помня да съм се мислел за някой друг.::

::Но си открил точно лабораторията на Ботин, без да си ходил там преди това:: — посочи Сцилард. — ::Вече проверихме, че не си се ориентирал чрез своя МозКом, за да я намериш.::

::Не мога да дам никакво обяснение:: — отвърна Иаред. — ::Споменът за нея просто изникна в главата ми.:: — Видя, че Сцилард и Сейгън се споглеждат.

Вратата се отвори и влязоха двама души. Единият приближи Иаред, преди МозКомът да го разпознае, и попита:

— Познаваш ли ме?

Юмрукът на Иаред го запрати на пода. Войниците вдигнаха оръжия, но Иаред, който вече се бе успокоил от внезапния изблик на гняв, се обърна към тях с разперени ръце.

Докато мъжът се изправяше, МозКомът най-сетне го идентифицира като генерал Грег Матсън, ръководител на Отдела за научни разработки.

— Този отговор ми беше достатъчен — рече той, затисна с длан насиненото си око и тръгна към умивалника, за да провери пораженията.

— Не бъди толкова сигурен — подвикна след него Сцилард. После се обърна към Иаред. — Редник, познавате ли човека, когото ударихте току-що?

— Зная, че това е генерал Матсън — отвърна Иаред.

— Но не го знаех, когато го ударих.

— Защо го ударихте?

— Нямам представа, сър. Аз просто… — И млъкна.

— Отговорете на въпроса, редник! — подкани го Сцилард.

— Стори ми се, че така трябва. Не мога да обясня защо.

— Той определено си спомня някои неща — обърна се Сцилард към Матсън. — Но не всичко. И не помни кой е.

— Глупости — изсумтя Матсън откъм умивалника.

— Помни достатъчно, за да ме прасне по главата. Този кучи син копнее за това от години.

— Генерале, може да си е припомнил всичко, но да се преструва, че не е — обади се човекът до Сцилард. Според МозКома на Иаред това беше полковник Джеймс Робинс.

— Напълно възможно — съгласи се Сцилард. — Но действията му до момента не го потвърждават. Ако наистина беше Ботин, нямаше да е в негов интерес да разкрива пред нас, че си спомня каквото и да било. Крошето не беше най-умното нещо.

— Може и да не е умно — рече Матсън от умивалника. — Но се запомня. — Обърна се и Иаред видя, че под окото му набъбва синина. — Ако бяхме на Земята, този тип щеше да бъде изправен пред трибунал. Нищо чудно и да го разстрелят за нарушаване на дисциплината.

— Генерале… — почна Сцилард.

— Спокойно, Сци — прекъсна го Матсън. — Склонен съм да се съглася с теб. Ботин не би постъпил толкова глупаво, че да ме удари, следователно това не е Ботин. Изплуват само късчета от него и сега искам да видя какво можем да извлечем от тях.

— Генерале, войната, която се опитваше да разпали Ботин, приключи — каза Джейн Сейгън. — Енешанците ще нападнат рреите, а не нас.

— Това е чудесно, лейтенант — отвърна Матсън. — Но все още остава един противник. Обините продължават да си плетат кошницата и тъй като Ботин най-вероятно е при тях, не бива да бързаме да празнуваме победата. Все още искаме да узнаем това, което знае Ботин, и сега, когато нашият малък редник държи двама души в главата си, може бе е редно да окуражим втория от тях да излезе на бял свят. — Обърна се към Иаред. — Какво ще кажете, редник? Наричат колегите ви Призрачните бригади, но според мен вие сте този, в чиято глава витае истински призрак. Ще ни помогнете ли да го изкараме?

— С цялото ми уважение, сър, нямам ни най-малка представа за какво говорите — отвърна Иаред.

— Разбира се, че нямаш — изръмжа Матсън. — Освен че си спомняш коя е лабораторията, не знаеш нищо друго за Чарлз Ботин, нали?

— А, знам още нещо — възрази Иаред. — Че е имал дъщеря.

Генерал Матсън отново опипа с пръсти насиненото.

— Абсолютно вярно, редник. — И погледна Сцилард. — Сци, бих искал да ми го върнеш. — Сейгън и Сцилард се спогледаха отново. Без съмнение си пращаха онези телеграфни съобщения, които Специалните части използваха за комуникиране. — Само временно, лейтенант — добави Матсън към Сейгън. — Ще ви го дам веднага щом приключим. Обещавам ви, че няма да го повредя. Едва ли ще ни е от полза, ако оставите да го гръмнат в някоя мисия.

— Преди този въпрос не ви безпокоеше — каза Сейгън. — Сър.

— Ах, прословутите нахакани маниери на Специалните части. Чудех се кога ли ще ви проличи, че вече сте на шест.

— На девет съм — поправи го Сейгън.

— А аз съм на сто и тридесет, така че искам да послушаш своя прапрадядо. Преди не ме интересуваше, че той може да умре, защото не смятах, че ще ни е полезен. Сега обаче не мисля така и затова предпочитам да остане жив. Ако се окаже, че няма с какво да ни помогне, ще ви го върна и можете да го пратите да го утрепят някъде. Освен това нямате право на глас. Така че млъквайте, лейтенант, и оставете на големите да говорят.

Сейгън само преглътна мъчително.

— Какво смяташ да го правиш? — попита Сцилард.

— Ще го пъхна под микроскоп, разбира се — рече Матсън. — Ще разбера защо спомените му се връщат и може ли да изстискаме нещо от него. — Изви палец към Робинс. — Официално ще бъде назначен за асистент на Робинс. Ще прекарва доста време в лабораторията. Онзи ррей, който ви измъкнахме, може да се окаже полезен. Ще прибегнем и до неговите услуги.

— Смяташ да се довериш на един ррей? — Сцилард го погледна учудено.

— По дяволите, Сци. Не го оставяме дори да сере, без да му напъхаме камера в задника. Освен това е обречен, ако не си взема лекарството. Той е единственият учен, на когото мога да имам пълно доверие.

— Е, добре — склони Сцилард. — Навремето ти го поисках и ти ми го даде. Можеш да си го вземеш. Само не забравяй, че той е от нашите. Знаеш, че държа на хората си.

— Разбрахме се — ухили се Матсън.

— Заповедта за прехвърляне вече е при теб — продължи Сцилард. — Можеш да я парафираш, когато пожелаеш. — Кимна на Робинс и Сейгън, погледна за миг Иаред и излезе.

Матсън се обърна към Сейгън.

— Ако ще се сбогувате, сега е моментът.

— Благодаря, генерале — отвърна Сейгън. И каза на Иаред — ::Голям задник.::

::Все още не разбирам какво става и кой е този Чарлз Ботин:: — отвърна Иаред. — ::Опитах се да открия информация за него, но явно е засекретена.::

::Скоро ще научиш достатъчно:: — увери го Сейгън. — ::Но каквото и да е то, искам да запомниш едно. Ти си и ще си останеш Иаред Дирак. Не някой друг. Независимо от това как си направен или защо се е случило всичко това. Дори аз понякога го забравям и сега съжалявам. Така че искам да го запомниш.::

::Ще го запомня:: — обеща Иаред.

::Хубаво. Този ррей, за когото говорят — казва се Кайнен. Кажи му, че лейтенант Сейгън го моли да се грижи за теб. Предай му, че ще го приема за лична услуга.::

::Ще му кажа:: — потвърди Дирак. — :: Веднага щом го срещна.::

::Съжалявам, че те прострелях в главата със зашеметяващ заряд. Но нямаше друг начин.::

::Сигурно. Благодаря, лейтенант. И сбогом.::

Сейгън излезе.

— Свободни сте — каза Матсън на двамата войници и те също излязоха. — И така — Матсън се обърна към Иаред. — Редник, нека засега предположим, че малкият ти припадък от тази сутрин няма да се повтаря често. Въпреки това твоят МозКом е настроен да следи всяко твое действие и да показва местонахождението ти. Опиташ ли се да промениш настройките, моите войници ще ти видят сметката на мига. Докато не знаем точно кой се спотайва в главата ти, нямаш право на никакви тайни мисли. Разбра ли ме?

— Разбрах ви.

— Чудесно. В такъв случай, добре дошъл в Отдела за научни разработки, синко.

— Благодаря, сър. Обаче ще ми каже ли някой най-сетне какво става?

Матсън се усмихна, погледна Робинс и нареди:

— Ти му кажи.

И излезе.

Иаред втренчи поглед в Робинс.

— Ох… — въздъхна Робинс. — Значи така…

 

 

— Интересен белег. — Кайнен посочи слепоочието на Иаред. Говореше на своя език, а МозКомът на Иаред превеждаше.

— Благодаря — отвърна Иаред. — Простреляха ме.

Иаред също говореше на своя език.

— Да, помня. Нали бях там. На мен също ми се е случвало лейтенант Сейгън да ме зашеметява. Двамата с вас можем да си направим клуб. — Кайнен се обърна към Хари Уилсън, който стоеше до тях. — Ще вземем и теб, Уилсън.

— Аз пасувам — отвърна Уилсън. — Още не съм имал тази чест, а и не копнея да ми се случи.

— Страхливец — заяви спокойно Кайнен.

— На вашите услуги. — Уилсън се поклони.

— И така. — Кайнен отново се обърна към Иаред. — Предполагам имате някаква представа защо сте тук.

Иаред си припомни неловкия и доста объркан разговор с полковник Робинс от предния ден.

— Полковник Робинс ми каза, че са ме създали, за да прехвърлят в мозъка ми съзнанието на Чарлз Ботин, но не се е получило. Каза ми също, че Ботин се е занимавал тук с важни научни изследвания, но се оказало, че е предател. Изглежда, спомените, които напоследък изникват в съзнанието ми, са всъщност спомени на Ботин, но никой не знае защо излизат на бял свят чак сега.

— Какво по-точно ти разказа за живота и работата на Ботин? — попита Уилсън.

— Почти нищо всъщност. Смяташе, че ако прочета за него във файловете, това може да обърка спомените ми. Така ли е?

Уилсън повдигна рамене. Вместо него отвърна Кайнен:

— Тъй като сте първият човек, с когото се случва нещо подобно, няма начин да знаем какво точно ще стане. Състоянието ви донякъде напомня на амнезия. Вчера успяхте да откриете тази лаборатория и си спомнихте името на дъщерята на Ботин, но нямате никаква представа как е станало това. Разликата обаче е, че спомените ви не са ваши, а нечии други.

— Значи не знаете как да измъкнете тези спомени от мен, така ли? — попита Иаред.

— Спретнахме няколко теории — отвърна уклончиво Уилсън.

— Теории — повтори с презрение Иаред.

— Хипотези по-точно — намеси се Кайнен. — Преди няколко месеца казах на лейтенант Сейгън, че според мен съзнанието на Ботин не е успяло да се загнезди в мозъка, защото е съзнание на зрял, възрастен човек, а мозъкът ви още е в начален етап на развитие, без необходимия опит. Но сега вече сте понатрупали опит, нали? Седем месеца война са достатъчни да поузрее всеки мозък. Може би нещо от онова, което сте преживели, е послужило като мост към спомените на Ботин.

Иаред се замисли, после каза:

— Последната ни акция. В нея изгубих човек, на когото много държах. А дъщерята на Ботин също е умряла. — Пропусна да спомене за убийството на Вют Сер, както и да разкаже на Кайнен за нервния срив, който бе преживял, когато му наредиха да я заколи. За неизпълнението на заповедта.

— Може да е точно това. — Кайнен кимна: изглежда, вече бе запознат с човешките жестове при общуване.

— Но защо спомените ми не се върнаха още тогава? Защо се случи тук, на станция Феникс, докато ядях желирани бонбони?

— „По следите на изгубеното време“ — промълви Уилсън.

Иаред го погледна неразбиращо.

— Какво?

— Това е роман от Марсел Пруст. В началото главният герой е залят от спомени от детството и всичко това само защото потапя парче сладкиш в чаша чай. Спомените и сетивните възприятия при хората са тясно свързани. Вкусът на желираните бонбони най-вероятно е задействал някаква реакция в мозъка, особено ако бонбоните са имали значение за вас в миналото.

— Мисля, вече казах, че бяха любимите на Зоя — подхвърли Иаред. — Това е дъщерята на Ботин.

— Това може да е било напълно достатъчно — съгласи се Кайнен.

— Защо пак не ги опиташ? — попита Уилсън.

— Ами вече го направих — отвърна Иаред. Беше помолил полковник Робинс да му вземе едно пликче. После се бе прибрал в стаята си и бе сдъвкал бонбоните до последния — отне му близо час.

— И? — попита Уилсън.

Иаред поклати глава.

— Позволете да ви покажа нещо, редник — заговори официално Кайнен и натисна един клавиш на пулта. На екрана се появиха три малки светлини. Кайнен посочи едната.

— Този сигнал символизира съзнанието на Чарлз Ботин, чието копие, благодарение на неговата невероятна изобретателност, все още притежаваме на файл.

Втората светлина съответства на вашето съзнание, такова, каквото е било в периода на обучението ви. — Иаред го погледна изненадано. — Да, редник, следим внимателно развитието ви още откакто се появихте на бял свят. Но това е само симулация, тъй като, за разлика от съзнанието на Ботин, не разполагаме с вашето на файл. Що се отнася до третия сигнал, той съответства на съзнанието ви сега. Макар да нямате необходимия опит и познания, дори с неопитно око става ясно, че третата светлинна се различава от другите две. Това е така — поне според нас, — тъй като мозъкът ви се опитва да смеси съзнанието на Ботин с вашето. Вчерашният инцидент доведе до някои съществени и вероятно постоянни промени. Не ги ли усещате?

Иаред се замисли за миг, после каза:

— Нищо не усещам. Имам нови спомени, но не мисля, че се държа по различен начин.

— Освен че удряш генерали — посочи Уилсън.

— Стана съвсем случайно — оправда се Иаред.

— Ни най-малко — възрази Кайнен, внезапно се бе оживил. — И точно това исках да докажа, редник. Роден сте, за да станете един човек. Но станахте друг. А сега се превръщате в трети — нещо като комбинация от първите двама. Ако продължим в същата посока, трябва да очакваме по-нататъшно развитие на този процес. Промените ще продължават. Ще се измени характерът, личността ви, при това драстично. Този, в когото ще се превърнете, ще е коренно различен от човека, който сте сега. Искам да се уверя, че ме разбирате, защото според мен трябва да решите дали бихте желали това да се случи.

— Да реша? — попита Иаред.

— Да, редник, имате право на избор — потвърди Кайнен. — Също като присъстващия тук лейтенант Уилсън. Той сам е избрал да служи в Колониалните отбранителни сили и е подписал договор. На вас, както и на всички войници от Специалните части, не е предоставена подобна възможност. Редник, давате ли си сметка, че спецвойниците са почти като роби? Никой не ви пита искате ли да се биете. Нямате право да отказвате. Дори не знаете дали е възможно да откажете.

Иаред се обърка още повече.

— Никой от нас не мисли по този начин. Ние се гордеем, че служим.

— Разбира се, че се гордеете — каза Кайнен. — На това ви учат от съвсем малки, веднага след като ви включат изкуствените мозъци. И когато започнете да мислите сами, тези неща вече са залегнали дълбоко в съзнанието ви.

— Но аз непрестанно вземам най-различни решения.

— Само че те не са важни. Имат отношение към дребни, ежедневни събития. Що се отнася до появата ви на бял свят — някой друг е решил това да стане. Същият този друг е решил да сте войник. Избира дори сраженията, в които да участвате. Ако е необходимо, ще избере и смъртта ви. Да не говорим за това, че са готови да оставят съзнанието на Чарлз Ботин да се пръкне в объркания ви мозък, с всички неизвестни последици от това. Ето защо аз реших да ви предоставя възможността да избирате.

— Но защо? — попита Иаред.

— Защото мога — отвърна Кайнен. — И защото мисля, че трябва да го направите. Никой друг няма да ви го позволи. Това е вашият живот, Иаред Дирак. Ако сте съгласен да продължите да го живеете по този начин, ще ви предложим начини, които според нас ще отключат спомените и личността на Ботин.

— А ако откажа? Тогава какво?

— Тогава ще съобщим на Отдела за научни разработки, че не можем да измъкнем нищо от вас — рече Уилсън.

— И те ще намерят някой друг да свърши вашата работа.

— Най-вероятно — съгласи се Кайнен. — Но поне ще знаете, че сте направили своя избор. И ние също.

Иаред едва сега започна да схваща какво иска да каже Кайнен: това беше неговият живот, а досега всички важни решения се вземаха от други. Оставяха го сам да прави избор за незначителни неща, или в бойни ситуации, където бездействието можеше да доведе до гибел. Досега не му бе хрумвало, че е роб, а изглежда, положението му в Специалните части съответстваше тъкмо на подобно определение. По време на обучението Гейбриъл Брахе им бе съобщил, че след изтичането на десетгодишната служба могат да се заселят някъде, но никой не си бе задал въпроса защо трябва да служат цели десет години. Обучението в Специалните части непрестанно подчиняваше личните желания и избор на нуждите на отделението или взвода; дори интеграцията, това огромно военно преимущество, потискаше собственото аз в полза на груповото самовъзприятие.

При спомена за интегрирането Иаред почувства остро самотата си. Веднага щом получи новите си заповеди, интеграцията с Втори взвод бе прекратена. Липсата на постоянния фонов шум от чужди мисли и емоции в главата му го потискаше. Помисли си, че ако не беше преживял онзи кратък период на самота, преди да бъде интегриран с взвода, може би дори щеше да полудее.

Всичко това го накара да се замисли с нарастващо безпокойство за колко много неща в живота си е получавал команди, заповеди и решения отвън. Даде си сметка, че вероятно не е подготвен да направи избора, който Кайнен очакваше от него. Първоначалното му желание бе да каже „да“, тоест че иска да продължи, да научи повече за Чарлз Ботин, човека, който трябваше да бъде и в който се бе превърнал в известна степен. Но вече не беше сигурен дали наистина го желае, или го прави само защото го очакват от него. Ядоса се, но не на Специалните части или Колониалния съюз, а на Кайнен — задето го бе поставил в позиция, в която да се почувства толкова несигурен.

— Вие какво бихте направили? — обърна се Иаред към Кайнен.

— Аз не съм Иаред — отвърна Кайнен и отказа да разговаря повече по въпроса. Уилсън също не беше особено сговорчив. И двамата се върнаха към обичайните си задължения в лабораторията, докато Иаред размишляваше, загледан в трите светлинни на екрана, които олицетворяваха части от неговото съзнание.

— Знаете ли, реших — заяви той след близо два часа. — Искам да продължим.

— Ще ми кажете ли защо? — попита Кайнен.

— Защото искам да знам повече за това тук. — Иаред посочи светлинната на третото съзнание. — Вие ми казахте, че се променям. Че се превръщам в някой друг. Вярвам ви. Но въпреки това отвътре се чувствам същият. Струва ми се, че ще си остана аз, каквото и да се случи. Но искам да разбера едно нещо. Одеве споменахте, че спецвойниците са роби. Прав сте. Не мога да споря за това. Но освен това ни съобщиха, че сме единствените хора, родени с конкретна цел — да пазим човечеството. Не са ме питали дали искам да го правя, но сега вече имам избор. И избрах това.

— Избрахте да сте роб — рече Кайнен.

— Не — възрази Иаред. — Престанах да съм роб в мига, когато направих този избор.

— Но избрахте пътя, по който искат да вървите онези, които ви направиха роб — рече Кайнен.

— Това е моят избор. Ако Ботин наистина иска да ни стори зло, не мога да го спирам.

— Това означава, че може да станеш като него — обади се Уилсън.

— Нали е трябвало да стана тъкмо него. Така че не се е променило нищо съществено.

— Значи това е вашият окончателен избор? — попита Кайнен.

— Да — потвърди Иаред.

— Какво пък, слава Богу — въздъхна Уилсън.

Кайнен също изглеждаше поуспокоен.

Иаред ги изгледа учудено и каза:

— Не разбирам.

— Беше ни наредено да измъкнем колкото се може повече Чарлз Ботин от вас — обясни Кайнен. — Ако бяхте отказали и ние не можехме да изпълним заповедта, за мен това най-вероятно щеше да означава смъртна присъда. Редник, аз съм военнопленник. Единствената причина, поради която разполагам с известна свобода, е защото мога да съм ви полезен. В мига, в който изгубя това свое качество, ще спрат лекарството, което ми пречи да умра. Лейтенант Уилсън едва ли ще бъде застрелян за неизпълнение на заповед, но доколкото разбрах, вашите затвори не са особено приятни места.

— Защо не ми казахте? — попита Иаред.

— Защото тогава изборът ти нямаше да е свободен — отвърна Уилсън.

— Двамата решихме да ви предоставим тази възможност и да приемем последствията — каквито и да са те — допълни Кайнен. — Тъй като имахме свободата да вземем подобно решение, оставихме и на вас същата възможност.

— Така че, благодарим ти, че се съгласи да продължим — каза Уилсън. — Едва не се насрах от страх, докато ти обмисляше решението си.

— Съжалявам — рече Иаред.

— Както и да е. Вече взе решение.

— Измислихме два начина, които според нас могат да отключат спомените на Ботин във вашето съзнание — заговори Кайнен. — Първият е вариант на метода за прехвърляне на съзнание, използван първоначално върху мозъка ви. Можем да ви прекараме през същата процедура и да опитаме повторно да загнездим съзнанието вътре. Сега, когато мозъкът ви е по-зрял, вероятността да успеем е много по-голяма. Но има опасност от доста сериозни последствия.

— Като например? — попита Иаред.

— Като това съзнанието ти да бъде напълно изтрито от новото — обясни Уилсън.

— А, не! — възкликна Иаред.

— Ето, виждате колко е трудно — каза Кайнен.

— Не искам.

— Ние също — каза Кайнен. — Значи почваме резервния план.

— Който е?

— Пътешествие назад в тунела на спомените — рече Уилсън. — Желираните бонбонки са само началото.