Джон Скалзи
Призрачните бригади (10)

10.

Ден преди Иаред да се върне на станция Феникс, гушнал в прегръдките си Бабар, корабът на Специалните части „Орел“ пристигна в системата Нагано, за да разследва сигнал за помощ, пратен по мигнокуриер от мините в Кобе. „Орел“ изчезна безследно.

 

 

Иаред трябваше да докладва на полковник Робинс. Вместо това подмина с решителна крачка кабинета на Робинс и нахлу в канцеларията на генерал Матсън, преди секретарят да успее да го спре. Матсън вдигна глава.

— Вземи — рече Иаред и тикна Бабар в ръцете на изненадания генерал. — Сега вече зная защо те фраснах, кучи сине.

Матсън сведе поглед към плюшеното животинче.

— Нека позная — отвърна той. — Това е на Зоя Ботин. А ти си възвърна паметта.

— Поне достатъчно от нея — рече Иаред. — Толкова, колкото да си обясня кой е виновен за смъртта й.

— Странно. — Матсън поклати глава и сложи Бабар на бюрото. — Все си мислех, че рреите или обините са виновни за смъртта й.

— Не се правете на глупак, генерале — заяви Иаред. Матсън повдигна вежди. — Вие сте наредили на Ботин да дойде тук. Той е помолил да вземе дъщеря си. Вие сте му отказали. Ботин оставя дъщеря си на станцията и тя загива. Той смята, че вие сте виновен.

— Също както и ти, очевидно — рече Матсън.

Иаред пренебрегна думите му.

— Защо не му позволихте да я вземе?

— Редник, аз не съм директор на детска градина — ядоса се Матсън. — Исках Ботин да се съсредоточи върху работата си. Жена му вече беше умряла. Кой щеше да се грижи за момичето? На Ковел имаше хора, които можеха да го правят, казах му да я остави там. Не съм предполагал, че ще изгубим станцията и колонията и че дъщеря му ще умре.

— На тази станция също има семейства на учени и работници — посочи Иаред. — Все щеше да се намери някой да я гледа. Молбата му е била напълно резонна, и вие го знаете. Така че искам да ми кажете — защо всъщност не му позволихте?

Повикан от секретаря, Робинс също се появи в кабинета. Матсън изглеждаше сконфузен.

— Чуй ме — заговори той. — Ботин притежаваше първокласен ум, но беше в депресия, откакто почина жена му. Особено след като я изгуби. Черил беше като попивателна за ексцентричните му изцепки, кил в неспокойното море. След като си отиде, той стана непредсказуем, най-вече когато се касаеше за дъщеря му. — Иаред отвори уста, но Матсън го спря с жест. — Не го виня за това, редник. Жена му умря, остави му малко момиче, за което да се грижи. И аз съм бил родител. Помня какво ми беше. Но всичко това му пречеше в работата, нарушаваше организацията му. Той бе стълб на проекта, с който се занимаваше. Тъкмо по тази причина го повиках тук за периода на изпитания. Исках да работи, без да се разсейва със странични неща. И се получи. Приключихме изпитанията по план и всичко вървеше толкова добре, че дадох предложение да го направят директор на неговата секция.

Беше поел обратно към Ковел, когато атакуваха станцията.

— Той смята, че сте му отказали, защото сте безсърдечен тиранин — заяви Иаред.

— Естествено е да си го мисли — съгласи се Матсън. — Съвсем типично за Ботин. Виж, двамата с него не се погаждахме особено. Такива са ни характерите. Той имаше огромно самочувствие и ако не беше такъв проклет гений, нямаше да го търпя. Дразнеше го фактът, че аз или хората ми непрестанно му надничахме през рамото. Дразнеше го, че все трябва да ни обяснява работата си. Най-вече го дразнеше това, че не ми пукаше за нищо, което го дразни. Не се учудвам, че ме е смятал за дребнав.

— А вие не сте, така ли?

— Не съм, разбира се — отвърна генералът и вдигна ръце, когато видя насмешливия поглед на Иаред. — Добре де. Виж сега. Сигурно и несходството в характерите ни е изиграло своята роля. Може би е трябвало да съм по-отстъпчив с него от време на време. Хубаво. Но от мен се искаше да го накарам да работи. В края на краищата аз го предложих за повишение тоя кучи син.

— Но той не ви е простил заради онова, което се случи със Зоя.

— Редник, да не мислиш, че съм искал смъртта на неговото момиченце? — озъби се Матсън. — Или че не си давам сметка, че ако се бях съгласил с молбата му, сега тя щеше да е жива? За Бога! Не мога да го виня, че ме мрази след всичко това. Не съм искал Зоя Ботин да умре и приемам, че нося поне известна доза отговорност за трагичната й гибел. Казах го на Ботин. Провери дали го имаш в спомените си.

Имаше го. Иаред видя как Матсън се приближава към него в лабораторията, как неловко поднася съболезнованията си и изразява съчувствие. Иаред си припомни колко го бяха подразнили купешките израз и, които сами крещяха, че Матсън е виновен за смъртта на неговата Зоя. Усети как в него се надига вледеняващ гняв и трябваше да си припомни, че спомените, които се пробуждат, принадлежат на друг човек и че детето, за което става дума, не е негово.

— Той не прие извиненията ви.

— Зная го, редник. — Матсън го изгледа навъсено и седна. — Е, кой си ти сега? Ясно е, че имаш спомените на Ботин. Но с кого разговарям? Дълбоко в себе си — кой си?

— Аз съм си аз — отвърна Иаред. — Иаред Дирак. Но чувствам това, което е чувствал Ботин. И разбирам защо е постъпил така.

— Разбираш защо го е направил — заговори Робинс. — Означава ли, че го одобряваш?

— Предателството ли? — попита Иаред. Робинс кимна. — Не. Изпитвам неговите чувства. Зная колко е бил разгневен от всичко, което се е случило. Зная колко е скърбял за дъщеря си. Но не мога да разбера как това го е накарало да се обърне срещу нас.

— Не можеш да разбереш или не си спомняш?

— И двете — призна Иаред. След преживяното на Ковел непрестанно се връщаха нови спомени, отделни случки, информация за различни моменти от живота на Ботин. Но празнините си оставаха и не му даваха покой. — Може би ще изплуват още спомени, колкото повече мисля за това. Но в момента не разполагам с нищо повече.

— И все пак знаеш къде се намира. — Матсън върна разговора към най-важната му част. — Говоря за Ботин. Каза, че знаеш къде е.

— Зная къде е бил — обясни Иаред. — Или по-скоро накъде е поел, когато е избягал. — Името сияеше като неонов надпис в съзнанието му, Ботин го бе спотайвал дълбоко в ума си, сякаш е пътеводна звезда или скъп талисман. — Отишъл е на Арист.

Кратка пауза, докато Матсън и Робинс проверят в своите МозКоми данните за Арист.

— Хъм, мамка му — бе коментарът на Матсън.

Родната система на обините се състоеше от четири газови гиганта, един от които — Ча — се намираше в най-подходящата зона за възникване на животински форми на въглеродна основа и притежаваше три луни с размери на планети, както и няколко по-малки спътници. Най-малката от големите луни, Саруф, лежеше отвъд границата на Рош^[1] и бе постоянно разтърсвана от гигантски приливни сили, които я бяха превърнали в необитаема топка лава. Втората, Обинур, бе наполовина колкото Земята, но с по-малка маса, заради бедната си на метали сърцевина. Това бе родният свят на обините. Третата, със земни размери и маса, се наричаше Арист.

Арист бе плътно заселена с местни форми на живот, но като цяло не представляваше особен интерес за обините и те бяха поставили там само няколко наблюдателни поста. Въпреки това близкото й разположение до Обинур я правеше непривлекателна цел за атака. Корабите на Колониалните сили не биха могли да се доберат дотам незабелязано, тъй като Арист бе само на светлинни секунди от Обинур. Веднага след появата им в региона те щяха да се превърнат в цел на вражеския флот. Нищо по-малобройно от добре въоръжена армада не би имало шанса да измъкне Ботин от Арист. Самият факт на появата там щеше да е равносилен на обявяване на война — война, която Колониалният съюз не бе готов да започне дори ако противник щяха да са само обините.

— Ще се наложи да обсъдим въпроса с генерал Сцилард — каза Робинс на Матсън.

— Тука си прав. И това ако не е работа за Специалните части… Като стана дума за това… — Матсън погледна Иаред, — веднага щом те върнем в прегръдките на Сцилард, той ще те тикне обратно в строя. Което означава, че и този проблем ще стане негов проблем.

— Ще ми липсвате, генерале — подсмихна се Иаред.

Матсън изсумтя.

— Понякога говориш съвсем като Ботин. А това хич не ми се нрави. Между другото, преди да съм те изгубил от погледа си, искам да слезеш долу при онова насекомо и лейтенант Уилсън, за да могат още веднъж да ти надникнат в мозъка. Когато те взех от генерал Сцилард, обещах да не те повредя. Искам да съм сигурен, че съм си удържал думата. На мен поне ми изглеждаш здрав.

— Слушам, сър.

— Добре. Свободен си. — Матсън взе Бабар и го хвърли на Иаред. — Прибери си това нещо.

Иаред улови играчката, но после я нагласи отново върху бюрото, с лице към генерала.

— Защо не я задържите, генерале? За спомен… — И излезе, преди Матсън да успее да възрази, като кимна пътьом на Робинс.

Матсън изгледа мрачно плюшения слон, после и Робинс, който сякаш се готвеше да каже нещо, и изръмжа:

— Полковник, да не съм чул и думичка за тоя проклет слон.

Робинс побърза да смени темата.

— Как мислите, Сцилард ще се съгласи ли да си го прибере? Сам казахте, че с всеки ден все повече заприличва на Ботин.

— На мен ли го казваш? — Матсън се намръщи и махна с ръка към вратата. — Тъкмо ти и генералът измислихте да сглобите този тип от резервни части, ако случайно си забравил. Сега вие мислете какво да правите с него. Или по-точно Сци да му мисли. Божичко!

— И все пак сте обезпокоен — отбеляза Робинс.

— От този човек винаги са ме побивали тръпки. Още когато служеше при мен, ми се щеше да направи някоя глупост, която да ми развърже ръцете, за да мога да го застрелям. Ужасявам се при мисълта, че сами си отгледахме нов предател, при това надарен с тяло и ум на спецвойник. Ако зависеше от мен, щях да натикам редник Дирак в някоя просторна стая с тоалетна и процеп за храна и да го оставя да гние там.

— Юридически той все още е под ваше командване.

— Сци даде недвусмислено да се разбере, че си го иска обратно, по каквито и тъпашки причини да е това. Мога само да се надявам, че знае с какво се захваща.

— Но ако в края на краищата Дирак се окаже различен от Ботин?

Матсън изсумтя презрително и хвърли Бабар по Робинс.

— Виждаш ли този слон? Само не си мисли, че е някакъв проклет сувенир. Той е послание — право от Чарлз Ботин. Не, полковник. Дирак прилича точно толкова на Ботин, колкото смятам.

 

 

— В това няма съмнение — заяви Кайнен на Иаред. — Ти си станал Чарлз Ботин.

— Не съм, мътните ме взели! — ядоса се Иаред.

— О, че са те взели, е сигурно — повтори Кайнен и посочи монитора. — Моделът на съзнанието ти сега е почти идентичен с този на Ботин, преди да ни напусне. Има известни отклонения, разбира се, но те са незначителни. Що се отнася до намеренията и целите, ти имаш същия ум като на Чарлз Ботин.

— Но аз не се чувствам различен!

— Така ли? — Хари Уилсън го погледна от другия край на лабораторията.

Иаред понечи да отговори, но се отказа. Уилсън се захили.

— Чувстваш се, нали? Познавам по лицето ти. Дори Кайнен го усеща. По-агресивен си. Отговаряш по-бързо и невъздържано. Иаред Дирак бе кротък, дори потиснат човек. Някак простодушен, ако мога да се изразя така. Ти не си нито кротък, нито потиснат. И със сигурност не си простодушен. Помня добре Чарлз Ботин. Много повече приличаш на него, отколкото на Иаред Дирак.

— Но аз въобще не смятам, че се превръщам в предател — възрази Иаред.

— Естествено, че не смяташ — рече Кайнен. — Делиш с него едно съзнание, дори някои от спомените му. Но имаш собствен опит и въз основа на него гледаш на света. Същото е като при едноличните близнаци. Може генетичната им структура да е сходна, но животът, който водят, е различен. Чарлз Ботин е близнакът в ума ти. Но опитът си е само твой.

— Значи и вие вярвате, че ще стана лош. — Иаред поклати глава.

Кайнен повдигна рамене — по ррейския еквивалент. Иаред погледна Уилсън, който бе направил същото.

— Ти каза, че Чарли е започнал да става лош след смъртта на дъщеря си. Спомняш си я, помниш и мига, когато научи за смъртта й, но въпреки това не изпитваш усещането, че това ще те накара да измениш на човечеството, нали? Възнамеряваме да им предложим да те възстановят на неговата служба. Не знаем дали ще се съгласят, защото човекът, който е ръководил проекта, близо година е заговорничил против човечеството. Но не смятаме, че това е твой проблем.

— Разбира се, че е мой проблем — възрази Иаред. — Защото аз искам да открия Ботин. Не само за да помогна този въпрос да бъде приключен, а и защото държа да го върна.

— Защо? — попита Кайнен.

— Защото искам да го разбера. Искам да узная какво кара някой да постъпи по този начин. Какво ги кара да станат предатели — допълни Иаред.

— Ще останеш изненадан, когато узнаеш колко малко е необходимо — рече Кайнен. — Понякога дори нещо толкова дребно като проява на доброта от страна на врага. — Кайнен извърна глава и Иаред си напомни, че и той е в сходно положение. — Лейтенант Уилсън — каза Кайнен, все още извърнал лице. — Ще ни оставите ли за минутка насаме с редник Дирак? — Уилсън повдигна вежди, но не каза нищо и напусна лабораторията. Кайнен отново погледна Иаред и каза: — Искам да ти се извиня, Иаред. И да те предупредя.

Иаред се усмихна неуверено.

— Кайнен, не е необходимо да ми се извиняваш за нищо.

— Не е така. Моят страх бе причината да се появиш на бял свят. Ако бях достатъчно силен да издържа на мъченията, на които ме подложи лейтенант Сейгън, сега щях да съм мъртъв, човечеството нямаше да знае за готвещата се срещу него война, нито че Чарлз Ботин е още жив. Ако бях по-силен, нямаше да има причина да бъдеш създаден и роден, нито да ти натресат съзнание, което изцяло превзе ума ти, за добро или лошо. Но аз съм слаб и исках да живея, дори ако последното означаваше да съм затворник и предател. Както казват вашите колонисти: „такава е моята карма, трябва сам да си нося кръста“. Но освен това, редник, съвсем непреднамерено, аз съгреших спрямо теб — продължи Кайнен. — Може да се каже, че съм съпричастен за ужасното зло, което ти сториха. Непростимо е да се раждат войници с изкуствени мозъци както правите вие в Специалните части. Но дваж по-отвратително е да създадат някой като теб, който да носи съзнанието на друг човек. Това е нарушение на изконното право да бъдеш самият себе си.

— Не е толкова лошо, колкото си мислиш — подхвърли замислено Иаред.

— О, напротив, много по-лошо е дори. Ние, рреите, сме духовни и принципни същества. Реагираме на света съобразно всичко, в което вярваме. Сред нещата, които поставяме на най-висок пиедестал, е свещеното право за самоопределение на личността — вярата, че на всеки трябва да бъде позволено да взема сам решенията в живота. Във всеки случай — той поклати глава — всеки ррей има право на това. И ние, като останалите раси, не се интересуваме от нуждите и правата на чуждоземците, особено когато са наши врагове. Въпреки това правото на избор има огромно значение. Също както и независимостта. Когато за пръв път дойде при мен и Уилсън, ние ти дадохме право да решиш дали искаш да продължиш нататък. Спомняш ли си? — Иаред кимна. — Трябва да ти призная, че тогава го направих не само заради теб, но и заради себе си. Тъй като аз бях причината да бъдеш роден без право на избор, мое морално задължение бе да ти го осигуря. И когато избра как да продължиш — тогава за пръв път почувствах, че греховете ми са опростени. Не всичките, разбира се. Все още трябва да нося бремето на моята карма. Но някои. И за това искам да ти благодаря, редник.

— Няма защо — рече Иаред.

— А сега, относно моето предупреждение. Лейтенант Сейгън ме подложи на изтезания малко след като й попаднах в ръцете и накрая аз се пречупих и й разказах почти всичко, което искаше да узнае за плановете за нападение срещу човечеството. Но за едно нещо я излъгах. Казах й, че никога не съм се срещал с Чарлз Ботин.

— Срещал ли си го?

— Да — потвърди Кайнен. — Веднъж, когато дойде да разговаря с мен и с други ррейски учени за строежа на МозКома и за това как може да го адаптираме към ррейските мозъци. Невероятен човек. Страстен във всичко, а ние, рреите, сме чувствителни към страстта. Всеотдаен, целеустремен. И ужасно сърдит. — Кайнен се наведе към него. — Редник, зная, че го обясняваш със смъртта на дъщеря му, и донякъде е така. Но има и други причини, които го карат да се държи така. Гибелта на малката може би е катализаторът, който е накарал една отдавна залегнала идея да изкристализира в съзнанието му, а после да подхранва чувствата му. Ето така е станал предател.

— И коя е тази идея? — попита Иаред.

— Не зная — призна Кайнен. — Най-лесно е да предположим, че става въпрос за отмъщение. Но аз съм се срещал с този човек. Жаждата за мъст не е в негов стил. И ти трябва да го знаеш по-добре от мен. Нали притежаваш неговия ум.

— Нямам представа — призна Иаред.

— Какво пък, с времето може би всичко ще излезе наяве. Искам само да те предупредя — каквато и да е причината, той й се е отдал всецяло, напълно и докрай. Твърде късно е да бъде разубеден. Опасността за теб е, че ако се срещнеш с него, можеш да му повярваш и да започнеш да му симпатизираш. В края на краищата ти си конструиран, за да го разбираш. И Ботин ще те използва както може.

— Какво трябва да направя? — попита Иаред.

— Помни кой си — отвърна Кайнен. — Помни, че си различен от него. Помни, че винаги имаш право на избор.

— Ще го запомня — обеща Иаред.

— Надявам се да е така — рече Кайнен. — Редник, желая ти късмет. Можеш да си вървиш. Когато излезеш, помоли Уилсън да се върне. — Кайнен му обърна гръб и тръбна към другия край на лабораторията.

Иаред излезе и каза на чакащия отвън Уилсън:

— Ако искаш, влизай.

— Добре — каза Уилсън. — Надявам се разговорът ви да е бил ползотворен.

— Беше — потвърди Иаред. — Той е интересен екземпляр.

— Може и така да се каже — съгласи се Уилсън. — Знаеш ли, Дирак, той изпитва своего рода бащински чувства към теб.

— Подразбрах нещо такова. И това ми харесва. Макар че не прилича на бащата, който бих очаквал.

Уилсън се засмя.

— Животът е пълен с изненади, Дирак. Къде отиваш сега?

— Мисля, че ще ида да се срещна с внучката на Кайнен — отвърна Иаред.

 

 

„Буревестник“ задейства мигнодвига си шест часа преди Иаред да се прибере на станция Феникс и се премести в системата на едно мътнооранжево слънце, което, гледано от Земята, но само с много мощен телескоп, щеше да се намира в съзвездието Пергел. Корабът пътуваше натам, за да прибере останките на колониалния влекач „Хенди“, чиято черна кутия, пратена на Феникс с аварийна мигносонда, подсказваше, че някой съзнателно е повредил двигателите.

Но от „Буревестник“ не остана нито черна кутия, нито нищо.

 

 

Лейтенант Клауд вдигна глава от пръснатата на масичката колода карти и се засмя.

— Брей, пак ли ти бе?

— Здрасти, лейтенант — отвърна Иаред. — Отдавна не сме се виждали.

— Не е по моя вина. Кисна тук през цялото време. Ти къде се изгуби?

— Ходих да спасявам човечеството. Знаеш как е.

— Мръсна работа, но все някой трябва да я върши — съгласи се Клауд. — Радвам се, че си ти, а не аз. — Пресегна се с крак и придърпа един празен стол. — Що не поседнеш? След петнайсет минути ще ме викат за предстартова подготовка за поредния снабдителен курс, но дотогава има достатъчно време да те бия на карти.

— Винаги печеля — отвърна Иаред.

— Пак почна с твоите шегички, а?

— Всъщност идвам при теб тъкмо заради полета — каза Иаред. — Надявах се да ме вземеш с теб.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Клауд, докато размесваше картите. — Прехвърли ми разрешителното за пътуване и ще продължим играта на борда. И без това през повечето време ще фучим на автопилот. Държат ме на кораба просто да могат да докладват, че има жертви, ако катастрофирам.

— Нямам разрешително за пътуване — призна Иаред. — Но трябва на всяка цена да сляза на Феникс.

— От какъв зор? — учуди се Клауд.

— За да навестя един мъртъв роднина — обясни Иаред. — Скоро ще отпътувам.

Клауд се изкиска.

— Бас държа, че мъртвият роднина ще си е на мястото, когато се върнеш.

— Не се безпокоя за него. — Иаред посегна към колодата. — Ще позволиш ли? — Клауд я побутна към него и Иаред почна да размесва картите. — Лейтенант, виждам, че обичаш хазарта. — Спря да размесва картите и постави кол одата пред Клауд. — Сечи. — Клауд пресече кол одата на една трета от върха. — Вземаме по една карта. Ако моята е по-голяма, ме откарваш на Феникс, виждам когото трябва да видя и се прибирам, преди да си отлетял.

— А ако е моята, ще опитаме пак до три пъти — засмя се Клауд.

Иаред също се ухили.

— Няма да е справедливо, нали? Е, готов ли си? — Клауд кимна. — Тегли! — рече Иаред.

Клауд изтегли осмица купа, Иаред — шестица спатия.

— По дяволите! — изруга и побутна картите на Клауд.

— И кой е този мъртъв роднина? — поинтересува се лейтенантът.

— Малко е сложно…

— Вече наистина ме заинтригува.

— Клонинг на човека, чието съзнание съм създаден да приема.

— Прав си, че е сложно. Въобще не разбрах какво ми каза.

— Някой, който ми е като роден брат — обясни Иаред. — Но когото не познавам.

— Интересен живот водиш за човек, който няма и годинка.

— Зная — потвърди Иаред. — Но не съм виновен за това. — Той се надигна. — Довиждане, лейтенант.

— О, я стига! Дай ми минутка да си изпразня мехура и потегляме. Искам обаче да си затваряш устата, когато се качим на борда — остави на мен да приказвам. И помни: ако закъсаме, ти си носиш последствията.

— То си е ясно — въздъхна Иаред.

Да преминат през обслужващия персонал в хангара се оказа фасулена работа. Иаред вървеше до Клауд, който направи предстартова проверка и се консултира с неколцина техници от персонала по различни въпроси. Никой не обърна внимание на Иаред, възприеха го като безинтересна част от антуража на пилота. Само след трийсет минути совалката се отдалечаваше от хангара, а Иаред демонстрираше на Клауд, че всъщност може да е доста добър в губенето.

Когато кацнаха, Клауд слезе да разговаря с персонала на станцията.

— Ще им трябват три часа, за да я заредят и натоварят — каза, след като се върна. — Стига ли ти да отидеш, закъдето си се запътил, и да се прибереш навреме?

— Гробището е веднага след края на града.

— Значи би трябвало да се справиш. Как ще стигнеш там?

— Нямам представа — рече Иаред.

— Какво? — Клауд се опули.

Иаред сви рамене и призна:

— Въобще не вярвах, че ще ме вземеш. Не бях стигнал толкова надалече в планирането.

— Господ пази глупаците — разсмя се Клауд. — Хайде, тръгвай с мен. Да идем да навестим братчето ти.

 

 

Католическо гробище „Метари“ бе разположено в сърцето на един от най-старите квартали на Феникс-град още от времето, когато Феникс се бе наричал Нова Вирджиния, а Фениксград бил само Клинтън — преди атаките, разрушили първата колония и принудили хората да се прегрупират и да завладеят планетата отново. Най-старите гробове в гробището датираха още от онези ранни дни, когато Метари се състоял от два реда метални потънали в калта бараки, а гордите луизианци, които се заселили тук, претендирали, че са нещо като краен квартал на Клинтън.

Гробовете, към които се отправи Иаред, бяха в далечния край на гробището. Скромни надгробни плочи, три на брой, с по едно име и дата отдолу: Чарлз, Черил и Зоя Ботин.

— Божичко! — възкликна Клауд. — Цяло семейство.

— Не — отвърна Иаред и приклекна до първия гроб. — Не съвсем. Черил наистина лежи тук. Зоя е умряла много далече и тялото й е изгубено. А Чарлз въобще не е мъртъв. Тук е погребан някой друг. Клонинг, който е създал, за да изглежда, че се е самоубил. — Иаред докосна плочата. — Няма никакво семейство тук.

— Май ще взема да се поразходя — подметна Клауд.

— Недей. — Иаред вдигна глава. — Моля те, остани. След минутка привършвам и ще можем да си вървим. — Клауд кимна, но зарея поглед към хоризонта. Иаред насочи вниманието си към камъка.

Беше излъгал Клауд — този, когото би искал да види, не беше тук. Но кой знае защо му стана мъчно за безименния клонинг, който Ботин бе убил, за да изфабрикува собствената си смърт. В спомените му, или по-точно в спомените, които изплуваха от съзнанието на Ботин, нямаше почти нищо за клонинга — за него той бе само средство за постигане на целта, същество без личност. Цел, която, колкото и да се опитваше, Иаред не успяваше да си припомни. Освен това сега не беше време да се отдава на състрадание. Бе тук заради други. Можеше само да се надява, че клонингът така и не е дошъл в съзнание, когато това се е случило.

Съсредоточи се върху името Черил Ботин и почувства как го залива мътна, объркана вълна от емоции, отекваха далеч навътре в спомените му. Ботин несъмнено бе изпитвал силна привързаност към жена си, та дори думата „обич“ да бе малко пресилена в случая. Живели бяха заедно, защото и двамата бяха искали деца, бяха се разбирали и им беше било приятно да са съпрузи, въпреки че емоционалната връзка помежду им към края бе започнала да се изчерпва. На раздялата бе попречила взаимната обич към дъщеря им, опасенията, че разводът може да предизвика тежки сътресения в душата й.

От някакво тайно ъгълче в ума на Иаред внезапно и неочаквано изплува споменът за смъртта на Черил, за онова последно изкачване в планините — тя не беше отишла там сама, а с човек, когото Ботин бе подозирал за неин любовник. Но нямаше ревност, или поне Иаред не бе в състояние да я долови. И защо Ботин да ревнува, след като също бе имал връзка? И все пак Иаред почувства гнева, който бе изпитал Ботин на погребението — когато предполагаемият любовник се бе задържал прекалено дълго над гроба. Бе отнел от времето, което Ботин би искал да прекара с жена си. И Зоя с майка си.

Зоя.

Иаред докосна името й, изписано върху плочата. Зоя, която не беше тук. Спомените на Ботин отново изпълниха съзнанието му и той заплака.

На рамото му легна нечия ръка. Той вдигна глава и видя, че Клауд е застанал до него.

— Няма нищо — рече Клауд. — Всички губим хората, които обичаме.

Иаред кимна.

— Зная. И аз изгубих човека, когото обичах. Сара. Усещах всичко, което усещаше тя, и след това в душата ми остана празнина. Но тук е различно.

— Различно, защото става дума за дете.

— Дете, което никога не съм срещал — допълни Иаред. — Умряла е, преди аз да се родя. Не я познавам. Няма как да я познавам. И въпреки това тя е в мен. — Той опря пръсти в слепоочията си. — Тук имам всичко за нея. Помня, когато се роди. Помня първите й стъпки, първите й думи. Помня как я държах за ръка тук, докато погребвахме майка й. Помня последния път, когато я видях. Помня, когато ми съобщиха, че е мъртва. Всичко е тук, вътре.

— Никой не може да притежава чужди спомени — възрази Клауд. Личеше си, че го казва, за да успокои Иаред. — Просто не сме устроени така.

Иаред се разсмя горчиво.

— Аз обаче съм. При мен е различно. Нали ти казах. Роден съм, за да прехвърлят в мен спомените на друг човек. И сега неговите спомени са мои. Животът му е моят живот. Дъщеря му…

Иаред млъкна, неспособен да продължи. Клауд клекна до него и отново сложи ръка на рамото му.

— Не е честно — промълви. — Не е честно да скърбиш за неговото дете.

Иаред се усмихна натъжено.

— Не и във вселената, в която се намираме.

— Прав си, братче — съгласи се Клауд.

— Аз искам да скърбя за нея — продължи Иаред. — Усещам я. Усещам обичта, която съм изпитвал към нея. Която той е изпитвал към нея. Не мога да не скърбя за нея. Не е кой знае какво за човек, който носи спомена за дъщерята на друг. Нали?

— Може би си прав.

— Благодаря ти. Благодаря ти, че дойде тук с мен. Благодаря ти, че ми помогна.

— Нали затова са приятелите.

::Дирак:: — отекна в главата му гласът на Джейн Сейгън. Тя стоеше зад тях. — :: Активирам реинтегриране сега.::

Заедно с гласа й дойде усещането за присъствието й в съзнанието му. Пробудиха се мисли, усещания и спомени, които напоследък като че ли бяха изтикани в дъното на ума му. Някаква част от съзнанието му отбеляза, че интегрирането не е само споделяне на информация и превръщане в част от по-обширно съзнание. Че е и начин на контрол, способ за управление на индивидите в по-голяма група. А също и причина спецвойниците да напускат по-рядко от частите си — уволнението би означавало да изгубиш интеграцията. А да си лишен от интеграция значеше да си сам.

Спецвойниците почти никога не бяха сами. Дори когато наоколо нямаше други хора.

::Дирак:: — повика го отново Сейгън.

— Говори нормално — рече Иаред, все още обърнат с гръб към нея. — Не е възпитано.

Последва продължителна пауза. Накрая Сейгън каза:

— Добре. Редник Дирак, време е да тръгваме. Чакат ни на станция Феникс.

— Защо? — попита Иаред.

— Не мога да ти кажа пред странични лица. Без да се обиждате, лейтенант.

— Не съм и помислял — рече Клауд.

— Дирак, това е заповед.

— Натикай си я в задника тая заповед — тросна се Иаред. — Нещо взе да ми писва да служа в тези ваши Специални части. Ще остана тук, докато не ми кажете къде искате да отида и с каква цел.

Сейгън въздъхна и каза на Клауд:

— Запомнете ми думите — ако се раздрънкате за това, което ще кажа сега, ще ви застрелям лично. От упор.

— Мадам — засмя се Клауд. — Винаги съм вярвал на всяка ваша думичка.

— Преди три часа „Червен ястреб“ бе унищожен от обини — продължи Сейгън. — Успял е да изстреля мигносонда, преди да го разрушат. Изгубихме още два кораба за последните няколко дни, просто изчезнаха. Обините са се опитали да сторят същото и с „Червен ястреб“, но по някаква причина са се провалили. Или сме извадили късмет — ако това може да се нарече късмет. Като се вземат предвид и другите четири кораба, изчезнали през миналия месец, става ясно, че обините се целят именно в Специалните части.

— Но защо? — попита Иаред.

— Нямаме представа. Генерал Сцилард реши, че не можем да чакаме и да губим повече кораби. Дирак, отиваме да си приберем Ботин. Потегляме след дванайсет часа.

— Това е безумие! — възкликна Иаред. — Единственото, което знаем, е, че е на Арист. А Арист е доста голяма луна. Освен това става въпрос за родната система на обините.

— Знаем къде е на Арист — каза Сейгън. — Имаме и план как да се промъкнем до него.

— И как?

— Виж, това не мога да ти кажа тук и сега. Край на дискусията, Дирак. Или идваш с мен, или си извън играта. До началото на операцията остават дванайсет часа. Изгубих доста време, докато те открия. Не ми губи още.