Джон Скалзи
Призрачните бригади (3)

3.

— Това е — каза полковник Робинс на лейтенант Уилсън, докато откарваха положеното в кувьоз тяло в трансферната лаборатория.

— Аха — кимна Уилсън и се наведе над монитора, на който бяха изведени жизнените показатели на тялото. — Полковник, някога били ли сте баща?

— Не — призна Робинс. — Не ме влечеше такъв живот.

— В такъв случай… — Уилсън въздъхна. — Предстои ви да почувствате какво е.

Обикновено трансферната лаборатория побираше по шестнайсет войници от Специалните части, подготвени за едновременен трансфер — войници, които щяха да бъдат активирани и обучавани заедно, за да изградят здрава връзка помежду си по време на подготовката и да привикнат с мисълта, че са се пробудили внезапно, без никакви спомени. Но този път тялото бе само едно. Това, което трябваше да приеме съзнанието на Чарлз Ботин.

Бяха изминали повече от две столетия, откакто току-що образуваният Колониален съюз, преживял драматичен провал в опита да защитава своите най-ранни колонии (не случайно планетата Феникс бе получила това название), започна да осъзнава, че немодифицираните човешки тела не са в състояние да свършат тази работа. Духът го искаше — в онези времена човешката история записа някои от най-великите си битки и загуби, между които Битката за Армстронг, която щеше да остане христоматиен пример за това как може да се обърне един неминуем погром от извънземни сили в неочаквана, но силно болезнена пирова победа — но плътта бе твърде слаба. Врагът, всички врагове, бяха твърде бързи, твърде зли, прекалено безпощадни и неизброимо много. Човечеството не бе изостанало в научно развитие и оръжията, с които разполагаше, бяха напълно съизмерими с тези на противника, поне в голямата си част. Но най-важното оръжие винаги е било това, което дърпа спусъка.

Най-ранните модификации бяха относително прости: увеличена бързина, мускулна маса и сила, издръжливост. Ранните генетични инженери обаче срещаха затруднения заради практически и морални проблеми при реконструкцията на човешки ембриони ин витро: те трябваше да бъдат чакани да порастат достатъчно и да съзреят до необходимата степен, за да могат да се бият — процес, който отнемаше осемнайсет години. Колониалните отбранителни сили с раздразнение откриха, че голяма част от тези (относително) леко изменени човешки екземпляри не посрещат с одобрение или възторг идеята, че са били отгледани като бройлери в птицекомбинат, и отказват да се бият въпреки опитите да бъдат възпитани и програмирани правилно. Немодифицираните хора също бяха възмутени от поредния опит в областта на евгениката — наука, която никога не се е посрещала с добро око от обществеността.

Колониалният съюз преживя първоначалната вълна от политически кризи, последвали първите опити за създаване на генетично реконструирани войници, но беше на косъм от провал. Ако го нямаше примера с Битката за Армстронг, за да напомня на колониите какви опасности дебнат във вселената. Съюзът най-вероятно щеше да се разпадне и човешките колонии щяха да бъдат изправени пред необходимостта да си съперничат помежду си и същевременно да водят обречена на провал борба за оцеляване с другите раси, с които вече бе осъществен контакт.

Съюзът бе спасен най-вече от почти едновременната поява на две жизненоважни открития — възможността за ускоряване растежа на човешкото тяло до зряла възраст в рамките само на месеци и изобретяването на технология за прехвърляне на човешката личност и спомените от един индивид в мозъка на друг, стига, разбира се, вторият мозък да е изграден от същия генетичен материал и да е подготвен със серия от претрансферни процедури, необходими за създаването на биоелектрични връзки в новия мозък. Тъкмо тези две открития позволиха на Колониалния съюз да си осигури значителен и доста голям резерв от потенциални кандидати: възрастните хора, мнозина от които бяха готови да приемат живота в армията, вместо да умрат от старост, и чиято смърт на бойното поле нямаше да създаде демографска криза, нито да доведе до загубата на здраво, младо и трудоспособно население, ако бъде пратено срещу оръжията на враждебно настроените чуждоземци.

След като осъзна преимуществата на тази нова възможност, Колониалният съюз откри, че дори може да си позволи лукса да си подбира избраниците. Вече не се налагаше да се приканват колонисти да постъпват в КОС, което позволяваше на КС да се съсредоточи върху облагородяването и развитието на световете и създаването на колонисти от второ поколение — толкова, колкото е в състояние да изхранва колонията. С което пък бе елиминиран един от главните източници на политическо напрежение между колонистите и техните правителства. Сега вече младежите не бяха принуждавани да напускат семействата и домовете си, за да измират на бойното поле на трилиони мили от родната планета, нито колонистите изпитваха каквато и да било загриженост относно моралните проблеми, свързани с генетично модифицираните войници, особено след като последните бяха постъпили в редовете на армията доброволно.

Защото вместо от колонисти КОС набираше доброволци сред обитателите на люлката на човечеството — Земята. Родната планета все още бе обитавана от многомилиардно население — много повече, отколкото на всички колонии, взети заедно. Запасът от потенциални кандидати бе огромен — толкова, че КОС можеше да затегне изискванията си още повече, да набира новобранци от индустриалните и добре развити райони, където преобладаващата част от населението по правило доживяваше напреднала възраст и същевременно, поради социалните условия на средата, изпитваше дълбоко вкоренен страх и неприязън към процеса на стареене. Така неусетно възрастните индивиди на обществото бяха подготвяни да приемат с открито сърце предложението на Колониалните сили дори когато не разполагаха с никаква подробна информация относно характера на бъдещата си служба — нещо повече, колкото по-оскъдни бяха сведенията, заменени от слухове, толкова по-голямо бе желанието на кандидатите да постъпят на служба доброволно. Наборниците предполагаха, че службата в КОС ще е като армейската служба на Земята. Колониалните сили нямаха никакво намерение да разсейват подобни предположения.

Набирането на кандидати от индустриализираните региони се оказа толкова успешно, че Колониалните сили се заеха съзнателно да запазват и отглеждат наборния резерв, като не разрешаваха приемането на колонисти от същите райони, а вместо това вземаха само такива от изостанали държави, където комбинацията от икономически и социални проблеми подтикваше най-амбициозните млади хора да напуснат родната планета в най-ранния възможен момент. Разделението на военното от цивилно набиране се оказа изключително сполучлив ход за Колониалния съюз.

Ала възрастните наборници за армейска служба създадоха на Колониалните сили един неочакван проблем: немалка част от тях умираха, преди да постъпят на служба, покосени от сърдечен удар, инсулт, затлъстяване и прекалено много мазна храна, като хамбургери и пържени картофки. Колониалните сили, които вземаха наследствен материал от всеки кандидат, постепенно се оказаха затрупани с огромно количество човешки геноми, с които не знаеха какво да правят. Същевременно научните среди на КОС бяха готови и нямаха търпение да продължават с експериментирането в реконструкцията на човешкото тяло, за да го подобрят, без да намаляват ефективността му на бойното поле.

И тогава дойде поредният пробив: невероятно мощен компактен полуорганичен компютър, напълно интегриран с човешкия мозък, който, в миг на заслепение и невежество, кой знае защо, лекомислено бе наречен МозКом. За мозък, притежаващ цял един живот от опит и познания, МозКом представляваше незаменим помощник за подобряване на умствената функция, съхраняване на огромно количество информация и постоянно средство за комуникация.

Но за един мозък, който на практика бе tabula rasa, МозКом предлагаше много повече.

 

 

Робинс надзърна в кувьоза, където тялото бе положено в специален разтвор, и каза на Уилсън:

— Не ми прилича на Чарлз Ботин.

Уилсън, който правеше последни настройки на машината, съдържаща съхраненото съзнание на Ботин, дори не вдигна глава.

— Ботин беше немодифициран човек. Познаваме го от времето, когато беше на средна възраст. Но на двайсет вероятно е приличал на този тук. Като се изключи зелената кожа, котешките очи и останалите подобрения. И разбира се, отличната форма. Аз лично на двайсет, едва ли съм изглеждал така. Затова пък сега изглеждам и дори не ми се налага да тренирам.

— Защото тялото ти е конструирано така, че да се грижи само за себе си — припомни му Робинс.

— И слава на Бога. Защото обожавам поничките.

— Само дето за да се сдобиеш с това тяло, трябва доброволно да се изложиш на риска да бъдеш гръмнат от което и да било друго разумно създание във вселената.

— Е, това беше примамката.

Робинс отново погледна тялото в кувьоза.

— Всички тези промени няма ли да възпрепятстват процеса на прехвърляне?

— Не би трябвало — отвърна Уилсън. — Гените, отговарящи за мозъчния строеж, остават непроменени. В тази глава е мозъкът на Ботин. Поне що се отнася до генетичен строеж.

— И как изглежда този мозък?

— Ами добре изглежда. — Уилсън сви рамене. — Здрав. Подготвен.

— Мислиш ли, че ще се получи? — попита Робинс.

— Казва ли ти някой?

— Радвам се, че си толкова сигурен — подигра му се Робинс.

Уилсън понечи да отговори, но в същия миг вратата се отвори и влязоха Матсън и Сцилард, придружени от трима трансферни лаборанти на Специалните части. Лаборантите тръгнаха право към кувьоза, а Робинс и Уилсън козируваха на Матсън.

— Е, как върви работата? — попита Матсън, след като отвърна на поздрава.

— С лейтенант Уилсън тъкмо го обсъждахме — отвърна Робинс.

Матсън се обърна към Уилсън.

— Е, лейтенант?

Уилсън посочи тялото в кувьоза, вече заобиколено от лаборантите.

— Имаме здраво тяло и здрав мозък. МозКомът функционира отлично, което не би трябвало да ни учудва. Колкото и да е изненадващо, почти без проблеми успяхме да интегрираме матрицата на съзнанието на Ботин с трансфериращата машина и според предварителния тест не би трябвало да срещнем затруднения при прехвърлянето. На теория всичко трябва да стане, както сме го правили много пъти.

— В думите ти звучи увереност, лейтенант — рече Матсън, — но не и в гласа ти.

— Човек никога не може да е сигурен, генерале — отвърна Уилсън. — Обикновено по време на трансфера обектът е в съзнание. Това помага за гладкото протичане на процеса. Но тук това не ни е нужно. Не знаем дали прехвърлянето ще е успешно, докато не събудим тялото. За първи път опитваме трансфер, без да използваме два мозъка. Ако в машината не е съхранено съзнанието на Ботин, матрицата няма да залегне в новия мозък. А дори и това да е неговото съзнание, пак нямаме пълна гаранция за успех. Направихме всичко, което е необходимо, за да облекчим процеса. Чели сте докладите. Но все още има много неща, които не знаем. Имаме представа как да го извършим правилно, но не ни е ясно какви са възможните грешки.

— Питам те какво мислиш — ще стане, или не? — повтори Матсън.

— Мисля, че ще стане — отвърна Уилсън. — Но не бива да подценяваме всички неизвестни, срещу които може да се изправим след малко. Има просторно поле за… провал, сър.

— Робинс? — Матсън повдигна вежди.

— Напълно съм съгласен с думите на лейтенант Уилсън, генерале — отвърна Робинс.

Лаборантите бяха приключили с огледа и докладваха на генерал Сцилард, който на свой ред кимна на Матсън.

— Моите хора са готови.

Матсън изгледа Робинс, после Уилсън.

— Ами хубаво. Да почваме тогава.

 

 

Специалните части на Колониалните отбранителни сили използват съвсем проста рецепта за конструирането на войниците си. Първо, започват с човешки геном. Второ: извличат.

Човешкият геном се състои приблизително от двайсет хиляди гена, създадени от три милиарда основни двойки и разпределени в двайсет и три хромозоми. По-голямата част от генома е „боклукчийско кошче“ — участъци от генетичната последователност, които не се кодират в нищо при окончателния продукт на ДНК — човешкото същество. Ала реши ли природата да създаде определена последователност в ДНК, тя, изглежда, не бърза да я изтрие, дори ако не върши нищо полезно.

Учените от отдела на Специалните части не са така превзети. Първата им крачка при конструирането на всеки нов телесен модел е да отделят и изключат ненужния генетичен материал. Това, което остава, е стройна, лишена от излишни завъртулки ДНК, която все още е напълно безполезна — редактирането на човешкия геном разрушава хромозомния й строеж и я лишава от способността за възпроизводство. Но това е само първата крачка. Сглобяването и прекодирането на новия геном е много по-късен етап.

Новата, по-къса ДНК се състои само от онези гени, които правят мъжа или жената такива, каквито са, но това все още не е достатъчно. Човешкият генотип не позволява на своя фенотип онази пластичност, от която се нуждаят учените от Специалните части, или с други думи, нашите гени не са в състояние да създадат свръхчовеците, които са нужни за Специалните части. Това, което остава от човешкия геном, се разглобява на съставните части, преработва се и се сглобява наново, за да създаде гени, кодиращи значително подобрени способности. Естествено този процес включва и въвеждането на допълнителни гени, или генетичен материал. Гените, които идват от други човешки същества, обикновено не създават затруднения в съчетаването, тъй като човешкият геном по принцип е построен така, че да приема генетична информация от други човешки геноми (естественият процес, при който това обикновено става, се нарича оплождане). Няма затруднения при използването на генетичен материал и от други земни видове, след като всички живи същества на Земята са изградени върху общи генетични основи.

Много по-трудно е въвеждането на генетичен материал от неземни раси. Някои планети притежават сходни със земните генетични структури и са възприемчиви за известна част от нуклеотидите, участващи в земния генетичен материал (може би не случайно, тъй като разумните същества от тези планети понякога ядат хора, както рреите например, които смятат човешкото месо за голям деликатес). Но повечето космически раси притежават генетични структури и компоненти, коренно различни от тези на земните обитатели. Използването на техните гени не е само „кройка, шев и кърпеж“.

Учените от Специалните части са решили този проблем чрез създаването на „сравняващо устройство“, което разчита чуждоземната ДНК и след това подава „превода“ й в земен вариант — ако успее да се развие, получената ДНК ще създаде живо същество, което максимално да наподобява по външен вид и функции своя първоизточник. Гените от тези „транслитерирани“ същества се използват при синтеза на ДНК за войници от Специалните части.

Окончателният резултат от това генетично планиране е ДНК, която се кодира в същество, използващо за модел човека, но съвсем различно от него — до такава степен, че в крайната фаза на своето развитие, ако му бъде позволено да я достигне, разбира се, би накарало създателката на Франкенщайн Мери Шели да се обърне в гроба. Стигнали тази максимална точка на отдалеченост от човешкия ДНК строеж, учените от Специалните части използват натрупания материал за съставянето на формула, от която да произлезе същество с познати човешки форми и пропорции. Немалко учени смятат този етап за един от най-трудните в целия процес, а някои от тях го определят дори като излишен и ненужен. Получената ДНК осигурява на своя притежател свръхчовешки възможности в човешки облик. Дори с добавката на извънземни гени тя все още е много по-къса от оригиналната човешка ДНК, като при това е организирана само в пет хромозомни двойки вместо първоначалните двайсет и три, тоест само с една повече от тази на дрозофилата например. И въпреки че войниците от Специалните части наследяват пола на своя донор и гените, свързани с възпроизводството, се запазват в крайния продукт, те са лишени от Y-хромозома, факт, тревожил непрестанно ранните създатели на тези усъвършенствани тела.

Синтезираната след този дълъг процес ДНК се въвежда в празна зигота, която на свой ред се премества в специален инкубатор и бива внимателно подтикната да премине към митотично делене. Трансформацията от зигота до напълно развит ембрион протича в ускорен режим, с топлинно отделяне до нива, които дори заплашват с денатурация на ДНК. Ето защо инкубаторите се насищат с топлообменящи наноботи, които захранват развиващите се клетки и същевременно поддържат постоянно ниво на температурата вътре.

Но дори сега учените не са приключили с „обезчовечаването“ на бъдещите войници. След биологичните изменения идва ред и на технологичните подобрения. В главите на неродените бойци се инжектират разтвори със специални наноботи, които имат две основни предназначения. Една част от тях се насочва към костно-мозъчното вещество и те го поглъщат, използват го като материал при създаването на УмнаКръв с много по-добър кислородопренасящ капацитет от този на истинската, по-добра кръвосъсирваща функция и изключително висок имунитет срещу всякакви познати причинители на болести. Останалите се преместват в бързоразвиващия се мозък и полагат основите за изграждането на МозКом: интегриран с мозъка компютър, който, когато бъде окончателно завършен, не надхвърля големината на стъклено топче. Разположен дълбоко във вътрешността на мозъка, този компютър е заобиколен от гъста невронна мрежа, изпълняваща ролята на антена, която приема и интерпретира мислите и желанията на субекта, а също разполага със слухови и зрителни рецептори.

Съществуват и други модификации, много от тях експериментални, тествани при ограничени групи екземпляри, за да се провери тяхната ефикасност. Ако ефикасността бъде потвърдена, модификациите се въвеждат и при останалите войници от Специалните части и залягат в списъка за потенциални подобрения в следващото поколение пехотни единици на Колониалните отбранителни сили. Ако модификациите са неудачни, изчезват заедно със смъртта на опитния екземпляр.

Войниците от Специалните части съзряват до размерите на новородено само за двайсет и девет дни и след шестнайсет седмици в пригодените към ускорен метаболизъм инкубатори достигат зрелост. За разлика от тях, опитите на учените от Колониалните сили да постигнат подобно бързо развитие приключват с „изгаряне“ на телата в собствената им метаболитна топлина. Малкото ембриони, които не умират и не биват изхвърляни навън, страдат от тежки ДНК-транскрипционни грешки, водещи до появата на несъвместими с живота мутации и ракови заболявания. Изглежда, поне на този етап периодът от шестнайсет седмици до пълно развитие на индивида е границата за химична стабилност дори на модифицираната ДНК. В края на шестнайсетата седмица програмата за растеж въвежда синтетичен хормон, който преустановява ускореното развитие на тялото и го връща към нормални темпове.

В периода на този растеж инкубаторът непрестанно „тренира“ тялото, за да го заздрави и да позволи на притежателя му да го използва от момента на неговото пробуждане. В мозъка МозКом създава общи невронни „магистрали“, стимулиращи центровете за развитие на органите, и се подготвя за момента, когато войникът ще дойде в съзнание и ще трябва да прекрачи от „нищото“ в „нещото“.

За повечето войници на този етап остава единствено да бъдат подложени на трансфер — тоест на „раждане“ и започване на военния живот, за който са предназначени. За някои от тях обаче все още има една допълнителна стъпка.

 

 

Сцилард даде знак на лаборантите и те се заеха с работата си. Уилсън бе съсредоточен върху апаратурата и чакаше знак, че прехвърлянето е започнало. Лаборантите потвърдиха, че са готови, и той натисна пусковия бутон. Машината започна едва доловимо да бръмчи. Тялото в кувьоза оставаше неподвижно. След няколко минути Уилсън и лаборантите се спогледаха, после кимнаха на Робинс и той се обърна към Матсън и докладва:

— Приключихме.

— Само толкова? — Матсън погледна тялото в кувьоза. — Не ми изглежда различен. По-скоро като някой в дълбока кома.

— Още не са го събудили — обясни Робинс. — Искат да знаят как предпочитате да го направят. Процедурата при войниците от Специалните части изисква МозКомът да бъде включен в режим на пълно интегриране. Това създава у войника временно усещане за собственото аз, докато той сам не изгради такова. Но тъй като тук вече може да има съзнание, те се опасяват, че ако следват същия процес, може да предизвикат сериозни смущения в личността.

Матсън изсумтя, озадачен от неочаквания проблем.

— Събудете го, без да включвате МозКома. Ако този човек е Ботин, искам го в ясно съзнание. Очаквам да науча от него важни неща.

— Слушам, сър — отвърна Робинс.

— Ако всичко е наред, той ще знае кой е в мига, когато се събуди, нали? — попита Матсън.

Робинс погледна Уилсън, който ги слушаше. Уилсън вдигна рамене и кимна неуверено.

— Предполагаме — рече Робинс.

— Хубаво. Щом е тъй, искам аз да съм първото нещо, което ще види. — Матсън отиде до кувьоза и се наведе над неподвижното тяло. — Хайде събудете го този кучи син.

Робинс кимна на двамата лаборанти и единият от тях постави пръст върху малкото контролно табло.

Тялото подскочи, точно както го правят хората, когато се пробуждат по време на сън, при който пропадат в бездна. Клепачите трепнаха, после се повдигнаха. Очите се завъртяха в орбитите и се спряха върху лицето на Матсън, който се беше ухилил широко.

— Здрасти, Ботин — подхвърли Матсън. — Сигурно си страшно изненадан, че ме виждаш.

Тялото се изпъна и повдигна глава, сякаш искаше да каже нещо. Матсън се наведе услужливо.

И изведнъж се раздаде оглушителен писък.

 

 

Генерал Сцилард откри Матсън в тоалетната на трансферната лаборатория и попита любезно:

— Как е ухото?

— Що за тъп въпрос, Сци? — ядоса се Матсън, докато пикаеше в писоара. — Нека на теб някакъв безмозъчен идиот ти изкрещи от толкова близко и тогава ще разбереш как се чувствам.

— Той не е безмозъчен идиот — обясни спокойно Сцилард. — Вие събудихте новороден войник от Специалните части с изключен МозКом. Същество, което няма собствено аз. И то направи каквото би направило всяко новородено. А ти какво очакваше?

— Очаквах шибания Чарлз Ботин — отвърна Матсън и неволно потрепери. — Нали затова го натикахме тоя негодник в кувьоза!

— Но знаеше, че може и да не се получи. Твоите хора ти го казаха.

— Благодаря, че ми го напомни, Сци. — Матсън си вдигна ципа и отиде до умивалника. — Цялото това тъпо начинание се оказа безсмислена загуба на време.

— Той все още може да ни бъде полезен. Съзнанието се нуждае от известно време за ориентиране.

— Робинс и Уилсън казаха, че съзнанието му ще си е наред веднага щом се събуди. — Матсън пъхна ръце под сушилнята. — Проклета машинка — изруга, след като тя не се задейства.

— Никой досега не е опитвал подобно нещо — припомни му Сцилард. — Може би Робинс и Уилсън грешат.

Матсън се изсмя.

— Че грешат, е вярно, без „може би“. Но не за това, за което си мислиш. Въпросът е дали твоите лаборанти ще станат кърмачки на едно напълно съзряло тяло, докато чакаме съзнанието му да се „ориентира“. Лично аз се съмнявам, защото вече знам, че от тази работа няма да излезе нищо. Само си изгубихме времето.

Заряза сушилнята и посегна към кутията с кърпи.

— Свършили са — осведоми го усмихнато Сцилард.

— Естествено, че са свършили! — повтори ядно Матсън. — Можем да произвеждаме войници по поръчка, но не можем да заредим една шибана кутия за кърпи! — Изтръска ръце, после ги обърса гнусливо в панталоните си.

— Ако оставим настрана темата с кърпите — рече Сцилард, — да разбирам ли, че ми предоставяш грижите за нашия моделиран войник? Защото ако е така, ще наредя да му включат МозКома и ще го пратя час по-скоро в учебния взвод.

— Бързаш ли?

— Той е напълно завършен войник от Специалните части — отвърна Сцилард. — Макар да не бързаме за никъде в момента, изпитваме постоянен недостиг от специализирани кадри. Винаги са ни нужни повече, отколкото притежаваме. Така че, поне за мен, нашето малко отроче ще е от полза.

— Какъв оптимизъм! — Матсън смръщи вежди.

Сцилард отново се усмихна.

— Нали знаеш как кръщаваме нашите войници?

— На разни учени и художници.

— На учени и философи — поправи го Сцилард. — Става въпрос за фамилията. Малките имена са си съвсем обикновени. Аз например съм кръстен на Лео Сцилард. Един от учените, създали първата атомна бомба — факт, заради който по-късно той изпитвал непреодолими угризения.

— Сци, знам кой е Лео Сцилард — тросна се Матсън.

— Не исках да те обидя — рече Сцилард. — Макар че човек никога не може да е сигурен, когато става дума за вас, живородените. Имате странни празнини в познанията си.

— Защото в ученическите години зяпахме съученичките — тросна се Матсън. — И затова сме пропуснали да натрупаме безценни сведения за отдавна измрели учени.

— Ами нека тогава те просветля — продължи спокойно Сцилард. — Освен таланта си в науката Сцилард е притежавал и известни ясновидски способности. Предсказал е двете световни войни и някои други исторически събития на Земята. Между другото, бил е страхотен параноик. Живеел в хотел, с винаги стегнат багаж за евакуация. За всеки случай.

— Невероятно. Не разбирам обаче накъде биеш?

— Не претендирам, че съм свързан по какъвто и да било начин с Лео Сцилард — заяви генералът. — Общото ни единствено е фамилията. Но ми се струва, че споделям неговия талант да предсказвам разни неща, особено когато става въпрос за войни. Та според мен войната, в която предстои да участваме, ще е доста гадна. Не си въобразявам, говоря въз основа на данните от разузнаването. Не е необходимо да си гений, за да си дадеш сметка какво ще означава за човечеството да се изправи срещу три различни раси. — Сцилард кимна към лабораторията. — Този войник може да не притежава спомените на Ботин, но въпреки това го носи в себе си — поне що се отнася до гените. Смятам, че това може да се окаже важно особено сега, когато се нуждаем от всичко, на което бихме могли да разчитаме. Наречи го, ако щеш, моя „стегнат багаж“.

— Искаш го само защото вярваш на интуицията си.

— И на някои други неща.

— Сци, понякога ужасно ти личи, че си още юноша — захили се Матсън.

— Преотстъпвате ли ми този войник, генерале? — попита официално Сцилард.

Матсън махна небрежно с ръка.

— Ваш е, генерале. Радвайте му се. Ако не друго, поне няма да се тревожа за момента, когато отново стане предател.

— Благодаря.

— И какво ще правиш с новата си играчка? — попита Матсън.

— Като за начало — отвърна Сцилард — ще трябва да му измислим име.