Джон Скалзи
Призрачните бригади (6)

6.

— Предлагам да разговаряме на глас, ако не възразяваш — обърна се генерал Сцилард към Джейн Сейгън. — По-добре е, отколкото келнерите да ни видят как се зяпаме изцъклено, без да промълвим и думичка. Непрестанно ще идват да ни питат дали нямаме нужда от нещо.

— Както желаете — отвърна Сейгън.

Двамата седяха в генералската част на столовата, зад чийто илюминатор се виждаше огромното кълбо на Феникс. Сейгън му се любуваше. Сцилард проследи погледа й и каза:

— Изумително е, нали?

— Да — рече замислено Сейгън.

— Можеш да разглеждаш планетата от всички портали на станцията, но никой не го прави — продължи Сцилард. — Но дойдеш ли тук, просто не откъсваш очи от нея. Говоря най-вече за себе си. — Той посочи кристалния купол, който ги обгръщаше. — Знаеш ли, че този купол е подарък? Предоставен от алаите, докато е строена станцията. Целият е изработен от диамант. Казват, че е естествен диамант, издълбан от сърцевината на един от техните газови гиганти. Чел съм, че алаите били ненадминати инженери. Нищо чудно тази история да е вярна.

— Не съм чувала почти нищо за тези алаи — призна Сейгън.

— Те са изчезнали — обясни Сцилард. — Преди сто и петдесет години започват война за една колония с обините. Имат голяма армия от клонинги и възможност да произвеждат бързо още такива и в началото победата клони на тяхна страна. После обините синтезират вирус, който има ключово значение за генетичния строеж на клонингите. В началото вирусът е съвсем безобиден и се пренася по въздушен път, подобно на грипния вирус. Според нашите учени му е трябвало около месец, за да зарази цялата алайска армия, и още един месец, докато съзрее достатъчно, за да атакува цикъла на клетъчно деление при всеки отделен клонинг. Жертвите буквално се разпадат.

— Всичките едновременно ли? — попита Сейгън.

— За около месец — отвърна Сцилард. — Ето защо нашите учени са на мнение, че е било необходимо горе-долу толкова време, за да бъде заразена цялата армия. След като се справят с военната сила, обините се заемат с цивилното население. Бърз и жесток геноцид. Обините не знаят що е милост. Сега, когато всички алайски планети са тяхно владение, Колониалният съюз научи две важни неща. Първото — клонираните армии са нож с две остриета. Второ — стой надалеч от обините. Което и правехме, досега.

Сейгън кимна. От съвсем скоро корабът на Специалните части „Хвърчило“ бе започнал да извършва разузнавателни рейдове в териториите на обините с цел да се направи преценка за тяхната сила и готовност за отбрана. Опасна задача, тъй като обините бяха безжалостни по отношение на нашествениците, а Колониалният съюз и обините официално не бяха във война. Идеята за съюз между тях, рреите и енешанците бе една от най-строго пазените тайни, обществеността все още не беше наясно за грозящата опасност. Енешанците поддържаха дипломатическа мисия в колониалната столица Фениксград. Което означаваше, че дори са нещо като съюзници.

— Искате ли да ви разкажа за рейдовете срещу обините? — попита Сейгън. Освен че беше отдельонен командир на „Хвърчило“, тя отговаряше и за разузнавателните операции. Повечето офицери в Специалните части имаха по няколко длъжности, което не им пречеше да командват бойни отделения.

— Не сега — намръщи се Сцилард. — Не е нито времето, нито мястото. Исках да разговарям с теб за един от твоите войници. На „Хвърчило“ пристигнаха трима новобранци и двама от тях ще са под твое командване.

Сейгън се наежи.

— Тъкмо това е проблемът. Имах само едно свободно място в отделението, а ми пратиха двама заместници. Взехте ми един от ветераните, за да освободите място. — Сейгън си припомни безпомощния поглед на Уил Листър, когато получи заповедта за прехвърляне на „Скитник“.

— „Скитник“ е нов кораб и се нуждае от опитни войници — обясни Сцилард. — Уверявам те, че не си единствената, която се е лишила от ветеран в отделението си. И други ми се сърдят. Междувременно получихме някои нови попълнения. За един от тях държах да бъде назначен при теб.

Сейгън понечи да възрази отново, но се отказа. Сцилард наблюдаваше промяната на чувствата по лицето й. Повечето войници от Специалните части обикновено избълваха първото, което им идваше в главата — характерна черта, вероятно свързана с липсата на продължително възпитание в детството. Умението на Сейгън да се контролира бе тъкмо една от причините да привлече вниманието на Сцилард — както и някои други неща.

— За кой от новобранците говорим? — попита тя.

— Иаред Дирак.

— Какво му е толкова специалното?

— Той има мозъка на Чарлз Ботин — отвърна Сцилард, следеше внимателно реакцията й.

— И вие смятате, че това е добра идея! — успя да изрече тя, след като овладя смайването си.

— Дори нещо повече — отвърна той и й изпрати целия засекретен файл, посветен на Дирак, заедно с техническата информация. Докато Сейгън предъвкваше материала, генералът продължи да я наблюдава. Не измина и минута и един от келнерите се приближи до тях да попита дали имат нужда от нещо. Сцилард поръча чай. Сейгън дори не го забеляза.

— Добре, готова съм да захапя стръвта — рече Сейгън, след като приключи с файла. — Но все пак защо ми натиквате този предател?

— Ботин е предателят. Дирак просто носи мозъка му.

— Мозък, в който сте се опитали да вкарате съзнание на предател.

— Да, така е — съгласи се Сцилард.

— В такъв случай отново се връщаме на моя въпрос.

— Защото имаш опит с подобен род неща — заяви Сцилард.

— С предатели?

— С необичайни попълнения в Специалните части — поправи я Сцилард. — Веднъж вече имаше под свое командване живороден от Колониалните отбранителни сили. Джон Пери. — Сейгън замря, когато той произнесе името, но Сцилард се престори, че не го е забелязал. — И той се справи доста добре, докато беше при теб. — Последното изречение можеше да съдържа и лека насмешка — по време на Битката за Корал Пери бе пренесъл изпадналата в безсъзнание Сейгън под вражески огън през няколкостотин метра открита местност, за да й осигури медицинска помощ, а след това бе открил жизненоважен образец на чуждоземна технология малко преди той да бъде унищожен под рухнала сграда.

— Заслугата за всичко онова бе на Пери, не моя — призна Сейгън. Сцилард отново забеляза, че лицето й трепва, когато произнася името му.

— Не бива да си толкова скромна — подсмихна се той, но млъкна, докато келнерът поднасяше чая. — Искам да кажа, че Дирак е нещо като хибрид. Той е войник от Специалните части, но и нещо друго. Трябва ми някой с опит тъкмо по това „друго“.

— „Нещо друго“ — повтори замислено Сейгън. — Генерале, правилно ли разбрах, че се съмнявате, че съзнанието на Ботин продължава да се крие някъде в Дирак?

— Не съм го казвал — отвърна Сцилард, но тонът му подсказваше обратното.

Сейгън помисли още малко, после продължи:

— Сигурно си давате сметка, че следващите няколко мисии на „Хвърчило“ могат да доведат до стълкновения както с рреите, така и с енешанците. Тъкмо срещите ни с енешанците са особено деликатни. — „И за тях ми трябваше Уил Листър“ — помисли си тя.

— Давам си сметка — потвърди лаконично Сцилард и се пресегна за чая.

— Не смятате ли, че някой, притежаващ потенциално изменнически наклонности, може да представлява определен риск за успешното изпълнение на мисиите? — попита Сейгън. — И не само за тях, но и за хората, които ще участват.

— Риск, разбира се, има — съгласи се Сцилард. — Тъкмо затова се уповавам на твоя опит в подобен род неща. Но не е изключено твоят човек да носи в себе си информация от критично значение. А това ме интересува повече от всичко. Нека не забравяме, че ти си офицер от разузнаването. Струва ми се, че си идеалният избор за подобна задача.

— Интересно какво ще каже по въпроса Крик? — попита Сейгън, имаше предвид майор Крик, командващия офицер на „Хвърчило“.

— Нищо няма да каже, защото не съм го информирал. Това е секретна информация и аз го изключих от кръга на посветените. Доколкото е в течение, получили сте трима новобранци — и нищо повече.

— Това никак не ми харесва — намръщи се Сейгън. — Ама никак.

— Не те питам дали ти харесва. От теб се иска да поемеш задачата. — Той сръбна от чая.

— Не желая Дирак да участва в мисии, при които ще се срещаме с рреи и енешанци.

— Важното е да се отнасяш с него като с всеки друг войник от твоето отделение.

— Ами ако загине — като всеки друг?

— Моли се да не е от „приятелски огън“. — Сцилард я изгледа над ръба на чашата.

Сейгън премълча. Келнерът понечи да се приближи до тях, но генералът го прогони раздразнено.

— Искам да покажа този файл на един човек — рече тя.

— Информацията е строго секретна, по очевидни причини — възрази Сцилард. — Всички, които трябва да знаят за нея, са осведомени, а не желаем кръгът да се разширява. Дори Дирак не е в течение на собствената си история. И така трябва да остане.

— Искате от мен да приема под свое командване войник, който представлява огромна заплаха за нашата безопасност. Щом е така, позволете ми поне да взема някои предпазни мерки. Познавам един специалист по функция на човешкия мозък и интегриране на МозКом. Струва ми се, че съветите му могат да са ни от полза.

Сцилард обмисли предложението й.

— Човек, на когото вярваш?

— Мога да му поверя този случай.

— Той има ли разрешение за достъп до класифицирана информация?

— Има.

— Достатъчно високо, за да го забъркаме в тази история?

— Ами… — замислено каза Сейгън. — Точно тук нещата стават интересни.

 

 

— Здравейте, лейтенант Сейгън — каза управител Кайнен на английски. Произношението му беше лошо, но не по вина на самия Кайнен — просто устата му не бе устроена за повечето човешки езици.

— Здравейте, управител — отвърна Сейгън. — Виждам, че учите нашия език.

— Така е — потвърди Кайнен. — Имам време да уча и да правя някои дребни неща. — Посочи една книга, написана на цкански, един от най-използваните езици на рреите, отворена до персоналния му бележник. — Но тук намерих само две книги на цкански. Можех да избирам между книга за религия и за езици. Избрах езиците. Човешката религия е… — Кайнен потърси подходящата английска дума — по-трудна.

Сейгън посочи с брадичка персоналния му електронен асистент.

— Сега, когато разполагате с компютър, би трябвало да имате по-богат избор за четене.

— Така е — отвърна Кайнен. — Благодаря ви, че ми го уредихте. Наистина съм щастлив.

— Няма за какво. Но компютърът си има цена.

— Зная. Прочетох файловете, които поискахте да прегледам.

— И? — попита Сейгън.

— Трябва да премина на цкански. Английският ми не е достатъчно добър.

— Добре — рече Сейгън.

— Запознах се внимателно с документите, касаещи редник Дирак — продължи Кайнен на насечения забързан цкански. — Чарлз Ботин е гений, след като е успял да открие начин за съхраняване на съзнанието извън мозъка. А вие сте истински идиоти, че сте се опитали да го напъхате обратно.

— Идиоти — повтори Сейгън и на лицето й изгря вяла усмивка. — Това професионална оценка ли е, или само личен коментар?

— И двете.

— Да чуем защо — подкани го Сейгън. Кайнен понечи да й препрати няколко файла от своя ПА, но тя вдигна ръка. — Искам само да знам дали този Дирак може да представлява заплаха за мен и войниците ми при предстоящата мисия.

— Хубаво — отвърна Кайнен и потъна в кратко мълчание. — Мозъкът, дори човешкият, е като компютър. Сравнението не е перфектно, но ще свърши работа за онова, което искам да ви кажа. Компютрите се опират на три компонента, за да функционират — хардуер, софтуер и информационна база. Софтуерът е свързан с хардуера, а файловете — със софтуера. Хардуерът не може да отвори някой файл без посредничеството на софтуера. Ако прехвърлите файл на компютър без нужния софтуер, той ще си остане там и нищо повече. Разбирате ли ме?

— Дотук да — призна Сейгън.

— Радвам се. — Кайнен неочаквано се пресегна и я докосна по челото. Тя едва се сдържа да не го удари по ръката. — Нататък: мозъкът е хардуерът. Съзнанието е файлът. Но в случая с вашето другарче Дирак ви липсва софтуерът.

— И кое е софтуерът? — попита Сейгън.

— Паметта. Опитът. Сензорната активност. Когато сте прехвърлили съзнанието на Ботин в неговия мозък, последният не е разполагал с необходимия опит, за да знае какво да прави с него. Ако това съзнание все още се намира в мозъка на Дирак — повтарям, ако се намира там, — то е изолирано и няма никакъв начин да осъществите достъп до него.

— Новородените войници от Специалните части притежават съзнание от момента, когато се събудят — посочи Сейгън. — Но същевременно им липсва опит и памет.

— Това не е никакво съзнание — възрази Кайнен и Сейгън си помисли, че долавя в гласа му отвращение.

— Проклетите ви МозКоми отварят изкуствени сензорни канали и предлагат илюзията за съзнание и мозъците ви го знаят. — Кайнен посочи своя ПА. — Хората ви ми осигуриха възможност да се запозная с изследванията, посветени на човешкия мозък и МозКом. Това известно ли ви е?

— Да, разбира се — отвърна Сейгън. — Тъкмо аз ги помолих да ви предоставят всичко, което може да ви е от полза.

— Защото знаете, че съм обречен да бъда затворник до края на живота си. И че дори да се опитам да избягам, ще умра от болестта, с която сте ме заразили. Нищо не ви струваше да ми осигурите цялата тази информация, нали?

Сейгън само сви рамене.

— Хъмм — изсумтя навъсено Кайнен, после продължи: — Известно ли ви е, че няма разумно обяснение за това защо мозъкът на войника от Специалните части поглъща информацията по-бързо от този на обикновен войник от КОС? И в двата случая става въпрос за обикновени човешки мозъци, свързани с МозКоми. Вярно, че в Специалните части мозъците се подлагат на особен вид подготовка, но това не би трябвало да повлиява съществено скоростта, с която обработват информация. И въпреки това вашите мозъци поглъщат и преработват данните с невероятно темпо. И знаете ли защо? Защото това е форма на самозащита. Войниците в КОС вече притежават съзнание и опита да го използват. Тези от Специалните части нямат нищо. Мозъците ви усещат изкуственото съзнание, което вашият МозКом се опитва да наложи, и бързат да изградят собствено съзнание, преди да бъдат трайно увредени от изкуственото. Или то да ги убие.

— Нито един войник от Специалните части не е умрял заради своя МозКом — рече Джейн.

— Не и в наше време. Но, питам се, какво ли ще откриете, ако се върнете достатъчно назад?

— Какво знаете? — Тя го изгледа изпитателно.

— Нищо не зная — отвърна с привидно спокоен глас Кайнен. — Всичко това са само предположения. Въпросът е, че не бива да сравнявате пробуждането на спецвойник, който вече има някаква форма на съзнание, с това на Дирак. Не е същото. По нищо не си прилича.

Сейгън смени темата.

— Значи според вас съзнанието на Ботин може дори да не е в мозъка на Дирак?

— Възможно е — потвърди Кайнен. — Съзнанието се нуждае от постоянен приток на данни, без него то се разпада. Една от причините съхраняването му извън мозъка да е невъзможно е потвърждение за гения на Ботин. Ако питате мен, дори съзнанието на Ботин да е било там, то вече се е разпаднало, а вие сте получили един обикновен войник. Но няма никакъв начин да се докаже какво е станало. Може да е било погълнато от съзнанието на Дирак.

— Но ако е още там, кое би го събудило?

— Питате за необвързаното ми мнение, нали? — Сейгън кимна. — Причината да не можете да установите контакт със съзнанието на Ботин е, че мозъкът не е разполагал с памет и опит. Може би след като Дирак натрупа опит, това ще доведе и до разкрепостяване на част от скритото съзнание.

— И тогава той ще стане Чарлз Ботин?

— Би могъл — потвърди Кайнен. — А може би не. Дирак вече притежава собствено съзнание. Представа за своето аз. Ако съзнанието на Ботин се пробуди, то няма да е единственото в мозъка. Оставям на вас, лейтенант Сейгън, да прецените дали това е за добро, или за лошо. Не мога да ви кажа какво може да последва, ако истинският Ботин някога се пробуди.

— Все пак ме просветлихте доста по въпроса.

Кайнен издаде ррейския еквивалент на смях.

— Осигурете ми лаборатория. И тогава ще ви дам по-точни отговори.

— Струва ми се, преди твърдяхте, че никога няма да ни помагате.

Кайнен отново премина на английски.

— Имах достатъчно време да поразмишлявам. Предостатъчно. Уроците по език не са толкова забавни. — Пак превключи на цкански. — Тези изследвания няма да са в ущърб на моя народ. Затова пък със сигурност ще ви бъдат от полза.

— На мен лично? Знам защо ми помагахте досега — подкупих ви с компютъра. Но защо ще ми помагате оттук нататък? Нали и без това ще останете наш пленник?

— Да не говорим за болестта, за която всеки ден трябва да получавам антидот — добави Кайнен, посегна към едно тясно чекмедже на стената и извади инжекторен пистолет. — Моето лекарство. Позволиха ми да си го правя сам. Веднъж пропуснах да си поставя дозата, за да видя какво ще стане. Още съм жив, така че вадете си изводите. Все пак ме оставиха да се гърча няколко часа на пода. Също както направихте и вие, лейтенант Сейгън.

— Което пак не обяснява защо искате да ми помагате.

— Защото вие поне ме помните — отвърна Кайнен. — За всички останали аз съм един от многото ваши врагове, който не заслужава да му подхвърлят дори някоя книга, за да не умре от скука. Някой ден те просто ще забравят за моя антидот и ще ме оставят да пукна, защото и без това им е все едно. Вие поне смятате, че имам някаква стойност. В малката вселена, в която живея, това ви прави моя единствен, моя най-добър приятел — макар да сте ми враг.

Сейгън го гледаше внимателно, спомни си колко жалък и измъчен беше първия път, когато го бе видяла. Сега също, впрочем. Кой знае защо, й стана тъжно за него.

— Съжалявам — каза тя и сама се изненада от думите си.

Кайнен отново се разтресе от ррейски смях.

— Готвехме се да ви изтребим до крак, лейтенант. И все още можем да го направим. Така че няма за какво да съжалявате.

Сейгън не знаеше какво да отговори. Даде знак на наблюдаващия офицер, появи се тъмничар и застана на пост, докато отваряха вратата на килията.

— Благодаря ви за помощта — рече на излизане. — Ще помоля да ви осигурят лаборатория.

— И аз ви благодаря. Макар че не храня особени надежди.

— Сигурно сте прав.

— А, лейтенант… — спря я Кайнен. — Хрумна ми нещо. Вашият редник Дирак ще участва във военни операции, нали?

— Да.

— Дръжте го под око. Както при хората, така и при рреите, стресът от битката оставя трайни отпечатъци в мозъка. Това е първично преживяване. Ако Ботин е още там, възможно е войната да го пробуди. Или това, или някоя комбинация от въздействия.

— Как предлагате да го държим под око по време на битка?

— А, това е по вашата част — отвърна Кайнен. — Освен в краткия период на моето пленничество никога не съм участвал във война. Вие, хората, имате една поговорка: „Дръж приятелите си наблизо, а враговете — още повече“. Изглежда, вашият Дирак може да бъде и двете. Аз бих го държал максимално близо до себе си.

 

 

„Хвърчило“ завари крайцера на рреите неподготвен.

Мигнодвигът е ужасно капризно и сложно изобретение. Той позволява междузвездни пътешествия не като ускорява корабите над светлинната бариера, което всъщност е невъзможно, а като прониква през пространство-времето и премества кораба (или който и да било съд, оборудван с мигнодвиг) във всяка точка на вселената, която би заинтересувала тези, които го управляват.

(Всъщност това не е съвсем точно: в логаритмична скала полетите с мигнодвиг стават по-ненадеждни с увеличаване на разстоянието между началната и крайната точка на пътуване. Причината за това се нарича Проблем с хоризонта на мигнодвигателя и тя все още чака своето обяснение, въпреки че нерядко предизвиква изчезването на кораби и екипажи.

Последното принуждава човечеството и останалите раси, които използват мигнодвигатели, да се задържат в пределите на познатата им вселена и да летят предимно между своите планети и колонии. Реши ли някоя раса да разширява владенията си, сферата на нейното влияние се определя от размерите на този Мигнодвигателен хоризонт. В региона, обитаван от човечеството, всички раси с изключение на една все още не бяха в състояние да достигнат границите на своя хоризонт. Изключението беше консу, които бяха толкова напреднали в развитието си спрямо останалите, та стоеше открит въпросът дали въобще използват мигнодвигатели.)

Между множеството чудатости на мигнодвига, които трябваше да бъдат понасяни от всеки, който държи да го използва, трябваше да се посочат и неговите изисквания по отношение на старта и пристигането. Така например при стартиране мигнодвигателят се нуждае от относително „плоско“ пространство-време, което означава, че може да бъде активиран само когато корабът се намира извън гравитационните полета на близките планети, или с други думи, след кратък полет с употреба на конвенционални ракетни двигатели. Но от друга страна, кораб, използващ мигнодвиг, може да се озове до някоя планета толкова близо, колкото му е необходимо. Теоретически дори би могъл да се появи върху повърхността й, стига навигаторът да е достатъчно умел. И макар приземяването на космически кораб с мигнодвиг на планета да бе официално забранено от Колониалния съюз, Колониалните отбранителни сили си даваха ясна сметка за стратегическите и тактически преимущества, които би имала подобна неочаквана поява.

Когато пристигна на планетата, наричана от своите човешки заселници Гетисбърг, „Хвърчило“ изникна в пространството на четвърт светлинна секунда от ррейския крайцер и с вече готови за стрелба оръдия. На екипажа на „Хвърчило“ бе необходима по-малко от минута, за да се ориентира и прицели в злополучния кораб, който едва към края направи опит да реагира, а снарядите на сдвоените магнитни оръдия преодоляха разстоянието между двата кораба за нищожните 2.3 секунди. Дори само скоростта на тези снаряди бе напълно достатъчна, за да пронижат обшивката на крайцера и да прокарат през меката му вътрешност канали, както куршуми през масло, но освен това те бяха конструирани така, че да се разширяват експлозивно при най-лекия допир с материя.

Една неизчислимо малка частица от секундата след като проникнаха в ррейския кораб, снарядите се разпаднаха и шрапнелите продължиха да се движат по посока на първоначалната траектория, превръщайки се в най-бързия залп от ловна пушка във вселената. Изразходването на енергия, необходимо за промяна на тези траектории, бе толкова голямо, че неминуемо забави полета на шрапнелите. Но тъй като разполагаха с изобилие от акумулирана енергия, шрапнелите имаха предостатъчно време, за да нанесат жестоки поражения на кораба, преди да го напуснат от другата страна и да продължат безпрепятствения си полет в космоса.

Заради първоначалната позиция на „Хвърчило“ спрямо крайцера първият снаряд попадна в носа на вражеския кораб и продължи към кърмата, а осколките му си проправиха път диагонално и нагоре, при което засегнаха няколко нива и превърнаха заселените от екипажа помещения в кървава баня. Входното отвърстие на този снаряд беше идеално оформен кръг с диаметър седемнадесет сантиметра, а изходното — нащърбена десетметрова дупка, през която в околния вакуум излитаха метални късове, кървави останки и газови смеси.

Вторият снаряд навлезе странично спрямо първия, по паралелна траектория, но не успя да се разпадне и изходното му отвърстие бе съвсем малко по-широко от входното. За компенсация на своя неуспех снарядът проби един от двигателите на кораба. Автоматичните системи за безопасност мигновено задействаха хидравличните врати, изолираха повредения двигател и изключиха двете съседни на него машини, за да се избегне верижна повреда. Целият ррейски кораб премина на аварийно енергоподаване, което го ограничаваше до минимален избор на щурмови и отбранителни операции, нито една от които не би била ефективна срещу кораб от класата на „Хвърчило“

Намалил част от енергийните си запаси по време на стрелбата, „Хвърчило“, който бързо попълваше резервите си, довърши противника, като изстреля пет конвенционални тактически ракети. Щеше да им е нужна повече от минута, за да достигнат ррейския крайцер, но „Хвърчило“ разполагаше с предостатъчно време. И без това крайцерът бе единственият ррейски кораб в целия регион. Нещо блесна за миг от носа на ударения кораб: мигносонда, изстреляна, за да преодолее пространството и да отнесе вестта за неочакваната атака до останалите рррейски въоръжени сили. „Хвърчило“ пусна шеста и последна ракета — сондата щеше да бъде застигната и унищожена на по-малко от десет километра от района за пространствен скок. По времето, когато рреите научеха за злощастната съдба на своя крайцер, „Хвърчило“ щеше да е вече на светлинни години от него.

Междувременно крайцерът вече представляваше бързоразширяващ се облак от отломки и лейтенант Сейгън и нейният Втори взвод получиха разрешение да започнат своята част от мисията.

 

 

Иаред се опита да овладее треската преди първата операция и лекия страх, породен от неравното спускане на совалката в атмосферата на Гетисбърг. Помъчи се да не обръща внимание на всички тези разсейващи фактори и се съсредоточи върху собствените си сили и способности. Седналият до него Даниъл Харви само затрудняваше тази задача.

::Проклети побъркани диви колонисти:: — заговори той още щом навлязоха в горните слоеве на атмосферата. — ::Мотаят се напред-назад из галактиката, строят незаконни колонии, а после идват да ни плачат на рамото, когато някое шибано извънземно изпълзи от дупката си и ги погне.::

::Успокой се, Харви:: — обърна се към него Алекс Рентген. — ::Нервите водят до излишно главоболие.::

::Това, което искам да знам, е как тези скапаняци намират подобни местенца:: — продължаваше да мърмори Харви. — ::Колониалният съюз не ги кара да идват тук, нали? А не можеш да ходиш където ти хрумне, ако не ти разрешат.::

::Можеш, разбира се:: — възрази Рентген. — Колониалният съюз не държи под контрол всички междузвездни полети, само тези на хората.::

::Колонистите са хора, Айнщайн:: — сряза го Харви.

::Ей!:: — обади се Джули Айнщайн. — ::Не ме забърквайте в тази история!::

::Най-обикновена ругатня, Джули:: — извини се Харви.

::Колонистите са хора, но тези, които ги транспортират, не са, идиоти такива:: — ядоса се Рентген. — ::Дивите колонисти наемат извънземни, с които търгува Колониалният съюз, и те ги откарват там, където пожелаят.::

::Това е глупаво:: — рече Харви и огледа останалите, за да потърси потвърждение. Повечето от войниците обаче седяха със затворени очи и игнорираха спора. Харви имаше репутацията на досадник и самохвалко. — ::Колониалният съюз би могъл да ги спре, ако иска. Достатъчно е да предупреди извънземните да не качват на борда диви колонисти. Така поне ще отпадне необходимостта да ни викат, за да им спасяваме задниците.::

Джейн Сейгън се обърна от предната седалка, погледна Харви и каза:

::Колониалният съюз няма никакво намерение да ги спира.::

::И защо, по дяволите?:: — попита той.

::Защото те са потенциални престъпници:: — обясни Сейгън. — ::Ако не ги оставиш да се реят на воля, ще ти създават неприятности у дома. Колониалният съюз си дава сметка, че не си заслужава да си има ядове с тях. Затова си затварят очите и ги оставят да правят каквото си искат. Пък те да си трошат главите.::

::А ние какво търсим тук?:: — попита Рентген. — ::Не че вземам страната на Харви, но тези долу са диви колонисти.::

::Заповеди:: — отвърна лаконично Сейгън и затвори очи, за да покаже, че разговорът е приключил. Харви изсумтя и очевидно понечи да отвърне нещо, но изведнъж попаднаха в особено силни турбуленции.

::Изглежда рреите долу току-що ни засякоха:: — обади се от пилотското кресло Чад Асиси. — ::Пуснаха три ракети по нас. Дръжте се здраво, ще се опитам да ги обезвредя на разстояние.:: — След няколко секунди чуха слабо равномерно бучене — мазерът на совалката бе открил огън по приближаващите се ракети.

::Защо просто не смажем тези негодници от орбита?:: — попита Харви. — ::Правили сме го и преди.::

::Долу има хора, забрави ли?:: — обади се Иаред за първи път. — ::Сигурно трябва да избягваме оръжия, които могат да им навредят или дори да ги изтребят.::

Харви го изгледа за миг, после реши да смени темата.

Иаред премести поглед към Сара Поулинг, но тя само сви рамене. Отношенията им с другите през двете седмици, откакто бяха постъпили във Втори взвод, можеха да се определят най-точно като „ледени“. Останалите членове на взвода се държаха с тях любезно, но се стараеха да ги избягват. Джейн Сейгън, командващият офицер, им даде да разберат, че това е част от нормалното третиране на новобранците, докато не преминат през огъня на първата бойна мисия.

::Дотогава ще стискате зъби:: — посъветва ги още първия ден и после ги остави да се справят сами.

Иаред и Поулинг бяха неспокойни. Едно е да не ти обръщат внимание, съвсем друго — да си отрязан от пълно интегриране с взвода. Имаха съвсем слаба връзка, колкото да поддържат разговор и да получават най-необходимата информация относно предстоящата мисия, но нищо касаещо близките взаимоотношения между останалите войници. Иаред погледна към Харви и за пореден път се зачуди дали изолацията не е някаква форма на обучение. Ако беше така, изглеждаше доста груб метод спрямо човек, с когото предстои съвсем скоро да се сближиш. Той знаеше, че останалите поддържат пълна интеграция — виждаше го по някои на пръв поглед неуловими жестове, подсказващи за постоянен безгласен диалог между тях. Иаред и Поулинг копнееха да бъдат включени, но осъзнаваха, че за момента са подложени на изпитание.

За да компенсират липсата на връзка с взвода, двамата бяха интегрирани почти интимно: прекарваха толкова много време в главите си, че към края на седмицата вече бяха започнали да си омръзват. За първи път осъзнаваха, че дори интегрирането си има граници, които не бива да се прекрачват. За разнообразие от време на време допускаха при себе си и Стивън Сиборг. Стивън, който бе подложен на същия хладен прием от Първи взвод, но нямаше други новобранци, с които да се утешава, им бе благодарен почти до сълзи.

Сега, докато поглеждаше крадешком към Джейн Сейгън, Иаред се питаше дали командирът ще ги остави неинтегрирани и по време на операцията. Струваше му се доста рисковано. За него и за Поулинг поне.

Сякаш доловила мислите му, Сейгън извърна глава и заговори:

::Ето какво се иска от нас.:: — Прати им карта на малката колония с указаните пунктове. — ::Помнете, че това е разузнавателна операция. Тъй като от колонията не са се опитвали да пратят мигносонда, трябва да се предполага, че или са измрели, или са откарани някъде, където се намират в пълна изолация. Задачата ни е да изтребим рреите с минимални разрушения за колонията. Повтарям: минимални, Харви.:: — Изгледа го и той видимо се присви под втренчения й поглед. — ::Нямам нищо против да се използват експлозиви, но не и когато сме на колония, където всичко е в постоянен недостиг.::

::Какво?:: — учуди се Рентген. — ::Да не искате да кажете, че после ще оставим тези типове да си живуркат тук? Ако са още живи, разбира се.::

::Става въпрос за диви колонисти, Рентген:: — отвърна Сейгън. — ::Не можем да ги накараме да се държат разумно.::

::Бихме могли да ги попритиснем:: — подметна Харви.

::Никакво притискане:: — сряза го Сейгън. — ::Освен това не забравяйте, че имаме нови постъпления във взвода. Рентген, искам да наглеждаш Поулинг. Аз поемам Дирак. Останалите се разпределяте по двойки, съобразно задачите. Ще се приземим тук :: — върху картата се появи малък светещ кръг, — ::оттам нататък оставям на вас да изберете най-подходящите маршрути. Не забравяйте да съобщавате за местонахождението си и за местонахождението на противника.::

::Интересно ние къде ще бъдем?:: — обърна се Поулинг към Иаред по затворена линия. После изведнъж и двамата почувстваха сетивния прилив на интегрирането, свръхсъзнанието за едновременно присъствие на множество гледни точки, насложени върху техните. Иаред едва се овладя да не извика.

::Гледай да не се напишкаш:: — подигра го Харви и репликата му бе придружена от весели импулси от останалите членове. Иаред ги игнорира, напълно потопен в информационния океан, създаван от неговите нови другари — увереността в техните способности да се справят с рреите, спомени от по-ранни съвместни бойни операции, напрегнато очакване за предстоящото сражение, споделено съгласие, че опазването на материалната база на колонията е безсмислено, тъй като колонистите най-вероятно вече са мъртви.

 

 

::Зад теб:: — чу Иаред гласа на Сара Поулинг и двамата с Джейн Сейгън се извърнаха и стреляха едновременно, още докато приемаха картината и информацията, подавани от гледната точка на Сара — трима ррейски войници се бяха прокраднали зад една неголяма постройка и ги бяха издебнали в засада. Изведнъж и тримата се озоваха сред лавина от куршуми, изстреляни от Сейгън и Иаред, единият падна мъртъв, другите двама побягнаха в различни посоки.

Иаред и Сейгън направиха бърз преглед на полезренията на останалите войници, за да определят кои от тях могат да стрелят по бегълците. Междувременно Поулинг и още неколцина се бяха върнали към първоначалната си задача, а именно да открият и обезвредят снайпериста на един от покривите. Сейгън въздъхна, осъзнала, че ще трябва сами да се заемат с избягалите рреи.

::Поеми ей този:: — нареди му и се втурна след другия. — ::Гледай да не те гръмнат.::

Иаред хукна след бягащия ррей, който подскачаше на яките си задни крака — приличаха на птичи. Внезапно рреят се извърна и пусна един откос, стиснал оръжието си с една ръка — откатът го отклони още след третия изстрел. Куршумите се забиха в земята пред краката на Иаред и той приклекна зад една рухнала стена. Рреят хвърли оръжието и изчезна зад гаража на колонията.

::Май ще ми трябва помощ:: — каза Иаред и тръгна към гаража.

::Да бе, точно на тебе:: — подметна Харви неизвестно откъде. — ::Тези негодници са поне два пъти повече от нас.::

Иаред влезе в гаража през широко отворената врата. Един бърз поглед му показа, че има още една врата на същата стена и редица прозорци, високи и тесни и едва ли подходящи за измъкване. Значи рреят трябваше все още да е някъде тук. Иаред се притисна до една от стените и започна методично да претърсва помещението.

Внезапно от един тъмен ъгъл блесна острие — стрелна се към дясното му бедро. Нанотъканта на спецуниформата се втвърди на мястото на допира и Иаред дори не бе одраскан. Но от изненада изгуби равновесие, пльосна се на пода и изпусна пушката. Рреят изскочи от скривалището си, преди Иаред да успее да я вдигне, изрита я настрани и отново замахна с ножа. Острието изсвистя и го поряза по бузата, от порязаното мигом рукна УмнаКръв. Иаред извика от болка. Рреят се обърна и скочи към оръжието.

Докато Иаред се надигне, рреят вече бе сграбчил пушката и я бе насочил към него — издължените му пръсти стискаха несръчно, но здраво приклада и спусъка. Иаред застина. Рреят изграчи нещо и натисна спусъка.

Нищо. Иаред чак сега си спомни, че оръжието е свързано с неговия МозКом и спусъкът няма да се подчини на друг. Усмихна се измъчено, но облекчено. Рреят изграчи отново и заби приклада в лицето му, право в раната, която бе оставил ножът. Иаред изпищя от болка и падна по гръб. Рреят хвърли пушката на една висока лавица, където не можеха да я достигнат и двамата, смъкна от друга лавица тежка метална щанга и пристъпи към Иаред, като я размахваше свирепо.

Иаред блокира удара с ръка, унитардът се втвърди отново, но от сблъсъка ръката му изтръпна. При следващия замах той посегна да улови щангата, но не прецени скоростта й и тя се стовари болезнено върху разперените му пръсти, строши два и му отплесна ръката. Рреят замахна странично и го удари в слепоочието. Иаред падна. Последва силен ритник в брадичката и устата му се напълни с УмнаКръв. Рреят го събори на пода и вдигна ножа към незащитеното му гърло. Кой знае защо, в този миг в съзнанието на Иаред изплува споменът за тренировките със Сара Поулинг, когато тя го бе затиснала с колене, бе опряла ножа си в гърлото му и го обвиняваше, че много лесно се разсейвал.

Беше същото като този път.

Иаред изхриптя и изплю храчка УмнаКръв право в очите на ррея. Той се дръпна погнусен, което даде на Иаред време да инструктира чрез своя МозКом УмнаКръв да направи с лицето на ррея онова, което бе направила с кръвосмучещото насекомо на Феникс: възпламеняване.

Рреят изпищя — лицето и очите му бяха обгорени — и изпусна ножа. Иаред го сграбчи и го заби отстрани в главата му. Чуждоземецът нададе кратък прегракнал вик и рухна. Иаред последва примера му и се отпусна уморено до още димящия труп, от който се вдигаше пушек с възкисел задушлив мирис.

::Ставай:: — нареди му някой и същият някой го срита. Иаред трепна от болка й вдигна глава. Беше Сейгън. — ::Мърдай, Дирак. Видяхме им сметката на всичките. Стига си се скатавал.::

::Боли:: — оплака се Иаред.

::На мен ли го казваш? Да знаеш само на какво приличаш. Следващия път гледай да го гръмнеш, преди да те докопа.::

::Разбрах:: — отвърна Иаред.

::Като стана дума за това, къде ти е пушката?::

Иаред погледна към високата лавица, където я бе запратил рреят.

::Май ще ми трябва стълба.::

::Ще ти трябват няколко шева:: — рече Сейгън. — ::Още малко и ще ти се отпори цялата буза.::

::Лейтенант:: — намеси се гласът на Джули Айнщайн. — ::Открихме колонистите.::

::Има ли някой жив?:: — попита Сейгън.

::Не, разбира се:: — рече Айнщайн уж спокойно, но гласът й явно потрепери. — ::По-добре елате да видите.::

Само след минута Сейгън и Иаред влязоха при нея в хладилното помещение на колонията.

::Вътре ли са?:: — попита Сейгън.

::Да:: — отвърна Айнщайн. — ::Отзад.::

::Всичките?:: — попита Сейгън.

::Така мисля. Трудно е да се каже. Повечето са разчленени.::

Хладилното помещение бе натъпкано с месо. Изкормени трупове висяха от куките. Поставените под тях варели бяха пълни с карантии. По масите бяха разхвърляни крайници в различни стадии на обработка. На отделна маса имаше колекция от глави, черепи, разтворени така, че да се вижда мозъкът. В друг варел под масата имаше празни черепни кутии.

В ъгъла бе струпана купчина непокътнати трупове, покрити с мушама. Иаред отиде и я повдигна. И видя деца.

::Божичко!:: — възкликна Сейгън и се обърна към Айнщайн. — ::Прати някой до администрацията на колонията. Да провери дали има генетични архиви и снимки на колонистите. Ще ни трябват, за да идентифицираме труповете. Други да погледнат в боклукчийските контейнери.::

::Какво търсим?:: — попита Айнщайн.

::Остатъци:: — обясни Сейгън. — ::От тези, които рреите вече са изяли.::

Иаред се подпря на стената, загледан в купчината детски трупчета. Най-отгоре бе положено малко момиченце с нежни черти, лицето му изглеждаше странно спокойно и необикновено красиво. Иаред посегна и го докосна по бузата. Беше леденостудена.

Изведнъж го завладя непреодолима мъка. Той изхлипа и стисна очи.

Даниъл Харви, който бе влязъл заедно с Айнщайн, спря до него и го погледна.

::За първи път ти е, нали?::

::Какво?:: — Иаред обърна глава към него.

Харви махна с ръка към купчината.

::За първи път виждаш деца. Прав ли съм?::

::Да:: — призна Иаред.

::Така е с всички:: — обясни Харви. — ::Първите колонисти, които виждаме, обикновено са мъртви. Първите деца, които виждаме, също. Първите извънземни, с които се срещаме, или се опитват да ни убият, или ги убиваме ние. Изминаха месеци, преди да видя жив колонист. А живо дете още не съм видял.::

Иаред отново се обърна към купчината.

::Това на колко години е?::

::Знам ли, за Бога?:: — Харви отмести поглед. — ::На три или четири, доколкото мога да преценя. Най-много на пет. И знаеш ли кое е странното? Това момиченце е поне два пъти по-старо от нас двамата взети заедно. Объркана вселена, приятелю.::

Харви се обърна и се отдалечи. Иаред погледа още известно време детето, после го покри. Огледа се за Сейгън, но я нямаше. Намери я извън сградата.

— Дирак — каза тя, — какво мислиш за бойното си кръщение?

Каза го на глас.

— Мисля, че е отвратително.

— Така е — каза Сейгън. — Знаеш ли защо сме тук? Какво търсим в селище на диви колонисти?

— Не — призна той след кратко замисляне.

— Тук сме, защото губернаторът на това селище е син на държавния секретар на Колониалния съюз. Тъпият копелдак искал да докаже на майка си, че ограниченията, налагани на дивите колонисти, са в разрез с техните граждански права.

— И така ли е? — попита Иаред.

— Защо питаш?

— Просто от любопитство.

— Може и да е така, а може и да не е. Но и в двата случая последното място, на което трябва да се решават подобни проблеми, е тази планета. Рреите я обявиха за своя територия още преди години, нищо че не бързаха да я заселят. Сигурно този глупак си е помислил, че след като Колониалният съюз срита задниците на рреите в последната война, те ще си подвият опашките, когато цъфне тук. Но само преди десетина дни шпионският сателит, който изведохме в орбита около тази планета, беше разрушен. Все пак успя да ни прати снимка, преди да потъне в небитието. И ето ни тук.

— Какъв ужас! — изпъшка Иаред.

Сейгън се засмя криво.

— Да, може да се каже. Сега обаче трябва да се върна в хладилника и да се заема с анализите, докато не открием онзи нещастен кучи син. След което ще имам удоволствието да съобщя на държавния секретар, че синът й е бил изяден от рреите. Заедно със семейството му.

— Със семейството му?!

— С жена му — уточни Сейгън. — И дъщерята. Четиригодишна.

Иаред потрепери, спомни си мъртвото момиченце.

— Какво ти е? — попита Сейгън, беше втренчила поглед в него.

— Нищо — тросна се той. — Всичко това е толкова безсмислено.

— Безсмислено за жена му и дъщеря му. Глупакът си е получил заслуженото.

— Щом казваш. — Той потрепери отново.

— Да, казвам го — отвърна тя. — Да вървим да се заемем с пробите.

 

 

::Дано ти е дошъл акълът в главата:: — посрещна го Сара Поулинг, когато Иаред излезе от лазарета на „Хвърчило“, и докосна раната на бузата му. — ::Ама много обичаш сам да си създаваш проблеми.::

::Дребна работа:: — увери я той. — ::Де да можех да кажа същото за ръката и глезена. Е, глезенът не е счупен, но на пръстите ще им трябват няколко дена, за да зараснат напълно.::

::По-добре е, отколкото да си мъртъв, нали?:: — засмя се Поулинг.

::Права си.::

::Освен това всички научиха нещо ново от теб. За какво може да се използва храчка УмнаКръв. Сега ти викат Иаред Отровния.::

::Всеки знае как да загрее УмнаКръв:: — възрази Иаред. — ::На Феникс съм виждал да трепят с нея насекомите.::

::Да, за насекомите го знаем всички. Но трябва да си малко по-съобразителен, за да се сетиш, че върши работа и с по-големите буболечки.::

::Да ти призная, почти не разсъждавах. Просто не исках да умра.::

::Странно какви неща придават вдъхновение на човека:: — ухили се Поулинг.

::Да, знаеш ли, спомних си как ме учеше да се съсредоточавам. Точно в онзи момент.::

::Това е добре. Значи ми дължиш голяма услуга. Гледай да ми я върнеш някой ден.::

Иаред спря и се ослуша.

::Какво има?::

::Усетили?::

::Кое?::

::Че ми се чука.::

::О, Иаред. Когато човек спре насред коридора, трудно ще се сетиш, че точно това му е на ума.::

::Поулинг, Дирак:: — намеси се в разговора Алекс Рентген. — ::Заповядайте в стаята за почивка. Ще празнуваме успешния завършек на операцията.::

::Да бе:: — въздъхна Поулинг. — ::Сигурно ще има торта и сладолед.::

Нямаше нито торта, нито сладолед. Имаше оргия. Бяха се събрали всички войници от Втори взвод без един и вече се намираха в различни стадии на разсъбличане. Двойки и тройки на пода и по диваните, прегръщаха се и се целуваха.

::Това ли ви е празненството?:: — попита Поулинг.

::Празненството по случай успешния завършек на операцията:: — повтори тържествено Алекс Рентген. — ::Правим го след всяко сражение.::

::Защо?:: — попита Иаред.

Алекс Рентген го погледна изненадано.

::Наистина ли ти трябва конкретна причина, за да участваш в оргия?:: — Иаред понечи да отговори, но Алекс вдигна ръка. — :;Първо, защото слязохме в Долината на тъмната сянка и излязохме от другата й страна. Няма по-добър начин от този да почувстваш, че си жив. А и след гадостите, на които бяхме свидетели днес, имаме нужда от разтуха за ума. И второ — сексът наистина е добро средство, още повече когато всички са интегрирани.::

::Значи ли това, че вече няма да ни ограничавате от интеграцията?:: — попита Поулинг, Иаред долови известна тревога във въпроса й.

::Точно така:: — потвърди Рентген. — ::Сега вие сте едно цяло с нас. И не само за секса. Става въпрос за истинско усещане за съпричастност и доверие.::

::Всичко това ми звучи малко префърцунено:: — подхвърли Поулинг.

Рентген отвърна с весел импулс.

::Какво пък, твоя воля. Разбирай го както щеш. Няма да отрека, че сексът също има важно значение. Увери се сама.:: — Той й подаде ръка. — ::Нещо против да започваме?::

Поулинг погледна Иаред, намигна му и хвана ръката на Рентген.

::С най-голямо удоволствие:: — Иаред ги изпрати с поглед и после усети, че някой го тупа по рамото. Обърна се и видя Джули Айнщайн, гола и с набъбнали зърна.

::Дойдох да проверя вярно ли е това, дето говорят за Иаред Отровния:: — каза тя.

 

 

Неопределено време по-късно Поулинг се върна при Иаред и легна до него.

::Много интересна вечер:: — бяха първите й думи.

::Може и така да се каже:: — отвърна той уклончиво. Думите на Рентген, че сексът е различен, когато всички са интегрирани, се оказаха доста бледо описание на преживяното. — ::Сейгън защо не беше с нас?::

::Алекс каза, че преди участвала, но от известно време престанала. Преди няколко години. След една битка, при която едва не загинала. Но тъй като участието е доброволно, никой не й се сърди.::

Иаред почувства, че при споменаването на името „Алекс“ нещо го срязва, Поулинг беше с него, докато той беше с Айнщайн.

::Значи все пак има някакво обяснение:: — каза той замислено.

::Добре ли си прекара?:: — Тя го погали по рамото.

::Знаеш отговора.::

::Зная:: — потвърди тя. — ::Усещам те в главата си.::

::Да:: — рече Иаред.

::И въпреки това не изглеждаш щастлив.::

::Виж, на това не знам какво да кажа:: — призна той.

::Аз пък знам:: — Тя го гледаше усмихнато. — ::Сладък си, когато ревнуваш.::

И го целуна.

::Не исках да ревнувам:: — рече той.

::Никой не иска да ревнува според мен.::

::Съжалявам.:: — Иаред сведе глава.

::Няма за какво. Щастлива съм, че ни интегрираха. Радвам се, че съм част от този взвод. Има толкова много хубави страни. Но ти винаги ще си останеш на първо място за мен. Ти си моята най-голяма любов.::

::Най-голяма любов:: — повтори той и кимна. — ::Завинаги.::

Поулинг се усмихна широко.

::Ето, че се разбрахме. А сега :: — тя се притисна към него, — ::любимците имат особени привилегии.::