Джон Скалзи
Призрачните бригади (2)

2.

Полковник Джеймс Робинс плъзна безразличен поглед по разядения ексхумиран труп върху дисекционната маса — беше престоял повече от година под земята. Огледа обезобразения от едрокалибрен куршум череп — куршумът бе отнесъл почти една трета от горната част заедно с живота на мъжа, който може би бе предал човечеството на три чужди раси. Накрая извърна глава към капитан Уинтърс, съдебния лекар на станция Феникс, и каза:

— Кажи ми, че това е трупът на доктор Ботин.

— Това е — потвърди Уинтърс. — И същевременно не е.

— Знаеш ли, Тед, с подобни мъгляви твърдения само ще си навлека гнева на генерал Матсън, когато се явя на доклад при него. — Полковник Робинс се намръщи. — Не може ли да си поне малко по-изчерпателен?

— Съжалявам, Джим — отвърна капитан Уинтърс и посочи трупа на масата. — Но това е твоят човек — поне от генетична гледна точка. Доктор Ботин е бил колонист, което означава, че никога не са го прехвърляли в армейско тяло. С други думи, в тялото му има само негова собствена ДНК. Направих стандартен генетичен тест. Този труп има ДНК на Ботин — за да се подсигуря, поисках и анализ на митохондриална РНК. Тя също съвпадна.

— Тогава какъв е проблемът? — попита Робинс.

— Проблемът е в костния растеж — отвърна Уинтърс. — В реалната вселена човешкият костен растеж се променя под въздействие на фактори от околната среда, като хранене и упражнения. Ако прекараш известно време на планета със силна гравитация, а после се прехвърлиш на някоя със слаба, това ще окаже въздействие върху костния ти растеж. Същото е и ако си строшиш някоя кост. Цялата ти житейска история всъщност е записана в структурата на костите ти.

Уинтърс протегна ръка и повдигна част от левия крак на трупа, където плътта бе отпрепарирана и отдолу се подаваше бедрената кост.

— Костното развитие на този скелет е било необичайно равномерно. По него не можем да правим каквито и да било изводи за околната среда, в която е пребивавал. Единственото, което е сигурно, е, че се е хранил и се е упражнявал редовно.

— Ботин е от Феникс — каза Робинс. — Колонизацията там е започнала още преди двеста години. Не е израснал на някоя забравена от Бога колония, където хората се борят за залъка и треперят за кожата си.

— Може и да е така, но все пак нещо не се връзва — рече Уинтърс. — Дори да обитаваш най-цивилизованото място на света, все някога ще ти се случи да паднеш по някоя стълба и да си строшиш една-две костици. Ако не е стълба, ще е при спортуване. По принцип е възможно да си изживееш живота, без нито веднъж да пострадаш, но познаваш ли някой, с когото се е случило? Ако не — той лежи пред теб. Всъщност и този не е изключение, защото според медицинския архив си е чупил крак — този крак. — Уинтърс посочи оголеното от плът бедро. — Когато е бил на шестнайсет. Паднал на ски. Ударил се лошо и си строшил бедрената и пищялната кости. Само дето от тези фрактури няма и следа.

— Чувал съм, че медицинската наука е доста напреднала в наши дни — подхвърли Робинс.

— Направо невероятно, много благодаря — отвърна Уинтърс. — Но е далеч от вълшебство. Не можеш да си строшиш бедрената кост и да не остане никакъв белег. А дори и да изживееш живота си без подобни инциденти, пак няма как да обясниш равномерния костен растеж. Това може да се случи само ако си отделен напълно от влиянието на всички фактори на околната среда, включително стреса. Което означава, че Ботин е трябвало да прекара живота си под стъклен похлупак.

— Или в кувьоз за клонинги — рече Робинс.

— Или в кувьоз за клонинги — повтори Уинтърс. — Другото възможно обяснение е, че на твоето приятелче са му ампутирали крака и са го заменили с нов, но аз проверих в архивите и няма данни за подобна манипулация. За да се подсигуря обаче, взех образци от ребрата, таза, ръцете и черепа — от незасегнатата част естествено. И всички образци говорят за неестествено равномерен, последователен растеж. Джим, това тяло е клонирано.

— Значи Чарлз Ботин е жив? — попита Робинс.

— Виж, това не зная — отвърна Уинтърс. — Но този тук не е той. Единствената добра новина е, че според анализите тялото е било държано в кувьоз до последния момент, преди да умре. Изключително малък е шансът да е идвало в съзнание или да е разбирало какво става наоколо. Представи си какво би било да отвориш очи и да откриеш, че първата и последната гледка от обкръжаващия те свят ще е дулото на пушка. Страхотен живот, няма що!

— Значи Ботин не само е жив, но е и убиец — рече замислено Робинс.

Уинтърс сви рамене и пусна крака върху масата.

— Това е по твоята част, Джим. Колониалните отбранителни сили произвеждат тела непрестанно — правим модифицирани супертела за новобранците, а после, когато си отслужат отредения срок, им даваме нормални тела, клонирани от тяхна ДНК. Въпросът е: имат ли тези тела някакви права, преди да прехвърлим съзнанието в тях? Всеки път, когато прехвърляме нечие съзнание, ние оставяме едно тяло след него — тяло, което допреди миг е притежавало ум. А тези тела имат ли права? Ако е така, значи сме загазили, защото се отърваваме от тях с лека ръка. Знаеш ли как постъпваме с употребяваните тела, Джим?

— Не — призна Робинс.

— Използваме ги за наторяване. Те са твърде много, за да ги погребваме. Ето защо ги пресоваме, стерилизираме останките и ги превръщаме в растителни торове. После пращаме полученото вещество на колонизираните планети. Това спомага за аклиматизиране на почвата към човешките посеви. Спокойно можеш да кажеш, че новите ни колонии се хранят с телата на мъртвите. Само че това не са точно тела на мъртъвци. По-скоро захвърлени обвивки на живи хора. Единственият път, когато наистина погребваме някого, е, ако умът вътре също издъхне.

— Тед, струва ми се, че имаш крещяща нужда от почивка. — Професията ти ти действа потискащо.

— Не е виновна професията — възрази Уинтърс и посочи останките на фалшивия Чарлз Ботин. — Какво искаш да направя с това?

— Ами сигурно пак трябва да го погребат.

— Но това не е Чарлз Ботин.

— Така е. Ако обаче истинският Ботин е все още жив, не ми се ще да узнае, че това ни е известно. — Погледна трупа върху масата. — И независимо дали това тяло е разбрало какво се случва с него, или не, то заслужава по-добра участ от тази тук. Най-малкото заслужава едно свястно погребение.

 

 

— Проклетият Чарлз Ботин — изръмжа генерал Грег Матсън и тръшна крака върху бюрото.

Полковник Робинс стоеше от другата страна на бюрото и го гледаше мълчаливо. Генералът, както винаги, го объркваше. Вече трийсет години Матсън бе командващ Отдела за научни разработки към КОС и подобно на останалите служители в Колониалните сили притежаваше армейско тяло, което не проявяваше никакви белези на стареене, така че изглеждаше най-много на двайсет и пет. Полковник Робинс бе на мнение, че напредването в службата неизменно е свързано със закономерно остаряване, а ето, че генералът си оставаше напет момък и това като че ли го лишаваше от необходимата за поста му осанка.

Робинс се опита да си представи как би изглеждал Матсън на действителната си възраст, която бе към 125 години, и пред мисления му взор изникна нещо, наподобяващо старчески тестиси в генералска униформа. Щеше да е доста забавно, ако се изключеше фактът, че тъй като той самият наближаваше деветдесетте, видът му нямаше да е кой знае колко по-свеж.

Не биваше да забравя естествено и присъстващия в стаята втори генерал, който — ако тялото съответстваше на действителната му възраст — пък щеше да е почти младенец. Специалните части объркваха Робинс дори повече от редовните подразделения на КОС. Имаше нещо ужасно неестествено в зрели тригодишни и смъртоносно опасни войници.

Всъщност този генерал не беше на три. Вероятно вече беше юноша.

— Значи нашият ррейски приятел е казал истината — обади се генерал Сцилард от мястото си в другия край на бюрото. — Вашият бивш шеф на Отдела за изследване на съзнанието все още е жив.

— Страхотен номер: да пръсне черепа на собствения си клонинг — съгласи се генерал Матсън. — Две седмици след това онези нещастници трябваше да събират късчета мозък от стените и тавана. — Погледна Робинс.

— Знаем ли как го е направил? Как е отгледал клонинга имам предвид? Такива неща не стават незабелязано. Съмнявам се да го е държал скрит в гардероба си.

— Доколкото ни е известно, е променил кода в системата за наблюдение на кувьозите — обясни Робинс.

— Направил е така, че един от кувьозите да бъде изключен от контрол, заради несъществуваща техническа неизправност. Откарали го на ремонт, после Ботин го бракувал, преместил го в собствената си лаборатория и го свързал със своя компютър. Компютърът му не е свързан с общата система, кувьозът се е водел бракуван, а само Ботин имал достъп до лабораторията си.

— Значи все пак го е скрил в гардероба си. — Матсън поклати глава. — Мръсен дребен негодник.

— Но нали сте проникнали в лабораторията след инцидента? — попита Сцилард. — Да не искате да кажете, че на никой не му се е сторило странно наличието на кувьоз за клонинги?

Робинс отвори уста да отговори, но Матсън го изпревари.

— Всяка лаборатория непрестанно разполага с различна апаратура, която е или в ремонт, или е бракувана, но чака да бъде решена по-нататъшната й съдба. Подобни въпроси естествено се решават от ръководителя. Предполагам, че кувьозът е бил щателно почистен, стерилизиран и изключен от мрежата.

— Така беше — потвърди Робинс. — Едва след като получихме доклада на генерал Сцилард, схванахме цялостната картинка.

— Радвам се, че информацията ми се е оказала полезна — рече Сцилард. — Ще ми се обаче да бяхте схванали картинката по-раничко. Лично аз намирам за ужасна идеята, че в Отдела за научни разработки към КОС е имало предател — при това на толкова висок пост. Трябваше да го разкриете по-рано.

— Робинс не отговори, донякъде и защото Специалните части бяха прословути с липсата си на такт и търпимост. Една тригодишна машина за убиване няма много време за социални контакти.

— И как по-точно да го разкрием? — попита Матсън.

— Ботин не проявяваше никакви признаци, че е станал предател. Работеше си кротко, до деня, когато не открихме трупа му в лабораторията при обстоятелства, които би трябвало да говорят за самоубийство. Без прощална бележка. Без никакви улики, че някога се е интересувал от друго освен от работата си.

— Споменахте, че Ботин ви е ненавиждал — обърна се Сцилард към Матсън.

— Мразеше ме и имаше защо — потвърди Матсън. — Ще призная, че чувствата ни бяха взаимни. Но само защото някой смята своя началник за задник и кучи син, това не означава, че същият е предател на собствения си род. — Матсън посочи Робинс. — Полковникът също не ме харесва, а е мой помощник. От това обаче не следва, че ще изприпка при рреите или енешанците със свръхсекретна информация в джоба.

Сцилард се обърна към Робинс и попита:

— Така ли е?

— Коя част, сър?

— Че не харесвате генерал Матсън.

— И да е така, привикнал съм — рече Робинс.

— Което е друг начин да каже, че съм тъпанар — захили се Матсън. — Но в това няма нищо лошо. Не съм дошъл тук да печеля конкурси за симпатия. От мен се иска да правя разработки за нови оръжия и технологии. Каквото и да е ставало в главата на Ботин, не смятам, че е имало нещо общо с мен.

— Каква тогава е причината? — попита Сцилард.

— Би трябвало да знаеш по-добре от нас, Сци. Ти държиш онзи ррейски учен, когото очакваме да накараш да запее.

— Управител Кайнен никога не се е срещал лично с Ботин — или поне така твърди — отвърна Сцилард. — Не знае нищо за мотивите му, само, че Ботин е предал на рреите информация за последните ни разработки върху МозКом. Това беше един от проблемите, върху които е работила групата на Кайнен — опитвали са се да интегрират технологията на МозКом с ррейските мозъци.

— Само това ни липсваше — въздъхна Матсън. — Рреи със суперкомпютри в главите.

— Изглежда, не са имали кой знае какъв успех с интегрирането — рече Робинс и погледна Сцилард. — Доколкото може да се съди по данните, събрани от вашите хора в лабораторията, ррейският мозък има твърде различен строеж.

— Веднъж и на нас да ни провърви — подсмихна се Матсън. — Сци, успяхте ли да измъкнете нещо повече от онзи тип?

— Извън конкретните си задачи и интереси управител Кайнен не поднесе никаква любопитна информация — докладва Сцилард. — Неколцината енешанци, които пленихме, не проявиха никаква охота за разговор, ако ми позволите да се изразя по този начин. Знаем, че рреите, енешанците и обините са се съюзили за война срещу нас. Но не знаем защо, как и кога, нито какво е накарало Ботин да се присъедини към тях. За последното ще ми е нужна помощта на вашите хора, Матсън.

Матсън се обърна към Робъртс.

— Докъде сме с тази част?

— Ботин е отговарял за доста важна информация — отвърна Робинс, говореше на Сцилард. — Неговата научна група се е занимавала с прехвърлянето на съзнания, усъвършенстването на МозКом и технология за развитие на тялото. Всяко от тези направления може да е от полза за противника, или за разработване на тяхна собствена технология, или за откриване на слаби места и пропуски в нашата. Но съществува ограничение на информацията, която би могъл да пренася. Ботин беше цивилен служител. Той не разполагаше с МозКом. Неговият клонинг притежаваше всички официално регистрирани приставки, а очевидно Ботин не е имал резервен клонинг. Приставките подлежат на строг контрол и са необходими поне няколко седмици обучение, за да може да се работи с тях. Не открихме каквито и да било официални сведения, че Ботин е използвал друго освен регистрираните приставки.

— Говорим за човек, който е държал тайно в лабораторията си кувьоз за клониране — припомни Сцилард.

— Не казвам, че е невъзможно да е напуснал лабораторията с куфарче информация — отвърна Робинс. — Твърдя само, че това е малко вероятно. По-вероятното е да си е тръгнал само с онова, което му е в главата.

— И с мотивите си — посочи Сцилард. — За които, между впрочем, не ни е известно нищо. А това е много опасно за нас.

— По-скоро ме безпокои онова, което знае — заяви Матсън. — Дори да е само в главата му, пак е твърде много. Наложи се да прехвърля специалисти от други направления, за да ускорят работата по усъвършенстване системите за сигурност на МозКом. Каквото и да е било известно на Ботин, трябва да минем поне няколко стъпки напред. Робинс отговаря за пресяване на информацията, която Ботин е оставил. Ако там има нещо полезно, рано или късно ще го узнаем.

— Имам среща с бившия технически съветник на Ботин веднага щом приключим тук — каза Робинс. — Лейтенант Хари Уилсън. Каза, че знаел нещо, което можело да ми се стори интересно.

— Ами да не те задържаме в такъв случай — рече Матсън. — Свободен си.

— Благодаря, сър. Преди да си тръгна, бих искал да узная с какво време разполагаме. Научихме за Ботин, когато атакувахме базата им. Без съмнение енешанците са в течение, че плановете им са разкрити. Колко време имаме, преди да отвърнат на удара?

— Мисля, че имате достатъчно време, полковник — успокои го Сцилард. — Никой не знае, че сме нападнали базата.

— Но как е възможно? — учуди се Робинс. — С цялото ми уважение към Специалните части, генерале, подобно нападение не може да бъде скрито.

— Енешанците знаят, че са изгубили контакт с базата — обясни Сцилард. — Когато отидат там да разследват, ще открият само, че на повърхността — на десет километра от базата — е паднало парче от комета с размери на футболно игрище, което я е унищожило заедно с всичко останало в района. Могат да правят каквито си искат проучвания, но няма да открият нищо друго освен следи от природен катаклизъм. Защото точно това се е случило. Дано ни бъде от полза.

 

 

— Много е красиво наистина — призна полковник Робинс, загледан в нещо, което наподобяваше светлинно шоу върху холографския дисплей на лейтенант Хари Уилсън. — Само че не разбирам какво ми показваш.

— Душата на Чарли Ботин — рече Уилсън.

Робинс се отдръпна от дисплея и го погледна.

— Моля?

Уилсън кимна към дисплея.

— Душата на Чарли — повтори той. — Или с други думи, динамична електрическа система, която въплъщава съзнанието на Чарлз Ботин. По-точно, неговото копие. Предполагам, че ако си философски настроен, ще започнеш да спориш дали това е умът на Чарли, или е душата му. Но ако е вярно това, дето се говори за него, бих казал, че Чарли отдавна е изгубил душата си. Останал му е само умът. Ето го къде е.

— Чувал съм да казват, че подобни неща са невъзможни — рече Робинс. — Без мозък съзнанието изчезва. Тъкмо затова го прехвърляме по този начин — от едно живо тяло в друго.

— Не зная дали наистина това е причината да прехвърляме по този начин съзнанието — заговори Уилсън, — или се смята, че ако обясним на нещастниците как умът им ще премине през компютър, преди да се озове на новото място, може да ни създадат сериозни проблеми. Ти например как би го възприел?

— Божичко, ще ми изхвръкне чивията, разбира се — рече Робинс. — Едва не се подмокрих, когато ме прехвърляха.

— Точно това имах предвид. Напълно си прав. Допреди това тук — той кимна към холограмата — не можехме да го правим, въпреки цялото ни желание.

— И как е успял Ботин? — попита Робинс.

— С измама, разбира се — отвърна Уилсън. — Преди година и половина Чарли и всички останали специалисти по проблема трябваше да използват човешка технология или технология, предоставена ни от някои други раси. А повечето раси, с които сме в контакт, са горе-долу на нашето техническо равнище, защото по-слабите биват изритани от земите си и умират, или ги убиват. Има обаче една раса, която е на светлинни години пред всички останали в тази част на галактиката.

— Консу — каза Робинс и в главата му изникна образ на огромен ракоподобен екземпляр, представител на расата, която далеч бе изпреварила човечеството.

— Именно — потвърди Уилсън. — Преди няколко години консу предоставиха на рреите технология, която им помогна да нападнат нашата колония на Корал, а ние я откраднахме от тях при контраатаката. Аз бях член на научния екип, който трябваше да извърши реверсивен инженерен анализ на консуанския локатор, и мога да те уверя, че има доста неща, които и до ден-днешен не са ясни. Но едно от малкото късчета познание, до които успяхме да се доберем, бе предоставено на Чарли и той го приложи за подобряване на програмата за трансфер на съзнание. Всъщност така се запознахме — аз бях този, който пристигна, за да му покаже докъде сме стигнали. И както можеш да се досетиш, той се оказа прилежен ученик. Разбира се, доста лесно е да потръгне работата, когато разполагаш с по-добри инструменти. Все едно вместо да чукаш с камъни надуваш свирка.

— Значи не си знаел нищо за това — досети се Робинс.

— Абсолютно нищо. Виждал съм нещо подобно — Чарли използваше консуанска технология, за да усъвършенства процеса по прехвърляне на съзнание. Сега вече сме в състояние да създадем буфер — нещо доскоро немислимо, — при който опасността от провал е много по-малка. Но той пазеше тези фокуси за себе си. Научих го едва когато ти ми каза да прегледам личния му архив. Истински късмет, тъй като машината, в която го открих, предстоеше да бъде преместена в някаква обсерватория на Колониалните сили. Искали да разберат как би моделирала вътрешността на една звезда.

Робинс посочи холограмата.

— Струва ми се, че това тук е много по-важно.

Уилсън повдигна рамене.

— И да е така, все още няма широко приложение.

— Шегуваш се. — Робинс го погледна. — Бихме могли да съхраняваме съзнания.

— Да, може да се окаже полезно. Но въпросът е какво да правим с тях? Доколко си запознат с детайлите по трансфера на съзнание?

— Имам известна представа. Но не съм експерт. Издигнах се до адютант на генерала благодарение на организационните си умения, не на научните познания.

— Добре, слушай тогава. Ти сам го каза — без мозък матрицата на съзнанието обикновено се разпада. Това е, защото съзнанието е изцяло зависимо от физическата структура на мозъка. И не на който и да било мозък, а на този, в който е възникнало. Всяка подобна матрица е като пръстов отпечатък. Тя е специфична за конкретната личност, чак до нейните гени. — Уилсън посочи гърдите на Робинс. — Да вземем за пример тялото ти. То е претърпяло доста сериозно преустройство на генетично ниво — имаш зелена кожа, подобрена мускулатура, изкуствена кръв, която пренася няколко пъти повече кислород, отколкото артериалната. Ти си хибрид между твоите собствени гени и реконструирани гени, чиято цел е да повишат твоите способности. Така че на генетично ниво ти вече не си същият, какъвто си бил. Единственото непроменено нещо е твоят мозък. Мозъкът ти е напълно човешки, изграден изцяло върху твоите гени. Защото ако не беше така, съзнанието ти нямаше да може да бъде прехвърлено.

— Защо? — попита Робинс.

Уилсън се ухили.

— Ще ми се да знаех отговора. Предавам ти това, което съм чул от Чарли и помощниците му. Аз само търкалям електрончета. Едно обаче зная със сигурност и то е, че това нещо тук — Уилсън посочи холограмата — не ни върши никаква работа, тъй като се нуждае от мозък, и то от мозъка на Чарли, за да може да ти каже всичко, което знае. А мозъкът на Чарли изчезна заедно с него.

— Щом това нещо не ни е от полза — подхвърли Робинс, — бих искал да зная защо ме накара да сляза тук долу?

— Казах, че няма кой знае какво общо приложение — посочи Уилсън. — Но в един конкретен смисъл може да е доста полезно.

— Лейтенант Уилсън. — Робинс го изгледа строго. — Ако обичате, говорете конкретно.

— Съзнанието не е само усещане за идентичност. То е също така познание, чувства и състояние на ума. — Уилсън отново посочи холограмата. — Това нещо притежава способността да знае и чувства всичко, което е знаел и чувствал Чарли до последния момент, преди да направи копието. Предполагам, че ако искаме да разберете какво е намислил Чарли, трябва да започнем оттук.

— Нали току-що ми каза, че ще ни е нужен мозъкът на Ботин, за да се доберем до съзнанието — ядоса се Робинс. — А ние не разполагаме с него.

— Затова пък разполагаме с неговите гени — отвърна Уилсън. — Полковник, Чарли е създал клонинга, за да послужи за определени цели. Предлагам и ние да създадем клонинг — за нашите цели.

 

 

— Да клонираме Чарли Ботин? — повтори генерал Матсън и изсумтя презрително. — Сякаш един негодник не ни стигаше.

Матсън, Робинс и Сцилард седяха в генералската столова на станция Феникс. Матсън и Сцилард се хранеха, на масата пред Робинс нямаше нищо. Технически погледнато генералската столова бе отворена за всички офицери, но на практика никой с чин под генерал не ядеше тук, а нисшите офицери влизаха само след изричната покана на някой генерал и не смееха да си поискат дори чаша вода. Робинс се зачуди как ли е възникнал този напълно нелеп обичай. Беше гладен.

Генералската столова бе разположена в самия край на ротационната ос на станция Феникс и бе облицована с прозрачна кристална стена, която заместваше тавана и стените. Отвъд стената се виждаше великолепна гледка на планетата Феникс, която се въртеше лениво отгоре и заемаше почти цялото небе — смайващ синьо-бял диамант, чиято прилика със Земята пробуди в душата на Робинс остра носталгия. Не е трудно да напуснеш Земята, когато си на седемдесет и пет и смъртта тропа на вратата. Но след като заминеш, с мисълта, че никога няма да се върнеш, когато се озовеш в една враждебна вселена и започнеш живот, който няма нищо общо с предишния, започваш да цениш всеки спомен от щастливото и безгрижно минало. Невежеството е забрава или в най-добрия случай — почивка за ума.

„Късно е да се ядосвам за подобни неща“ — помисли си Робинс и насочи вниманието си към Матсън и Сцилард.

— Лейтенант Уилсън, изглежда, смята, че това е единственият ни шанс да разберем какво е ставало в главата на Ботин. Във всеки случай е по-добре от това, с което разполагаме сега — което е нищо.

— Откъде лейтенант Уилсън е сигурен, че тъкмо съзнанието на Ботин се намира в тази негова машина? Ето това искам да знам — рече Матсън. — Ботин може да е вкарал там нечие друго съзнание. По дяволите, може дори да е напъхал там котката си.

— Моделът съвпада с характеристиките на човешкото съзнание — обясни Робинс. — Поне това знаем със сигурност, след като прехвърляме стотици съзнания всеки ден.

— Робинс, това беше шега — изсумтя Матсън. — И въпреки това може да не е Ботин.

— Не е изключено да е съзнание на друг човек, но е малко вероятно — упорстваше Робинс. — Никой друг в лабораторията на Ботин не е знаел, че работи над подобно нещо. Той не е имал възможност да копира чуждо съзнание. Тези неща не стават, без да забележиш.

— Знаем ли как да го прехвърлим? — попита генерал Сцилард. — Вашият лейтенант Уилсън каза, че било в машина, пригодена за консуанска употреба. Дори да решим да я използваме, как ще се справим?

— Все още не знаем — призна Робинс. — Уилсън изглежда доста уверен, че ще успее да открие начина, но той не е специалист по прехвърляне на съзнания.

— Затова пък аз съм — заяви Матсън. — Или, по-точно, ръководил съм хора, които от доста време се занимаваха с подобни неща. Процесът включва както съзнанието, така и материалния му носител — мозъка. В конкретния случай ни липсва тъкмо последният фактор. Да не говорим за моралната страна.

— Моралната страна? — Робинс повдигна вежди. Не успя да скрие изненадата в гласа си.

— Да, полковник, моралната страна — повтори натъртено Матсън. — Колкото и да не ти се вярва.

— Генерале, не съм искал да подлагам морала ви на съмнение — побърза да обясни Робинс.

Матсън махна небрежно с ръка.

— Няма нищо. Но въпросът остава. Колониалният съюз има стриктни закони, забраняващи под какъвто и да било претекст клонирането на персонал за невоенни цели, независимо дали жив, или мъртъв — но най-вече жив. Единственият случай, в който се разрешава подобно клониране, е когато връщаме отслужилите времето си войници в немодифицирани тела. Ботин е цивилен и е колонист. Дори и да искаме, нямаме законното право да го клонираме.

— Ботин е направил свой клонинг — посочи Робинс.

— Ботин е предател, полковник, не можем да взимаме пример от него.

— Ще го обявим за научно изследване — каза Робинс. — Правено е и преди. Вие сте го правили и преди.

— Не и за случай като този. Разрешено е, когато става въпрос за изпитание на нови оръжейни системи или за изследване на необитаеми планети. Започнеш ли да бърникаш из гените, не знаеш каква ще е реакцията в ума. Някои превъртат до неузнаваемост. Комитетът никога няма да позволи.

— Но Ботин е ключ към онова, което подготвят рреите и техните съюзници — упорстваше Робинс. — Какво са казвали американските морски пехотинци — по-добре да молиш за прошка, отколкото да чакаш разрешение.

— Полковник, възхищавам се на желанието ти да развееш Веселия Роджър — засмя се Матсън. — Но ти не си единственият, по когото ще стрелят. Дори няма да се целят в теб.

Сцилард, който ядеше пържола, спря, остави приборите и заяви:

— Да го направим.

— Моля? — възкликна Матсън.

— Генерале, дайте матрицата на Специалните части — предложи Сцилард. — И гените на Ботин. Ние ще ги използваме за създаването на войник от Специалните части. Тъй като обичайно прибягваме до повече от един комплект гени, технически погледнато това няма да е клонинг. И ако не успеем да прехвърлим съзнанието, няма да изгубим нищо. Просто ще си осигурим още един войник.

— Само дето, ако прехвърлите успешно съзнанието, ще имате войник от Специалните части, готов да извърши предателство — рече Матсън. — Ако това ви харесва.

— Поне ще бъдем подготвени за подобен развой на събитията — отвърна Сцилард и отново взе приборите си.

— Ще използвате гени от жив човек, при това колонист — посочи Робинс. — Доколкото ми е известно, Специалните части прибягват само до гени на доброволци за Колониалните сили, издъхнали преди да постъпят на действителна служба. Нали затова ги наричат Призрачните бригади?

Сцилард го изгледа намръщено.

— Никога не съм харесвал това название. Гените на мъртвите доброволци са само един от компонентите. Обикновено ги използваме като шаблон. За създаването на нашите войници е необходим много по-разнообразен генетичен материал. Както и да е, от юридическа гледна точка Ботин е мъртъв, тоест разполагаме с неговия труп и гените му. Няма никакъв начин да бъде доказано, че той е още жив. Има ли наследници?

— Не — отвърна Матсън. — Имал е жена и дете, но са умрели преди него. Никакви други роднини.

— В такъв случай нямаме проблем — заключи Сцилард. — След като е мъртъв, гените вече не му принадлежат. И преди сме използвали гени на мъртви колонисти. Не виждам защо да не го направим отново.

— Сци, не помня да си ми разказвал как си правите вашите хора — подхвърли Матсън.

— Не обичаме да говорим за тези неща — отвърна Сцилард. — Добре го знаеш. — Отряза късче от пържолата и го лапна. Робинс почувства, че стомахът му се свива. Матсън изсумтя, облегна се назад и погледна към Феникс. Планетата продължаваше да се върти бавно в небето. Робинс проследи погледа му и бе споходен от нов пристъп на носталгия. Матсън отново погледна към Сцилард.

— Ботин беше мой подчинен. Не мога да ти прехвърля отговорността, Сци.

— Ами хубаво — отвърна Сцилард и кимна към Робинс. — Тогава ми позволи да ти заема Робинс. Ще е нещо като офицер за свръзка и така Отделът за научни разработки пак ще има пръст в работата. Ще споделим информацията. Може да наемем и вашия лаборант, Уилсън. Ще работи с нашите техници по усвояване на консуанската технология. Ако се получи, ще разполагаме със спомените и мотивите на Чарлз Ботин и ще можем да се подготвим за назряващата война. Ако не успеем, ще получа още един боец от Специалните части. Нищо няма да бъде загубено.

Матсън го гледаше замислено.

— Чудя се откъде този ентусиазъм у теб, Сци?

— Човечеството е на прага на война с три раси, които са се съюзили — отвърна Сцилард. — Подобно нещо не се е случвало никога. Бихме могли да се справим с всяка от тях, но не и с трите наведнъж. Специалните части получиха заповед да спрат тази война, преди да е започнала. Ако това нещо може да ни помогне, трябва да го използваме. Или поне да се опитаме.

— Робинс — рече Матсън. — Ти какво мислиш?

— Ако генерал Сцилард е прав, значи има начин да заобиколим правните и етически пречки. Мисля, че опитът си заслужава. И всичко ще е под наш контрол. — Робинс имаше свои притеснения относно това да работи с персонал на Специалните части, но сега не бе моментът да ги споменава.

Матсън, за разлика от него, нямаше подобни задръжки.

— Сци, известно ми е, че хората ти не се понасят с нашите. Което е една от причините нашият научен отдел да не си сътрудничи с вашия.

— Специалните части са първо и преди всичко войници — отвърна Сцилард. — Те изпълняват заповеди. Моите хора ще се справят. Не им е за първи път. Между другото, веднъж вече сме взимали войник от Колониалните сили за съвместна операция — беше при Битката за Корал. Щом тогава се получи взаимодействие, мисля, че техниците ни ще се спогодят, без да има кръвопролитие.

Матсън потропа замислено по масата и попита:

— Колко време ще отнеме това?

— Ще трябва да конструираме нов шаблон за тялото, не просто да използваме предишната генетична формула — обясни Сцилард. — Ще се консултирам с нашите специалисти, но обикновено е нужен около месец, когато започват от нулата. Още месец и половина след това за отглеждането на тялото. И после, колкото е необходимо за трансфера на съзнанието. Не можем да го направим, докато тялото расте.

— Няма ли начин процесът да се ускори? — попита Матсън.

— Бихме могли, разбира се — отвърна Сцилард. — Но тогава най-вероятно ще се сдобием с труп. Или с нещо по-лошо. Сигурно си наясно, че растежът на организма не бива да се пришпорва. Телата на вашите войници растат по същата схема и навярно знаеш какво става с тях, ако процесът се ускори.

Матсън се намръщи и Робинс, който беше негов помощник от година и половина, си спомни, че генералът е на тази служба от доста време. Един Господ знаеше какво може да му е минало през главата.

— Хубаво — въздъхна Матсън. — Ще ви предоставим всичко. Дано излезе нещо от тази работа. Само че искам да внимавате. Може да съм имал недоразумения с Ботин, но никога не съм подозирал, че ще стане предател. Той ме измами. Измами всички ни. А сега искате да сложите ума му в тяло на войник от Специалните части. Треперя при мисълта какво може да излезе от това.

— Съгласен — рече Сцилард. — Ако трансферът се окаже успешен, ще научим истината — рано или късно. По-скоро рано. Ако ли пък не, знам къде ще го пратя. За да съм сигурен.

— Ясно. — Матсън отново вдигна глава към носещата се в небето планета. — Феникс — промърмори, без да откъсва очи от прозореца. — Като птицата. Възкръснал от пепелта. Хъм, има нещо знаменателно в това. Дано само някой ден да не съжаляваме.

Останалите също бяха вдигнали очи към планетата.