Джон Скалзи
Призрачните бригади (11)

11.

„По дяволите, генерале — изруга мислено Джейн Сейгън, докато крачеше по коридора на «Хвърчило» към контролната зала на хангара. — Престани да се криеш от мен, нафукан нещастнико“. Беше се постарала да не праща мислите си в общия комуникационен канал на Специалните части. Заради близостта между мисленето и говоренето при спецвойниците нерядко се случваха ситуации от типа на „мисля на глас“. Но мисли от този род бе най-добре да запазиш за себе си.

Сейгън преследваше генерал Сцилард от момента, когато бе получила заповед да издири и върне самоотлъчилия се на Феникс Иаред Дирак. Заповедта бе придружена от уточнение, че Дирак отново е под нейно командване, и класифицирана информация, касаеща последните събития в живота на Дирак: пътуването му до Ковел, внезапно изплувалите спомени и факта, че матрицата на съзнанието му напоследък определено прилича на тази на Чарлз Ботин. Беше добавена освен това бележка от генерал Матсън до Сцилард, в която Матсън съветваше Сцилард да не връща Дирак на активна служба и предлагаше да остане под наблюдение поне докато не се уреди назряващата криза с обините.

Макар Сейгън да смяташе генерал Матсън за глупак, не можеше да не се съгласи, че този път е съвсем прав. Присъствието на Дирак във взвода от самото начало й действаше на нервите. Той беше отличен войник, но самата идея, че носи в себе си второ съзнание, което във всеки момент заплашва — подобно на недобре съхранявано ядрено гориво — да премине през някоя цепнатина и да зарази основното, с което да изложи на опасност операцията, я караше да е на тръни. Подобен провал можеше да доведе не само до неговата смърт. Сейгън дори бе изпитала облекчение, когато Дирак наистина превъртя — докато се разхождаше на станция Феникс. И едва когато Матсън ги отърва, като го взе отново под крилото си, си позволи да изпита към него нещо като съжаление и да признае, че той така и не бе успял да оправдае напълно подозренията й.

„Но това беше тогава“ — припомни си Сейгън. Сега Дирак отново бе с нея, при това показваше сериозни отклонения в душевното си равновесие. Беше използвала цялото си самообладание, за да не прибегне до сила, когато бе отказал да й се подчини в гробището на Феникс — още малко и щеше да го застреля със зашеметяващ заряд, както първия път, когато бе излязъл от релси. Ала вместо това се опита да е любезна и добронамерена, докато пътуваха със совалката към „Хвърчило“. Сцилард вече беше на борда и разговаряше с майор Крак, командира на полета. Генералът бе игнорирал предишните й опити да се свърже с него, но сега, когато и двамата бяха на един и същи кораб, тя бе твърдо решена да му се изпречва на пътя, докато не се съгласи да я изслуша. Стигна до металната стълба, преодоля я с няколко скока и отвори вратата на залата.

::Вие, разбира се, знаете, че идвам:: — каза. — ::Нали сте главнокомандващ Специалните части. Получавате сведения за местонахождението на всеки от нас.::

::Дори не ми се наложи да прибягвам до справочния регистър:: — отвърна Сцилард. — ::Достатъчно добре те познавам. Изобщо не се съмнявах, че ще цъфнеш тук веднага щом разбереш, че съм върнал Дирак под твое командване.:: — Сцилард завъртя креслото към нея и изпружи крака. — ::Доказателство за моята предвидливост е фактът, че помолих всички останали да напуснат помещението, за да разговаряме на четири очи. Така че можеш да започваш.::

::Разрешете да говоря свободно, сър:: — рече Сейгън.

::Разбира се.::

::Сър, с цялото ми уважение, вие сте побъркан.::

Сцилард се разсмя на глас.

::Лейтенант, не очаквах да говорите чак толкова свободно.::

::Видели сте същите доклади, които прегледах и аз. Не може да не знаете колко много от Ботин вече се е пробудило в Дирак. И въпреки това го пращате на мисия, чиято цел е откриването на Ботин.::

::Да:: — отвърна лаконично Сцилард.

— За Бога! — възкликна Сейгън на глас. Речта, която ползваха Специалните части, беше бърза и ефикасна, но не бе подходяща за възклицания. Въпреки това Сейгън подкрепи изблика си с вълна на недоволство и яд: прати я на Сцилард и той я прие безмълвно. — ::Не желая на плещите ми да тежи подобна отговорност.:: — добави Сейгън.

::Не помня да съм ви искал мнението по въпроса:: — отвърна Сцилард.

::Този човек представлява опасност за останалите войници от взвода ми. И е опасен за цялата операция. Нямаме нужда от допълнителни рискове.::

::Не съм съгласен.::

::За Бога:: — повтори Сейгън. — ::Защо?::

::Дръж приятелите си близо, а враговете — още по-близо:: — цитира Сцилард.

::Какво?:: — Сейгън изведнъж си припомни разговора с Кайнен преди месец: той бе казал същото.

Сцилард повтори казаното и добави:

::По-близко от това не можем да държим врага. Той е в редиците ни и дори не знае, че ни е враг. Дирак смята, че е един от нас, дори е дълбоко убеден в това. Но сега вече мисли и действа така, както би го правил, ако е наш враг, и ние ще знаем всичко, което знае той. Това е невероятно полезно и си заслужава риска.::

::Докато не се обърне срещу нас:: — подметна Сейгън.

::И ти ще си първата, която ще го разбере. Нали е интегриран с твоя взвод. В мига, когато започне да действа срещу вашите интереси, това ще ви стане известно.::

::Интегрирането не е телепатия:: — възрази Сейгън. — ::Ще узнаем чак когато предприеме нещо. А това означава, че може да убие някой от войниците ми, да издаде позицията ни или нещо от тоя род. Дори интегриран, той пак ще е реална заплаха.::

::За едно си права, лейтенант:: — потвърди Сцилард. — ::Интеграцията не е телепатия. Освен ако не разполагаш с подходящия софтуер.::

Сейгън долови приходящ сигнал в персоналния си комуникационен канал: ъпгрейд на нейния МозКом. Програмата започна да се разархивира още преди да е дала съгласие. Можеше само да следи безпомощно процеса, който за кратко предизвика известен хаос в електрическите импулси на мозъка й.

::Какво е това, по дяволите?:: — попита тя.

::Телепатичен ъпгрейд:: — обясни Сцилард. — ::Обикновено се предоставя само на генерали и високоспециализирани военни следователи, но в твоя случай смятам, че е оправдано. Само за тази мисия. Веднага щом се върнеш, ще бъде изтрит и ако посмееш да се разбъбриш, че подобна програма съществува, ще те пратим много-много далеч.::

::Не знаех, че е възможно подобно нещо.::

Сцилард направи кисела физиономия.

::Помисли малко, лейтенант. Помисли върху това как общуваме. Ние мислим, а МозКомът интерпретира мислите, които избираме да споделим с някой друг. Извън волевото изказване няма съществена разлика между нашите обществени и интимни мисли. Щеше да е по-странно, ако не можехме да четем мисли. Нали точно това прави МозКомът?::

::Но го криете от хората:: — посочи Сейгън.

Сцилард повдигна рамене.

::Никой не би искал да разбере, че не разполага с място за уединение дори в главата си.::

::Което означава, че сте чели и моите интимни мисли.::

::Като например да ме наричаш „нафукан нещастник“ ли?:: — попита Сцилард.

::Имаше причина.::

::Винаги има:: — потвърди Сцилард. — ::Успокойте се, лейтенант. Да, аз мога да чета мислите ви. Мога да чета мислите на всеки мой подчинен. Но обикновено не го правя. Не е необходимо, а и в повечето случаи е напълно безполезно.::

::И въпреки това имате достъп до мислите на хората:: — упорстваше Сейгън.

::Да, но знаеш ли, повечето хора са доста досадни. Когато за първи път ми беше предоставена тази възможност — след като ме издигнаха за главнокомандващ Специалните части, — прекарах цял ден да подслушвам мислите на другите. И знаеш ли какво си мислят повечето хора през по-голямата част от времето? Мислят си: аз съм гладен. Трябва да ида до кенефа. Искам да чукам този, или тази. И после: пак съм гладен. Все в тоя род, докато не умрат. Повярвай ми, лейтенант. Само един ден подобно занимание е достатъчен да ти разбие илюзиите за сложността и необятността на човешкия ум и да ти докара депресия.::

Сейгън се усмихна.

::Е, вие знаете по-добре.::

::Да, зная:: — потвърди Сцилард. — ::Но в твоя случай тази възможност ще е от истинска полза, защото ще можеш да чуваш мислите на Дирак и да долавяш най-съкровените му чувства, без той да подозира, че е наблюдаван. Ако замисля измяна, ще го разбереш още преди да го осъзнае. И ще можеш да предприемеш мерки, преди Дирак да убие някой от войниците ти или да провали операцията. Струва ми се, това значително ще намали риска, че го вземаш с теб.::

::И какво трябва да направя, ако премине на страната на противника?:: — попита Сейгън. — ::Ако стане предател?::

::Да го убиеш, естествено. Не се колебай дори за миг. Но гледай да си сигурна. Защото аз също мога да надничам в главата ти и ще знам, ако си му теглила куршума само защото ти ходи по нервите.::

::Слушам, генерале.:: — потвърди Сейгън.

::Хубаво. Къде е Дирак в момента?::

::Подготвя се с взвода. Долу, в хангара.::

::Защо не го провериш?::

::С новата програма?::

::Ами да. Научи се да я използваш още преди да започне операцията. После може да нямаш време за това.::

Сейгън отвори програмата, откри Дирак и започна да слуша.

 

 

::Абсолютни глупости…:: — мислеше си Дирак.

::Не знаеш колко си прав, братче:: — отвърна Стивън Сиборг. Беше се преместил във Втори взвод, докато Дирак отсъстваше.

::Това на глас ли го казах?::

::Не, глупако, аз чета мисли:: — рече Сиборг и му прати шеговит импулс. Всички дрязги между двамата бяха изчезнали след смъртта на Сара Поулинг: ревността, която Стивън изпитваше към Иаред, бе потушена от мъката от загубата й. Иаред би се подвоумил да го нарече приятел, но връзката между двамата се приближаваше доста бързо до подобно определение, още повече че се подсилваше от взаимната им интеграция.

Иаред огледа хангара, в който на равни разстояния бяха разположени двайсетина мигноколесници — почти всички колесници, произведени до този момент. Сиборг тъкмо се качваше в своята, за да я огледа.

::Това значи ще използваме за атаката срещу цяла една планета:: — промърмори той. — ::Спецвойници, яхнали звездолетящи тротинетки.::

::Ти някога виждал ли си тротинетка?:: — попита Иаред.

::Разбира се, че не съм. Но съм виждал картинки и знам как изглежда. Кой идиот би пътувал с подобно нещо?::

::Аз вече пробвах:: — призна Иаред.

::Аха, ето го и отговора. И как беше?::

::Чувствах се незащитен.::

::Страхотно.:: — изсумтя Стивън.

Иаред можеше да го разбере, но същевременно виждаше смисъла на подобна атака. Почти всички космически раси използваха кораби, за да стигнат от едно място до друго в реалния космос, и планетните отбранителни и радиолокационни системи съвсем естествено бяха настроени да засичат големи обекти. Отбранителната система на обините около Арист не правеше изключение. Кораб на Специалните части би бил засечен на минутата, но не и малък обект с крехка структура, побиращ само един човек.

Специалните части го знаеха, защото вече бяха пращали колесници при шест различни случая — бяха прехвърляли войници отвъд защитната мрежа, за да подслушват комуникационните съобщения, идващи от луната. Тъкмо при една от тези операции бяха прихванали разговор на Чарлз Ботин с някого на Обинур относно часа на пристигане на снабдителния кораб. Войникът, засякъл сигнала, го бе проследил до източника му на повърхността — неголяма научноизследователска станция на брега на един от множеството острови на Арист. Беше изчакал второ обаждане от страна на Ботин, за да потвърди местонахождението му.

Щом узна за това, Иаред изиска файла, за да прослуша гласа на човека, в когото би трябвало да се превърне. Беше чувал гласа на Ботин на записи, които му бяха пускали Уилсън и Кайнен, и не откри някаква съществена разлика. Е, само мъничка: може би човекът бе остарял или стресът оказваше своето влияние, но нямаше съмнение, че става въпрос за Ботин. Малко го объркваше фактът, че гласовете им си приличат, но това бе съвсем естествено и напълно обяснимо.

„Ама че странен живот водя“ — помисли си и се огледа, сякаш за да провери дали не е изпуснал и тази мисъл. Сиборг продължаваше да ровичка в контролното табло и не му обръщаше внимание.

Иаред мина през площадката с колесниците и се приближи до сферичния апарат в центъра на помещението. Беше малко по-голям от колесниците и беше поредната приумица на учените от Отдела за разработки, наречена „пленническа капсула“. Използваше се от спецвойниците за евакуацията на някой или нещо, което не може да се придвижва на собствен ход. Вътрешността на сферата бе достатъчно просторна, за да побере същество със средни размери.

Щом го напъхваха вътре, войниците затваряха люка, отстъпваха назад, задействаха дистанционно ракетния двигател и капсулата се възнасяше в небето. Успоредно с включването на двигателите вътре се активираше антигравитационно устройство — в противен случай пътникът можеше да бъде размазан на пихтия. Щом излезеше на орбита, капсулата се прибираше от намиращия се там кораб.

Тази пленническа капсула бе предназначена за Ботин. Планът бе съвсем прост: нападение срещу изследователската станция и прекъсване на комуникациите. Пленяване на Ботин и поставянето му в капсулата, която после ще се отдалечи на мигнодвигателна дистанция — там изниква „Хвърчило“, задържа се само колкото да прибере капсулата и изчезва, преди обините да организират преследване. Междувременно изследователската станция трябваше да бъде унищожена по вече изпитан и доказал предимствата си метод — с метеор, достатъчно масивен, за да разруши напълно и постройката, и околностите, но попаднал на известно разстояние от станцията, за да не пробуди подозрения. В този случай метеорът трябваше да падне на няколко мили навътре в океана, така че станцията да бъде пометена от вдигналото се цунами. Специалните части използваха метеори от десетилетия и знаеха как да нагласят нещата. Ако всичко минеше според плана, обините дори нямаше да разберат, че са били атакувани.

Според Иаред обаче планът имаше два сериозни недостатъка — и то свързани. Първият бе, че мигнодвигателните колесници не можеха да се приземяват — не биха издържали при навлизане в атмосферата на Арист, а дори и да устояха на напора на ветровете, щяха да станат напълно неуправляеми. От Втори взвод се очакваше да извършат мигнопреход в непосредствена близост до външния слой на планетната обвивка и после да се спуснат на повърхността с парашути. Бяха го правили и преди — Сейгън имаше подобен опит от Битката за Корал, — но според Иаред рисковете бяха повече от предимствата.

Начинът на пристигане пораждаше втория основен недостиг на плана: нямаше никаква възможност за евакуиране на отряда след края на операцията. Приключеха ли с първата фаза, те ставаха излишни — нареждането бе да се отдалечат максимално от станцията, за да не пострадат от прииждащата вълна (разполагаха с подробна карта на района, на която бе обозначена най-високата точка на местността), а после да навлязат в незаселените територии на острова, да се скрият и да изчакат няколко дни, докато Специалните части пратят няколко капсули, за да ги приберат. Това означаваше, че всяка капсула трябва да извърши по няколко спускания, за да бъдат евакуирани всичките двайсет и четири члена на отряда, и Сейгън вече бе информирала Иаред, че те двамата ще са последните, които ще напуснат повърхността на планетата.

Иаред знаеше какво се крие зад всичко това. Сейгън никога не го бе харесвала, нещо повече, тя знаеше, че е бил създаден, за да приеме в главата си съзнанието на предател. Всъщност знаеше за него повече, отколкото той за себе си. Сбогуването им, когато го прехвърляха при Матсън, изглеждаше напълно чистосърдечно, но от срещата им на гробището отношението й към него се бе променило, сякаш тя наистина вярваше, че вътре в него се спотайва Ботин. До известна степен Иаред й съчувстваше — в края на краищата, както бе казал Кайнен, сега той бе много повече Ботин, отколкото преди — но от друга страна, се възмущаваше, че го третират като предател. Дори се питаше дали причината да останат сами на планетата не е в желанието й да се разправи с него без свидетели.

Прогони тази мисъл от главата си. Сейгън несъмнено бе способна да го убие. Но не би го направила без основателна причина. „Най-добре да не й давам поводи“ — помисли си.

Както и да е, сега не трябваше да се опасява от Сейгън, а от Ботин. Планът предвиждаше известна съпротива от персонала на станцията, който включваше малочислен гарнизон, но никаква от учените и Ботин. Според Иаред това бе погрешно. Той познаваше избухливия нрав на Ботин, имаше представа и за интелектуалните му възможности, макар подробностите от работата му да не му бяха известни. Съмняваше се обаче, че Ботин би се предал без бой. Това не означаваше, че Ботин е готов да грабне оръжието — той по природа не беше войник, — но пък неговото оръжие бе умът му. Тъкмо замисълът на Ботин да предаде Колониалния съюз бе докарал всички тях до тази ситуация. Глупаво бе да се предполага, че ще се остави да го отведат доброволно. Със сигурност криеше някоя и друга изненада в ръкава си.

Каква щеше да е тази изненада обаче оставаше загадка.

::Гладен ли си?:: — попита Сиборг. — ::Защото като си мисля за безумието на тази операция, направо пощурявам от глад.::

Иаред се ухили.

::Мога да си представя как ти разпалва апетита.::

::Едно от предимствата да си спецвойник е, че можеш да се тъпчеш на воля. Това, и че пропускаш юношеските години.::

::Да не си чел нещо за проблемите на юношеството?:: — попита Иаред.

::Ами да. Нали някой ден и аз ще стигна до пубертета.::

::Мислех, че ще го пропуснем.::

::Кой знае какво ни очаква? Ела да идем да се натъпчем. За вечеря ще има лазаня.::

Тръгнаха към столовата.

 

 

Сейгън отвори очи.

::И как беше?:: — попита Сцилард, който я бе наблюдавал, докато подслушваше Иаред.

::Дирак е обезпокоен, че подценяваме Ботин. Смята, че Ботин ще опита да се защитава или да предприеме нещо неочаквано.::

::Това е добре. Защото аз имам същите подозрения. Точно затова искам Дирак да участва в тази мисия.::

 

 

Зелена и забулена в облаци, Арист изпълваше полезрението на Иаред и го караше да благоговее пред мащабите й. Да изникнеш насред космоса, почти в периферията на планетната атмосфера, без нищо освен карбоново скеле около теб, бе най-малкото обезпокоително — Иаред имаше усещането, че ще започне да пропада. Което, разбира се, напълно отговаряше на действителността.

„Я се стегни“ рече си той и почна да разкачва системите и коланите, които го придържаха към колесницата. Между него и планетата вече се снижаваха петима други членове на отряда, скочили малко по-рано: Сейгън, Сиборг, Даниъл Харви, Анита Манли и Върнън Уигнър. Забеляза и пленническата капсула и въздъхна облекчено. Капсулата беше малко под петтонната граница и имаше известни притеснения дали не е твърде тежка за минимигнодвига. Другите спецвойници вече се бяха отделили от колесниците и се рееха свободно в небето.

Шестима бяха щурмовата група — задачата им бе да свалят капсулата на повърхността и да подсигурят район за приземяване на останалите от Втори взвод. Островът, на който бе Ботин, бе обрасъл с гъста тропическа растителност и това допълнително щеше да затрудни приземяването. Затова Сейгън бе избрала неголяма поляна на петнайсетина километра от научноизследователската станция.

::Поддържайте дистанция:: — предупреди ги тя. — ::Ще се прегрупираме, когато подминем района на височинните ветрове. Радиомълчание, докато не чуете друго нареждане от мен.::

Иаред се обърна така, че да гледа към планетата и да се любува на красотата й. МозКомът му, доловил нарастващото триене с атмосферата, го обгърна в защитен слой от наноботи, които се изнизаха от раницата и образуваха специална сферична обвивка, за да го опазят от покачващата се температура. В сферата не проникваше никаква светлина. Иаред бе увиснал насред малка тъмна лична вселена.

Оставен на собствените си мисли, той се върна към обините, тази изумителна и непреклонна раса, която Ботин бе избрал за своя. Един от първите записи за обините в архивите на Колониалния съюз бе от някакъв далечен момент, свързан със спора за планета, наречена от човешките заселници Казабланка. Обините ги бяха прокудили от повърхността най-безцеремонно, което бе наложило намесата на Колониалните отбранителни сили. Обините отказваха да се предадат, нито вземаха пленници. И спазваха докрай и неотменно всяко свое решение.

Вземеш ли много да им се пречкаш на пътя, решаваха, че е в техен интерес да те премахнат напълно. Алаите, конструирали диамантения купол в генералската столова на станция Феникс, не бяха първата раса, изтребена методично и до крак от обините, нито щяха да са последната.

За щастие, самите обини не бяха от най-напористите космически завоеватели. За времето, за което Колониалният съюз основаваше десет колонии, те успяваха да създадат една и въпреки че не се колебаеха да завладеят някоя колония, ако решаха, че ще им е от полза, рядко намираха изгода в новите колонии. Омага бе първата планета след Казабланка, която отнемаха от хората, и дори този случай не бе напълно показателен, тъй като в действителност я бяха получили от рреите, които я бяха взели от хората. Нежеланието на обините да разширяват излишно територията си караше Колониалния съюз да подозира, че зад всички тези атаки стои някой друг. Изглежда, след първоначалната еуфория рреите си бяха дали сметка, че не биха могли да задържат колонията срещу офанзивата на Съюза. Лукави и хитри, рреите знаеха кога да се откажат.

Другият интересен факт за обините, който караше Иаред да недоумява за техния странен съюз с рреите и енешанците, бе, че освен в случаите, когато им заставаш на пътя или се опитваш да им привлечеш вниманието, обините не изпитваха почти никакъв интерес към останалите разумни раси. Те не пращаха мисии и посланици, нито поддържаха официални връзки — доколкото бе известно на Колониалния съюз, обините никога не бяха обявявали война и не бяха подписвали мирни споразумения с друга раса. Разбираш, че си във война с тях, по това, че те стрелят по теб. Ако не си, просто не ти обръщат внимание. Обините не бяха ксенофоби, защото това би означавало, че мразят останалите разумни същества. В действителност тях просто не ги беше грижа. Толкова по-странно бе, че са в съюз, при това не с една, а с две раси, в общ фронт срещу Колониалните отбранителни сили.

Извън официалната информация — или по-точно липсата на такава — за връзките на обините с други раси имаше естествено и слухове, на които Колониалните сили не бяха склонни да се предоверяват, но не ги и пренебрегваха, заради широкото им разпространение сред останалите раси: според тези слухове обините не се били сдобили с разум по еволюционен път, а го получили наготово от друга раса. Колониалните сили отхвърлиха тези слухове, защото самата идея, че в една галактика на свирепа конкуренция някой би си направил труда и би похабил усилия, за да вдъхне искрица разум в главите на дялкащи камъни нискочели тъпанари, бе колкото нелепа, толкова и невъобразима. По-скоро на Колониалните сили бяха известни обратни случаи, при които полуразумни същества, на прага да прекрачат в границата на интелигентната вселена, са били изтребвани до крак само за да може да им бъде отнета изконната територия.

Ако обаче слуховете бяха верни, най-вероятният вдъхновител на обините трябваше да са консу, единствените същества в тази част на галактиката, които притежаваха достатъчно познания и технологични средства, за да се захванат с „вразумяване“ на цяла една раса, а също и философски мотив, тъй като, както бе добре известно, консу смятаха за своя мисия да извисяват всички останали разумни същества до състояние на съвършенство (тоест да ги изравнят със самите себе си). Проблемът с тази теория бе, че консуанските методи за сближаване със съвършенството обикновено включваха предизвикването на някоя нещастна раса да се бие с тях или насъскването на две раси една срещу друга, както бяха сторили например с хората и рреите при Битката за Корал. А дори и да създадяха разумна раса по изкуствен път, не беше изключено по-късно да я унищожат просто защото не отговаря не собствените им „възвишени“ представи за съвършенство. Всъщност тъкмо последното бе един от основните аргументи срещу идеята, че консу са създали разумни обини, тъй като обините не притежаваха почти никаква собствена култура, което само по себе си ги правеше уникални. Малкото ксенографски изследвания на тази раса, проведени от човешки и чуждоземни изследователи, стигаха до единното заключение, че ако се изключи техният беден и утилитарен език и определена степен на технически умения, обините не демонстрират какъвто и да било творчески заряд: никакви сведения за изкуство, достъпно за повечето разпространени в галактиката сетива, нито литература, религия или философия, поне такива, които да бъдат разпознати от ксенографите. Политическият живот бе в съвсем примитивен стадий, а липсата на обществена култура поставяше под съмнение твърдението, че са способни на общуване — нещо повече, дали въобще са способни на това? Иаред не беше специалист по консуанска култура, но все пак му се струваше малко вероятно същества, посветили се на търсене на съвършенството, да създадат раса, неспособна да прозре подобна идея. Ако обините бяха наистина изкуствено вразумени, това само потвърждаваше колко всемогъща е майката-природа, когато се захване с подобна задача.

Сферата от наноботи, която го заобикаляше, внезапно се разтвори. Той премигна, заслепен от ярката светлина, и се огледа да провери какво става с останалите членове на отряда. Почти веднага ги забеляза, маркирани върху зрителното му поле. Насочи се към капсулата. Сейгън вече го бе изпреварила. Иаред и останалите се групираха около нея, но не твърде близо, за да не си пречат, когато разтворят парашутите.

Иаред се ориентира към изследователската станция, която бе на няколко километра в южна посока, и настрои прозрачната лицева част на качулката на максимално увеличение, за да провери за подозрително раздвижване, което би могло да говори, че са ги засекли. Не забеляза нищо.

След броени секунди вече бяха на земята и с пъшкане и сумтене избутаха тежката капсула под дърветата и я покриха с клони и листа.

::Само да не забравим къде сме паркирали:: — пошегува се Сиборг.

::Тихо!:: — скастри го Сейгън: изглежда, бе съсредоточена върху някаква вътрешна информация. — ::Рентген се обади. Останалите се готвят да разпънат парашутите.:: — Преметна пушката през рамо. — ::Да вървим, преди да ни е сполетяла някоя неприятна изненада.::

Иаред изпита странно усещане — сякаш някой му ровичка в мозъка.

::О, по дяволите!:: — изруга той.

Сейгън се извърна и втренчи очи в него.

::Какво има?::

::Мисля, че загазихме — почна той и по средата на думата усети, че интеграцията с останалите членове на отряда е прекъсната внезапно и грубо. Изстена и се улови за главата, смазан от усещането, че неочаквано са го лишили от едно от най-важните му сетива. Останалите спецвойници бяха рухнали на тревата. Чуваха се вопли, мъчителни стенания, някои дори повръщаха. Иаред падна на колене, дишаше на пресекулки. Опита се да се изправи и се препъна в Сейгън, която също се бе свлякла на колене и изтриваше устата си от повърнатото. Улови я за ръката и се помъчи да я дръпне.

— Ставай — подкани я. — Трябва да се махнем оттук. Да се скрием някъде.

— Какво… — Сейгън се задави, плю и вдигна глава към него. — Какво става?

— Отрязаха ни — обясни Иаред. — Случвало ми се е и преди, когато бях на Ковел. Обините заглушават достъпа до МозКом.

— Но как? — попита Сейгън.

— Де да знаех.

Сейгън успя да се изправи и рече завалено:

— Това е Ботин. Той им е казал как. Само той.

— Възможно е — съгласи се Иаред. Сейгън се олюля и той я улови за ръката. — Трябва да изчезваме, лейтенант. Щом обините ни заглушават, това означава, че знаят за нас. И ще дойдат да ни потърсят. Да съберем хората и да тръгваме.

— Чакаме още от нашите — припомни му Сейгън. — Трябва да… — И изведнъж възкликна: — О, Божичко! — Гледаше към небето.

— Какво има? — попита Иаред и също вдигна очи, търсеше почти невидимите точки на маскировъчните парашути. Не му трябваше повече от секунда, за да осъзнае, че не вижда нито една. За още толкова време намери обяснението и също викна:

— О, Божичко!

 

 

Първата мисъл на Алекс Рентген бе, че по някакъв начин е изгубил интеграционната връзка с останалите членове на отряда.

„Мамка му“ — изруга наум и се опита да промени позицията си, та дано това спомогне за възстановяване на връзката. Фокусираният лъч на приемника търсеше и локализираше други войници, след което оставяше на неговия МозКом да екстраполира позициите им спрямо това къде са се намирали при последната емисия. Дори не беше необходимо да ги открие всичките, достатъчно бе да засече един от тях и интеграцията щеше да се възстанови автоматически.

Само дето не се получаваше.

Рентген се опита да овладее нарастващата си тревога. И друг път му се бе случвало да губи връзка — всъщност само веднъж, но бе достатъчно, за да го запомни за цял живот. Тогава се бе свързал веднага след приземяването си, сега сигурно щеше да стане същото. Не беше време да мисли за това, тъй като наближаваше моментът за разпъване на парашута — заповедта бе да разтворят парашутите на минимална височина и моментът трябваше да бъде избран точно. Рентген поиска от своя МозКом да определи височината и осъзна, че от около минута няма връзка с него.

Необходими му бяха цели десет секунди, за да обработи тази мисъл — тя просто не подлежеше на обработка. Опита отново и този път умът му не само отказа да функционира, но изтика мисълта обратно, по-скоро я прогони насилствено, сякаш по някаква причина се боеше от нея. Рентген продължаваше да упорства в опитите си да установи контакт с МозКома и след всеки провал паниката му нарастваше все повече. Беззвучният му вик отекна в главата му. Никой не отговори. Нямаше кой да го чуе. Беше сам.

Това беше мигът, в който Алекс Рентген изгуби разсъдък и през останалата част от падането си се мяташе и риташе в небето, и пищеше с цяло гърло, докато някаква малка, спотаена част от съзнанието му се чудеше какви са тези ужасяващи звуци. Парашутът му не се разтвори — и той като всички останали технически средства и умствени процеси, които използваше Рентген, се контролираше и задействаше от неговия МозКом — част от снаряжението на всеки войник, на която се разчиташе от толкова много време, че в Колониалните отбранителни сили бяха престанали да гледат на нея като на устройство, а я смятаха за даденост, също като мозъка на войника или неговото тяло. Рентген подмина височината за разтваряне на парашута, без дори да го узнае и без да го е грижа за онова, което неизбежно щеше да последва.

Всъщност не мисълта, че ще умре, го бе накарала да изгуби разсъдък, а това, че е останал сам, напълно отделен от останалите, неинтегриран за първи и последен път през шестте години, откакто бе на този свят.

Години, през които бе съпричастен с живота на всеки от своите другари във взвода до най-малката подробност — когато се бият, когато правят любов и дори когато умират. Бе намирал утеха в това, че е присъствал на последните мигове от живота им и че други ще присъстват на неговите. Но нямаше да е тъй сега и ужасът от тази раздяла се подклаждаше допълнително от мъчителното осъзнаване, че няма да е способен да окуражава другарите си, докато се носят към същата зловеща кончина, която очакваше и него.

Алекс Рентген се извъртя отново, обърна лице към земята, която щеше да го убие, и отново изпищя отчаяно.

 

 

Иаред ужасено наблюдаваше как малката сива точка в небето набира скорост и в последните няколко секунди се превръща в издаващ неистови писъци човек, който се строполи на ливадата с отвратителен глух тътен, последван от ужасяващ подскок. Именно тази сцена го изкара от вцепенението. Той блъсна Сейгън, кресна й да се размърда и хукна към останалите, дърпаше ги и им викаше да бягат към гората, да се отдалечат от мястото, където щяха да падат още тела.

Сиборг и Харви се бяха посъвзели, но все още гледаха към небето, където умираха другарите им. Иаред блъсна Харви и зашлеви Сиборг, заблъска ги да бягат. Уигнър отказа да върви и легна, сякаш се бе парализирал. Иаред го вдигна, метна го на рамото на Сиборг и му нареди да го отнесе в гората. После се наведе към Манли, но тя го отблъсна и запълзя към средата на поляната. Малко след това се изправи и се затича, а около нея западаха тела. На шейсетина метра по-нататък спря, обърна се и нададе рев, който сякаш оповестяваше, че окончателно е изгубила връзка с реалния свят. Иаред й обърна гръб и така и не видя ужасяващия миг, в който от небето върху нея се стовари нечие тяло, счупи й врата, разкъса артерии и кости и заби ребрата й в белия дроб и сърцето. Викът на Манли секна.

Бяха изминали едва две минути от първото до последното паднало на земята тяло. Иаред и останалите оцелели бяха само безпомощни свидетели на ставащото.

Когато ужасът най-сетне приключи, Иаред огледа останалите четирима, опитваше се да прецени състоянието им. Всички се намираха в различни стадии на шок. Сейгън показваше най-явни белези на възстановяване, а Уигнър бе най-зле, макар че май поне вече разбираше какво става. Иаред беше изтощен, но се владееше — беше прекарал достатъчно време извън интегриране и можеше да се справя и без него. Поне засега очевидно той беше единственият, който можеше да поеме командването.

— Трябва да вървим — каза той на Сейгън. — Да се скрием в гората. Далече оттук.

— Операцията… — почна Сейгън.

— Операцията е провалена — прекъсна я Иаред. — Те знаят, че сме тук. Ако се забавим, ние също ще умрем.

Думите му като че ли й помогнаха да се посъвземе.

— Някой трябва да се върне. Може да вземе капсулата. Трябва да съобщим на Колониалните сили какво е станало. — Тя го изгледа. — Не ти.

— Не аз — съгласи се Иаред. Знаеше, че го казва, защото храни подозрения към него, но сега не му беше до това. Не можеше да се върне, тъй като бе единственият, който все още функционираше. — Ти ще се върнеш.

— Не — отсече Сейгън. Безизразно и окончателно.

— Сиборг тогава — предложи Иаред. След Сейгън Сиборг бе следващият, който проявяваше някакви белези на възстановяване — той би могъл да съобщи на командването какво е станало, за да могат да се подготвят за назряващата опасност.

— Да. Сиборг — потвърди Сейгън.

— Разбрано — рече Иаред и се обърна към Сиборг. — Хайде, Стиви. Да те напъхаме в онова нещо.

Сиборг закуцука до него, опря се на стената на капсулата и започна да разхвърля натрупаните клони, за да се добере до вратата. После изведнъж спря.

— Какво има? — попита го Иаред.

— Как да отворя това? — попита Сиборг с пресипнал от рядка употреба глас.

— Като използваш твоя… по дяволите!

Пленническата капсула се отваряше с МозКом.

— Сега вече я втасахме! — извика отчаяно Сиборг и се тръшна на тревата.

Иаред пристъпи до него, но спря и завъртя глава.

Нещо се приближаваше към тях и каквото и да бе, не си правеше труда да се промъква безшумно.

— Какво е това? — попита Сейгън.

— Някой идва — отвърна Иаред. — Много са. Обините. Открили са ни.