Джон Скалзи
Призрачните бригади (14)

14.

— Колкото повече мисля за плана, толкова по-малко ми харесва — оплака се Харви.

Бяха се притаили в гората близо до научната станция.

— Ами тогава не мисли за него — каза Сейгън.

— Което няма да е никак трудно за теб, Харви — засмя се Сиборг. Опитваше се да разведри обстановката, но безуспешно.

Сейгън му огледа крака и попита:

— Ще можеш ли да издържиш? Куцаш все по-силно.

— Ще се справя — успокои я Сиборг. — Няма да лежа тук като търтей, докато вие двамата приключвате операцията.

— Не съм предлагала подобно нещо. Идеята ми беше двамата с Харви да си смените ролите.

— Нищо ми няма — повтори Сиборг. — Пък и Харви ще ме убие, ако посмея да му отнема номера.

— Дяволски си прав — озъби се Харви. — Знаеш колко си падам по разни такива неща.

— Кракът ме боли, но мога да вървя и да тичам. Няма за какво да се притеснявате. Хайде, стига сме дърдорили празни приказки. Иначе коляното съвсем ще ме стегне.

Сейгън кимна и погледна научната станция — няколко скупчени една до друга постройки. В северния край бяха разположени казармените помещения, които имаха изненадващо аскетичен вид. Очевидно обините не изпитваха никакъв стремеж към естетичност и уют. Подобно на хората, те също се хранеха заедно и мнозина от тях сега бяха в столовата, непосредствено до казарменото помещение. Задачата на Харви бе да вдигне шум и да привлече вниманието към себе си, като накара и обините от другите части на станцията да се насочат към него.

В южния край на станцията, в една просторна наподобяваща хангар постройка, се намираше енергийният генератор-регулатор. Обините използваха свой еквивалент на огромни акумулатори, които се зареждаха от вятърни електрогенератори, монтирани на известно разстояние от станцията. На Сиборг се падаше по някакъв начин да прекъсне електрозахранването. За целта трябваше да действа с подръчни средства.

Научноизследователската част бе разположена в средата на станцията. След изключването на електроенергията Сейгън трябваше да влезе вътре, да открие Ботин и да го изведе, та дори ако се наложи да приложи сила, и да го откара при пленническата капсула. Ако се натъкнеше на Дирак, трябваше да прецени на място дали може да й бъде полезен, или е станал предател като своя създател. Във втория случай щеше да го премахне — бързо и безпощадно.

Сейгън предполагаше, че и в двата случая ще й се наложи да неутрализира Дирак — съмняваше се, че ще разполага с достатъчно време, за да извършва подобна преценка, още повече че беше лишена от достъп до своя МозКом и телепатичната програма — „предимството“, на което толкова много бе разчитала и което се бе оказало недостъпно точно тогава, когато най-много й трябваше. Не й се искаше да убива Дирак, но колкото и да размишляваше, не виждаше никаква друга възможност. „Може би вече е мъртъв — помисли си тя с надежда. — Това би ми спестило една неприятност“.

Тръсна глава. Сега не беше време да се безпокои за съдбата на Дирак. Щеше да решава тогава, когато го открие — ако въобще го намереше. Междувременно тримата имаха предостатъчно грижи. В края на краищата най-важното бе по някакъв начин да натикат Ботин в капсулата.

„Всъщност имаме едно предимство — помисли тя. — Никой не е очаквал, че ще оцелеем. Никой не знае, че сме тук“.

— Готови? — попита тя.

— Готови — отвърна Сиборг.

— И още как — присъедини се Харви.

— Значи почваме — рече Сейгън. — Харви, удари твоят час.

 

 

Иаред бе задрямал. Когато отвори очи, видя, че Зоя го гледа. Усмихна й се.

— Здравей, Зоя.

— Здравей — отвърна тя и се намръщи. — Забравих как се казваш.

— Аз съм Иаред.

— Ох, да. Здравейте, господин Иаред.

— Здравей, сладурче — рече Иаред и забеляза, че гласът му леко трепери. Сведе поглед към плюшената играчка в ръцете на Зоя. — Това Селесте ли е?

Зоя кимна и вдигна слончето, за да му го покаже.

— Имах и Бабар, но го изгубих. Чувал ли си за него?

— Разбира се. Даже мисля, че съм виждал твоя Бабар.

— Много ми е мъчно за него. Добре че тате ми донесе Селесте, когато се върна.

— Колко дълго го нямаше?

Зоя сви раменца.

— Много дълго. Каза, че имал много важна работа. Прати обините да ме пазят, докато го няма.

— И те как се справиха? — попита Иаред.

— Мисля, че доста добре. Знаеш ли, не ги харесвам никак — добави тя шепнешком. — Ужасно са скучни.

— Вярно е, скучни са — съгласи се Иаред. — Зоя, съжалявам, че двамата с баща ти сте били разделени. Зная, че той много те обича.

— И аз го зная. Аз също го обичам много. Обичам татко, мама, бабите и дядовците и приятелите от Ковел. Липсват ми. Как мислиш, на тях мъчно ли им е за мен?

— Със сигурност — рече Иаред, но се опита да не мисли за това, което вероятно ги бе сполетяло. Когато отново погледна Зоя, забеляза, че е нацупена. — Какво има, сладурче?

— Татко каза, че трябва да се върна на Феникс с теб. Щял си да останеш с мен там известно време, докато той си свърши работата тук.

— Да, с баща ти вече говорихме за това — почна той предпазливо. — Ти не искаш ли да се връщаш?

— Искам да се върна с татко. Не искам да се разделяме.

— Той няма да се бави много. Само че корабът, с който пристигнах тук, е малък и побира само двама души.

— Ами тогава защо ти не останеш?

Иаред се засмя.

— Бих искал, мъничкото ми. Но няма как. Обещавам ти, че с теб ще си прекараме чудесно, докато чакаме татко ти да си дойде. Има ли нещо, което би искала да направиш, когато се върнем на станция Феникс?

— Първо ще си купя бонбони — рече Зоя. — Тук няма никакви. Татко каза, че обините не знаели да правят бонбони. Веднъж се опита да ми направи.

— И как беше?

— Отвратително. — Тя се нацупи. — Исках дъвчащи, карамел и желирани. Обичам желирани, от черните.

— Помня — кимна Иаред. — Първия път, когато те видях, ядеше точно от тях.

— Кога е било това?

— О, много отдавна, сладурче. Но го помня, като да беше вчера. Когато се върнем, ще ти купя точно такива, обещавам.

— Но не много. Защото ще ме заболи коремчето.

— Няма — обеща той. — Само едно пликче.

Зоя се усмихна и Иаред почувства, че сърцето му се свива.

— Ама че си глупчо, господин Иаред.

— Какво пък — засмя се и той. — Старая се.

— Време е да си вървя. Татко отиде да подремне. Не знае, че съм тук. Ще го събудя, защото огладнях.

— Върви, Зоя. Благодаря ти, че дойде да ме видиш. Много се радвам, че си поприказвахме.

— Ами, хубаво. Довиждане, господин Иаред! — Тя му помаха с ръка и си тръгна.

— Довиждане — отвърна Иаред, макар да знаеше, че никога вече няма да я види.

— Обичам те! — Зоя му прати въздушна целувка.

— И аз, миличко — прошепна той, като разчувстван баща. Изчака вратата да се затвори и едва тогава изпусна сподавеното ридание, което бе сдържал.

Огледа лабораторията, пулта, който Ботин бе донесъл, за да контролира процеса на прехвърляне, и втория кувьоз, в който щеше да се намести, преди да прати съзнанието си в тялото на Иаред и да изтрие неговото, сякаш той не бе нищо повече от временен носител — нещо, предназначено да отчита времето, докато не се върне истинският притежател.

„Но всъщност — помисли си — това е самата истина“. Та нали тялото му поначало бе предназначено за Ботин. Бе създадено с тази цел. Иаред бе получил възможността да съществува само защото при първия опит съзнанието на Ботин не бе успяло да се загнезди в новия мозък. Наложило се бе да го примамят и да го накарат да дели пространството с Иаред. И сега, като връх на иронията, Ботин искаше да си върне всичко, да прогони Иаред завинаги. „Проклятие — помисли Иаред. — Тъкмо започвах да свиквам“. Разсмя се, но звукът, който излезе от гърлото му, бе странен и чужд. Опита се да диша бавно и равномерно, да се успокои и овладее.

Кой знае защо, в главата му прозвуча гласът на Ботин — описваше му всички лоши страни на Колониалния съюз, а след него и на Кайнен, на когото бе склонен да се довери повече. Не можеше да отрече, че и двамата имат право. Достатъчно бе да погледне назад, към миналото си в Специалните части, и да си припомни всичко, което бе правил из различни кътчета на вселената в името на „безопасността на човечеството“. Колониалният съюз наистина контролираше всички средства за комуникации, определяше начините на действие, следеше и направляваше развитието на човечеството във всички негови аспекти и се намираше в състояние на безмилостна война с повечето разумни раси, с които то бе установило контакт.

Ако вселената наистина бе толкова враждебно място, както твърдеше Съюзът, това би оправдало подобен начин на действие, начин, целящ да наложи доминирането на човешката раса и завладяването на нови територии. Но ако не беше така — ако двигател за постоянното войнолюбие на Колониалния съюз бе не конкуренцията отвън, а параноята и ксенофобията отвътре — в такъв случай с всяко свое действие Иаред и всички негови другари от Специалните части и извън тях по един или друг начин ускоряваха бавната и неизбежна гибел на цялото човечество. Точно както го уверяваше Ботин. В такъв случай би било най-добре да се откаже от борбата.

Само дето на Ботин не можеше да се вярва. Ботин твърдеше, че Колониалният съюз е лош, ала той самият не вършеше добрини. Беше накарал три различни раси — две от които отколешни противници — да се съберат срещу Колониалния съюз и да тръгнат срещу милиарди невинни хора, излагаше на опасност и безброй чуждоземни разумни същества. Беше експериментирал и убивал войници от Специалните части. Сега възнамеряваше да избие всички спецвойници и всички войници от КОС с помощта на създаден от него вирус за МозКом, което бе равносилно на геноцид, като се имаше предвид числеността на човешката армия. И с нейното унищожаване Ботин щеше да направи беззащитни колониите и Земята. Обините едва ли щяха да спрат завземането на територии от други раси — може би дори нямаше да си направят труда. Защото наградата за тях нямаше да са територии, а жадуваното съзнание.

Незащитените колонии щяха да са обречени. Колонистите щяха да бъдат избити безпощадно. Нито една раса в тази част на галактиката нямаше обичая да дели територията си с други разумни видове. Земята със своите милиарди население може би щеше да оцелее, защото нямаше да е никак лесно да се прокуди такава огромна маса без бой. Но рехаво заселените и все още непострадали от екологична агресия колонизирани планети щяха да са апетитна хапка. Всъщност дори Земята не би издържала на сериозна офанзива, ако Колониалният съюз бе забавял развитието й наистина преднамерено. И да оцелееше, това щеше да е за сметка на огромни загуби и непоправими щети.

„Нима Ботин е сляп за всичко това?“ — запита се Иаред. И да не беше, сигурно предпочиташе да го вижда по свой начин. Или не се замисляше за последствията от действията си. Вероятно беше запленен от възможността да дари цяла една раса с онова, за което тя копнее. И искаше в замяна луната, без дори да се замисля какво ще прави с нея, когато му я поднесат на тепсия. А може би не беше вярвал, че обините ще започнат войната, към която ги е подтикнал?

Мислите му постепенно се насочиха към Зоя: какво щеше да стане с нея, ако Ботин се провалеше, или умреше; какво щеше да й се случи, ако успееше? За миг изпита угризения, че се безпокои за съдбата на едно момиченце, когато на карта е заложен животът на милиарди. Но това бе по-силно от него. Умът му неусетно търсеше начин да й помогне да оцелее при всякакви катаклизми.

От всичко най-много го потискаше собствената му безпомощност — сега, когато виждаше цялата картина. Затвори очи и направи отчаян опит да се успокои, да прецени всички възможности.

След час в лабораторията влезе Ботин, следван от един обин.

— Виждам, че си буден — подхвърли Ботин.

— Буден съм, разбира се — изсумтя Иаред.

— Време е да се приготвим за прехвърлянето. Въведох програмата и направих няколко симулации. Изглежда, всичко ще мине като по вода. Няма смисъл да го отлагаме повече.

— И без това не мога да ти попреча да ме убиеш — отвърна почти нехайно Иаред.

Ботин спря и го погледна — думите му го бяха засегнали. „Добре“ — помисли Иаред.

— Като повдигна този въпрос… — почна Ботин. — Преди да направим прехвърлянето, ако искаш, мога да те приспя. Нищо няма да почувстваш. Предлагам ти, но оставям на теб да решиш.

— Обаче май не го искаш.

— Това ще затрудни трансфера, признавам, доколкото мога да съдя от симулациите. По-добре ще е, ако си в съзнание.

— Е, щом е така, предпочитам да съм буден. Не бих искал да ти създавам затруднения.

— Чуй ме, Дирак. В това няма нищо лично. Трябва да разбереш, че ти си просто възможност да приключим с тази история бързо и без затруднения, с най-малко кръвопролития за всички страни. Съжалявам, че трябва да умреш, но алтернативата е да умрат много други.

— Ако наричаш унищожаването на всички войници от Колониалните отбранителни сили „малко кръвопролитие“ — рече Иаред.

Ботин не отговори, а нареди на обина да започне подготовката.

— Кажи ми нещо — продължи Иаред. — След като унищожиш Колониалните сили, кой ще защитава човешките колонии? Обричаш ги на сигурна смърт.

— В началото ще ги пазят обините — каза Ботин. — Докато не създадем нова армия.

— Сигурен ли си? Защо смяташ, че ще ти се подчиняват, след като ги дариш със съзнание? Или се надяваш да го направиш чак след като изпълнят всичките ти условия?

Ботин погледна крадешком обина и отново се обърна към Иаред.

— Защо смятам ли? Защото те сами се съгласиха на това.

— И си готов да заложиш на карта дори живота на Зоя? Защото правиш точно това.

— Не ме учи какво да правя с моята дъщеря — изсъска Ботин и му обърна гръб. Иаред поклати натъжено глава и отново се зае да обмисля възможностите.

Обинът даде знак на Ботин — време беше. Ботин погледна Иаред и попита:

— Да имаш да кажеш още нещо, преди да започнем?

— Предпочитам да го оставя за по-късно — отвърна Иаред.

Ботин понечи да попита какво значи това, но преди да отвори уста, отвън се чу нещо… нещо като гърмежи. Приличаше на тежко оръдие, което води честа стрелба.

 

 

Харви намираше смисъла на живота си именно в подобни моменти.

Основното му притеснение, докато се приближаваха към научната станция, бе, че лейтенант Сейгън ще поиска да го направят по нейния бавен, методичен и предпазлив начин, да се прокрадват безшумно и незабелязано, сякаш са някакви боязливи съгледвачи или нещо от тоя род. Харви ненавиждаше тези лигавщини. Знаеше от какво е изтъкан и за какво го бива най-много — той бе един шумен кучи син и обичаше да се придвижва сред трясък и разруха. В редките мигове, когато се отдаваше на размишления, Харви се чудеше дали неговият прогенитор, сиреч човекът, от когото е бил създаден, не е бил някой крайно асоциален елемент, пироманиак или професионален борец, а може би дори бе лежал в затвора за тежки престъпления. Който и да е бил, Харви бе готов да го потупа по рамото. Едничката причина за това бе, че се чувстваше напълно комфортно в кожата си и бе удовлетворен от вътрешния си мир до степен, за която дори дзенбудист би могъл само да мечтае. Ето защо когато Сейгън му съобщи, че задачата му ще е да привлече вниманието върху себе си, за да могат тя и Сиборг да свършат своята част, Харви едва не затанцува от радост. Да вдига шум и врява означаваше да е във вихъра си.

Въпросът беше как.

Харви не беше кой знае колко интелигентен, което съвсем не означаваше, че е глупав. Той дори имаше определени нравствени принципи, пречупени, естествено, през собствения му мироглед, освен това разбираше смисъла на финеса, макар самият той да не си падаше по него, и една от причините да е шумен и праволинеен в действията си бе, че тактиката и логистиката не бяха сред силните му страни. Възложи му работа и той ще я свърши, обикновено по най-стимулиращ ентропията начин, но въпреки това крайната цел ще бъде постигната. Една от пътеводните светлини на Харви, когато ставаше въпрос за стратегия и тактика, бе простотата — когато имаше възможност да избира, Харви винаги предпочиташе онзи начин на действие, който ще го отведе в центъра на събитията и ще му позволи да вършее на воля. Ако го бяха попитали, вероятно би обяснил, че има своя собствена бойна теория, основаваща се на принципа, известен днес като Скалпела на Окам — най-простият начин да изриташ някого по задника обикновено е и най-правилният.

Тъкмо вдъхновяван от подобни принципи Харви взе глайдера, който Сейгън бе отмъкнала, настани се на седалката и след като отдели минималното възможно време, за да вникне в принципите на управлението му, го подкара с бясна скорост право към вратата на столовата на обините. Докато се приближаваше, вратата се отвори отвътре — някакъв нещастен обин бе приключил с вечерята и бе тръгнал да изпълнява своя дълг. Лицето на Харви засия в налудничава усмивка, той изтръгна и последните капчици мощ от глайдера и удари спирачки тъкмо в мига (поне се надяваше да го е улучил), преди да се блъсне в постройката.

Планът сработи чудесно. Обинът имаше време само да изквичи, преди дулото на оръдието да го блъсне в гърдите и да го отхвърли назад, чак до дъното на помещението. Войниците в столовата втренчиха множеството си очи в смазаното тяло до стената, после ги извърнаха към вратата, откъдето иззад дебелото дуло на оръдието ги гледаше Харви.

— Привет, момчета! — викна той. — Поздрави от Втори взвод! — И натисна спусъка на оръдието.

След броени секунди столовата заприлича на кървава баня. Харви не можеше да се нарадва на гледката.

Това бе един от онези мигове, в които боготвореше професията си.

 

 

В другия край на станцията Сиборг чу шумотевицата, предизвикана от малкото празненство на Харви, но имаше време само колкото неволно да потрепери. Не че не обичаше Харви, напротив, но след няколко съвместни операции човек неминуемо започва да си задава въпроса необходимо ли е всичко около теб непрестанно и ненужно да експлодира, когато едничкото спасение е просто да си колкото се може по-далеч от Даниъл Харви.

Думкането и трещенето предизвикаха точно това, което се очакваше — обините при генератора зарязаха постовете си и се втурнаха да помагат на своите другари, които така весело гинеха в столовата. Сиборг хукна към генераторите, като се присвиваше от болка в крака, и изненада някакъв екземпляр, вероятно обински учен, който тъкмо се бе показал на вратата. Сиборг го простреля, на освободеното от него място се появи друг и той му прекърши врата с един удар. Съприкосновението с чуждоземната плът не се оказа никак приятно, нито усещането за хрущящи кости под дланта му. За разлика от Харви, Сиборг не одобряваше насилието, нито го смяташе за най-добрия начин за действие. Една особеност на характера, която бе забелязал още в самото начало, но се бе постарал да прикрие, с което само си бе навлякъл подозрителността на другарите си. С времето се бе научил да я преодолява — като човек, който е съгласен на всичко, когато алтернативата е да го бутнат от ръба на скалата — ала тъкмо в моменти като този си даваше съвсем ясна сметка, че Специалните части не са точно за него.

Сиборг влезе в следващото помещение, което заемаше по-голямата част от постройката, и видя две големи машини — вероятно бяха акумулаторите, които трябваше да унищожи.

Отвличащата маневра на Харви щеше да действа само дотогава, докато той е жив, и понеже го познаваше добре, Сиборг се съмняваше в нейната продължителност. Той се огледа за някакво контролно табло или нещо като шалтер, с други думи, бърза и лесна възможност да прекрати електроподаването. Не видя нищо, всички табла и прибори бяха в стаята, където бе убил двамата обини. Зачуди се дали не бе трябвало да остави един от тях жив, за да го накара да изключи електростанцията, но това едва ли щеше да е лесноосъществимо.

— Мамка му! — изруга той и тъй като не му хрумваше нищо друго, вдигна обинското оръжие и пусна един откос по акумулаторите. Куршумите се забиха в металната обшивка на горния, разхвърчаха се искри и се чу пронизително свистене, като от въздух, излизащ през тясно отвърстие. От една дупка бликна зеленикав газ.

„Какво пък, дявол го взел — помисли Сиборг и се прицели в нея. — Да видим дали тази гадост може да гори“.

Оказа се, че може.

 

 

Експлозията събори Джейн Сейгън по задник и тя запремигва заслепено няколко секунди — възстанови зрението си тъкмо навреме, за да зърне фучащите към нея в небето отломки от взривеното помещение. Побягна и инстинктивно провери в интеграционната мрежа дали по някакво чудо Сиборг е оцелял. Нямаше нищо, разбира се. Човек не може да оцелее след подобен взрив. В замяна на това усещаше присъствието на Харви, той все още бе леко опиянен след преживяната оргия от необуздано насилие. Тя насочи вниманието си към научната станция — прозорците бяха разбити и от някои се подаваха огнени езици. Трябваше да изминат още няколко секунди, преди да осъзнае, че отново разполага с интеграционна мрежа. Изключването на генератора по някакъв начин бе възстановило достъпа до нейния МозКом.

Сейгън отдели цели две секунди, за да се наслаждава на възстановената интеграция, и едва тогава се сети да провери дали е свързана с някой друг.

 

 

Взривът събори Ботин и обина на пода, а кувьозът се разтресе заплашително. Все пак не се прекатури, както и вторият кувьоз. Светлините угаснаха, но след секунда светна зеленикавото сияние на аварийното осветление. Обинът се надигна от пода и отиде до стената, за да включи резервния генератор. Ботин също скочи, извика: „Зоя!“ и се втурна към вратата. Иаред го изпрати с поглед; и той бе обезпокоен за момичето.

::Дирак:: — отекна в главата му гласът на Джейн Сейгън. — ::Отговори ми.::

Съзнанието му бе залято от усещането, че е напълно интегриран. Беше като топла слънчева светлина.

::Чувам те:: — отвърна той.

::Ботин жив ли е?:: — попита Сейгън.

::Да:: — рече Иаред. — ::Но той вече не е цел на операцията.::

::Не те разбирам.::

::Джейн:: — каза той. Наричаше я по име за първи път, откакто се познаваха. — ::Зоя е жива. И е тук. Дъщеря му. Трябва да я откриеш. Да я изведеш от станцията час по-скоро.::

Долови колебанието на Сейгън.

::Първо искам да ми кажеш всичко:: — отвърна тя. — ::И то бързо.::

Иаред се опита да стовари в ума й всичко, което бе научил от Ботин, включително записите на разговорите, които бе подготвил веднага щом неговият МозКом се бе пробудил. Сейгън едва ли имаше време да прослушва разговорите, но те бяха в архива, заедно с всичко останало.

::Въпреки това трябва да върнем Ботин:: — заяви тя, когато Иаред приключи.

::НЕ:: — Иаред се опита да придаде максимална сила на несъгласието си. — ::Докато той е жив, обините ще се опитват да си го върнат. Смятат го за ключ към онова, което жадуват най-много. Щом са се съгласили да започнат война само защото ги е помолил, със сигурност ще я продължат, за да го получат отново.::

::Тогава ще го убия:: — каза Сейгън.

::Намери Зоя:: — повтори Иаред. — ::Аз ще се погрижа за Ботин.::

::Как?::

::Довери ми се.::

::Дирак…::

::Зная, че не ми вярваш:: — прекъсна я той. — ::И зная защо не ми вярваш. Но освен това помня какво ми каза веднъж, лейтенант. Каза ми — независимо от всичко — да не забравям, че съм Иаред Дирак. Послушай ме сега. Зная кой съм. Аз съм Иаред Дирак от Специалните части на Колониалния съюз и задачата ми е да спася човечеството. Всичко, което искам от теб, е да ми се довериш и да ми позволиш да си свърша работата.::

Мъчително дълга пауза. Откъм коридора Иаред чу стъпките на Ботин, който се връщаше в лабораторията.

::Свърши си работата, редник:: — рече неочаквано Сейгън.

::Обещавам. Благодаря ти.::

::А аз ще намеря Зоя.::

::Кажи й, че си приятел на господин Иаред и че той и татко са й разрешили да тръгне с теб. И не забравяй плюшеното й слонче.:: — Иаред прибави информация за най-вероятното местоположение на Зоя, в другия край на коридора.

::Няма да го забравя:: — обеща Сейгън.

::Сега трябва да прекъсна интеграционната мрежа:: — каза Иаред. — ::Сбогом, лейтенант. Благодаря ти. Благодаря ти за всичко.::

::Сбогом, Иаред:: — отвърна Сейгън и преди връзката да прекъсне, успя да му прати импулс, който наподобяваше окуражаване. След това изчезна.

Иаред остана сам.

Ботин влезе в лабораторията, изкрещя нещо на обина и той натисна някакви копчета. Светлините отново блеснаха с пълна сила.

— Да започваме — каза Ботин. — Станцията е подложена на атака. Трябва да бързаме. — Погледна за миг към Иаред. Дирак бе затворил очи, с унесена усмивка, заслушан в тракането на клавишите от пулта. Ботин вдигна капака на втория кувьоз и се настани вътре. Апаратът в кувьоза на Иаред започна тихо да бръмчи.

Единственото, за което Иаред съжаляваше в края на своя живот, бе, че е бил толкова кратък. Само една година. Но дори през тази година се бе срещнал с много хора и бе преживял безброй интересни неща. Иаред направи кратка разходка в спомените си и извика образите им за последен път: Джейн Сейгън, Хари Уилсън, Кайнен. Генерал Матсън и полковник Робинс. Втори взвод, интимната близост, която предлагаше интеграцията. Странният капитан Мартин и гамеранците. Шегите, които си разменяха с лейтенант Клауд. Сара Поулинг, която обичаше. И Зоя. Зоя, която щеше да оцелее, ако Сейгън я откриеше. Сигурен бе, че ще се справи.

„Не — помисли си Иаред. — За нищо не съжалявам. За нищо и за никого“.

Чу тихо почукване — обинът задействаше началото на трансфера. Опита се да се вкопчи в съзнанието си и да го задържи — колкото се може повече. Накрая се пусна.

 

 

Стаята се разтресе от оглушителна експлозия, телевизорът падна от поличката и Зоя извика уплашено. Надникна гледачката, за да провери дали всичко е наред, но Зоя й махна да си върви. Не искаше нея, а татко — и ето, че той се появи на прага след миг и я стисна в обятията си, шепнеше й, че скоро всичко ще свърши. След това я пусна на пода и й каза, че само след няколко минути господин Иаред ще дойде да я вземе. Припомни й да го слуша и да изпълнява онова, което й казва, но дотогава да остане в стаята си.

Зоя поплака още малко, заклеваше баща си да не си тръгва, а той й обеща, че никога няма да я изостави. В края на краищата тя се успокои. Татко даде някакви нареждания на гледачката и излезе. Гледачката отскочи до съседната стая и се върна с едно от онези оръжия, които носеха обините. Това беше доста странно, защото Зоя знаеше, че гледачката никога досега не бе използвала оръжие. Последваха нови експлозии, сетне безпорядъчна стрелба откъм столовата. Зоя се сгуши в леглото, прегърна Селесте и зачака господин Иаред.

Гледачката неочаквано изписука и понечи да вдигне оръжието, втренчила поглед към вратата, но от леглото Зоя не виждаше какво има там. Тя извика уплашено и се мушна под леглото — много добре помнеше какво се бе случило на Ковел. Най-много я беше страх да не се появят отново онези същества, които приличаха на огромни зловещи пилета. Чу тропот, после остър писък. Запуши уши и стисна очи.

Когато погледна отново, зърна два съвсем нормални крака, вървяха към леглото. Зоя затисна устата си с ръка, но въпреки това не можа да сдържи напиращия в гърлото й жалостив хленч. После краката се превърнаха в колене и ръце, след което под леглото надзърна непознато лице. Зоя започна да рита и крещи и трябваше да мине известно време, преди да осъзнае, че жената повтаря името й отново и отново.

— Няма страшно, Зоя — казваше жената. — Шшшът. Успокой се.

Зоя най-сетне спря да се дърпа и попита:

— Къде е татко? Къде е господин Иаред?

— И двамата са заети. Пратиха ме да видя как си. Аз съм госпожица Джейн.

— Татко каза да чакам господин Иаред.

— Зная — каза госпожица Джейн. — Но в момента и двамата имат друга работа. Случиха се цял куп неочаквани неща. Затова ме пратиха да те пазя.

— Гледачката ме пази — рече Зоя.

— Повикаха я на друго място — отвърна госпожица Джейн. — Нали ти казах, че се случиха много неща.

— Чух някакъв ужасно силен шум — оплака се Зоя.

— Тъкмо от него възникнаха проблемите — обясни спокойно госпожица Джейн.

— Ами добре — предаде се Зоя.

— Слушай сега. Искам да ме прегърнеш с ръце и крака и да се стискаш с всички сили. Освен това няма да отваряш очи, докато не ти кажа. Можеш ли?

— Хъм. — Зоя повдигна раменце. — А как ще държа Селесте?

— Ще я притиснеш между нас.

— Но тя ще се смачка.

— Зная — рече госпожица Джейн. — Не се тревожи, после ще се оправи. Готова ли си?

— Готова — каза Зоя и направи каквото й бяха казали.

— Хайде сега затвори очи и се дръж здраво.

И госпожица Джейн я понесе навън. Въпреки че й бяха казали да не гледа, Зоя погледна, докато пресичаха другата стая, и видя, че гледачката спи на пода. След това пак затвори очи и зачака госпожица Джейн да й каже да ги отвори отново.

 

 

Обините, които Сейгън срещаше в изследователската част на станцията, по правило я избягваха, сякаш за да й внушат, че са учени, а не войници, но от време на време някой се опитваше да я нападне било с оръжие, било с голи ръце. Дългите им пушки не бяха никак удобни за действие в тесните коридори, така че Сейгън мушкаше рязко с ножа и с това единоборството приключваше. За съжаление този подход се оказа неуспешен спрямо обина, който пазеше Зоя. Ненадейният изстрел едва не й отнесе главата, тя метна ножа, колкото да му отвлече вниманието, и се хвърли напред в ръкопашна схватка. Сейгън си даде сметка, че е извадила късмет, докато се въргаляха на пода, когато противникът й се заклещи под една от масите и тя успя да го притисне и да го удуши. След това усмири Зоя, прегърна я и тръгна към изхода.

::Харви.::

::Малко съм зает в момента:: — отвърна той. С помощта на интеграционната мрежа Сейгън можеше да види, че си пробива с бой път към друг глайдер — предишния бе разбил, като таранира един летателен съд, който се бе опитал да се издигне, за да го атакува от въздуха.

::Приключих задачата и ми трябва огнева поддръжка. И транспорт.::

::След пет минути ще ти осигуря и двете:: — обеща Харви. — ::Само не ме пришпорвай.::

::Нямам избор:: — отвърна Сейгън и прекъсна връзката. Коридорът, който започваше от апартамента на Ботин, водеше на север покрай лабораторията и завиваше на изток, към други части на сградата. Ако минеше през лабораторията, щеше лесно да излезе на открито, където Харви би могъл да ги вземе, но Сейгън не искаше да рискува да покаже на Зоя баща й и Иаред. Въздъхна, върна се в апартамента и взе оръжието на бавачката. То беше с две дръжки, но непригодни за човешки ръце. Можеше само да се надява, че всички са излезли да гонят Харви и че няма да й се наложи да го използва.

Всъщност й се наложи три пъти, като третия път удари с него един обин по главата, тъй като мунициите бяха свършили. Обинът изкрещя. Също и Зоя, както всеки път, когато Джейн използваше оръжието. Но все пак не отвори очи, нали бе обещала.

Сейгън най-сетне стигна мястото, откъдето бе проникнала в сградата — избит прозорец на първия етаж на стълбището.

::Къде си?:: — извика Харви.

::Ако щеш ми вярвай, но тези обини упорито отказват да ми преотстъпят снаряжението си:: — отвърна Харви. — ::Стига си ме разсейвала. След малко съм при теб.::

— Вече в безопасност ли сме? — попита Зоя приглушено, бе заровила лице в шията й.

— Още не. След съвсем мъничко, Зоя.

— Искам при тате.

— Знам, Зоя — рече Сейгън. — Тихо сега.

Чу трополене на горния етаж.

„Побързай, Харви — помисли Сейгън. — Побързай“.

 

 

Харви трябваше да признае, че обините започват да му лазят по нервите. Избиването на чуждоземната пасмина в столовата бе невероятно удовлетворително, истински катарзис, особено в светлината на това, което тези копелдаци бяха направили с Втори взвод. Таранирането на кораба с малкия, но мощен глайдер също имаше освежаващ ефект. Но щом се лиши от превозното си средство, Харви започна да си дава сметка колко много от тези проклети гадини продължават да щъкат наоколо и колко трудно е да се справя с тях. На всичко отгоре след интегрирането със Сейгън непрестанно долавяше настойчивото й желание да й се притече на помощ. Да й осигури транспорт. Не виждаше ли колко е зает точно сега?

„Тя е шефът“ — припомни си Харви. Беше видял и други глайдери, паркирани пред една от сградите, но щеше да е трудно да се добере до тях. Имаше обаче два, възседнати от обини, които кръжаха наоколо и го търсеха.

„Ха! — помисли си, притаен до стената. — Единият идва насам“. Изправи се и размаха ръце.

— Ехей! — провикна се. — Тъпако! Ела ме хвани, уродлив шибаняк!

Дали го чу, или видя размаханите ръце, но обинът обърна глайдера право към него. „Чудесно — помисли Харви. — И сега какво да правя, мамка му?“

Не му остана време да мисли по въпроса, защото се наложи да отскочи от пороя куршуми. Претърколи се, изправи се и завъртя своето оръжие, за да се прицели в подминалия го обин. Първият куршум мина далеч от целта, вторият обаче пръсна черепа на нещастника.

— Това ще те научи да караш с каска, глупако — промърмори Харви и хукна да си прибере наградата. Докато приближаваше глайдера, неколцина обини се опитаха да направят с него това, което той бе направил на техния мъртъв събрат. Харви гореше от желание да извърти тежката машина и да ги изпомачка с пълна газ, но нямаше време.

::Таксито пристига:: — обяви той на Сейгън. Секунди след това я приближи и остана леко изненадан от това, което носеше. — ::Ама това е дете!::

::Зная:: — тросна се Сейгън и настани момичето на седалката между двамата. — ::Давай към капсулата!::

Харви ускори до максимална мощност и се понесе по права линия. Поне засега не се виждаха никакви преследвачи.

::Не трябваше ли да вземем Ботин?:: — попита той.

::Промяна на плана:: — отвърна Сейгън.

::Къде е той?::

::Дирак ще се погрижи за него.::

::Дирак?:: — повтори изненадано Харви. — ::Мислех, че е мъртъв.::

::Вече със сигурност е.::

::В такъв случай как ще се погрижи за Ботин?::

::Нямам представа:: — рече Сейгън. — ::Но зная, че ще го направи.::

 

 

Ботин отвори очи в своето съвсем новичко тяло.

„Е, не съвсем новичко — поправи се той. — Малко употребявано“.

Обинът повдигна капака на кувьоза и му помогна да излезе. Ботин направи няколко пробни стъпки и остана доволен от координацията. Огледа лабораторията и се изненада колко ярко и красиво е всичко — сякаш през целия живот досега сетивата му са били поддържани на минимална чувствителност и сега някой е завъртял усилвателя докрай. Дори изследователска лаборатория можеше да е живописна значи.

След това погледна старото си тяло, чийто мозък вече бе мъртъв, въпреки че то продължаваше да диша — щеше да спре постепенно, до няколко часа. Ботин възнамеряваше да използва възможностите на новото си тяло, за да запише и съхрани смъртта на старото и да отнесе записа като доказателство в капсулата, заедно с дъщеря си. „Ако капсулата още е тук“ — каза си, тъй като вече се досещаше, че специалният отряд, който бяха пленили, по някакъв начин се е освободил. Нищо чудно някой от тях да бе заминал с капсулата. „Какво пък — рече си Ботин. — И с това ще се справим“. В главата му вече се оформяше разказът за това как той — Дирак — е убил Ботин. Лишени от обещаното съзнание, обините прекратяват войната и позволяват на Дирак да си замине с трупа на Ботин и със Зоя.

„Хъм, не съм сигурен, че ще ми повярват“ — помисли си. Трябваше да поработи върху детайлите. Но каквато и история да разкажеше…

Изведнъж осъзна, че от известно време в долната част на полезрението му се е появила някаква малка рисунка. Приличаше на плик за писмо.

[Имате съобщение от Иаред Дирак] — се изписа непосредствено до плика. [За да го отворите, кажете „отвори“.]

— Отвори — произнесе на глас Ботин. Стана му любопитно.

Пликът се отвори и изчезна. Съобщението не беше текстово, а гласово.

— Здравей, Ботин — произнесе симулиран глас, който приличаше на гласа на Иаред Дирак. „Всъщност прилича на моя глас“ — поправи се Ботин. — Виждам, че вече си се прехвърлил в това тяло. Но преди да си тръгна, исках да споделя с теб някои последни мисли. Веднъж едно доста интелигентно извънземно ми каза, че е много важно да имаш право на избор. За съжаление през краткия си живот не получих кой знае какви подобни възможности, или поне нямаше такива, които да са от съществено значение. Но сега, в края на своя живот, най-сетне получих право да решавам. Не мога да избирам дали да живея, или да умра — това решение ти го вземаш вместо мен. Но когато ми каза, че нямам друг избор, освен да помогна за осъществяването на твоите планове, ти допусна грешка. Имам избор и го направих. Изборът ми е да не ти помагам. Не мога да преценя дали Колониалният съюз е най-доброто управление за човечеството, защото нямах достатъчно време да науча всичко, което би ми помогнало да направя подобна преценка. Но въпреки това избрах да не излагам на риск живота на милиони, дори милиарди човешки същества, като ти помагам да осъществиш своя малък преврат. Може би в края на краищата решението ми ще се окаже погрешно. Но то е мое решение — решение, което ми позволява да изпълня онова, заради което съм роден. А по-точно — да пазя човечеството. Сигурно ще ти се стори странно, че двамата с теб споделяме едни и същи мисли, дори общо съзнание, а може би и обща цел да правим добро за хората — и въпреки всички тези общи неща ние стигнахме до напълно противоположни заключения относно начина на действие. Жалко, че не разполагахме с повече време, през което да разговаряме като приятели, дори като братя, вместо да гледаш на мен като на съд, в който да преточиш своето съзнание. Но е твърдо късно за мен, а също и за теб — макар още да не го осъзнаваш. И въпреки всичко бих искал да ти благодаря. За добро или за лошо, аз се появих на този свят благодарение на теб и за известно време имах възможността да вкуся от радостта и мъката, която този живот поднася на всички. Освен това имах щастието да се срещна със Зоя и да я обикна и сега се моля тя вече да е в безопасност. Чарлз, дължа ти живота си, също както ти ще ми дължиш смъртта си. А сега, позволи ми едно кратко отклонение, което, обещавам, ще ни отведе точно там, накъдето сме се запътили. Вероятно не ти е известно за едно странно свойство на УмнаКръв, а именно способността да се окислява внезапно — или, по-точно, да се възпламенява. Все си мисля, че онзи, който е заложил тази способност, е бил невероятен шегаджия, защото как иначе да си обясним подобно свойство. Както и да е, имах възможност да се запозная случайно с тази способност, когато ме нападна някакво кръвосмучещо насекомо. По-късно прибягнах до нея при доста по-сериозни обстоятелства и това ми спаси живота. Чарлз, ти си създал вирус, с чиято помощ възнамеряваш да покориш Колониалния съюз. След като си запознат с вирусите и начините на тяхното проникване, със сигурност ти е познат и терминът „Троянски кон“. Това съобщение, приятелю и братко мой, е тъкмо такъв Троянски кон. Веднага щом го отвориш, ще се изпълни една малка програма, заложена от мен. Програмата ще инструктира всеки нанобот в моята УмнаКръв да се възпламени мигновено по моя команда. Предполагам, че е отнело точно толкова време, за да може програмата да се разпространи в кръвта. Остава ни само да разберем.

 

 

Докато настаняваше Зоя в пленническата капсула, Сейгън получи съобщение. Съобщението беше от Иаред Дирак.

::Ако четеш това, значи Чарлз Ботин е мъртъв:: — се казваше в него. — ::Настроих това съобщение да бъде пратено веднага след като бившият ми МозКом изпълни програма за възпламеняване на моята УмнаКръв. В случай, че възпламеняването не го убие — а няма начин това да не стане, — той ще умре от задушаване до няколко минути. Което и да стане, той ще е мъртъв, а заедно с него и аз. Надявам се, когато получиш съобщението, вече да си в безопасност. Сбогом, лейтенант Сейгън. Радвам се, че имах възможността да те познавам. И ако видиш Кайнен, предай му, че го послушах и направих своя избор.::

Сейгън сподели съобщението с Харви.

::Много мило:: — бе коментарът на Харви. — ::Този човек бе истински спецвойник и остана такъв до края.::

::Да, така е:: — съгласи се Сейгън и посочи на Харви капсулата. — ::Качвай се.::

::Шегуваш се.::

::Някой трябва да пътува със Зоя:: — рече Сейгън. — ::Аз съм командващ офицер. Ще остана последна.::

::Лейтенант — каза Харви. — ::Хлапето не ме познава. Ти си го отървала и значи ти ще пътуваш с него. Освен това още не искам да се връщам. Тук е страхотен купон! Ще ми се да поостана, за да поразчистя още малко. Когато приключа, ще се поогледам, за да проверя има ли нещо, което да ни е от полза. Така че ти се качи, Сейгън. Предай им да ми пратят капсула след няколко дена. Ще ме завари или ухилен до уши, или мъртъв. И в двата случая ще съм се позабавлявал чудесно.::

::Добре:: — въздъхна Сейгън. — ::Опитай да се върнеш в лагера и да измъкнеш запаметяващото устройство от трансферния модул в лабораторията на Ботин. Това е заповед.::

::Какво има на него?::

::Не какво:: — поправи го Сейгън. — ::Кой.::

В далечината се чу слабо бучене.

::Надушили са ни:: — възкликна Харви. — ::Качвай се, лейтенант.::

— Вече в безопасност ли сме? — попита Зоя няколко минути след старта.

— Да, Зоя — отвърна Сейгън. — Мисля, че да.

— Татко кога ще дойде да ме види?

— Не зная, Зоя. — Сейгън я погали по косата. — Нямам представа.

В тясното пространство на капсулата Зоя протегна ръце, за да я прегърнат. И Сейгън я прегърна.