Джон Скалзи
Призрачните бригади (4)

4.

Той се появи на белия свят като повечето новородени: с писък.

Светът около него беше безформен хаос. Сред хаоса имаше някакъв неясен силует, надвесен над него — издаваше странни звуци, — и тъкмо той го плашеше най-много. Но скоро силуетът изчезна и отнесе звуците със себе си.

Той проплака. Опита се да размърда тяло, но не успя. Проплака отново.

Появи се друг силует и вече натрупал опит от предишния случай, той отново даде пълна воля на страха си. Силуетът издаде някакви звуци и се наведе…

Фокус.

Сякаш някой бе настроил лещите в съзнанието му. Светът изведнъж си застана на мястото. Все още всичко бе непознато, но вече поне имаше смисъл. Той знаеше, че макар да не може да назове нещата, които вижда, те притежават имена, и някаква част от ума му се опитваше да ги произнесе, но все още не успяваше.

Цялата вселена бе на върха на езика му.

::Разбираш ли какво ти казвам?:: — попита силуетът човек. Разбираше. Чуваше въпроса, макар да осъзнаваше, че не е свързан с никакви звуци, тъй като бе изникнал направо в съзнанието му. Засега не разбираше как става това, нито имаше представа как да отговори. Въпреки това отвори уста.

::Недей:: — предупреди го силуетът над него. — ::Опитай се да ми изпращаш отговорите си. По-бързо е, отколкото ако говориш. Така постъпваме ние. Ето как става…::

В главата му изникнаха инструкции и нещо повече — той осъзна, че всичко, което не разбира, може да бъде обяснено и поставено на мястото му, и още докато си го мислеше, почувства, че инструкциите, които са му пратили, се разгръщат, обхващат нови и нови понятия, превръщат се от индивидуални концепции и идеи във всеобхватно понятие за света, придобиват ново значение, създават схема, върху която да се опре. Постепенно всичко това се събра в една обща голяма идея, възглед, който му помагаше да отговори. В него се породи бързо нарастващо желание да общува с другия и умът му веднага предложи серия от възможни реакции. Всяка се разопаковаше подобно на получените инструкции, предоставяше му не само разбиране и смисъл, но и подходящ отговор.

И всичко това отне по-малко от пет секунди.

::Разбирам:: — отвърна най-сетне той.

::Чудесно:: — бе отговорът на силуетът над него. — ::Аз съм Джуди Кюри.::

::Здравей, Джуди:: — рече той и умът му разопакова концепцията за лични имена, а също и общоприетия начин да се отговаря на тези, които му съобщават името си. Опита се да съобщи своето име, но опря в стена. Изведнъж почувства объркване.

Кюри му се усмихна и попита:

::Не можеш да си спомниш името ли?::

::Да.::

::Това е, защото още не го знаеш:: — отвърна Кюри. — ::Искаш ли да го научиш?::

::Да.::

::Ти си Иаред Дирак.::

Името мигновено предизвика асоциации и подаде необходимите сведения: Иаред, библейско название (разархивира се обяснение на понятието „библейски“, което го отведе при дефиницията на „книга“ и на „Библия“, заедно с осъзнаването, че „прочитането“ на последната ще отнеме известно време), син на Малалеил и баща на Енох. Също водач на иаредитите в Книгата на мормоните (която засега остави неразопакована). Значение: потомък. „Дирак“ имаше няколко възможни обяснения, повечето свързани с името Пол Дирак, учен. След като приключи с процеса на запознаване с имената, той се върна към общуването с Кюри.

::Аз съм потомък на Пол Дирак?::

::Не. Името ти бе избрано на случаен принцип, от голям списък с имена.::

::Но малкото ми име означава „потомък“. А фамилното име по правило е наследствено…::

::Дори при живородените първото име обикновено не означава нищо:: — обясни Кюри. — :: А между нас това важи и за фамилията. Не търси кой знае какъв дълбок смисъл в имената, Иаред.::

Иаред обмисли накратко чутото, като остави на новите понятия да се разопаковат автоматично. Едно от тях обаче — „живороден“, отказваше да се разархивира и Иаред го отбеляза за по-нататъшно изучаване.

::Много съм объркан:: — призна той накрая.

Кюри се усмихна.

::Когато се захванем сериозно за работа, ще си объркан още повече.::

::Помогни ми да не съм толкова объркан.::

::Обещавам. Но само в началото. Иаред, задържаха те след раждането ти и твоите другари имат преднина от два дена. Трябва да ги настигнеш, колкото се може по-скоро, в противен случай ще се получи забавяне, което никога няма да наваксаш. Ще ти разкажа всичко, каквото мога, докато те водя при тях. Останалото ще попълнят те. Но първо да те извадим от кувьоза. Трябва да проверим дали можеш да ходиш.::

Разопакова се идеята за „ходене“ и същевременно скобите, които го придържаха, изчезнаха. Иаред напрегна мускули и се изправи. Краката му опряха в пода.

::Малка стъпка за човека…:: — подметна Кюри. Иаред бе изненадан, че фразата има продължение и исторически смисъл^[1].

 

 

::Първо основно правило:: — обясняваше Кюри, докато двамата се разхождаха из станция Феникс. — ::Смяташ, че мислиш, но грешиш.::

Иаред бе готов да отвърне с „не разбирам“, но се сдържа; за пръв път осъзна, че често ще се изкушава да прибегне до тази фраза.

::Моля, обяснете:: — каза вместо това.

::Ти си новороден:: — отвърна Кюри. — ::Твоят мозък — истинският ти мозък — е почти празен откъм знания и опит. Функциите му временно са поети от МозКом, който ти осигурява необходимата информация. Всички твои мисли се обработват в твоя МозКом и се подават обратно в разбираем за теб вид. Оттам получаваш и инструкции за това как да отговаряш и реагираш. Внимавай, хора!:: — Кюри му посочи неколцина войници, които крачеха право срещу тях.

Иаред отстъпи заедно с нея.

::Но защо имам чувството, че знам толкова много?:: — попита. — ::Сякаш съм го знаел някога и после съм го забравил.::

::Преди да се родиш, твоят МозКом подготвя мозъка ти:: — обясни Кюри. — ::Той участва в изграждането на невронни пътища, съществуващи при всички хора, с чиято помощ те по-бързо учат и трупат знания. Ето защо ти се струва, че вече знаеш всичко — мозъкът ти е бил подготвен да го научи. През първия месец от живота ти всичко ще ти се струва като deja vu. Но постепенно наученото ще заляга в истинския ти мозък и тогава МозКомът постепенно ще му преотстъпи функциите си. Защото ние сме създадени по такъв начин, че да събираме и натрупваме информация няколко пъти по-бързо от живородените.::

Иаред спря, от една страна, за да обмисли и разархивира нещата, които Кюри току-що му бе съобщила, но и по друга причина.

::Какво има?:: — попита го тя.

::За втори път използваш тази дума — „живородени“. Не мога да открия значението й.::

::Защото не е въведено в твоя МозКом:: — обясни Кюри. Поведе го по коридора и махна към войниците около тях. — ::Това са „живородени“. Хора, които са се родили като бебета и са израствали за продължителен период — години. Шестнайсетгодишните сред тях не знаят толкова, колкото ти, когато си бил на шестнайсет минути. Доста неефикасен начин да се вършат нещата, но така ги е създала природата и те го смятат за нещо нормално.::

::А ти не мислиш ли така?::

::Не смятам, че е нормално, нито, че е ненормално — само, че не е ефикасно. И аз съм толкова жива, колкото са те. „Живороден“ е погрешно название. Ние също сме родени. Родили сме се, живеем, умираме. Не виждам разликата…::

::Значи сме съвсем като тях.::

::Не. Не сме съвсем като тях. Създадени сме да сме по-добри от тях — умствено и физически. Ние сме по-силни. Мислим по-бързо. Дори говорим по-бързо от тях. Първия път, когато общуваш с някой живороден, ще ти се струва, че животът тече с половината от нормалната си скорост. Ето, гледай.:: — Кюри си придаде объркан вид и докосна по рамото преминаващия наблизо войник.

— Извинете — рече тя, като използва устата си, за да оформя думите. — Казаха ми, че закусвалнята е на това ниво, но не мога да я намеря. Бихте ли ми помогнали? — Гласът й бе досущ като този, който отекваше в главата на Иаред, но много по-бавен — толкова, че за миг той дори се обърка в смисъла на казаното.

— Разбира се — отвърна войникът. — Мястото, което търсите, е ей натам. Продължавайте в същата посока и ще го видите. Между другото, там правят страхотни хамбургери.

— О, благодаря — отвърна Кюри и отново закрачи. ::Видя ли какво имах предвид?:: — обърна се към Иаред. — ::Все едно, че са умствено изостанали.::

Иаред кимна замислено. Умът му разопаковаше понятието „хамбургер“, което го отведе до „храна“ и му подсказа нещо съвсем друго.

::Мисля, че съм гладен:: — рече той.

::По-късно:: — отвърна Кюри. — ::Ще се храниш с твоите другари. Това е част от програмата за установяване на близки взаимоотношения. Ще вършиш доста неща заедно с тях.::

::Къде са твоите другари?:: — попита Иаред.

::Странен въпрос:: — отбеляза Кюри. — ::Не съм ги виждала от години. Губиш връзката с тях веднага щом приключи процесът на подготовка. След това те пращат там, където има нужда от теб, и ти се интегрираш с твоето бойно подразделение. В момента аз съм придадена към един взвод на Специалните части, който работи с новородените.::

Иаред разопакова понятието „интегриране“, но откри, че има проблеми при разбирането му. Опита се да поработи върху него, но Кюри продължаваше да говори.

::Боя се, че ще си в тежест на своите другари. Те са се събудили интегрирани и вече привикнаха един към друг. Ще им трябват няколко дена, за да свикнат с теб. Трябваше да те интегрират преди събуждането — както е станало с тях.::

::Но защо не са го направили?::

::Стигнахме:: — каза Кюри и спря пред една врата.

::Какво има вътре?::

::Това е стаята за инструктаж на пилотите:: — обясни Кюри. — ::Време е да се повозиш. Хайде.:: — Отвори вратата и му кимна да я последва.

В стаята имаше трима пилоти, играеха на покер.

— Търся лейтенант Клауд — каза Кюри.

— В момента му се пече яйце на задника — рече един от пилотите и хвърли чип на масата. — Вдигам с десет.

— Пече и препича — добави вторият пилот и и той сложи чип. — Плащам.

— Щеше да ме заболи от думите ви, ако играехме с истински пари — обяви третият, който, по метода на изключване, трябваше да е лейтенант Клауд, и метна три чипа. — Плащам десет и вдигам с двайсет.

— Едно от неудобствата да се запишеш на обиколка из пъкъла, в която всичко ти е платено предварително — промърмори първият пилот. — Някой решава, че не са ти нужни пари. Плащам.

— Никога нямаше да се запиша, ако знаех, че ще работя за социалисти — подсмихна се вторият. — Плащам.

— Да бе, защото освен че сте тъпи, ще сте и мъртви, нали? — попита Клауд. — А после ми се оплаквате, че не си обичате работата. Вие сте от онези, които се оплакват от всичко. И ще продължите, защото като сваля картите, ще сте обеднели с още няколкостотин долара. — Подреди картите си върху масата. — Змийски очички и трима снежни човеци. Гледайте и плачете.

— Уф, мамка му! — изруга първият пилот.

— Слава на Бога и Карл Маркс — присъедини се към него вторият.

— Бас държа, че такова нещо се чува за първи път в човешката история на маса за покер — каза Клауд. — Трябва да се гордееш със себе си.

— О, гордея се — кимна пилотът. — Само не казвай на мама. Това ще разбие тексаското й сърце.

— Тайната ти ще бъде погребана с мен — успокои го Клауд.

— Лейтенант Клауд — намеси се Кюри. — Чакам вече цяла вечност.

— Прощавайте, лейтенант. Трябваше да приключа с едно ритуално унижаване. Сигурен съм, че ще ме разберете.

— Аз пък не съм — отвърна Кюри и кимна към Иаред. — Това е новобранецът, когото трябва да откарате в лагера Карсън. Предполагам, че вече сте получили заповедта и разрешителното.

— И аз предполагам — отвърна Клауд и постоя за миг неподвижно, докато правеше сверка със своя МозКом. — Да, тук е. Изглежда, че совалката ми вече е заредена и готова. Само да попълня летателния план и сме готови да разперим криле. — Погледна Иаред. — Ще носиш ли нещо друго освен себе си?

Иаред погледна Кюри и тя поклати глава.

— Не — отвърна той. — Само себе си. — Беше леко изненадан от звука на собствения си глас, който чуваше за първи път, и от това колко бавно се оформят думите. Още по-странно бе усещането за движение на езика в устата.

Клауд не пропусна да забележи кратката размяна на информация между Иаред и Кюри, но не каза нищо по въпроса. Вместо това посочи свободния стол.

— Сядай тук, друже. След минутка ще ти обърна внимание.

Иаред седна и отново погледна Кюри.

::Какво да правя сега?:: — попита.

::Лейтенант Клауд ще те откара със совалката на Феникс, в лагера Карсън, където ще се присъединиш към своите другари, които вече са започнали курса на подготовка. Напреднали са с няколко дена, но първите уроци са предназначени предимно за стабилизиране на психиката и интегриране в групата. Така че не си пропуснал нищо важно.::

::А ти къде ще бъдеш?::

::Аз ще остана тук. Къде според теб мога да отида?::

::Не зная:: — отвърна Иаред. — ::Страх ме е. Не познавам никой друг освен теб.::

::Успокой се:: — рече Кюри и Иаред изведнъж почувства емоциите, които извираха от нея. Неговият МозКом анализира усещането и подаде концепцията за „емпатия“. — ::След няколко часа ще бъдеш интегриран с твоите другари и тогава ще се почувстваш по-добре. Всичко ще започне да придобива смисъл.::

::Дано е така:: — отвърна Иаред, макар да се съмняваше.

::Сбогом, Иаред Дирак:: — добави Кюри с усмивка, обърна се и си тръгна. Иаред усещаше присъствието й в мозъка си още известно време, но после — сякаш Кюри изведнъж си бе спомнила за връзката и я бе изключила — то изчезна. Иаред установи, че преглежда отново периода на краткото им съвместно съществуване, и МозКомът разопакова концепцията за „памет“. Всичко това породи едно ново и непознато чувство, което МозКомът определи като „любопитство“.

— Ей, може ли да попитам нещо? — обърна се Клауд към Иаред, докато се спускаха към Феникс.

Иаред обмисли въпроса и най-вече неясния характер на неговия строеж, който позволяваше няколко интерпретации. В известен смисъл Клауд бе отговорил на своя въпрос, като го бе задал, което показваше, че е в състояние да отправя въпроси към Иаред. Но МозКомът на Иаред подсказа, че това не е най-вярната интерпретация на въпроса. Вероятно Клауд знаеше, че може да задава въпроси и че ако преди не е бил в състояние да го прави, вече е. Докато МозКомът на Иаред разархивираше и сортираше нови и нови интерпретации, той можеше само да се надява, че някой ден ще се научи бързо и правилно да открива смисъла на зададените му въпроси. Беше жив и в съзнание само от час, а животът вече му се струваше изморителен.

Претегли всички подходящи отговори и след период, който му се стори необичайно дълъг, но вероятно бе съвсем нормален за човека отсреща, подаде единствения отговор, който сметна за съответстващ на смисъла.

— Да.

— Ти си от Специалните части, нали?

— Да — отвърна Иаред.

— На колко си?

— Сега ли точно?

— Ами да.

МозКомът на Иаред го информира, че разполага с вътрешен хронометър, и той направи справка.

— На седемдесет и една.

Клауд се ококори.

— На седемдесет и една години? А бе, ти трябва да си най-старият боец от Специалните части.

— Не. Не на седемдесет и една години — поправи го Иаред. — На седемдесет и една минути.

— Без майтап? — Клауд отново се облещи.

Коментарът наложи ново разследване в информационната база на Иаред и той извлече най-подходящият отговор.

— Без майтап.

— Ама че странна работа!

— Защо? — попита Иаред.

Клауд отвори уста, затвори я и се втренчи в него.

— Не знам дали ще ти е интересно да го научиш — каза накрая, — но всеки нормален човек би сметнал най-малкото за странно да разговаря с някой, който е на възраст малко повече от един час. По дяволите, ти дори не си бил жив, когато започнахме покера! На твоята възраст дечицата още се учат да дишат и да серат.

Иаред направи справка със своя МозКом и призна:

— И аз още се уча.

Думите му накараха Клауд да издаде странен звук.

— За първи път чувам някой от вас да се шегува — рече той.

Иаред обмисли чутото и обясни:

— Аз не се шегувам. Точно това правя в момента.

— Надявам се, че говориш за дишането, не за другото.

— За дишането — потвърди Клауд.

— Слава Богу. Защото за миг си помислих, че съм открил боец от Специалните части с чувство за хумор.

— Съжалявам — рече Иаред.

— Няма за какво да съжаляваш, приятелче. Още не си станал и на два часа. Хората могат да изкарат и сто години, без да се научат да се шегуват. Една от бившите ми жени например не се засмя нито веднъж през целия ни съвместен период. Ти поне имаш извинение, че си новороден. Тя нямаше никакво.

Иаред помисли за миг.

— Може би не си бил смешен?

— Виждаш ли? — отвърна Клауд. — Пак се шегуваш. Сигурно защото си навършил седемдесет и една минути.

— Вече са седемдесет и три — поправи го Иаред.

— И как е досега?

— Кое как е досега?

— Ами това. — Клауд размаха ръце. — Животът. Вселената. Всичко останало.

— Самотно — избъбри Иаред.

— Брей. Не ти трябваше много време, за да го установиш.

— Защо смяташ, че войниците от Специалните части нямат чувство за хумор?

— Е, не съм твърдял, че е невъзможно — отвърна Клауд. — Просто никога не съм ставал свидетел на подобно събитие. Да вземем за пример твоята приятелка на станция Феникс. Русокосата госпожица Кюри. От една година се опитвам да я разсмея. Срещаме се всеки път, когато ми води някое хлапе като теб за транспорт до лагера Карсън. Но досега все удрям на камък. Реших, че причината трябва да е в нея, и си пробвах късмета с някои от предишните ти събратя по съдба. Също неуспешно.

— Може наистина да не си смешен — повтори тезата си Иаред.

— Ето, пак с твоите шегички. — Клауд смръщи вежди. — Мислих по този въпрос. Истината е, че успявам да разсмея доста хора, при това без да се напъвам. Обикновените войници нямат почти никакви контакти със Специалните части, но малцината, които ги познават, са на същото мнение. Според нас обяснението е, че се раждате възрастни, а на чувството за хумор му трябва време, за да се развие. Време и практика.

— Кажи ми някоя шега — подкани го Иаред.

— Сериозно ли говориш?

— Да. Моля те. Бих искал да чуя една шега.

— Чакай тогава да измислим нещо подходящо. — Клауд потъна в кратко мълчание. — Добре, ето една. Само че дали имаш представа кой е Шерлок Холмс?

— Вече имам — отвърна Иаред след кратка справка.

— Ей, това, дето го направи току-що, си е малко страшничко. Но както и да е. Слушай. Шерлок Холмс и приятелчето му Уотсън решили да прекарат една нощ на открито. Ясно, нали? Та значи направили си лагер, опънали палатката, пийнали бутилка вино и си изпекли гъбки. Малките радости на живота. После си легнали. Късно през нощта Холмс се буди и събужда Уотсън. „Уотсън — казва му, — погледни към небето и ми кажи какво виждаш“. А Уотсън отвръща: „Виждам звезди“. „Хубаво де, какво ти подсказва това?“ — пита Холмс. Уотсън потъва в дълбоки разсъждения и започва да изрежда: че има милиони звезди, че ясното небе подсказва, че идният ден ще е хубав, че красотата на космоса е още едно доказателство за Божието всемогъщество… Когато приключва, се обръща към Холмс и го пита: „Холмс, на теб какво ти подсказва гледката на нощното небе?“ А Холмс отвръща: „Че някой мръсник ни е откраднал палатката!“

Клауд втренчи очаквателен поглед в Иаред и се намръщи, когато откри, че го гледа неразбиращо.

— Не я разбра, нали?

— Разбрах я — отвърна Иаред. — Но не е смешна. Някой наистина им е откраднал палатката.

Клауд продължи да го гледа и изведнъж се разсмя.

— Аз може да не съм смешен, но ти със сигурност си.

— Не се опитвам да бъда — призна Иаред.

— Тъкмо в това ти е чарът. Добре, навлизаме в атмосферата. Да забравим за малко размяната на шеги, защото трябва да се постарая да стигнем повърхността цели-целенички.

Клауд остави Иаред на тармаковата писта на лагерния космодрум и каза:

— Те знаят, че си тук. Някой сигурно вече идва да те вземе. Чакай кротко, докато се появи.

— Ще чакам — обеща Иаред. — Благодаря за транспорта и шегите.

— Няма защо. Май се справих успешно само с първото. — Клауд му подаде ръка, МозКомът на Иаред разархивира съответния протокол и той пъхна десницата си в тази на пилота. Двамата се здрависаха.

— Сега вече знаеш и да подаваш ръка — рече Клауд. — Ето, че научи нещо от мен. Желая ти успех, Дирак. Ако ми се случи да те карам обратно от лагера, ще ти кажа още няколко шеги.

— Ще се радвам.

— Щом е така, гледай и ти да научиш няколко дотогава. Защото няма само аз да върша цялата работа. Виж, някой идва. Предполагам, че е за теб. До скоро, Иаред. Пази се от рампата. — Клауд се шмугна през люка и се зае с предстартовата подготовка. Иаред отстъпи настрани.

::Иаред Дирак:: — рече приближаващият се.

::Да:: — отвърна Иаред.

::Аз съм Гейбриъл Брахе:: — продължи мъжът. — ::Инструкторът на вашата група. Последвай ме. Време е да се срещнеш с останалите, с които ще преминеш подготовката.:: — Брахе направи още няколко крачки към него, после, без да спира, се обърна и закрачи към лагера. Иаред го последва.

::Видях, че разговаряше пилота:: — рече Брахе, докато вървяха. — ::Какво обсъждахте?::

::Той се шегуваше с мен. Каза, че повечето войници от Специалните части нямали чувство за хумор.::

::Хората не знаят почти нищо за войниците от Специалните части:: — обясни Брахе. — ::Послушай ме, Дирак, вече не го прави. Само подхранваш предразсъдъците им. Разправят, че нямаме чувство за хумор, защото искат да ни обиждат. Намекват, че не сме истински хора като тях. Че сме като всички останали полуразумни създания, на които човечеството обича да се присмива. Лишени от чувства роботи, които будят усещането им за превъзходство. Друг път не им давай подобна възможност.::

Всичко това накара Иаред да се върне към разговора с Клауд. Кой знае защо обаче не му се струваше, че пилотът се е опитвал да се държи надменно с него, нито да изтъква превъзходството си. Но Иаред трябваше да признае, че е едва на няколко часа. Имаше много неща, които все още не разбираше. И въпреки това му се струваше, че представите му не съвпадат напълно с тези на Брахе. Затова реши да рискува с един въпрос.

::Войниците от Специалните части притежават ли чувство за хумор?::

::Разбира се, че притежаваме, Дирак:: — отвърна Брахе и го погледна през рамо. — ::Всяко човешко същество има чувство за хумор. Просто нашето е различно от тяхното. Кажи ми някоя от шегите на този твой пилот.::

::Ами добре:: — отвърна Иаред и разказа анекдота с Шерлок Холмс.

::Виждаш ли колко е глупаво?:: — бе коментарът на Гейбриъл. — ::Все едно Уотсън не може да се досети, че палатката е изчезнала. Това е проблемът с хумора на живородените. Винаги се основава на предположението, че някой е идиот. Няма нищо срамно в това, че не притежаваме подобно чувство за хумор.:: — Брахе излъчваше силно усещане за раздразнение и Иаред реши да не продължава разговора в тази насока. Вместо това попита:

::Тук всички ли са от Специалните части?::

::Точно така:: — потвърди Дирак. — ::Карсън е един от двата подготвителни лагера на Специалните части и единственият по рода си на Феникс. Обърни внимание, че лагерът е заобиколен от гора.:: — Дирак посочи покрайнините на лагера, където земната флора се бореше с местните растения за превъзходство. — ::Намираме се на повече от шестстотин километра от най-близкото селище.::

::Защо?:: — попита Иаред и си спомни коментара на Брахе за живородените. — ::Те ли се опитват да ни държат настрана от себе си?::

::Опитват се да държат другите настрана от нас:: — отвърна Брахе. — ::Нашето обучение няма нищо общо с това на живородените. Те само ще ни се пречкат, а и не разбират нищо от това, което става тук. Най-добре е да ни оставят на мира, за да правим каквото си знаем.::

::Казаха ми, че съм изостанал с подготовката:: — рече Иаред.

::Не с подготовката:: — поправи го Дирак. — ::С интегрирането. Подготовката ти започва още днес. Но интегрирането е по-важно. Не можеш да се обучаваш, ако не си интегриран.::

::Как ще се интегрирам?::

::Първо, ще се запознаеш с твоите другари:: — отвърна Брахе и спря пред вратата на неголямото казармено помещение. — ::Ето, че стигнахме. Казах им, че си тук, и те те чакат.:: — Отвори вратата и го въведе.

Помещението бе оскъдно мебелирано, както подобава на всяка казарма. Два реда от общо осем легла, подредени покрай двете стени. Между тях петнайсет мъже и жени, които седяха или стояха, вторачили погледи в Иаред. Той се стресна от внезапната проява на внимание и МозКомът разопакова концепцията за „срамежливост“. Искаше му се да ги поздрави, но изведнъж осъзна, че не знае как да разговаря с повече от един човек чрез своя МозКом. Сетне се досети, че би могъл да го направи с уста. Всички тези непроверени възможности го объркаха допълнително.

— Здравейте — каза накрая. Някои от новите му колеги се засмяха заради тази примитивна форма на общуване. Никой не отвърна на поздрава.

::Май обърках нещо още в началото:: — обърна се Иаред към Брахе.

::Те чакат да ти се представят след като бъдеш интегриран:: — обясни Брахе.

::И кога ще стане това?::

::Сега:: — отвърна Брахе и интегрира Иаред с другарите му.

Иаред бе завладян от изненада за не повече от една десета от секундата, след което МозКомът го информира, че като командващ офицер, Брахе разполага с ограничен достъп до него. После това съобщение бе изместено от факта, че внезапно в главата му се бяха появили петнайсет души и същевременно Иаред бе в главите на всички тях. Заля го неконтролируема вълна от информация, отнасяща се до всички подробности от живота на тези петнайсет непознати, и същевременно неговият оскъден опит бе споделен с всеки един от тях. Излишни се оказаха както поздравите, така и опитите за представяне, защото в миг Иаред вече знаеше и чувстваше всичко, което му бе необходимо за тези петнайсет, които вече бяха свързани с него неразривно — доколкото това е възможно между различни хора. Можеше само да се благодари, че всичките тези петнайсет са живели по съвсем мъничко.

Иаред изгуби съзнание.

 

 

::Това беше много интересно:: — чу да казва някой. Почти веднага позна, че коментарът е на Брайън Майкълсън, въпреки че никога досега не бе общувал с него.

::Надявам се да не му става навик:: — рече друг глас. Стив Сиборг.

::Не го пришпорвайте:: — обади се трети. — ::Той се е родил, без да е интегриран. Не е лесно, когато ти се стовари на главата изведнъж. Я ми помогнете да го вдигнем от пода.::

Сара Поулинг.

Иаред отвори очи. Поулинг бе коленичила до него; останалите, заедно с Брахе, се бяха подредили в полукръг и го разглеждаха с любопитство.

::Нищо ми няма:: — увери ги той, изпрати отговора си по общия канал на отряда, като прибави в него и Брахе. Решението да го направи дойде някак естествено, вероятно бе част от процеса на интегриране. — ::Просто не знаех какво да очаквам. Нямах представа как да се справя с това. Но вече съм по-добре.::

Долавяше от другарите си различни емоционални вълни, които наподобяваха аури: загриженост, объркване, раздразнение, безразличие, любопитство. Проследи любопитството до източника му. То не само озаряваше аурата на Поулинг, но и бе изписано на лицето й.

Тя се надигна и му подаде ръка.

::Хайде, ставай, стига си се излежавал.::

Иаред хвана ръката й и се изправи.

::Сара се сдоби с домашен любимец:: — подхвърли Сиборг и останалите бяха обхванати от весело настроение, придружено от звуци, които Иаред скоро определи като „смях“.

::Млъквай, Стиви:: — скастри го Сара. — ::Да не би да знаеш какво е домашен любимец?::

::Което не значи, че този тук не е такъв:: — отвърна Сиборг.

::Нито че ти не си кръгъл глупак:: — озъби се Сара.

::Не съм домашен любимец:: — рече Иаред и изведнъж всички очи се обърнаха към него. Сега вече не беше така сконфузен, както първия път, когато откри, че са в главата му. Съсредоточи вниманието си върху Сиборг. — ::Сара просто бе мила с мен. Това не значи, че съм й любимец, нито че тя ми е господар. Тя просто ми помогна да стана.::

Сиборг изсумтя презрително и напусна полукръга: демонстрираше, че е изгубил интерес. Още неколцина последваха примера му. Сара се обърна към Брахе и попита:

::Това с всички обучаващи ли се случва?::

Брахе се усмихна.

::Да не мислиш, че като можеш да надзърташ в главите на останалите, а те в твоята, ще се разбирате по-добре? Нищо, че не можете да се криете един от друг. Направо е странно, че още не сте се сбили. Случвало се е да разделяме вкопчили се един в друг новобранци с щанга.:: — Обърна се към Иаред. — ::Ще се справиш ли?::

::Мисля, че да. Но ще ми трябва още малко време, за да свикна. Толкова много неща се изсипаха в главата ми, че трябва да видя кое къде е отишло.::

::Смяташ ли, че можеш да му помогнеш да се ориентира?:: — обърна се Брахе към Поулинг.

Тя се усмихна.

::Разбира се.::

::Прехвърлям ти го тогава. Започваме обучението утре сутринта. Погрижи се дотогава да е влязъл в ритъм.:: — Брахе си тръгна.

::Ето, че наистина ти станах домашен любимец:: — рече Иаред.

От Поулинг бликна нова вълна на веселие.

::Голям си смешник!::

::Ти си вторият човек днес, който ми казва нещо подобно.::

::Така ли?:: — учуди се Поулинг. — ::Ще кажеш ли някоя смешка?::

Иаред й разказа вица за Шерлок Холмс. Поулинг се смя до сълзи.