Джон Скалзи
Призрачните бригади (15)

15.

— Е, Сци, ти беше прав — каза генерал Матсън. — В края на краищата Иаред Дирак се оказа полезен.

Матсън, генерал Сцилард и полковник Робинс обядваха в генералската столова. Този път и тримата — генерал Матсън бе нарушил традицията да не се позволява на по-низши чинове да се хранят тук и бе поръчал на Робинс огромна порция спагети болонезе. Дори се бе опълчил на забележката на един разгневен генерал с думите: „Я млък, говно смачкано. Този човек си е заслужил шибаната паста“. След този случай и останалите генерали бяха почнали да водят подчинените си тук.

— Благодаря — каза Сцилард. — Ако нямаш нищо против, бих искал да ми кажеш как смятате да оправите проблемите с нашите МозКоми. Изгубих няколко кораба заради прословутите ви специалисти, които са си позволили да оставят „задна вратичка“.

— Робинс е запознат с подробностите — отвърна Матсън.

И двамата се обърнаха към Робинс, който дъвчеше с издути бузи. Полковникът побърза да преглътне и очите му се насълзиха.

— Първото, което направихме, естествено бе да премахнем тази задна вратичка — докладва той. — Така че проблемът е решен. Което не означава, че ще спрем дотук. Възнамеряваме да прегледаме всички програми в търсене на скрити кодове, „задни вратички“ и всякакви други нерегламентирани възможности за достъп, които биха могли да ни създадат проблеми. Въведохме и проверка за вируси за всички съобщения и информационни пакети, изпращани чрез МозКом. С други думи — вирусът на Ботин вече е безсилен.

— Въобще не трябваше да е заплаха — намръщи се Сцилард. — Още от зората на компютърната ера съществуват антивирусни програми, а вие дори не сте си направили труда да разработите нещо подобно за МозКом. Всички щяхме да измрем само защото не сте спазвали елементарна програмна хигиена.

— Не сме поставяли антивирусни програми, защото не се е налагало — намеси се Матсън. — МозКом е затворена система, напълно обезопасена срещу външни атаки. Дори атаката на Ботин в края на краищата се провали.

— Но беше на косъм — не се предаде Сцилард.

— И защо? Защото един от хората, седящи на тази маса, искаше да създаде тяло, в което да напъха съзнанието на Чарлз Ботин. Но хайде да не назоваваме виновника.

Сцилард само изсумтя.

— И без това настоящата серия на МозКом се спира от производство — каза Робинс. — Следващото поколение изкуствени мозъци вече премина успешни изпитания при гамеранците, готови сме за въвеждане в масово производство. Строежът им е коренно различен, напълно органичен, с оптимизирани кодове и без възможностите за достъп на предишния МозКом. Вратата за подобен род атаки е захлопната, генерале.

— Да, за онзи, който е работил над предишната серия — не се предаваше Сцилард. — Но какво ще кажете за тези, които познават новия модел? Как можем да разберем дали на някого от тях не му е изхвръкнала чивията?

— Като внимаваме — отвърна Робинс.

— Постарайте се да внимавате много — предупреди го Сцилард.

— Като стана дума за това — заговори Матсън, — какво смяташ да правиш с лейтенант Сейгън?

— Какво искаш да кажеш? — попита Сцилард.

— Без да правим от мухата слон, тя знае твърде много. От Ботин и Дирак е узнала за Конклава и че пресяваме стриктно всякаква информация, преди да я подхвърлим на обществеността. Сци, тя е в течение на неща, до които не би трябвало да има достъп. Това е опасна информация.

— Не виждам нищо опасно — възрази Сцилард. — В края на краищата това е самата истина. Конклавът наистина съществува. И ако някога заработи така, както възнамерява, ще се озовем срещу течението на реката без гребла.

— Опасно е, защото не е цялата истина, и ти го знаеш, Сци — настоя Матсън. — Ботин не беше чувал нищичко за Контраконклава и за това колко дълбоко сме въвлечени в него, как се опитваме да настроим едната страна срещу другата. Събитията се развиват главоломно. Назрял е моментът да се сключват съюзи и да се вземат важни решения. Повече няма да можем да запазваме неутралитет. Точно сега не ни трябва някоя като Сейгън, та да разпространява слухове и да всява смут.

— Ами тогава й кажи цялата истина — рече Сци. — Тя е офицер от разузнаването, за Бога! Ще я преглътне.

— Не аз решавам тези неща — възрази Матсън. Сцилард отвори уста да възрази, но той го спря. — Не аз решавам тези неща, Сци. Знаеш какво ще стане, ако Контраконклавът реши да скъса с Конклава. Цялата шибана галактика ще пламне във война. Повече няма да можем да разчитаме на наборници от Земята.

Не е изключено да прибегнем до набирането на колонисти. Можеш да си представиш до какво ще доведе това. Колониите ще се разбунтуват. Ще имаме късмет, ако избегнем гражданска война. Крием тази информация от колониите не защото искаме да ги държим в невежество, а тъй като не желаем Съюзът да се разпадне.

— Колкото повече отлагаме, толкова по-зле ще стане. — Сцилард поклати глава. — Не мога да си представя как един ден ще поднесем всичко това на колониите. Когато разберат, ще се запитат защо Колониалният съюз го е крил от тях толкова дълго.

— Това не зависи от мен — упорстваше Матсън.

— Да, знам — промърмори с досада Сцилард. — Но за твой късмет има един начин. Сейгън е близо до края на службата си. Ако не се лъжа, остават й само няколко месеца. Може би година. Достатъчно малко, за да можем да я освободим. Доколкото ми е известно, тя възнамерява да напусне службата, когато срокът й изтече. Ще я настаним в някоя от новите колонии и ако толкова държи да разправя на съседите си за Конклава, нейна работа. Кой го е грижа, след като ще си имат много по-сериозни проблеми, като отглеждането на реколтата например.

— И смяташ, че ще се съгласи? — попита Матсън.

— Дори няма да е необходимо да я молим. Преди няколко години тя се запозна с един войник от Колониалните сили, Джон Пери. На Пери му остават няколко години до уволнение, но ако е необходимо, можем да го пуснем по-рано. И както изглежда, тя е доста привързана към Зоя Ботин, сирачето на нашия човек, което има нужда от приемно семейство. Сещаш се накъде бия.

— Сещам се — потвърди Матсън. — Какво пък, остава да го организираш.

— Ще видя какво може да се направи. Като стана дума за секретна информация, как вървят преговорите с обините?

Матсън и Робинс се втренчиха едновременно в Сцилард.

— Няма никакви преговори с тях — каза Робинс.

— Разбира се, че няма — засмя се Сцилард. — Вие не преговаряте с обините за продължаване на разработките на Ботин върху тяхното съзнание. И обините не преговарят с нас да видят сметката на рреите или енешанците в зависимост от това коя от тези две раси ще оцелее след назряващата между тях малка война. Никой не преговаря с никого за нищо. Та как вървят тези несъществуващи преговори?

Робинс погледна Матсън и Матсън кимна.

— Не вървят особено добре — въздъхна Робинс. — Вероятно няма да стигнем до споразумение поне до няколко дни.

— Колко нечудесно — засмя се Сцилард.

— Но да се върнем на въпроса със Сейгън — намеси се Матсън. — Кога смяташ, че ще получиш отговор от нея?

— Ще й поставя въпроса още днес. Ще й кажа, че очаквам да ми отговори до края на седмицата. Така ще й остане време да свърши някои неотложни неща.

— Като например? — попита Матсън.

— Като например да се сбогува с когото трябва. И още някои дребни въпроси, които трябва да решим двамата с нея.

 

 

Джейн Сейгън втренчи поглед в миниатюрното светлинно шоу и попита:

— Какво е това?

— Душата на Иаред Дирак — обясни Кайнен.

Сейгън вдигна очи към него.

— Веднъж каза, че спецвойниците нямат души.

— Това беше в друго време и на друго място. Сега вече не съм толкова глупав. Но добре, нека бъде неговото съзнание — поправи се Кайнен. — Записано от Чарлз Ботин и открито и донесено от един от твоите войници. Както разбрах, на теб са оставили да решиш какво да се направи с него.

Сейгън кимна. Сцилард се бе срещнал с нея и й беше предложил да се уволни, да освободят и Джон Пери и двамата да станат попечители на Зоя Ботин, при условие че не продума и думичка за Конклава и вземе решение за това какво да се направи със съзнанието на Иаред Дирак.

::За Конклава разбирам:: — отвърна тя. — ::Но защо точно аз да решавам за Дирак?::

::Да речем, че ми е интересно какво смяташ да направиш:: — отвърна само Сцилард.

— Е, какво ще правиш с него? — настоя Кайнен.

— Според теб какво трябва да направя? — попита тя.

— Зная отлично какво трябва да направиш. Но аз не се казвам Джейн Сейгън и не мога да ти кажа, докато не чуя твоето мнение.

Сейгън погледна Хари Уилсън, който следеше разговора с видим интерес.

— Хари, ти какво би направил?

— Съжалявам, Джейн — отвърна Уилсън и се засмя. — Топката е у теб.

— Можеш ли да го върнеш? — обърна се Сейгън към Кайнен.

— Възможно е — потвърди Кайнен. — Вече знаем много повече по въпроса. Бихме могли да подготвим по-добре мозъка, отколкото когато прехвърляха Ботин в тялото на Дирак. Има известен риск да се провалим при самия трансфер и тогава ще се получи точно както стана с Дирак, тоест да имаме едно активно съзнание и второ, което дебне някъде отзад. Но според мен рискът да се случи това сега е много по-малък. Така че, на въпроса ти — да, мога да го върна, ако кажеш.

— Но Иаред не го каза, нали? — възрази Сейгън. — Той знаеше, че съзнанието му е записано. Можеше да ме помоли да се опитам да го спася. Но не го направи.

— Да, не го направи — съгласи се Кайнен.

— Значи такъв е бил неговият избор — заключи Сейгън. — Само негов и ничий друг. Кайнен, изтрий записа.

— Сега вече разбираш защо смятам, че имаш душа — рече Кайнен. — Моля те да приемеш извиненията ми, че се усъмних в това по-рано.

— Приемам ги. — Сейгън се подсмихна. — Макар да не са нужни.

— Благодаря. Лейтенант Сейгън — заговори официално Кайнен, — мога ли да ви помоля за една услуга? Всъщност не точно услуга, по-скоро малък дълг, който трябва да уредим.

— За какво говориш? — попита Сейгън.

Кайнен надзърна над рамото й към Уилсън, който изведнъж като че ли се притесни.

— Не е необходимо да присъстваш на това, приятелю — каза Кайнен.

— Разбира се, че ще остана — възрази Уилсън. — Но ще ти кажа едно: ти си проклет глупак!

— Съгласен — потвърди Кайнен. — Разбирам защо го казваш.

Уилсън скръсти ръце и се намръщи.

— Да чуем — каза Сейгън.

— Лейтенант, аз искам да умра — каза Кайнен. — През последните няколко седмици ефектът на вашия антидот започна да отслабва. Болките ми стават все по-силни.

— Можем да увеличим дозата — предложи Сейгън.

— Да. И вероятно ще има ефект — съгласи се Кайнен. — Но болката ми не е само физическа. Намирам се далеч от моите сънародници и от родния ми дом, далеч от всички неща, които ми носят радост. Ценя приятелството ми с Хари Уилсън и с вас — колкото и да е странно! — но с всеки ден чувствам, че онази част от мен, която е ррейска, моето истинско аз, изстива и се смалява. Не след дълго от него няма да остане нищо и тогава ще съм сам — съвсем сам. Тялото ми ще живее, но не и онова, което е вътре.

— Мога да помоля генерал Сцилард да те пусне — каза Сейгън. Наистина й беше мъчно за него.

— Същото му казах и аз — обади се Уилсън.

— И двамата знаете, че никога няма да ме пуснат. Работих твърде дълго за вас. Главата ми е пълна с тайни. А дори да ме освободят, смятате ли, че рреите ще ме приемат? Не, лейтенант. Аз съм далече от дома и зная, че никога няма да мога да се върна.

— Кайнен, съжалявам, че стана така — прошепна Сейгън. — Ако можех да променя нещата, щях да го направя.

— И защо? — Кайнен я погледна. — Лейтенант, вие спасихте сънародниците си от война. Аз съм само част от цената за това.

— И въпреки това съжалявам — повтори Сейгън.

— В такъв случай върнете ми дълга — рече Кайнен, все така официално. — Помогнете ми да умра.

— Как?

— Докато изучавах човешката история и култура, се натъкнах на един ритуал, наречен сепуку — обясни Кайнен. — Познат ли ви е? — Сейгън поклати глава. — Това е ритуално самоубийство, извършвано от японците. В него участва и така нареченият „кайшакунин“, или секундант — някой, който облекчава страданията на извършващия сепуку, като го доубива в мига на най-голяма агония. Бих предпочел да умра от болестта, която ми причинихте, но се боя, че агонията ми ще е твърде силна и ще помоля за милост, както направих първия път, с което ще се опозоря и ще се върна отново на пътя, който ме доведе дотук.

Ето защо ми е нужен секундант. И избрах вас, лейтенант Сейгън.

— Съмнявам се, че Колониалните отбранителни сили ще ми позволят да те убия. Освен ако не е в бой.

— Да, и в това има невероятна ирония — съгласи се Кайнен. — Но в този случай мисля, че ще склонят. Вече помолих генерал Матсън за разрешение и той го даде. Поисках и от генерал Сцилард да ви позволи да сте мой секундант. Той също се съгласи.

— И какво ще направиш, ако откажа? — попита Сейгън.

— Знаете какво ще направя. Когато се срещнахме за първи път, вие ми казахте, че според вас аз искам да живея, и бяхте права. Но както казах одеве, това беше в друго време и на друго място. На това място и в този момент аз искам да съм свободен. И ако това означава да го направя сам, ще го направя. Надявам се обаче да не се наложи.

— Няма да се наложи. — Сейгън въздъхна. — Приемам, Кайнен. Ще съм твой секундант.

— Лейтенант Сейгън, позволете да ви поднеса най-искрените си благодарности. — Кайнен погледна Уилсън. Уилсън плачеше. — А ти, Хари? Веднъж вече те помолих да ми помогнеш и ти отказа. Сега те моля пак.

Уилсън закима и промълви:

— Да. Ще го направя, нещастни кучи сине. Ще съм до теб, когато умираш.

— Благодаря ти, Хари. — Кайнен отново се обърна към Сейгън. — Необходими са ми два дни, за да приключа с работата си тук. Ще ме посетите ли вечерта на третия ден?

— Ще съм тук — обеща Сейгън.

— Бойният ви нож, струва ми се, ще е напълно достатъчен.

— Щом така предпочиташ. Има ли нещо друго, което мога да направя за теб?

— Само още едно — отвърна Кайнен. — И няма да ви се сърдя, ако откажете.

— Слушам те.

— Родил съм се на колонията Фала — каза Кайнен. — Израснах там. Когато умра, искам да ме върнат на нея. Зная, че ще е доста трудно да се уреди, но…

— Мисля, че ще се справя — каза Сейгън. — Дори ако се наложи да го направя съвсем сама. Имаш думата ми, Кайнен. Обещавам да те върна у дома.

 

 

Месец след като Зоя и Сейгън се върнаха на станция Феникс, Сейгън взе Зоя на совалката, за да я заведе на гробовете на родителите й.

Пилот на совалката беше лейтенант Клауд — попита за Иаред. Сейгън му каза, че той вече не е между живите. Клауд помълча, после почна да й разказва вицовете, които бе научил от Иаред. Сейгън се смя от сърце.

Сейгън не доближи надгробните камъни. Остави Зоя да отиде сама. Момичето мълчаливо прочете изписаните върху камъните имена. През последния месец Сейгън бе наблюдавала у детето постепенна промяна — в началото Зоя бе потисната, смълчана и непрестанно питаше за баща си, но напоследък изглеждаше жизнерадостна и енергична, което вероятно бе съвсем типично за възрастта й. Доколкото Сейгън можеше да определи — все пак нямаше опит в тези неща.

— Тук е написано моето име — каза Зоя, докато прокарваше пръст по гравираните върху камъка букви.

— В началото след атаката на станцията баща ти е смятал, че си загинала — обясни Сейгън, беше дошла зад нея.

— Но нали не съм умряла?

— Не си — засмя се Сейгън. — Няма съмнение.

Зоя премести ръка върху камъка на баща си.

— Той не е тук, нали? Долу, под мен.

— Не — отвърна Сейгън. — Татко ти загина на Арист. Планетата, на която бяхте, преди да те доведа тук.

— Зная. — Зоя я погледна. — Господин Иаред също умря там, нали?

— Да.

— Той каза, че ме познавал, но аз въобще не го помнех.

— Наистина те е познавал, макар че ще ми е трудно да ти обясня. Нека го оставим за времето, когато пораснеш.

Зоя пак се обърна към гробовете.

— Всички, които са ме познавали, вече ги няма. Няма го моето семейство.

Сейгън коленичи до нея и я прегърна.

— Съжалявам, Зоя.

— Зная. И аз съжалявам. Мъчно ми е за мама и тате, дори ми е малко мъчно за господин Иаред, макар че почти не го познавах.

— Зная, че ти е мъчно. — Сейгън я обърна така, че да я погледне в лицето. — Чуй ме, Зоя, скоро ще замина на една колония, където ще остана да живея. Ако искаш, можеш да дойдеш с мен.

— Само с теб ли?

— С мен и с още един човек, когото много обичам.

— Аз ще го харесам ли?

— Мисля, че да. Аз го харесвам и харесвам теб, така че мисля, че ще го харесаш. Ти, аз и той.

— Като семейство — прошепна Зоя.

— Да, като семейство. Като истинско семейство.

— Но нали си имам мои татко и мама?

— Зная, Зоя. И никога няма да искам от теб да ги забравиш. Просто двамата с Джон ще сме хората, с които ще живееш, ако искаш.

— Джон — каза Зоя. — Джон и Джейн. Джон, Джейн и Зоя.

— Джон. Джейн и Зоя — повтори Сейгън.

— Джон. Джейн и Зоя — запя Зоя и заподскача. — Джон, Джейн и Зоя. Джон, Джейн и Зоя! Като песничка е!

— Да, много хубава песничка.

— Ами добре. — Зоя сви раменца. — Гладна съм.

Сейгън се разсмя.

— Да идем да хапнем, а?

— Да. Само да кажа „чао-чао“ на мама и тате. — Изтича при камъните и ги целуна. — Обичам ви — каза, после се върна при Сейгън и я улови за ръка. — Готова съм. Да вървим да ядем.

— Да вървим — каза Сейгън. — Какво ти се яде?

— Какво има?

— Най-различни неща. Ти избираш.

— Идеално — рече Зоя. — Страшно ме бива да избирам, ако не знаеш.

— Не знаех — засмя се Сейгън и я прегърна, — но страшно се радвам да го чуя.