Самюъл Дилейни
Вавилон 17 (9)

II

Падане на перва в гъсто масло. Жълтият блясък бавно преминава в кехлибарен, после в червен и накрая затихва. Такъв е полетът в хиперстатиса.

Ридра подреждаше картончета върху компютъра. Речникът, който съставяше, почти се удвои от началото на пътешествието. С част от съзнанието си изпитваше удоволствие като след хубав обяд. Думите и неуловимият им смисъл ставаха все по-податливи в ръцете й, разкривайки все повече и повече значението си.

Но тук имаше предател. Въпросите — без никакъв шанс за отговори — кой или какво и защо? — опустошаваха другата част от съзнанието й, мъчеха я до изнемогване. Някой съзнателно беше счупил платките. Лизи го потвърди. Но кой? Имената на всички членове на екипажа и до тях — въпросителен знак.

Падане на скъпоценен камък върху купчина скъпоценности. Такъв е изходът от хиперстатиса в района на Съюза на Военните Дворове в Армседж.

 

Тя свали от комуникационния панел чувствителния шлем — връзката й с Разединените.

— Ще превеждате ли за мен?

Индикаторът мигна в знак на съгласие. Всеки от Разединените възприемаше гравитационните и електромагнитните течения на статиса с помощта на чувствителните си органи — всеки в своята сфера. Детайлите са милиарди. Пилотът води кораба по тези течения като ветроходец по океана. Шлепът даваше възможност да се обхване картината цялостно, без наблюдателят да се побърка.

Тя го сложи, като покри очите, ушите и носа си.

Станциите и планетоидите, съставляващи Военните Дворове, се носеха в приличащото на индиго пространство. В наушниците се чуваха музикални ноти, прекъснати от разривите на хиперстатисни гръмове. Обонятелните емитери донасяха миризма на парфюмерия и горещо масло, примесена с миризмата на загоряла коричка. Чувствата на Ридра се препълниха. Тя бе изтръгната от действителността на каютата и потопена в плетеницата на чувствени абстракции. Потрябва й повече от минута, за да се съсредоточи и да ги осмисли.

— Всичко е наред. Към какво гледам?

— Пламъчетата са планетоиди и тороидните станции на Военните Дворове — обясни Окото. — Синкавата светлина отляво е радарна мрежа, която се простира до Звезден Център-42. Червените припламвания вдясно и отгоре са отраженията на Белатрикс^[1] в полуогледалния слънчев диск, който се намира на четири градуса извън полезрението ви.

— А това боботене?

— Корабните двигатели — поясни Ухото. — Не им обръщайте внимание. Ако желаете, ще ги изолирам.

Ридра кимна и звукът стихна.

— А пък това тракане…

— … е Морзовата азбука — прекъсна го Ридра. — Познах го. Сигурно двама радиолюбители се опитват да се свържат.

— Точно така — потвърди Ухото.

— Какво вони така?

— Това е пълната миризма на гравитационното поле на Белатрикс. Нямате възможност да използвате стереочувствително обоняние, но мирисът на прегоряла кора от лимон идва от мощен завод, разположен в зеленото зарево пред вас.

— Къде ще кацнем?

— При звука на ми-минорния акорд.

— В горещото масло, чийто мирис пулсира вляво от вас.

— В центъра на белия кръг.

Ридра се свърза с пилота.

— Всичко е наред, Брас, кацайте.

 

Летящият диск се отлепи от рампата. Ридра лесно пазеше равновесие. Силата на тежестта беше четири пети от земната. Ветрецът отмяташе черната й коса върху раменете. Наоколо се простираше Главният Арсенал на Съюза. Тя размишляваше за това, че случайността на раждането здраво я е свързала със Съюзното кралство. Ако се бе родила в друга галактика, би била завоевател. Но стиховете й бяха популярни и сред двете воюващи страни. Това я натъжи и тя отхвърли тази мисъл. Не е много уместно да мисли за този въпрос тук, в центъра на Съюза на Военните Дворове.

— Капитан Вонг, вие пристигнахте под покровителството на генерал Форестър.

Тя кимна. Дискът спря да се движи.

— Той ни осведоми, че сте експерт по Вавилон-17.

Тя отново кимна. Пред нея увисна втори диск.

— Радвам се да се запозная с вас. Ако ви трябва помощ — моля, само кажете, и ще направим всичко.

Ридра протегна ръка.

— Благодаря, барон Вер Дорко.

Черните му вежди се вдигнаха, устните му се извиха в усмивка върху мургавото лице.

— Разпознавате хералдическите^[2] символи? — той вдигна дългия си показалец към герба на гърдите си.

— Да.

— Великолепно! Ние живеем в свят на изолирани селища. Радко контактуваме помежду си. Всеки говори на свой особен език.

— Аз говоря на много езици.

— Капитан Вонг, понякога ми се струва, че без Нахлуването, без цел, върху която Съюзът да съсредоточи енергията си, нашето общество би се разпаднало. Капитан Вонг… — той млъкна и изящните линии на лицето му се свиха от напрежение, но бързо се изгладиха. — Ридра Вонг?

Тя кимна, усмихвайки се на неговата прямота. Държеше се внимателно, докато предположението не се превърна в увереност.

— Не съм си представял… Но, разбира се… — той протегна ръка, сякаш искаше да се запознаят отново. Хладната вежливост на маниерите му се смени с радушна усмивка. — Искам да знаете, че книгите ви…

Изречението бе завършено от леко накланяне на главата. Тъмните очи се разшириха, устните прикриха злобата с усмивка, ръцете се търсеха. Всичко това говореше на Ридра за ненаситен апетит по неин адрес, глад за нещо, което тя е и може да бъде.

— В моят дом вечерята се сервира в седем — той прекъсна мислите й с покана. — Ще вечеряте с мен и баронесата.

— Благодаря, но бих искала да обсъдя с моя екипаж…

— Каня целият ви екипаж. Жилището ми е просторно. На ваше разположение ще бъдат залата за конференции и всички свободни апартаменти, макар и да не са толкова удобни, колкото тези на кораба ви.

Езикът, мяркащ се зад изрядно белите зъби, кафеникавата линия на устните му — думите излизат вяло, като от джвакащи челюсти на човекоядец.

— Ще ви помоля да дойдете малко по-рано, за да успеем да ви подготвим…

Тя притаи дъх, но веднага почувства облекчение — леко присвитите му очи говореха за това, че е забелязал уплахата й, макар че не я е разбрал.

— … за екскурзия по Дворовете. Генерал Форестър пожела да ви запознаем с новостите, предназначени за борба със завоевателите. Това е голяма чест, мадам. Тук има доста висши офицери, които никога не са виждали това, което ще покажем на вас. Предполагам, че ще ви бъде скучно през по-голямата част от времето. Според мен трябва да ви покажем само най-интересните изобретения — някои от тях са наистина остроумни. Не разрешаваме на въображението да скучае.

Този човек разпростира върху мен параноята си, помисли Ридра. Не ми харесва.

— Бих предпочела да не ви се натрапвам, бароне. На кораба ме чака много работа, която трябва…

— Елате. Работата ви ще се облекчи, уверявам ви. Жена с вашия талант и външност ще има успех в моя дом. Освен това… съм доста гладен за интелигентен събеседник.

Ридра почувства как се напрегна челюстта й за трети отказ, но баронът я изпревари:

— Ще ви чакам около седем заедно с екипажа.

Летящият диск се плъзна над площада. Ридра погледна към рампата, където на фона на изкуствената вечер бяха изрисувани силуетите на екипажа. Дискът започна леко да се издига към входния постамент на „Рембо“.

— Е — обърна се тя към малкия готвач, който едва вчера свали превръзката от коляното си, — тази вечер си свободен. Всички са канени на вечеря. Ако можеш, провери маниерите на момчетата — дали знаят кое с какъв нож се яде и тем подобни.

— Вилицата за салата е малка, поставя се в края — започна Помощникът, обръщайки се към взвода.

— А до нея? — попита Алегра.

— За стриди.

— Ами ако тук не ядат стриди?

Флоп изтри устата си с опакото на ръката:

— Предполагам, че ще успееш да се справиш.

Брюс положи лапа на рамото на Ридра.

— Как се чувствате, Ка’итане?

— Като прасенце на шиш.

— Изглеждате уморена — добави Кали.

— Сигурно съм работила повече, отколкото трябва. Довечера сме на гости у барон Вер Дорко. Мисля, че ще успеем да се поотпуснем.

— Вер Дорко? — попита Моли.

— Той е координатор по разработването на всички проекти, насочени против завоевателите.

— Значи под негово ръководство се проектира най-голямото и най-секретното оръжие? — обади се Рон.

— Също така и най-малкото и най-смъртоносното. Имам предвид възпитанието.

— Тези случаи на са’отаж — каза Брас. Ридра вече бе успяла да им обясни идеите си. — Една ус’ешна акция във Военните Дворове ще се отрази ’ного лошо на действията ни ’ротив завоевателите.

— По-лошо от това би била само бомба в щаба на Администрацията на Съюза — отвърна Ридра.

— В състояние ли сте да ’редотвратите това? — попита Брас.

Ридра вдигна рамене и се обърна към прозрачните фигури на Нетленните.

— Имам идея. Ще ви помоля малко да пошпионирате тази вечер. Око, искам вие да останете на кораба. Трябва да съм сигурна, че сте сам тук. Ухо, щом тръгнем към барона, ще станете невидим и няма да се отдалечавате от мен на повече от три метра. Нос, вие ще предавате съобщенията. Тук се готви нещо, което не ми харесва. Не знам… може просто да си въобразявам.

Окото каза нещо зловещо. Обикновено телесните могат да общуват с Разединените само с помощта на специална апаратура, иначе веднага забравят казаното. Ридра успя да разреши този проблем — автоматично превеждаше думите на езика на баските. Самите думи се забравяха, но смисълът им се фиксираше в превода.

„Разбитите платки на кораба не бяха плод на въображението ви“ — ето какво остана в главата й, след като си преведе думите на Окото на езика на баските.

Огледа екипажа разтревожена. Ако някой от тези войници или офицери има психично отклонение, това веднага би се отразило на психоиндекса му. Сред тях имаше диверсант, който действа съзнателно. Тази мисъл я терзаеше като мазол на стъпалото, напомнящ за себе си на всяка крачка. Припомни си нощта, когато набираше екипажа. Гордост. Изпитваше гордост от това, как всеки един изпълняваше задълженията си, провирайки кораба между звездите. Гордостта смекчаваше предчувствието за това какво може да се случи с машината, наречена кораб, ако другата машина, наречена екипаж, не е добре смазана. Но тя ги подбра правилно и корабът сега е прекрасно място за разходки, работа, живот и дълги пътешествия.

И все пак сред тях има предател.

„Някъде в Едем^[3]… — припомни си тя, оглеждайки отново екипажа, — някъде в Едем има червеи, червеи…“ Разбитите платки подсказваха, че червеят иска да унищожи не само нея, но и целия кораб заедно с екипажа, с цялото оборудване, и то много, много бавно. Няма святкащи в тъмнината бръсначи, няма изстрели иззад ъгъла, няма въжета около врата. Вавилон-17… Дали ще бъде толкова хубав, когато става дума за собственият й живот?

— Помощник, баронът ме покани да отида по-рано, за да ми покаже новите образци на оръжията. Отведете момчетата сам. Аз тръгвам веднага. Ухо, Нос — с мен!

— Да, Капитане.

Разединените се стопиха. Станаха невидими.

Тя отново напусна рампата, здраво стъпила върху диска. Мина покрай скупчените юноши и офицери, вглъбени в тревогите си.