Самюъл Дилейни
Вавилон 17 (3)

III

Даниел Д. Елълби, който дори и мислено рядко се наричаше с пълното си име — той беше офицер от Митницата, — погледна през очилата си заповедта за набиране на екипаж и приглади късо подстриганата си коса.

— Да, заповедта разрешава щом желаете…

— И?

— Подписана е от генерал Форестър.

— Мисля, че и вие ще я подпишете.

— Но аз трябва да одобря…

— Тогава тръгвайте с мен, ще одобрявате на място. Нямам време да ви изпращам отчет и да чакам одобрение.

— Но така не се прави…

— Прави се. Елате с мен.

— Мис Вонг, не обичам да ходя в транспортния град през нощта.

— Аз ви каня. Страхувате ли се?

— Не, разбира се. Обаче…

— До сутринта трябва да имам кораб и екипаж. Виждате ли подписа на генерал Форестър? Всичко ли е наред?

— Надявам се.

— Да тръгваме тогава. Екипажът трябва незабавно да получи официално одобрение.

Докато напускаха сградата от стъкло и бронз, Ридра и чиновникът продължаваха да се препират.

Шест минути пътуваха с монорелсовата линия, след това навлязоха в тесни улички. В небето над тях преминаваха транспортни кораби. Между складовете и канторите бяха струпани къщи и мебелирани стаи. Скоро излязоха на широк булевард, гърмящ от движение, задръстен от тълпи свободни от работа хамали и астронавти. Минаваха покрай неоновите реклами на увеселителните заведения, покрай ресторанти, предлагащи ястия от най-различни светове, покрай барове и публични домове. Митничарят се прегърби и ускори крачка, за да не изостане от Ридра.

— Къде възнамерявате да намерите…

— Пилот? Той най-много ми е необходим. — тя се спря на ъгъла, пъхна ръце в джобовете на кожения си панталон и се огледа.

— Имате ли някакви идеи?

— Мислех си за някои кандидати… Оттук.

Завиха в тясна уличка, ярко осветена от реклами.

— Къде отиваме? — разтревожи се Елъби. — Познавате ли района?

Тя се засмя, хвана го под ръка и леко го обърна към една метална стълба.

— Тук?!

— Никога ли не сте идвали? — попита тя с наивност, която за миг го накара да повярва, че той пази спътницата си.

Чиновникът поклати глава.

Срещу тях от подземното заведение се качваше човек — чернокож, украсен с червени и зелени полускъпоценни камъни, втъкани в гърдите, лицето, ръцете и краката. Влажни на вид ципи, също украсени с камъни, висяха от ръцете му и при всяко движение се поклащаха в такт.

Ридра го хвана за рамото.

— Хей, Лом!

— Капитан Вонг! — висок глас, белоснежни устни, подобни на кинжали. Ципите се издуха като платна. — Какво ви води насам?

— Лом, тази вечер Брас ще се бори ли?

— Искате да го гледате? Шкиперът^[1] ще се бори със сребърният Гущер, а това е схватка между равностойни съперници. А пък аз ви търсих на Денеб^[2]. Купих си вашата книга. Не успях много да прочета, но я купих. И не ви намерих. Къде бяхте през тези шест месеца?

— На Земята. Преподавах в един университет. Но отново ще пътувам.

— Искате да вземете Брас за пилот? Да не би да тръгвате към Спецели?

— Точно така.

— Когато решите да летите към Цезар, вземете Лом за пилот. Той познава Цезар… Никой не го познава по-добре.

— Непременно, Лом. Но сега ще ходя на Спецели.

— Значи не можете да минете без Брас. Работили ли сте с него и преди?

— Напивали сме се заедно, когато ни затвориха под карантина на една от планетите на Денеб. Тогава доста неща ми разказа. Останах с впечатлението, че знае какво говори.

— Говори, говори, говори — усмихна се Лом. — Да, да, помня. Значи сте дошли да гледате как ще се бори? Е, поне ще разберете що за пилот е.

— Точно затова съм тук — кимна Ридра.

Тя се обърна към митничаря, който се бе притиснал до стената. „О, боже! — помисли той. — Възнамерява да ни запознае!“ Обаче Ридра само иронично му кимна и се завъртя.

— Ще се видим по-късно, Лом, когато се върна.

— Да, вие винаги така казвате, а после човек не може шест месеца да ви открие — той се усмихна. — Но ми харесвате, Капитане. Вземете ме към Цезар някой път и ще ви покажа…

— Тръгна ли към Цезар — ти си пилотът, Лом…

Острозъба усмивка.

— Ще тръгна, ще тръгнеш — това са само думи… Довиждане, Капитане — той се поклони леко, след което отдаде чест: — Капитан Вонг!

Обърна се и се отдалечи.

— Не се страхувайте от него — каза Ридра на чиновника.

— Но той… — докато търсеше подходящата дума, не можеше да проумее откъде тя знае, че го е страх. — От кой кръг на Ада се появи?

— Землянин е. Впрочем, доколкото знам, родил се е някъде по пътя между Арктур^[3] и Кентавър^[4]. Майка му е била помощник-капитан, но това може Лом да си го е съчинил. Майстор е на измислиците.

— Значи цялата му външност е само козметохирургия?

— Аха — Ридра вече се спускаше по стълбата.

— Защо, по дяволите, правят това? Приличат на… диваци. Сигурно затова нито един нормален човек не желае да има работа с тях.

— Моряците са се татуирали. Освен това Лом няма какво да прави. Съмнявам се дали е работил и четиридесет години като пилот.

— Той не е ли добър пилот? Какви бяха тези приказки за мъглявината на Цезар?

— Сигурна съм, че добре я познава. Но вече е на сто и двадесет години. След осемдесетте рефлексите се забавят, което значи край на кариерата за всеки пилот. Обикаля от град на град, прави се на всезнаещ, разнася слухове и дава съвети.

Влязоха в заведението. Попаднаха на рампа, увиснала на десет метра над главите на посетителите. Над тях се носеше балон с диаметър около петнадесет метра, подобен на облак дим. Ридра го погледна и каза на митничаря:

— Представлението още не е започнало.

— Тук се провежда така наречената борба?

— Да.

— Но тя се счита за незаконна!

— Законът така и си остана неприет. След дебатите просто го забравиха.

— А-а…

Докато слизаха, пробивайки си път сред тълпата транспортници, чиновникът учудено мигаше и се озърташе. Повечето хора бяха обикновени мъже и жени, но резултатите от козметохирургията, приложена върху някои от тях, го караха постоянно да се ококорва.

— Никога не съм попадал на подобно място! — прошепна той.

Хора, подобни на влечуги, се смееха и разговаряха с грифони и метално-люспести сфинксове.

— Ще си оставите ли дрехите при мен? — усмихна се момичето на гардероба. Голото й тяло беше зелено и искреше като захар, необятните пръстени на къдриците й приличаха на розова вата. Гърдите, пъпът и устните блестяха ослепително.

— В никакъв случай! — Бързо отговори митничарят.

— Свалете поне панталона и ризата — посъветва го Ридра, докато разкопчаваше блузата си. — Иначе ще заподозрат, че не сте от техните.

Тя се наведе, събу се и пъхна обувките си под полицата. Започна да си разхлабва колана, но като видя уплашения поглед на Епълби, отново го стегна.

Чиновникът внимателно си свали сакото, после ризата и вече развързваше връзките на ботушите си, когато някой го хвана за ръката.

— Ей, митничар!

Пред тях стоеше разголен човек, огромен на ръст и със смръщено лице, покрито със следи от шарка. Единственото му украшение бяха внедрените в гърдите, раменете, краката и ръцете разноцветни пламъчета, сливащи се в приказна рисунка.

— На мен ли говорите?

— Какво търсиш тук, митничар?

— Сър, не съм ви докосвал…

— И аз не съм те пипал. Ела да пийнем, митничар! Днес съм в добро настроение.

— Много съм ви благодарен, но по-добре…

— В добро настроение съм, митничар. Поне засега… Но ако не си настроен за пиене, може да се развали.

— Но аз… — той безпомощно погледна към Ридра.

— Хайде, елате и двамата. Ще пием. Нека бъдем приятели, по дяволите! — опита се да прегърне Ридра, но тя му отклони ръката. Дланта му се отвори и се видяха множество белези, неизбежни при работа със стелариметър.

— Навигатор ли си?

Той кимна и тя пусна ръката.

— Защо днес си в добро настроение?

Пияният тръсна глава. Косата му бе сплетена и висеше на плитка зад лявото ухо.

— Тоя просто ми хареса. И ти също.

— Благодаря. Поръчай ми едно питие, а аз ще намеря начин да ти се отплатя.

Той кимна. Зелените му очи се присвиха. Протегна ръка и докосна тежкият златен диск, който висеше на гърдите на Ридра.

— Капитан Вонг?

— Да.

— Май е по-добре да не ви закачам — той се засмя. — Елате, Капитане, ще почерпя и вас, и митничаря — ей така, за щастие.

Отправиха се към бара. Това, което другаде се поднасяше в малки чаши, тук се наливаше в халби.

— На кого ще заложите — на дракона или на Брас? Ако изберете дракона, ще ви плюя в лицето… Шегувам се, Капитане.

— Няма да залагам — отвърна Ридра. — Дойдох да наемам. Познавате ли Брас?

— Бях му навигатор при последното пътуване. Върнахме се преди една седмица.

— Затова ли държите на него?

— Може и така да се каже.

Митничарят се почеса по гърдите и въпросително погледна към Ридра.

— Последният курс беше пагубен за Брас, изгуби всичко — обясни Ридра. — Сега екипажът е без работа. Тази вечер шкиперът залага себе си. — Тя отново се обърна към навигатора: — Има ли тук и други капитани, които се интересуват от Брас?

Той премигна, поклати глава и вдигна рамене.

— Значи само аз, така ли?

Кимване.

— Как се казвате?

— Кали, Втори Навигатор.

— Къде са Първият и Третият?

— Третият е някъде тук — пие. Първият беше мило момиче на име Кети О’Хигинс. Тя умря — той допи чашата си на едни дъх и я протегна за нова порция.

— Много съжалявам — каза Ридра. — Как се случи?

— Сблъскахме се със завоевателите… Оживяха само Брас, аз, Третия и Окото. Загубихме целият взвод, помощникът също загина. Беше лош курс, Капитане. Окото остана без Ухо и Нос, а дотогава са били все заедно, от десет години — откакто са останали без тела. Рон, Кети и аз образувахме тройката едва преди няколко месеца, но… — той поклати глава, — и така е много зле.

— Извикайте Третият — каза Ридра.

— Защо?

— Трябва ми пълен екипаж.

Кали се намръщи.

— Нямаме си Първи.

— И ще продължавате да скучаете? Ще отидем в Моргата.

Навигаторът изхъмка многозначително.

— Щом искате да видите моя Трети — да вървим.

Ридра го последва. Митничарят се затътри след тях.

Момъкът, седнал на табуретката до масата, беше не повече от деветнадесетгодишен. Епълби веднага забеляза металните ленти, оплели тялото му. Кали е голям и силен, а този…

— Капитан Вонг, представям ви Рон — най-добрият Трети в цялата Слънчева система.

… Рон е малък, крехък, с ясно очертани мускули. Гърдите му са като метално скеле, обвито с восъчна кожа. Ръцете му приличат на кабели. Дори на лицето му се очертава всяка жила. Несресан, русокос, с очи като сапфири, единствената интервенция на козметохирургията е червената роза, която расте от рамото му. Той се усмихна и ги поздрави, като докосна с показалец челото си.

— Капитан Вонг набира екипаж.

Рон се изправи до табуретката и надигна глава. Мускулите му се заизвиваха като змии пред паничка с мляко.

Митничарят видя колко широко се отвориха очите на Ридра. Но тъй като не разбра защо реагира така, не обърна внимание.

— Нямаме Първи — каза Рон. Усмихна се и отново изгасна.

— Надявам се да ви намеря — заяви Ридра.

Навигаторите се спогледаха.

Кали се обърна към Ридра и потри с показалец върха на носа си.

— Вие знаете, че тройка като нашата…

Ридра стисна ръката му.

— Бихте искали същата тройка, нали? надявам се да одобрите избора ми.

— Много е трудно да се подбере… — започна Кали.

— Зная, че е невъзможно. Но това е вашият шанс. Само предлагам. Е?

Показалецът на Кали се премести от носа на челото.

— Не може да има по-добро предложение.

Младокът сложи десния си крак върху табуретката, прегърна коляното си и погледна през рамо.

— Нека първо да видим какво ще предложите.

— Добре — кимна Ридра.

— Нали знаете, че разбитата тройка не всичко, което ни свързва — Кали сложи ръка върху рамото на Рон.

— Да, но…

Ридра погледна към тавана.

— Хайде да погледаме борбата.

Хората на бара вдигнаха погледи нагоре. Седящите около масите се облегнаха назад. Кали се облегна на плота, а Рон седна върху него, като стъпи на табуретката.

Балонът, увиснал под свода, се освети, а помещението започна да потъмнява. Димът в сферата се разсея и се откри прозрачната й вътрешност.

— Къде гледат? — попита Епълби.

Ридра го хвана за врата и насочи главата му в нужната посока. Той пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.

Балонът заблестя като дъга. Салонът се потопи в тъмнина. Мощен прожектор освети пластмасовата повърхност на сферата. Отразената светлина освети замрелите лица в залата.

— Какво става? — попита митничарят. — Там ли ще се борят?

Ридра сложи пръсти на устата му и той млъкна.

Появи се Сребърният Гущер. Крилата се люшкат в дима, блестящите пера са като остриета на сабя, люспите трептят на огромните бутове. Тя набръчква триметровите си люспи и се извива в антигравитационното поле. Зелените устни се разтягат в усмивка, сребристи мигли покриват зелените очи.

— Но… това е жена! — изуми се чиновникът.

Из залата се понесе приветствено щракане с пръсти.

В балона се забеляза лек дим…

— А това е Брас! — възкликна Кали.

… И Брас влезе вътре. Тръсна глава. върху бивните с цвят на слонова кост блестеше слюнка. мускулите на плещите и ръцете се издуха като могили, от жълтите лапи се показаха дълги нокти. Лентите, опасващи стомаха, се извиваха около тялото. Бодливата опашка леко удряше по стените на сферата. Гривата бе така подстригана, че противникът да няма възможност да я хване.

Кали хвана чиновника за рамото и изрева:

— Щракай с пръсти, човече! Това е нашият Брас!

Митничарят, неприсъствал досега на подобна атракция, за малко не си счупи ръката.

Балонът засия в червено. Двамата пилоти кръжаха вътре с лице един към друг. Гласовете утихнаха. Епълби крадешком хвърляше погледи на хората около него. Всеки втори гледаше нагоре. Третият Навигатор се сгъна. Приличаше на зародиш. Ридра го погледна. Задържа погледа си на свитите юмруци и стиснатите челюсти на този юноша с роза на рамото.

Горе противниците продължаваха да се дебнат и да правят лъжливи атаки. Гущерът направи рязко движение, Брас отскочи, отблъсна се в стената…

Митничарят здраво стисна нещо.

Двете тела се сблъскаха, врязаха се в стената. Зрителите затропаха с крака. Ръцете се сплетоха, краката — също. Най-после Брас се завъртя и отлетя към тавана на своеобразната арена. Тръсна глава и се изправи. Под него Гущерът вече беше готов, размахваше крила. Брас се хвърли и го хвана за задния крак. Жената започна да кръжи, успя да се отскубне. Замахна с перата-саби, но не улучи.

— Какво правят? — прошепна Епълби. — Как се разбира кой печели?

Погледна надолу. Това, което беше стиснал, се оказа рамото на Кали.

— Когато единият отблъсне противника до стената, а самият той я докосне само с една ръка или един крак, това е точка — обясни гигантът.

Сребърният Гущер се изправи като пружина. Брас прелетя край него и се вряза в стената. Но докато нанасяше удар със задната лапа, жената изгуби равновесие и докосна стената с два крака.

През залата премина разочарован възглас. Брас скочи и бутна Гущера към стената, но тласъкът се оказа прекалено силен и той се приземи на три лапи.

Нова схватка в центъра на сферата. Гущерът ръмжи, извива се, люспите му трептят. Брас ожесточено се взира, очите му приличат на златни монети. Прави бързо движение назад, после напред…

Гущерът като вихър минава покрай рамото му и се удря в стената. Брас леко се отклонява и успява да се задържи на една лапа.

Балонът стана зелен, а Кали стовари юмрука си върху плота:

— Видя ли как я прати да пасе, а?!

Противниците отново се впиха. Задушаваща прегръдка — и пак се разлетяха в противоположни посоки.

Нови две схватки, но безрезултатни. Най-после Сребърният Гущер успя — отблъсна Брас в стената и се задържа на върха на опашката си.

Тълпата зарева.

— Не е честно! — развика се Кали, отблъсквайки чиновника. — По дяволите, това не е по правилата!

Но балонът отново стана зелен. Присъждаха точка на Гущера.

Противниците внимателно се придвижваха в центъра на балона. На два пъти Гущерът атакува, но Брас успяваше да се отдръпне, без да докосне стената.

— Ама тя само клинчи! — крещеше Кали. — Ще го умори до смърт! Хайде, борете се!

Брас сякаш го чу — скочи, стремейки се да удари с рамо. Щеше да получи нова точка, но Гущерът го хвана за ръката, продължи движението му и той се удари в стената.

— Тя няма право! — този път викаше митничарят, който отново се хвана за рамото на Кали. — Може ли така? Мисля, че няма да позволят… — той млъкна, защото Брас дръпна жената и леко я ритна. Тя отлетя към стената, а той успя да се задържи с една ръка и сега се носеше в центъра на балона.

— А така! — възторжено извика Кали. — Две от три!

Сферата стана зелена. Тишината се взриви от аплодисментите на тълпата.

— Спечели ли? — не вярваше чиновникът. — Той ли спечели?

— Разбира се, че той победи! Елате да го видим. Хайде, Капитане!

Ридра вече си пробиваше път из навалицата. Рон тръгна след нея, а Кали повлече Епълби. Стълбата ги заведе в стая, където няколко мъже и жени бяха обкръжили лежащият на дивана Кондор — огромна птица, оцветена в златисто и червено. Той трябваше да се сражава с Катраненият, застанал сам в ъгъла. Вратата към арената се отвори и се появи Брас, плувнал в пот.

Кали веднага го хвана.

— Ей! Беше страхотно! Един Капитан иска да говори с теб.

Брас се протегна, отпусна се на четири крака, от устата му се чу глухо ръмжене. Тръсна грива. Златистите му очи се разшириха от учудване.

— Ка’итан Вонг! — устата му, разтегната от бивните, не можеше да се справи със съгласните, които се произнасят със слепени устни. — Харесах ли ви тази вечер?

— Толкова добре се справихте, че искам да ви взема за пилот към Спецели — тя го почеса зад ухото. — Навремето ми казахте, че бихте искали да ми демонстрирате майсторството си.

— Да — кимна Брас. — Но ’исля, че това е сън.

Той захвърли лъвската кожа и започна да бърше потта от врата и ръцете си. Улови потресения поглед на митничаря и поясни:

— Козметохирургия.

— Покажете му вашия психоиндекс — каза Ридра. — Искам да ви одобри.

— Утре ли тръгва’ме, Ка’итане?

— Сутринта.

Брас извади тънка метална пластинка и я подаде на Епълби.

— Вземи, митничар!

Чиновникът се зае внимателно да изучава знаците. Извади от задния си джоб таблица със стандартни индекси, но реши да остави по-сложните изчисления за после. Опитът му говореше, че Брас е добър пилот.

— Мис Вонг… извинете, Капитан Вонг, а техните карти? — той посочи Кали и Рон.

Рон се изви и се почеса по гърба.

— Не се безпокойте засега, все още нямаме Първи Навигатор. Ще ги проверим по-късно. Сега трябва да съберем екипажа.

— ’ълен екипаж ли ви тря’ва, Ка’итане?

Ридра кимна.

— Какво ще кажете за Окото, което се върна с вас?

Брас поклати глава:

— То изгу’и Ухото и Носа. Те ’яха истинска тройка. Окото шест часа вися навън, докато не го закарах’е о’ратно в ’оргата.

— Ясно. Не можете ли да препоръчате някого?

— Нищо конкретно. Тря’ва ’росто да ’огледне’ в Сектора на Разединените и да види’ кой е останал.

— Ако искате до сутринта да имате готов екипаж, трябва да отидем там веднага — обади се Кали.

— Тогава да тръгваме! — каза Ридра.

Отправиха се към стълбата. Митничарят тихо попита:

— Секторът на Разединените?

— Това ли ви безпокои? — засмя се Ридра.

— Ами… не съм очарован от тази перспектива.

— Заради покойниците? Спокойно, няма да ви ухапят.

— Доколкото знам, на съществата, обладаващи тела, е забранено да посещават Сектора на Разединените.

— Забраната се отнася само за определени райони — поправи го Ридра и всички се засмяха. — Ако не се наложи, няма да влизаме в тях.

— Желаете ли да си получите дрехите? — попита момичето на гардероба.

Посетителите се спираха, за да честитят на Брас победата, да го потупат по рамото или просто да го поздравят с щракане на пръсти. Брас прехвърли наметалото си през главата. То покри раменете и врата, плътно обви ръцете и бедрата. Той поздрави тълпата и започна бавно да се изкачва по стълбата към изхода.

— Наистина ли можете да оцените пилота по неговото поведение на арената? — обърна се Епълби към Ридра.

Тя кимна:

— На кораба нервната система на пилота е непосредствено свързана с апаратурата за управление и маневри. Полетът през хиперстатиса представлява борба между пилота и полето. Трябва да притежава великолепни рефлекси и напълно да владее своето тяло-кораб. Опитният транспортник може доста точно да определи как ще се държи пилота във вихрите на хиперстатичнотото поле.

— Чувал съм за това, разбира се, но го виждам за първи път. Според мен е доста… впечатляващо зрелище.

— Така е — съгласи се Ридра.

Когато стигнаха до изхода, балонът отново се освети. Кондорът и Катраненият кръжаха из него.

На тротоара Брас се отпусна на четири крака и се обърна към Ридра:

— А ’о’ощник и взвод?

— Искам да получа взвод, който е участвал само в един полет.

— Защо са ви толкова нео’итни?

— Ще ги тренирам по мои методи. По-опитните са прекалено устойчиви и не се поддават на обучение.

— Взвод, който е летял са’о веднъж, ’оже да създаде ’ного не’риятности. Не у’еят ’очти нищо. Никога не съ’ летял с такива.

— Само да не са кръгли идиоти. Освен това съм сигурна, че такъв взвод ще получа веднага, след като изпратя заповедта си във Флота.

— Ще из’ращате за’овед?

— Първо искам да ги проверя заедно с вас. Може да имате забележки.

Минаваха покрай улична лампа. На стълба висеше телефон. Ридра се пъхна под пластмасовия капак и набра някакъв номер. След малко я чуха да говори:

— Взводът за полет към Спецели ми трябва утре сутринта… Да, знам, че времето е малко, но не ми трябват опитни войници. Да имат само един полет… — тя погледна изпод капака и намигна на спътниците си. — Чудесно! Ще ви се обадя по-късно, за да получа психоиндексите им за митническия контрол… Да, чиновникът е при мен. Благодаря.

Отдръпна се от телефона и посочи с ръка:

— За Сектора на Разединените е най-добре да минем оттук.

Улиците постепенно ставаха по-тесни, извиваха се, пресичаха се под невероятни ъгли. Вече не срещаха дори случайни минувачи. Остана само бетон с малки метални кули, обвити с разноцветни кабели. Синкава светлина тук-там разкъсваше тъмнината.

— Това ли е… — започна митничарят и млъкна.

Постепенно забавяха крачките си. Между куличките се появиха червени припламвания.

— Какво е това?

— Разговори. Така е цяла нощ — обясни Кали.

Вляво от тях видяха да се появяват зеленикави огънчета.

— Разговори?

— Бърз обмен на енергия в резултат на освобождаването от тялото — каза Вторият Навигатор.

— Но аз все още…

Сега вървяха между фосфоресциращи стълбове. Преливащите се струи пламък постепенно оформяха фигури — жени с призрачни тела ги гледаха равнодушно.

Митничарят се стъписа — през коремите на фигурите се виждаха пилоните на уличните лампи.

— Лица… — прошепна той. — Щом се обърнеш, веднага забравяш как изглеждат. Докато ги гледаш, приличат на хора, но щом отместиш поглед… — той затаи дъх, докато минаваше покрай един призрак. — Спомнете си! Покойници? — Спря се и тръсна глава. — Знаете ли, вече десет години одобрявам психоиндексите на транспортници — и на безтелесни, и нормални. Но никога не съм се сблъсквал с Разединени толкова отблизо. Виждал съм фантастичните им изображения и дори сме се разминавали по улиците. Но това…

— Много работи по транспортните кораби не бива да се поверяват на живи хора — гласът на Кали бе натежал от алкохола, както раменете му — от мускули.

— Да, зная — съгласи се чиновникът. — Затова ги поверявате на мъртвите.

— Вярно — кимна гигантът. — Поверяваме ги на мъртвите. Такива като Окото, Ухото и Носа. Ако жив човек се сблъска с вълните на хиперстатиса, той първо ще умре, а после ще се побърка.

— Знам теорията — рязко отговори Епълби.

Неочаквано Кали го хвана за шията и го притисна.

— Нищо не знаеш, митничар! — гласът му стана дрезгав като в заведението. — Криеш се в клетката си, в безопасното гравитационно поле на Земята, тя здраво се е хванала за Слънцето, а то спокойно се движи към Вега^[5]. Всичко е непоклатимо и отдавна установено в този спирален ръкав — той рязко посочи Млечният път, разпрострян над града. — И никога не си свободен! — Отблъсна почервенелия чиновник. — Е? Няма какво да отговориш, нали?

Навигаторът хвана един чудовищно дебел кабел, спускащ се някъде отгоре. Зазвъня. Ниската нота застана в гърлото на митничаря и напълни устата му с отвратителен метален вкус. Канеше се да го изплюе, когато се натъкна на враждебните очи на Ридра.

— Той е бил част от тройката — тихо и сухо каза тя. Очите й се бяха впили в него, но не го виждаше. — Бил е в тесни, неразривни емоционални и сексуални контакти с двамата си другари. А единият от тях е умрял.

Епълби не успя да улови скръбта й и произнесе против волята си:

— Извратен тип?

Рон се напрегна от болка и възмущение.

— Много работи — повтори той думите на Кали — на транспортните кораби не бива да се поверяват само на двама човека. Прекалено са сложни.

— Зная — натърти митничарят. Май обидих момъка. На езика му се въртеше още нещо.

— Искате да кажете още нещо? — попита Ридра.

Удивен, че тя е почувствала, че не се е доизказал, той се обърна към Кали и Рон.

— Моля да ме извините.

Веждите на гиганта се вдигнаха, после лицето му омекна.

— И аз се разгорещих.

Обади се Брас:

— Центърът на ’редаването е на около четиристотин ’етра оттук, в средата на енергийната зона. Та’ ’оже да на’ери’ Око, Ухо и Нос, годни за ’олет до с’ецели — той се усмихна на Епълби през бивните си. — Това е една от вашите за’ранени територии. И’а ’рекалено ’ного фанто’и и някои не ’огат да го ’онесат. Но ’овечето издържат.

— Ако не е незаконно, предпочитам да изчакам тук — каза чиновникът. — Ще ме вземете на връщане. Тогава ще им проверя психоиндексите.

Ридра кимна. Кали с едната ръка прегърна триметровия пилот, с другата — Рон.

— Да тръгваме, Капитане, ако искате до сутринта да съберете своя екипаж.

— Ако до един час не открием това, което ми трябва, ще се върнем — каза Ридра.

Митничарят гледаше как се скриха зад мъждукащите кулички.