Самюъл Дилейни
Вавилон 17 (7)

VII

Светлина, но без сенки. Генералът стоеше върху силовата платформа и наблюдаваше черният излят корпус на кораба на фона на бледнеещото небе. При трапа слезе на апарела^[1] и с асансьора се изкачи до шлюза на тридесет метра височина. Не я намери в капитанската каюта. Срещна дебел, брадат човек, който го насочи към товарния шлюз. Форестър се заизкачва по стълбата, като се стараеше да не се задъхва.

Тя свали краката си от стената, стана от брезентовото столче и се усмихна.

— Мистър Форестър, бях сигурна, че тази сутрин ще се срещнем!

Ридра сгъна тънкия лист и го запечата в края.

— Аз също исках да ви видя.

— Казахте, че ако дам съгласието си за тази експедиция, ще ме осведомите къде…

— В рапорта ми ще намерите всичко, което ви интересува. Изпратих го със сутрешната поща и сигурно в момента лежи на бюрото ви в щаба на Съюзната Администрация.

— Да, да, разбира се.

Тя се усмихна.

— Трябва да побързате. Тръгваме след няколко минути.

— Да. Вече бях в щаба. Преди малко по телефона ми продиктуваха резюме от рапорта ви. Искам само да кажа… — но нищо не каза.

— Мистър Форестър, веднъж написах стихотворение, което се казва „Съвет към тези, които се влюбват в поети“.

Генералът замря с отворена уста.

— То започва така:

„Младежо, тя ще издевателства над твоя език.

Девойко, той ще похити твоите ръце…“

— Останалото прочетете сам. Поместено е във втората ми книга. Не би ви харесало да губите поета по седем пъти на ден — това е много раздразнително.

Той каза само:

— Значи сте знаели, че аз…

— Да, знаех и знам. И много се радвам.

Дъхът му се възвърна и се случи невероятното — той се усмихна!

— Когато бях донаборник, мис Вонг, и за първи път попаднах в казармата, говорехме за момичета и само за тях. Веднъж някой каза за своята приятелка — тя е толкова хубава и добра, че не ми трябва нищо повече, обещанието й ми е достатъчно. — Той си позволи да се разхлаби. Раменете му се отпуснаха само с един сантиметър, но изглеждаха по-широки с пет. — Ето какво чувствам в момента.

— Благодаря, че сте толкова откровен — каза Ридра. — Харесвате ми, генерале. Обещавам ви, че чувствата ми няма да се променят до следващата ни среща.

— Аз… Благодаря ви. Мисля, че това е всичко. Просто съм ви благодарен… за разбирането, за обещанието. Трябва ли вече да тръгвам?

— Ще стартираме след десет минути.

— Писмото ви — предложи той. — Аз ще го изпратя.

— Благодаря.

Тя му подаде листа, генералът го взе и леко задържа ръката й. След това се обърна и излезе. Две минути по-късно Ридра видя платформата да се движи към бетонното здание на стартовия комплекс, осветена от лъчите на изгряващото слънце.