Самюъл Дилейни
Вавилон 17 (22)

II

Доктор Т’мварба помоли капитана на „Полунощният Ястреб“ да го свърже с контролната кула на Администрацията.

— Искам да знам кога е пристигнал „Рембо“.

— Един момент, сър… Изобщо не е пристигал. През последните шест месеца не сме чували нищо за него. Ще ми трябва малко време, за да проверя пълната документация…

— Не трябва. Сигурен ли сте, че Капитан Ридра Вонг не е кацала през последните няколко дни?

— Вонг? Пристигна вчера, но не с „Рембо“, а с боен кораб без опознавателни знаци. Имаше известно объркване, защото серийният номер на двигателя беше изтрит. Може да е бил откраднат…

— Капитан Вонг чувстваше ли се добре, когато пристигна?

— По всичко личеше, че е предала командването… — гласът млъкна.

— Е?

— Извинете, сър. Тези сведения не подлежат на разгласяване. Не забелязах веднага знака… Не мога да ви дам повече обяснения. Само официални лица имат достъп до данните.

— Аз съм доктор Маркус Т’мварба — каза Моки, но се съмняваше, че това ще подейства.

— Тук има бележка, която се отнася до вас, докторе. Обаче името ви не фигурира в списъка за достъп до информацията.

— Какво трябва да правя?

— Има разпореждане да се явите незабавно при генерал Форестър.

След един час Т’мварба влезе в кабинета на генерала.

— Как е Ридра?

— Къде е лентата?

— Щом Ридра я е изпратила на мен, сигурно е имала основателни причини да го направи. Ако е искала да я даде на вас, щеше да го направи. Повярвайте — няма да получите лентата, докато аз не реша.

— Очаквах да имате по-голямо желание да ни сътрудничите, докторе.

— Аз искам да сътруднича. Пристигнах тук, защото вие ме извикахте, генерале. Но докато не разбера какво става, нищо няма да получите от мен.

— Чиста проба отношение на цивилен — каза Форестър, приближавайки се до масата. — В последно време все по-често ми се налага да се сблъсквам с него. Честно казано, не съм сигурен, че ми харесва — той приседна на ръба на масата и попипа звездите на пагона си. — Дълго време мис Вонг беше единственият човек, на когото не можех да кажа: „Направи това и това е не смей да питаш за последствията.“ Първият път, когато говорих с нея за Вавилон-17, очаквах просто да й дам записите и тя да ми върне текста, преведен на английски. А тя най-спокойно ми заяви, че трябва да й разкажа всичко. Отначало се подразних — доста години никой не ми беше говорил по този начин — трябва.

Ръцете му се отпуснаха, сякаш искаше да се предпази от нещо.

„Да се предпази? Ридра явно ме е научила да тълкувам движенията“ — удиви се Т’мварба.

— Така лесно можеш да се окажеш затворен в някаква твоя част от света. Важно е гласът ти да се чува и извън него. Ридра Вонг… — генералът замълча. Изражението на лицето му накара докторът да изстине.

— Какво се е случило с нея, генерале? Да не е болна?

— Не знам… В съседната стая има… мъж и жена. Не мога да ви кажа дали тази жена е Ридра Вонг. Това със сигурност не е човекът, с когото на Земята говорих за Вавилон-17.

Т’мварба вече отваряше междинната врата.

Двамата го погледнаха. Мъжът беше масивен, грациозен, с кехлибарена коса. Каторжник, както се виждаше от клеймото на ръката. Жената…

Докторът застана с ръце на кръста.

— Така-а… Какво искаш да ми кажеш?

Тя каза:

— Няма разбиране.

Дишането, маниери, жестове — всички детайли, чийто смисъл и важност тя му беше демонстрирала хиляди пъти и той успя да схване значението им. За момент му се прииска никога не беше се научавал, защото сега детайлите бяха изчезнали и тяхното отсъствие беше по-лошо от всичко. Започна да говори с глас, предназначен единствено за нея — с него я хвалеше и й се караше:

— Исках да кажа: ако това е шега, ще те напляскам — завърши изречението с гласът за непознати, предназначен за продавачи. Почувства, че е несигурен. — Ако вие не сте Ридра Вонг, тогава коя сте?

Тя каза:

— Няма разбиране на въпроса. Генерал Форестър, този човек доктор Маркус Т’мварба ли е?

— Да.

— Генерале — докторът се обърна към Форестър, — сигурен съм, че сте сверявали отпечатъците на пръстите, нивото на метаболизма, очните дъна и другите методи за идентификация…

— Това е тялото на Ридра Вонг.

— Добре. Хипноза, внушение, присаждане на мозъчна кора… Знаете ли други методи за прехвърлянето на мозъка в чуждо тяло?

— Да. Седемнадесет. Но при нея няма следи от нито един — генералът направи крачка към вратата. — Тя даде ясно да се разбере, че желае да говори с вас насаме. Ще бъда наблизо.

Жената премигна и каза:

— Съобщение от Ридра Вонг. Цитат без разбиране на смисъла.

Внезапно лицето й придоби познатото изражение. Хвана си ръцете и леко се наведе.

— Моки, радвам се, че си тук. Няма да издържа дълго. Слушай, Вавилон-17 повече или по-малко прилича на оноф^[1], алгол или фортран. Наистина имам телепатични способности, но се научих да ги контролирам. Аз… ние взехме мерки срещу опитите за диверсии с Вавилон-17. Но сме пленници. Ако искаш да ни освободиш, забрави за мен. Използвай това, което се намира в края на записа. И непременно разбери кой е той! — тя посочи Бътчър.

Каменното изражение се върна. Тази промяна застави доктора да затаи дъх. Той разтърси глава и влезе при генерала.

— Кой е този каторжник?

— В момента се опитваме да установим. Надявам се съвсем скоро да получа сведение… А-ха, ето го — той се обърна към екрана. — Ще ми кажете ли какво е това оноф, алгол или фортран?

— За по-сигурно сте подслушвали — усмихна се Т’мварба и се отпусна в надуваемото кресло до масата. — Това са древни езици, още от двадесети век, които са се използвали за програмиране на компютрите и само за работа с машините. Оноф е най-простия. Свеждал е всичко до комбинации от две думи — да и не, или към двоични кодове. Другите са по-сложни.

Генералът кимна, докато приключваше с дешифрирането на съобщението.

— Този момък пристигна с Ридра на краден кораб. Екипажът много се огорчи и запротестира, когато се опитахме да ги настаним в различни стаи. Било нещо на психическа основа и ние не продължихме да настояваме — оставихме ги заедно.

— А екипажът къде е? Може ли да ни помогне?

— Екипажът? Сякаш са се материализирали от детските ви кошмари. Транспортници… Кой говори с подобни индивиди?

— Ридра умееше да го прави. Бих искал и аз да пробвам.

— Както искате. Държим ги в щаб-квартирата — той отново погледна съобщението. — Много странно. Изброяват се събития от живота му през последните пет години. Започнал е с дребни кражби, затвор, постепенно преминал към по-крупни неща. Грабеж на банка — генералът прехапа долната си устна и добави с уважение: — Прекарал две години в каторгата на Титан. Избягал. Да, това момче струва нещо! Изчезнал в Заслона Спецели, където или е загинал, или е постъпил на служба на някой кораб-сянка. Но ето кое е странното — преди декември шестдесет и първа изобщо не е съществувал! Нарича се Бътчър…

Изведнъж генералът започна да рови в чекмеджето. Извади някаква папка и я разтвори пред себе си.

— Крето, Земя, Минос, Калисто, Алено, Олимпия, Перъдайз, Дис! — той удари с юмрук по масата.

— Това какво е? Маршрутът на Бътчър, преди да попадне на Титан?

— Като че ли да. Но освен това точно на тези места ставаха диверсиите, които започнаха от декември шестдесет и първа! Едва неотдавна ги свързахме с Вавилон-17. Обработвахме данните от последния „нещастен случай“, когато някой се сети да прегледа и предишните. Оказа се, че и при тях има съобщения за радиопредавания. Как мислите, дали мис Вонг ни е довела диверсанта?

— Може би, но това не е Ридра.

— Е, да. Предполагах, че ще го кажете.

— По аналогични причини считам, че този мъж не се казва Бътчър.

— А как?

— Засега не зная. Но на всяка цена трябва да установим самоличността му.

Т’мварба се изправи и допълни:

— Къде мога да разговарям с екипажа на Ридра?