Самюъл Дилейни
Вавилон 17 (4)

IV

… Образът й напомняше бряг, размит от чиста дъждовна вода. Очите й блестяха, гласът трептеше.

Той прошепна:

— Чиновник, мадам. Митнически чиновник.

Учудването се отрази на лицето й — отначало гняв, след това надежда за развлечение.

Той поясни:

— Слуша около десет години. Отдавна ли сте лишена от тяло?

Тя се приближи. Ароматът на косата й му напомняше за нещо. Чистите, прозрачни черти също му бяха познати. Всяка нейна дума го правеше щастлив.

— Да, това е ново за мен. Това не е същата неяснота, която, струва ми се, ви е обхванала.

Отговорът й отново беше ласкателен и остроумен.

— Да — той се усмихна. — Мисля, че вас не е така.

Тя непринудено го докосна. Дали само закачливо го докосна по ръката, или той хвана нейната… но почувства удивителната мекота на копринената й кожа.

— Вие сте толкова съвременна! не съм свикнал младите момичета просто да идват и да се държат… така.

Очарователната й логика обясни всичко. Той я чувстваше все по-близка. Странните й шеги звучаха като музика.

— Вие сте ??????, така че няма значение, но…

Тя го прекъсна с усмивка, или с дума, или с целувка, предаде му изумлението си, своя страх, своята възбуда. Той се постара да запомни гласа, думите и жестовете й. Тя си отиде! Смехът й се чуваше някъде отдалече… Той стоеше, слушаше я потопен във водовъртежа на потресеното си съзнание…