Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Babel-17, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 13 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ВАВИЛОН 17. 1996. Изд. Камея, София. Биб. Биб. Кристална библиотека Фантастика, No.7. Роман. Превод: [от англ.] Иван МАДАНСКИ [Babel 17, by Samuel DELANY]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 272. Цена: 135.00 лв. ISBN: 954-8340-14-3 (грешен); ISBN: 954-8340-09-7 (поправен).

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

V

Когато се върнаха, Брас му каза:

— До’ри новини! На’ерих’е ги!

— Екипажът ще се яви сам — обясни Кали.

Ридра му подаде три карти с психоиндекси.

— След два часа ще бъдат на кораба. Нещо не е наред!

Даниел Д. Елъби взе картите.

— Аз… тя… — не успя да каже нищо повече.

— Кой? — попита Ридра.

Заеквайки, митничарят им разказа за срещата си с призрака.

Кали се разсмя.

— Сукуба? Докато бяхме вътре, той е срещнал сукуба!

— Да! — възкликна Брас. — ’огледнете го са’о!

Рон също се засмя.

— Това беше жена… поне така ми се струва… Но не мога да си спомня какво говореше…

— Много ли ви взе?

— Какво ми е взела?

— Сигурно не знае — обади се Рон.

Кали с усмивка каза на чиновника:

— Проверете си портфейла.

— Какво?

— Проверете.

Митничарят с недоверие бръкна в джоба си. Портфейлът щракна и се отвори в ръката му.

— Десет… двадесет… Но аз имах петдесет, когато напуснахме заведението!

Кали отново се разсмя с оглушителния си бас. Наведе се и прегърна чиновника.

— Ще станете истински транспортник след всичко, което се случи тази нощ!

— Но тя… но аз… — празният портфейл беше толкова реален, колкото и любовната болка. А един празен портфейл е толкова тривиално нещо! На очите му се появиха сълзи. — Та тя беше… — спазмите му пречеха да говори.

— Каква беше тя, приятел? — попита Кали.

— Тя… беше… — едва чуто произнесе Епълби.

— Когато о’щуваш с Разединени, винаги тря’ва да очакваш нещо ’одо’но — каза Брас. — Из’олзват различни ’етоди. Сигурно ще останеш ’отресен, ако ти кажа колко ’ъти с ’ен се е случвало същото.

— Оставила ви е достатъчно, за да се приберете — обади се Ридра. — Ще ви възстановя загубите.

— Не, аз…

— Хайде, Капитане, да тръгваме. Трябва той да плати. Според него си струва. Нали така, митничар?

Епълби кимна. Беше съвсем объркан.

— В такъв случай проверете тези индекси — Ридра посочи картите в ръцете му. — Остава да намерим Помощник и Първи Навигатор.

От най-близкия телефон Ридра се обади във Флота. Да, подбрали са взвод. Препоръчват и Помощник.

— Прекрасно — Ридра подаде слушалката на митничаря. Той изслуша психоиндексите и ги съпостави с тези на Окото, Ухото и Носа. Помощникът се оказа много подходящ.

— Явно го е подбрал талантлив координатор — изкоментира чиновникът.

— ’о’ощникът не ’оже да е ’рекалено до’ър. Осо’ено с нов взвод. — Брас разтърси гривата си. — Тря’ва да държи ’о’четата изкъсо.

— Този ще бъде. Отдавна не бях виждал толкова висок индекс на съвместимост.

— Какви са тия глупости? — попита Кали. — Съвместимост, дрън-дрън! Ще може ли да раздава ритници отзад, ако се наложи?

Митничарят вдигна рамене.

— Тежи сто и двадесет килограма, а е висок само един и шестдесет и два. Срещали ли сте някога такъв дебелак, който да търпи страхливи плъхове на кораба?

— Тоя ще пасне! — засмя се гигантът.

— Къде ще лекува’е раните? — запита Брас.

Ридра въпросително вдигна вежди.

— Да на’ери’ Първи Навигатор — поясни пилотът.

— В моргата.

Рон се намръщи. Кали зяпна от учудване. Мъждукащите пламъчета обвиха врата му, след това отново се върнаха върху гърдите.

— Вижте, Капитане, Първият Навигатор трябва да бъде момиче, което…

— Тя ще бъде! — прекъсна го Ридра.

Напуснаха Сектора на Разединените и с монорелсовата линия. Преминаха през кварталите на Транспортния град в посока към космодрума. Сини сигнални огньове прорязваха тъмнината. Корабите се издигаха върху стълбове ослепителен пламък, втурваха се в небето с оглушителен рев, за да се превърнат само след секунда в кървава звезда, стопяваща се в нощта.

Продължиха да се шегуват още двадесетина минути. Стартовите огньове хвърляха зеленикави отблясъци върху лицата им. Само митничарят вървеше мълчаливо и ги наблюдаваше. Опитваше се да си спомни лицето й, гласа й, тялото й. Но тя отново и отново се изплъзваше, оставяйки след себе си болка и пустота.

Когато слязоха от откритата платформа, от изток задуха топъл вятър. Облаците се разпръснаха, показаха се Луната. Червеникавият градски смог остана зад тях. Отпред се извисяваше Моргата — студена и черна.

Спуснаха се по стъпалата и тръгнаха през мъртвия двор. Градината от метал и камък изглеждаше свръхестествено в мрака. Тук не растеше нищо.

Забелязаха масивна врата. Никъде нямаше осветление.

— Как ще влезем? — попита Епълби, когато се приближиха.

Ридра свали от врата си златния капитански диск и го притисна към някакво устройство до вратата. Нещо забуча, светнаха лампи и врата се отвори. Ридра прекрачи прага, останалите я последваха.

Кали си удари главата и погледна металните сводове.

— Знаете ли, тук е замразено толкова транспортно месо, че ще стигне да се изследват стотина звезди с планетите им.

— И митничари — добави Епълби.

— Не мога да си представя защо ще замразяват митничари — отбеляза Кали.

— Въпреки това го правят — сухо отговори чиновникът.

— Много по-рядко от транспортници — обади се Ридра. — Работата на митничаря е наука, а работата на транспортника, маневриращ в хиперстатиса, е изкуство. След сто години може и тя да се превърне в наука. Би било чудесно. Но засега много по-рядко се срещат хора, опознали тайните на това изкуство, и много по-лесно се намират такива, които са изучили правилата на науката. Освен това е замесена и традицията. Транспортниците са свикнали да работят съвместно с живи и мъртви. А за митничарите е трудно… Тук са самоубийци.

Минаха през приемната зала и по коридора стигнаха до хранилището. С асансьора се качиха в неравномерно осветена стая, чийто стени се издигаха на десетки метри. Там бяха разположени стъклените сандъци-гробове. Иззад замъглените, замръзнали стъкла се забелязваха очертанията на тъмни фигури.

— Ако нещо ми е непонятно, това е завръщането — благоговейно прошепна чиновникът. — Нима всеки мъртвец може отново да се съедини с тялото си? Права сте, Капитан Вонг, митничарите не са свикнали да говорят за такива неща.

— Всеки един самоубиец, който се лишава от тяло по обичайните канали на Моргата, може да бъде съживен. Но случайната смърт, когато Моргата не може да възстанови тялото, или естествената смърт, която чака всеки от нас на около сто и петдесетгодишна възраст, е окончателна. Но ако се възползвате от услугите на Моргата, записът на матрицата на мозъка ви ще се съхрани и способността ви да разсъждавате може да бъде възстановена когато трябва, макар че съзнанието ви ще изчезне.

Пред тях като шлифован кварц блестеше триметровия кристал на регистратора.

— Рон — извика го Ридра. — Не, Рон и Кали.

Навигаторите се приближиха и замряха в недоумение.

— Капитане, сигурно знаете за някой Първи, който неотдавна се е лишил от тяло, и мислите, че ще успеем…

Ридра поклати глава. Прокара пръстите си по блестящата повърхност на регистратора. На огънатия екран в основата замигаха думи. Спря ги с пръст. „Втори Навигатор“. Не, по-нататък. „Първи Навигатор“. Това е. Тя изчака малко, след което ръката й бързо се задвижи в различни посоки.

— … мъже, мъже, мъже, жени. Кали, Рон, говорете.

— За какво?

— За себе си, за това, което желаете.

Погледът на Ридра бе отправен някъде далече — гледаше между екрана, гиганта и юношата.

— Ами… добре — Кали се почеса по главата.

— Хубавичка — каза Рон. — Искам да е хубава.

Той се наведе. Очите му блестяха.

— О, да! — каза Кали. — Обаче не може да бъде красиво, пълно ирландско момиче с черна коса, ахатови очи, с лунички, появяващи се четири дни след началото на полета… Не би могла да говори така, че да ти завърти главата, дори само да дава команда на компютъра, а когато ти държи главата с меките си длани и ти казва колко си й нужен…

— Кали! — извика Рон.

Огромният Навигатор замълча. стисна юмруци и шумно си пое дъх.

Ридра чакаше. Бавно, сантиметър по сантиметър местеше пръста си по екрана на регистратора, където се появяваха и изчезваха имена.

— Хубавичка — повтори Рон. — Да обича спорта. Кети много-много не си падаше по него… Често съм си мислил, че за мен би било по-добре да е спортистка. Най-добре си пасвам с хора, които обичат борбата… И да притежава мигновена реакция, като Кети. Само…

— Само че — Кали унило отпусна ръцете си — това ще бъде съвсем нова личност и няма да има нищо, което да познаваме… Нека тя я подбере.

— Да — съгласи се Рон. — Избери ни добър Навигатор. Той ще ни обикне.

— Ако е такава, каквато искате — ръката на Ридра се колебаеше между две имена, — вие ще я обикнете ли?

Кали бавно кимна. Същото направи и Рон, но бързо. На екрана се появи име — Моли Тва, Първи Навигатор. Следваха координатите. Ридра ги набра на циферблата.

На двадесет и пет метра над тях нещо блесна. Един от стотиците хиляди ковчези излезе от стената. Силовото поле го подхвана.

Апаратурата за съживяване се изкачи, прие ковчега и се спусна обратно. Гробът се наклони. Изглеждаше доста мрачно. Отвътре бе покрит със скреж. Трепна за миг, фиксира се, нещо изщрака.

Вътрешната повърхност се замъгли, покри се с влага. Всички се приближиха, за да виждат по-добре.

Тъмно петно на тъмен фон. Движение под искрящото стъкло. То се отмести, откривайки тъмната й, топла кожа и изплашения поглед.

— Всичко е наред — каза Кали и я докосна по рамото. Тя се надигна, погледна ръката му и пак се отпусна. Рон застана до Втория Навигатор.

— Привет!

— Е, мис Тва — продължи Кали. — Отново сте жива. Ще ни обикнете ли?

— Нини ни нени? — лицето й изразяваше учудване. — Нико вапи хопа?

Рон се огледа изумен:

— Струва ми се, че не говори на английски!

— Да, знам — усмихна се Ридра. — Но иначе е самото съвършенство. По този начин ще имате достатъчно време, за да се опознаете, преди да кажете нещо наистина глупаво. Тя ще заобича борбата, Рон.

Юношата погледна към момичето. Косата й имаше цвят на графит и беше късо подстригана. Устните й бяха посинели от студа.

— Вие борите ли се?

— Нини ни нени? — отново попита тя.

Кали си дръпна ръката и направи крачка назад. Рон се почеса зад ухото.

— Е? — обади се Ридра.

Кали вдигна рамене.

— Ами… не знам.

— Тя е хубавичка — каза Рон. — Ти си хубава. Не се страхувай. Пак си жива.

— Нинаогапа! — тя хвана Кали за ръката. — Джи, ни усику ау мкана? — очите й се отвориха широко.

— Моля те, не се бой! — Рон докосна дланта на ръката, която държеше Кали.

— Силеви лугха йену — тя поклати глава. Жестът й изразяваше недоумение. — Сикудживени нини нени. Нинаогама.

Рон и Кали тъжно се спогледаха и поклатиха глави.

Ридра застана между тях и заговори с момичето. След доста размисъл то кимна.

— Тя казва, че ще дойде с вас. Загубила е двама от тройката си преди седем години. Завоевателите са ги убили. Затова отишла в Моргата и се умъртвила. Казва, че ще дойде с вас. Ще я вземете ли?

— Все още е наплашена — каза Рон. — Моля те, не бива. Няма да те обидя. И Кали също — той ласкаво говореше на момичето.

— Ако тя дойде с нас — каза Кали, — ще я вземем.

Митничарят леко се изкашля.

— Къде мога да получа нейния психоиндекс?

— На екрана. Вдясно.

Чиновникът се върна при регистратора.

— Добре — извади тефтера си и започна да преписва цифрите. — Но сега имам само информацията отделно за всеки.

— Сглобете я — поръча му Ридра.

Епълби направи нужните изчисления и учудено заяви:

— Капитан Вонг, мисля, че набрахте екипаж!