Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Babel-17, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 13 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ВАВИЛОН 17. 1996. Изд. Камея, София. Биб. Биб. Кристална библиотека Фантастика, No.7. Роман. Превод: [от англ.] Иван МАДАНСКИ [Babel 17, by Samuel DELANY]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 272. Цена: 135.00 лв. ISBN: 954-8340-14-3 (грешен); ISBN: 954-8340-09-7 (поправен).

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

II

— Моки, помогни ми!

— Ридра? — в тъмнината доктор Маркус Т’мварба отлепи глава от възглавницата си. В мъгливата светлина над леглото му се появи нейното лице. — Къде си?

— Долу, Моки. Моля те, трябва да поговоря с теб.

Възбуденото й лице ту изчезваше, ту се появяваше в полезрението му. Присви очи от ярката светлина, след това бавно ги отвори.

— Качвай се.

Лицето изчезна.

Маркус махна с ръка към управляващия пулт и разкошната спалня се потопи в мека светлина. Отхвърли златистото одеало, стъпи върху мъхнатия килим, протегна се към бронзовата поставка, взе черният копринен халат и се наметна. Автоматичните контури обхванаха тялото с педантична точност, отстранявайки излишните гънки. Натисна един бутон на пулта, изпълнен в бароков стил, алуминиевият панел се отмести, откривайки вграден бар. Показа се димяща кана с кафе и гарафа с ликьор.

Подчинявайки се на друг жест, от пода израснаха надуваеми кресла. Доктор Т’мварба се обърна към входната врата. Ключалката щракна, вратата се плъзна встрани и на прага се появи Ридра.

— Кафе? — той побутна каната, силовото поле я подхвана и плавно я понесе към Ридра. — С какво се занимаваш?

— Моки, това е… Аз ли?

— Пийни малко кафе.

Тя си наля и поднесе чашата към устните си.

— Нямаш ли нещо успокояващо?

— Ликьор. Шоколадов или какаов? — той извади две малки чашки. — Мислиш ли, че алкохолът ще те успокои? О-ох, извинявай, още не съм се съвзел след обяда. Събрахме се с приятели…

Тя поклати глава.

— Какаов.

Силовото поле пренесе и крехката чашка, пълна с ликьор.

— Имах страшно труден ден — той разтърка ръцете си. — Никаква работа. На обяд ми дойдоха гости и спорихме цял ден. След това започнаха да ме викат на адреси. Легнах си преди десет минути. — Той се усмихна. — Как прекара вечерта?

— Моки, това… това беше ужасно!

Доктор Т’мварба отпи от ликьора.

— Много добре. Иначе никога няма да ти простя, че ме събуди посред нощ.

Ридра неволно се усмихна.

— В-ви… винаги мога да разчитам на твоето с-съчувствие, Моки.

— Можеш да разчиташ на здравия ми разум и на мъдрите ми съвети като психиатър. Съчувствие? Извинявай, но не и след полунощ. Сядай. Какво е станало? — той махна с ръка и едно кресло се придвижи до Ридра. Краят му леко я удари под коленете и тя седна. — Престани да заекваш и разказвай. Ти преодоля това, когато беше на петнадесет години — гласът му стана мек и убедителен.

Тя сръбна от кафето.

— Шифърът… Помниш ли, че се занимавах с един шифър?

Доктор Т’мварба се отпусна на широкия кожен диван и отметна назад сивата си коса, все още разрошена от съня.

— Помня, че те помолиха да поработиш над нещо за правителството. Доста пренебрежително се изказа тогава.

— Да. Но… това не е код, а език. Тази вечер разговарях с главнокомандващия — генерал Форестър… и то се случи! Случи се и аз знам!

— Какво знаеш?

— Знам какво си мисли, точно както и миналия път.

— Четеш мислите му, така ли?

— Не, не беше точно като предния път. Наблюдавах го и можех да кажа за какво ще говори след малко…

— И преди си се опитвала да ми обясниш, но все още не мога да разбера нищо, освен ако нямаш предвид някакъв вид телепатия.

Тя поклати глава.

Доктор Т’мварба сплете пръсти и се облегна на дивана.

Внезапно Ридра заговори с равен глас:

— Имам някои предположения относно това, което се опитваш да изразиш, мила, но трябва ти самата да ги формулираш. Точно това искаше да кажеш, нали, Моки?

Маркус повдигна сивите си вежди.

— Да. Точно така. Продължаваш ли да твърдиш, че не четеш мислите ми? Показвала си ми го поне десет пъти…

— Знам какво се опитваш да кажеш ти, но ти не знаеш какво искам да кажа аз. Така не е справедливо! — Тя се надигна от креслото.

Казаха едновременно:

— Ето защо си толкова прекрасна поетеса.

Ридра продължи:

— Зная, Моки. Аз вземам това, което ме вълнува повече от всичко, превръщам го в стихове и хората ги разбират. Обаче се оказва, че през последните десет години не съм се занимавала с това. Знаеш ли какво съм правила? Слушала съм хората, ловила съм мислите им, чувствата им — те са се блъскали в тях, не са могли да ги изразят. Това беше много, много трудно. Отправях се в къщи, шлифовах ги, изливах им ритмични рамки, превръщах пастелните тонове в ярки, сменях крещящите с поносими, за да не могат повече да нараняват — ето това са моите стихове. Зная какво искат да кажат хората и го казвам заради тях.

— Гласът на нашия век — промърмори Т’мварба.

Тя изруга. Прекрасните очи се напълниха със сълзи.

— Това, което искам да кажа и да изразя, просто… не мога да го формулирам.

— Ако още си велика поетеса, ще успееш.

Тя кимна.

— Моки, допреди една година не предполагах, че изразявам чужди мисли. Считах, че са мои.

— Всеки млад писател, който наистина струва нещо, минава през това. При теб се случи след като овладя занаята.

— Сега вече имам свои собствени мисли, имам какво да кажа на хората. Не е като преди — оригинална обложка на казани неща. И не са просто противоречията, за които хората говорят, обобщени в едно цяло. Това е нещо ново. Изплашена съм до смърт.

— Всеки млад писател минава през това, докато съзрява.

— Лесно е да повтаряш, Моки, трудно е да казваш нещо ново.

— Хубаво е, че си стигнала до този извод. Защо не опишеш как… как го чувстваш?

Тя замълча. Пет, десет секунди.

— Добре, ще опитам още веднъж. Преди да изляза от бара, аз стоях и гледах в огледалото. Келнерът дойде и попита какво ми е…

— Почувствал е, че не си на себе си, така ли?

— Нищо не е почувствал. Видя ръцете ми. Стисках ръба на масата и те бяха бели. Не е нужно да си гений, за да се сетиш какво ми е в главата.

— Обикновено келнерите са чувствителни към подобни ексцесии. Това е част от работата им. — Маркус допи кафето си. — Побеляха ти пръстите, а? Добре, какво ти каза генерал Форестър? Или какво искаше да каже?

Дясната й вежда трепна два пъти. Дали е невроза, помисли си доктор Т’мварба, или е нещо по-специфично?

— Генералът е грубоват, енергичен човек, сигурно не е женен, професионален военен с всички произтичащи от това последствия. Изглежда на около петдесет години. Влезе в бара, където си бяхме определили срещата, очите му се присвиха, после широко се отвориха, пръстите му се свиха в юмрук, бавно се отвориха, походката му се забави. Но когато дойде по-наблизо, успя да се овладее. Стисна ръката ми така, сякаш се боеше да не счупи нещо.

Т’мварба не се сдържа и се разсмя:

— Влюбил се е в теб!

Тя кимна.

— Защо това те е разстроило? Би трябвало да те ласкае.

— Да, разбира се — Ридра се наведе напред. — Докосна ме… И вече можех да проследя всяка негова мисъл. Веднъж, когато той се опита да ме насочи отново към Вавилон-17, към шифъра, аз казах това, което той мислеше, за да му покажа колко внимавам. Проследих му мисълта, сякаш я четях в мозъка му.

— Чакай малко… това не го разбирам. Как си могла точно да знаеш какво мисли той?

Тя подпря брадата си с ръка.

— Той ми разказа. Обясних му, че ми е необходима повече информация, за да разгадая езика. Не искаше да ми я даде. Казах му, че не мога да продължа нататък, което е самата истина. Той си мръдна главата — и с това се издаде. Не искаше да клати глава и затова с усилие на волята сдържа жеста, но забелязах колко е напрегнат. А ако беше поклатил глава, едва мърдайки устни, какво би ми казал, как мислите?

Докторът вдигна рамене.

— Това не е толкова просто — предположи той.

— Разбира се, но той направи един жест, за да избегне друг. Какво би могло да означава това?

Т’мварба озадачено мълчеше.

— Не поклати глава, за да не покаже, че обикновена работа не би предизвикала появата му на такова място. Затова повдигна глава.

— Нещо като: ако всичко е толкова просто, не бихме се обърнали към вас — изказа предположението си Маркус.

— Точно така. Възникна неприятна пауза. Това трябва да се види.

— О, не!

— Ако всичко е толкова просто — пауза — никога не бихме се обърнали към вас — Ридра обърна ръката си с дланта нагоре. — Казах му го. Челюстите му веднага се стиснаха…

— От учудване?

— Да. За миг повярва, че му чета мислите.

Доктор Т’мварба поклати глава.

— Това е просто, Ридра. Ти четеш мускулните реакции. Може да се справи всеки, ако има нужната подготовка, особено ако знае къде са насочени мислите на събеседника. Но ти ми кажи от какво си се разстроила. Да не би скромността ти да е била възмутена от вниманието на този… недодялан и груб войскар?

Тя пак изруга. Доктор Т’мварба захапа долната си устна.

— Не съм малка — заяви Ридра. — А и той не е мислил нищо непристойно. Повторих мислите му, за да му покажа колко сме близки. Стори ми се, че е очарован. Ако е разбрал близостта ни така, както аз я разбирам, бих съхранила най-светли чувства към него. Само когато се отправи към изхода…

Т’мварба отново долови дрезгавина в гласа й.

— … последното, което си помисли, беше: „Тя не знае. Не й го казах.“

Очите й помътняха. Тя притвори клепачи и се наклони напред. Докторът бе наблюдавал това хиляди пъти още от времето, когато му изпратиха слабичкото дванадесетгодишно момиченце, за да премине курс по невротерапия, която се превърна в психотерапия, а после и в дружба.

Но така и не можа да разбере докрай тези нейни внезапни промени. След като срокът на терапията завърши официално, той продължи внимателно да се вглежда в Ридра. Какво става в нея, когато очите й помътняват? Знаеше, че има много прояви на собствената му натура, които с лекота може да прочете. Познаваше много хора с репутация, равна на нейната — все богати и влиятелни личности. Но репутацията не му внушаваше почит. А Ридра му внушаваше.

— Мислеше си, че не разбирам — продължи поетесата, — и че нищо не ми е съобщил. Тогава се разсърдих. Това ми причини болка. Цялото неразбирателство, което свързва света и разделя хората, се строполи върху мен — чакаше да го разнищя, да го обясня, а аз не можех. Не знам думите, граматиката, синтаксиса. И…

Нещо се промени в азиатското й лице. Маркус се опита да улови какво точно.

— И?

— Вавилон-17.

— Езикът?

— Да. Знаеш ли какво наричам мое „озарение“?

— Това, че внезапно започваш да разбираш някой непознат език?

— Да. Генерал Форестър ми каза, че в ръцете си съм държала не монолог, а диалог. Това бе ново за мен, но съвпадаше с някои мои предположения. Разбрах, че мога да определя къде свършва едната реплика и започва другата. След това…

— Просто разбра?

— Да. Обаче в този език има нещо, което ме плаши много повече от генерал Форестър.

Лицето на Т’мварба се източи от учудване.

— В самият език?

Тя кимна.

— И какво е то?

Бузата й отново трепна.

— Мисля, че зная къде ще бъде следващият „нещастен случай“.

— Какво?

— Поредната диверсия, която планират завоевателите — ако това разбира се са те, в което аз лично не съм сигурна. Но този език сам по себе си е доста… странен.

— Как така?

— Малък. Плътен. Сбит. Но това сигурно нищо не ти говори?

— Компактен? Мислех, че това е хубаво качество за разговорен език?

— Да — съгласи се тя и дълбоко въздъхна. — Моки, страхувам се!

— Защо?

— Защото възнамерявам да направя нещо, а не знам дали ще се справя.

— Ако е нещо сериозно, може и да си развълнувана. Кажи ми какво ще правиш?

— Реших го още в бара, но исках първо да се посъветвам с някой.

— Казвай.

— Възнамерявам да разреша проблема с Вавилон-17 сама.

Т’мварба наклони главата си надясно.

— Ще установя кой говори на този език, откъде говори и точно какво казва — допълни Ридра.

Главата на доктора се наклони наляво.

— Защо? — продължи тя. — Повечето учебници уверяват, че езикът е средство за изразяване на мислите. Но е и самата мисъл, Моки! Мисълта под формата на информация — тази форма представлява езика. А формата на Вавилон-17 е… поразителна!

— Какво му е поразителното?

— Когато изучаваш чужд език, Моки, ти разбираш как другият народ гледа на света, на Вселената… А когато се вгледам в този език, виждам… прекалено много.

— Звучи доста поетично.

Тя се засмя.

— Винаги се стремиш да ме свалиш от облаците, където витая.

— Но не го правя често. Добрите поети почти винаги са реалисти и ненавиждат мистицизма.

— Само поезията, която отразява реалността, може да бъде поетична — каза Ридра.

— Добре. Обаче не мога да разбера как смяташ да решиш проблема с Вавилон-17?

— Наистина ли държиш да знаеш? — тя докосна коляното му. — Ще взема ракета, ще набера екипаж и ще се отправя към мястото на следващата диверсия.

— Да, ти имаш диплом за капитан на междузвезден кораб. Можеш ли да си позволиш подобна експедиция?

— Правителството ще я субсидира.

— Отлично. Защо искаш да заминеш?

— Зная половин дузина езици на завоевателите, но Вавилон-17 не спада към тях. Не е и от езиците на Съюза. Искам да намеря този или това, който говори на този език и мисли по такъв начин. Как мислиш, Моки, дали ще успея?

— Още малко кафе? — Той се протегна настрани и й изпрати каната. — Хубав въпрос ми зададе. Има над какво да се помисли. Ти не си най-уравновесения човек в света. Ръководенето на екипаж на междузвезден кораб изисква особени психологични качества — тях ги притежаваш. Дипломата ти — доколкото си спомням — е резултат на твоя… хм… странен брак преди няколко години. Но тогава си командвала автоматичен екипаж. Сега транспортници ли ще бъдат?

Тя кимна.

— Цялата ми работа е свързана с митничари. Пък и ти — повече или по-малко — също си такава.

— Родителите ми бяха транспортници. Аз също — до Депресиите.

— И това е вярно. Да допуснем, че ти кажа: „Да, ще се справиш“?

— Ще ти благодаря и утре ще излетя.

— А ако ти кажа, че ми трябва една седмица, за да анализирам твоите психоиндекси, а през това време се налага да живееш тук, никъде да не излизаш, нищо да не пишеш и да не се вълнуваш?

— Ще ти благодаря… и утре ще излетя.

Той се намръщи.

— Тогава защо ме безпокоиш?

— Ами… — тя повдигна рамене, — защото утре ще съм дяволски заета и няма да ми остане време да ти кажа „довиждане“.

— О-о — напрежението на лицето му се смени с усмивка.

Маркус си спомни за скореца.

Ридра — слабичка, тринадесетгодишна, болнава — се промуши през тройната врата на работната оранжерия заедно с новата си находка, наречена „смях“. Току-що бе открила, че може да го прави. А той беше горд, че този полутруп, който му дадоха преди шест месеца, отново се превърна в момиче — късо подстригано, с добри и лоши настроения, раздразнително и (вече) смеещо се. Тя се грижеше за две морски свинчета, които нарече Ламп и Лампка. Вятърът от климатичната инсталация мърдаше храстите, разположени до стъклената стена. Слънцето весело светеше през прозрачния покрив.

Тя попита:

— Какво е това, Моки?

Обут в белите си шорти, тук-там пожълтели от слънцето, той бавно и с усмивка й каза:

— Това е говорещ скорец. Той ще ти говори. Кажи „Здравей“!

В черното око светеше малко слънчице — колкото главичката на карфица. Перата трепнаха, от острия клюн се показа тънък език. Ридра наклони глава точно както го правят птиците и прошепна:

— Здравей!

Доктор Т’мварба две седмици обучава птицата с помощта на прясно изкопани червеи, за да изненада момичето. Скорецът също наклони глава и монотонно произнесе:

— Здравей, Ридра, какъв прекрасен ден, аз съм щастлива.

Ридра закрещя.

Съвсем неочаквано.

В първият момент Маркус реши, че момичето се смее. Но лицето й се изкриви, размаха ръце из въздуха, задъха се, падна. Започна да се задушава. Т’мварба изтича да я подхване, а птицата, без да обръща внимание на истеричните писъци, продължаваше да повтаря:

— Какъв прекрасен ден, аз съм щастлива.

И по-рано беше наблюдавал припадъците й, но този го порази. Когато успя да поговори с Ридра за случилото се, тя едва прошепна през побелелите си устни.

— Птицата ме изплаши.

Три дни по-късно проклетото животинче се отскубна и са заплете в антенната мрежа, която с Ридра бяха монтирали за любителската й радиостанция — тя обичаше да слуша хиперстатическите предавания на транспортните кораби, разхвърляни из Галактиката. Крилото и крачето попаднаха в сърцевината на мрежата, птицата започна да се удря в горещата линия така, че искрите се виждаха дори и в блясъка на слънцето.

— Трябва да я махнем оттам — извика Ридра. Показваше с дясната си ръка нагоре, но когато погледна натам, дори под бронзовия тен лицето й пребледня.

— Ще се погрижа, мила — каза Маркус. — Забрави за нея.

— Ако продължава да докосва линията, ще умре.

Той започна да се качва по стълбите, но когато стигна горе, видя, че Ридра вече се бе прехвърлила върху дървото, засенчващо ъгъла на къщата. След петнадесет секунди протягаше ръка към скореца. Маркус знаеше, че момичето ужасно се страхува от горещата линия, но се бе преборила със себе си и успа да хване птицата. Минута по-късно беше слязла и притискаше към гърдите си опърлените пера. Лицето й сякаш бе намазано с вар.

— Махни я, Моки — едва чуто каза Ридра. Устните й трепереха. — Махни я, преди да е проговорила.

И ето сега, тринадесет години по-късно, след разговора с един генерал, тя каза, че се страхува. Т’мварба знаеше, че тя понякога се плаши, но също така знаеше, че е способна храбро да гледа в лицето своите страхове.

— Довиждане, Ридра — каза Маркус. — Радвам се, че ме събуди. Ако не беше дошла, щях да се побъркам от безпокойство.

— Благодаря ти, Моки — отвърна тя. — Макар че все още се страхувам.