Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Babel-17, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 13 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ВАВИЛОН 17. 1996. Изд. Камея, София. Биб. Биб. Кристална библиотека Фантастика, No.7. Роман. Превод: [от англ.] Иван МАДАНСКИ [Babel 17, by Samuel DELANY]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 272. Цена: 135.00 лв. ISBN: 954-8340-14-3 (грешен); ISBN: 954-8340-09-7 (поправен).

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

IV

Ридра стана от хамака. Вече няколко часа се чувстваше по-добре, но продължаваше да лежи и да мисли. Наклонената пътека се приближи до краката й.

Изкачи се до коридора. Стената зад нея се затвори. Насреща й се понесе въздушен поток. Полупрозрачните панталони докосваха босите й стъпала. Изрязаната рокля свободно падаше на раменете й.

Добре си почина по време на нощният период на „Тейрик“. В бойни условия времето за сън беше строго регламентирано, но при придвижването из пространството имаше часове, когато целият екипаж спеше.

Вместо да се насочи към общата зала, Ридра зави по непознат тунел, спускащ се надолу. От пода струеше бяла светлина, която след петнадесет метра се смени с кехлибарена, а след това стана оранжева. Спря и погледна напред — там оранжевата светлина се сменяше от червена, която по-нататък преминаваше в светлосиня.

Стените се размърдаха, таванът се издигна нагоре и изчезна от погледа. Пред очите на Ридра играеха ярки въздушни цветни петна. Тя се обърна и се опита да се ориентира в приличащата на дъга мъгла. Забеляза човешки силует.

— Бътчър?

Той тръгна към нея. Струваше й се, че колкото повече се приближава, толкова по-осезаемо се променят чертите на лицето му. Бътчър спря и кимна.

— Почувствах се по-добре и реших да се разходя — обясни Ридра. — Къде съм попаднала?

— Това помещение е за Разединените.

— Трябваше да се досетя — те тръгнаха заедно. — Вие също ли се разхождате?

Мъжът поклати тежката си глава.

— Близо до „Тейрик“ минава чужд кораб. Джебъл иска мнението на Разединените.

— Съюзник или Завоевател?

Бътчър повдигна рамене.

— Знаем само, че е нехуманоиден.

От началото на междузвездните полети бяха изследвани седем галактики и бяха открити девет разумни раси. Три от тях поддържаха Съюза, четири бяха на страната на Завоевателите, а с останалите две така и не бе установен контакт.

Бяха навлезли дълбоко в Сектора на Разединените. Всичко наоколо беше някак… нематериално. От стените струеше синкава мъгла, непрекъснато променяща формата си. Ехото разнасяше всевъзможни звуци, породени от обмяната на енергия между Лишените от Тела. Тук-там присветваше и пред очите на Ридра, сякаш за да я дразнят, изникваха образи на смътно познати призраци, появяваха се и веднага изчезваха.

— Колко далеч ще навлезем? — попита тя.

Беше готова да го следва навсякъде. Все пак й се мярна мисълта: „Щом не знае думата «аз», как ще разбере думата «ние»?“

Бътчър отвърна кратко:

— Скоро.

Обърна се към нея, впи тъмните си очи в нейните и зададе абсолютно нелогичен въпрос:

— Защо?

Тонът му беше много различен от този, с който Ридра бе свикнала, и изобщо не съответстваше на обстановката. Тя прехвърли в паметта си разговорите им, опитвайки се да си спомни какво нередно е направила или казала.

Той повтори:

— Защо?

— За какво питаш, Бътчър?

— Защо спасение на Джебъл от Корд?

Въпросът съдържаше само любопитство.

— Защото Джебъл ми е симпатичен, освен това ми е нужен, за да ме закара до щаб-квартирата. Освен това ми беше приятно, че аз… — тя млъкна за миг. — Знаете ли какво е това „аз“?

Той поклати глава.

— Откъде сте, Бътчър? На коя планета сте роден?

Екскаторжникът вдигна рамене.

— Главата — каза той след малко. — Казаха, нещо не е наред с главата.

— Кои?

— Лекарите.

Между тях премина синкава мъгла.

— Лекарите на Титан?

Бътчър кимна.

— Тогава защо са ви изпратили в каторгата, а не в болница?

— Мозъкът не е болен. Ето тази ръка — той вдигна дясната — уби четирима за три дни. А тази — той вдигна лявата — уби седем и разруши четири сгради с взрив. Кракът — той се потупа по левия крак — счупи главата на пазача на банката. Там има много пари, прекалено много. Не може всичко да се изнесе. Може да се изнесе само четиридесет хиляди кредита. Малко.

— Ограбили сте банка за четиридесет хиляди кредита?!

— Три дни, единадесет човека, четири сгради — всичко за четиридесет хиляди. Но Титан… — лицето му потрепери. — Там не беше весело.

— Да, чувала съм. Колко време не успяваха да ви хванат?

— Шест месеца.

Ридра подсвирна.

— Свалям ви шапка! Да издържите толкова дълго след грабеж… А имате достатъчно знания, за да направите сложно цезарово сечение и да извадите плода жив! В тази глава има нещо…

— Лекарите казват — мозъкът не е глупав.

— Чуйте ме. Сега разговаряме… И занапред ще водим дълги и обстойни разговори… Но трябва първо да ви науча… — тя се запъна. — Най-напред трябва да ви науча на нещо.

— Какво?

— Относно „аз“ и „ти“. Чувате тези думи стотици пъти на ден. Никога ли не сте се замисляли какво означават?

— Защо? Почти всичко и без тях е ясно.

— Тогава нека да говорим на езика, с който сте израснали.

— Не.

— Но защо? Искам само да разбера дали ми е познат.

— Лекарите казаха, че нещо не е наред с мозъка.

— Добре. Какво му е?

— Афазия[1], алексия[2], амнезия[3].

— Да-а, това усложнява работата — тя се намръщи. — Кога се случи? Преди или след като ограбихте банката?

— Преди това.

Ридра се опита да подреди току-що получената информация.

— Случило ви се е нещо. Загубили сте паметта си и способността да говорите и пишете. След това първото нещо, което сте направили, е било да ограбите банката… Коя по-точно?

— На Реа IV.

— Е, не е голяма, но все пак… Останали сте на свобода шест месеца. Имате ли някаква идея за това кой сте бил преди да изгубите паметта си?

Бътчър отново вдигна рамене.

— Сигурно са проверили дали не работите под хипноза за някого. Не си ли спомняте какъв език сте говорили по-рано? Речевите ви образци би трябвало да се основават на предишния ви език. Или да разберете за „аз“ и „ти“, когато чуете новите думи.

— Защо тези думи трябва да означават нещо?

— Зададохте въпрос, на който не мога да отговоря, защото не разбирате значението на тези думи!

— Не — в гласа му звучеше недоволство. — Не. Отговор има. Думите на отговора трябва да са прости. Това е всичко.

— Бътчър, съществуват някои понятия, които се обозначават с думи. Ако вие не знаете думата, не можете да разберете понятието. А ако вие не разбирате, няма и отговор.

— Споменахте два пъти „вие“, нали? Но няма нищо неясно. Следователно „вие“ няма значение.

Тя въздъхна.

— Този път е така, защото използвах думата по инерция, без да се опирам на реалния й смисъл — просто като речеви оборот. Зададох ви въпрос, на който не успяхте да отговорите.

Бътчър се намръщи.

— Разбирате ли, вие бихте могли да уловите смисъла на тези думи, ако се замислите над това, което говоря. Най-добрият начин да се изучи един език е като го слушаш. Затова слушайте. Когато вие — тя го посочи — казвате на мен — тя посочи себе си: — „Знаем, че корабът трябва да се унищожи — и той е унищожен. Сега трябва да се спуснем по Езика на Дракона и «Тейрик» тръгва по Езика на Дракона“, вие два пъти се ударихте с юмрук — тя докосна лявата му ръка — по гърдите си — и насочи юмрука си към гръдния му кош. — Юмрукът се опитваше да каже нещо… Ако можехте да използвате думата „аз“, не би се наложило да се удряте по гърдите. Искахте да кажете следното: „Вие знаехте точно кои кораби да ударим и аз ги унищожих. Сега искате да се спуснем по Езика на Дракона и аз ще насоча «Тейрик» натам.“

Бътчър отново се намръщи.

— Да, юмрукът казва нещо.

— Не сте ли забелязвали, че понякога се опитвате да кажете нещо, а ви липсват думи, с които да изразите идеята си? В началото е била думата. Щом нещо не е наречено, то не съществува. Обаче мозъкът ви иска то да съществува, иначе нямаше да се удряте по гърдите или по дланта. Умът ви иска тази дума. Позволете ми да ви науча.

Той се смръщи още по-силно.

Мъглата между тях се разсея. Сред трепкащите звезди се движеше нещо прозрачно. Ридра и Бътчър се приближиха до устройството, което трансформираше получавания сигнал в зрителен образ.

— Ето — каза мъжът. — Чужд кораб.

— Той е от Кайбирия IV. Поддържат Съюза.

Бътчър остана доста учуден от факта, че Ридра позна кораба от пръв поглед.

— Много странен звездолет.

— Интересно изглежда, нали? — Ридра го погледна.

— Джебъл не знае откъде е — каза Бътчър.

— Не съм ги виждала от дете. Превозвахме делегати от Кайбирия до Съдът на Външните Светове. Майка ми беше преводачка там — тя се подпря на перилата и погледна към кораба. — Не мога да си представя, че едно толкова неугледно съоръжение може да лети из космоса и хиперстатиса.

— На Кайбирия има ли думата „аз“?

— О, да, дори имат три форми за тази дума — аз съм под температура шест градуса, аз съм между шест и деветдесет и три градуса, аз съм над деветдесет и три градуса.

Бътчър изглеждаше потресен.

— Това е свързано с възпроизводителните им функции — обясни Ридра. — При температура под шест градуса са стерилни. Могат да се съвъкупяват при температура между шест и деветдесет и три градуса, а над тази температура могат да зачеват.

Кайбирийският звездолет едва забележимо се местеше по екрана.

— Може би ще ви стане по-ясно, ако ви кажа следното: известни са девет разумни раси. Всички са разпространени толкова, колкото и ние. Всички са технически развити и имат сложна икономика. Седем от тях са въвлечени във война и въпреки това рядко се срещаме. Толкова рядко, че и опитен капитан като Джебъл не може да ги познае, когато ги види. Искате ли да ви кажа защо е така?

— Защо?

— Поради несъвместимостта на комуникационните средства. Да вземем за пример кайбирийците. Имат достатъчно знания, за да накарат яйцевидните си кораби да сноват между звездите. Те нямат думи за „дом“, „жилище“ и „домашно огнище“. Например изречението: „Трябва да защитаваме своите семейства и домове.“ Помня, че когато подготвяхме договора с тях в Съда на Външните Светове ни потрябваха четиридесет и пет минути, за да кажем тази фраза на кайбирийски език. Цялата им култура е изградена на температурните промени. Цяло щастие е, че знаеха какво е това семейство — освен хората те са единствените, които създават семейства. Но що се касае до думата „дом“… Преводачите ни се спряха на следното описание: „… Помещение, което създава температурна разлика с околната среда с такова количество градуси, което прави възможно организма да съществува при деветдесет и осем цяло и шест десети градуса по стоградусовата скала; същото помещение е способно да понижи температурата през горещия сезон и да я повиши през студения; това е помещение, където има условия да се запази органичната храна, а също да се загрее тя до температурата на кипяща вода, за да се приведе вкуса в съответствие с желанията и потребностите на обитателите на помещението, които поради милионите смени на горещи и студени сезони са се приспособили към резките промени на температурата…“ и така нататък. В крайна сметка успяхме да им създадем някаква представа за това какво е „дом“ и защо трябва да се защитава. Когато им обяснихме принципното устройство на климатичните инсталации и централното отопление, нещата потръгнаха. Спомням си още един случай… В Съда на Външните Светове имаше огромна централа за преработване на слънчева енергия. Възможно е един кайбириец да мине през централата и след това да я опише на друг, който никога не я е виждал толкова точно, че вторият да създаде нейно точно копие, като спази дори и цвета на стените. Точно това се случи, защото решиха, че сме изобретили нещо ценно и искаха да го изпробват сами. В това описание бяха указани всички детайли с най-точните им размери. И всичко бе описано с девет думи! Девет малки думи…

— Не — поклати глава Бътчър. — Устройството за консервиране на слънчева енергия е прекалено сложно. Тези ръце неотдавна разглобяваха едно. Много голямо. Не…

— Да, Бътчър, девет думи. За описание на английски биха отишли няколко тома, плюс чертежи и схеми. А те използваха само девет думи!

— Невъзможно.

— И въпреки това е така — тя посочи кайбирийския кораб. — Той лети.

Следеше как усилено работеше мисълта му. След малко допълни:

— Правилните думи, Бътчър. Те спестяват време и облекчават работата.

След малко той попита:

— Какво е това „аз“?

Ридра се усмихна.

— Преди всичко — това е нещо много важно. Много по-важно от всичко друго. Докато „аз“ е живо, мозъкът работи. Защото той е част от него. Книгата е, корабът е, Джебъл е, Вселената е, но аз съм.

Бътчър кимна.

— Да. Но аз съм какво?

На екрана, закривайки звездите и кайбирийския кораб, се появи друг звездолет.

— На този въпрос можете да отговорите само вие.

— Сигурно „вие“ също е много важно — промърмори Бътчър. — Мозъкът отбелязва, че вие — съм.

— Прекрасно! Но се казва „вие сте“.

Неочаквано той докосна бузата й. Шпората на юмрука му закачи долната й устна.

— Вие и аз — каза Бътчър и се загледа в лицето й. — Тук няма други. Само вие и аз. Но кой кой е?

— Вече имате идеята — кимна тя. Бузата й се потърка в пръстите му. Гърдите му бяха хладни, а ръцете — топли. Ридра го хвана за китката. — Понякога ме плашите.

— Аз и мене. Само морфологична[4] разлика, нали? Мозъкът разбира какво е било преди. Защо ме плашите понякога?

— Плаша се. Морфологична корекция… Плашите ме, защото ограбвате банки и вкарвате ножове в хорските очи!

— Защо се страхувате от аз?… Корекция, от мен?

— Защото това е нещо, което не съм правила, не искам и няма да правя. А вие ми харесвате, харесват ми вашите ръце върху моите бузи. Затова ако изведнъж решите да забиете нож в окото ми…

— О, никога не вкарвайте нож в окото ми! — горещо каза Бътчър. — Аз не трябва да се страхувам!

— Бихте могли да измените мозъка си.

— Вие не искате — той се вгледа в Ридра. — Всъщност аз не мисля, че вие искате да ме убиете. Вие знаете това. Аз знам това. То е нещо друго. Защо аз не ви казвам друго, което да ме плаши? Може би виждате нещо, което искате да разберете? Мозъкът не е глупав — ръката му обхвана шията й, в очите му се четеше загриженост. Ридра вече беше виждала това изражение в биолабораторията, когато той се обърна от мъртвият зародиш.

— Веднъж… — бавно каза тя. — Това беше птица…

— Птиците плашат мен?

— Не. Но тази ме изплаши. Бях дете. Спомняте ли си вашето детство? Повечето хора стават това, което са, благодарение на втълпените им от детинство навици.

— И при мен също?

— Да, аз също. Моят лекар беше приготвил птицата за подарък — на мен. Беше говорещ скорец, умееше да говори. Обаче не разбираше това, което казва, просто повтаряше като записана лента. А аз не знаех, че не разбира… Много пъти съм узнавала какво искат да кажат хората, още преди да са си отворили устата. По-рано не разбирах как става, но тук, на „Тейрик“ разбрах, че това е нещо като телепатия. Та птичката са я обучавали да говори, като са я хранили с дъждовни червеи. Знаете ли колко дълги могат да бъдат червеите?

— Толкова? — Бътчър разтвори пръсти и показа една педя.

— Да, дори и по-големи. А самият скорец е доста дребен. С други думи, червеят може да е дори по-голям от птицата. Бяха я научили да казва: „привет, Ридра, какъв хубав ден, колко съм щастлива.“ Обаче за нейния мозък тези думи означаваха само една комбинация от зрителни и вкусови усещания, които могат да бъдат преведени горе-долу така: „Приближава се още един дъждовен червей.“ И затова когато влязох при птицата и я поздравих, тя отвърна: „Привет, Ридра, какъв хубав ден, колко съм щастлива“ и не можех да разбера, че лъже. Приближаваше се още един дъждовен червей, можех да го видя и да го помириша, и той беше с моя ръст. Предполагаше се, че ще го изям… Изпаднах в истерия. Никога не съм споделяла това с лекаря, защото досега не можех точно да опиша какво се случи. Но дори и сега, като се сетя, изпитвам отвращение.

Бътчър кимна и заговори.

— Напускайки Реа с парите, вие в крайна сметка се оказвате в пещера, в ледения ад на Дис. Нападат ви четириметрови червеи. Те пробиваха скалата с киселинна слуз, която покрива кожата им. Вие се изгаряхте, но ги убивахте. Вие направихте електрическа мрежа от малък акумулатор. Вие ги убивахте, вие вече не се страхувахте. Единствената причина, поради която вие не ги ядете е тази, че киселината прави месото им отровно. И вие нищо не ядете три дни.

— Аз? ? Тоест… вие?

— Вие не се страхувате от неща, от които се страхува аз. Аз не се страхувам от неща, от които се страхувате вие. Това е добре, нали?

— Да.

Той отново приближи лицето си до нейното. След това се отдръпна, очаквайки отговорът й.

— От какво се страхувате? — попита тя.

Той смутено поклати глава.

— Детето. Детето, което умря. Мозъкът се бои, страхува се за вас, че вие ще бъдете сам.

— Страхува се, че ще бъдете самотен?

Той кимна.

— Самотата — това е лошо! Мозъкът знае това. Вие бяхте самотни на Реа, дори с всичките пари. На Дис вие бяхте още по-самотни. И на Титан, въпреки другите каторжници — вие винаги бяхте самотни. Никой не ви разбираше, когато говорехте. И вие не ги разбирахте. Може би защото те през цялото време казваха „аз“ и „ти“, а вие чак сега започнахте да разбирате важността на тези думи.

— Искахте да спасите детето и да го възпитате така, че да говори вашия език? Или поне този английски, който вие говорите?

— Тогава и двамата няма да сме самотни.

— Разбирам.

— То умря — каза Бътчър. После се усмихна и продължи: — Но сега вие не сте толкова самотни. Аз научих вас да разбирате другите. Вие не сте глупави и обучението върви бързо. — Той положи ръце на раменете й. — Аз ви харесвам. Дори когато аз за първи път се появих на „Тейрик“, имаше нещо в мен, което се хареса на вас. Аз видях, че вие вършите неща, които по мое мнение не са добри, но аз ви харесвах. Аз ви казах как да разрушите защитната мрежа на Завоевателите, и вие я разрушихте за мен. Аз ви казах, че искам да се спусна по Езика на Дракона, и вие организирахте полета натам. Вие правите всичко, което аз поискам. Много е важно аз да знам това.

— Благодаря, Бътчър!

— Ако вие някога ограбите друга банка, вие ще дадете на мен всички пари.

Ридра се засмя.

— Благодаря. Никой досега не мие предлагал подобно нещо. Но се надявам, че няма да ограбвате…

— Вие ще убиете всеки, който се опита да навреди на мен, ще го убиете по много по-ужасен начин, отколкото сте убивали досега!

— Но вие не трябва…

— Вие ще убиете всички на „Тейрик“, ако се опитат да ни разделят и да ни оставят самотни!

— О, Бътчър — тя се обърна и притисна юмрук към устните си. — Аз съм лош учител! Не разбрах веднага…

Сподавен, удивен глас:

— Аз не ви разбирам, аз мисля…

Ридра отново се обърна към него.

— Но това съм аз, Бътчър! Аз не ви разбрах! Моля ви, повярвайте ми! Трябва още малко да се поучите…

— Вие вярвате на мен — кратко отвърна той.

— Тогава слушайте! Срещнахме се насред пътя. Още не съм ви научила докрай за „ти“ и „аз“. Създадохме си собствен език и говорим на него.

— Но…

— Чуйте ме! Всеки път през последните десет минути, когато казвахте „вие“, трябваше да казвате „аз“. Всеки път, когато казвахте „аз“, трябваше да употребите „вие“.

Той сведе очи, после пак я погледна, без да отговори.

— Когато говоря за себе си „аз“, вие трябва да казвате „вие“. Също и обратно. Разбирате ли?

— Значи това са различни думи за едно и също нещо? Те неразличими ли са?

— Не, само… Впрочем, да. Те означават един и същ тип отношения. Донякъде са еднакви.

— Тогава вие и аз сме едно и също.

Тя кимна. Не искаше да рискува да обърка всичко.

— Аз подозирах това. Но вие — той посочи Ридра — научихте мен — и докосна гърдите си.

— И затова не бива повече да убивате хора. Или поне дяволски добре да премислите, преди да го направите. Когато говорите с Джебъл, аз и вие съществуваме. Когато гледате кораба на екрана, аз и вие си оставаме тук.

— Мозъкът трябва да обмисли думите.

— Трябва да мислите за това не само с мозъка. То е нещо повече.

— Щом трябва, значи ще го направя — той отново докосна лицето й. — Защото вие научихте мен. Защото не бива да се страхувате от нищо, когато сте с мен. Аз току-що се научих и може би ще допускам грешки. Но аз разбрах, че да убивам хора, без преди това да помисля много пъти, ще бъде грешка. Така ли е? Сега правилно ли употребявам думите?

Ридра само кимна.

— Аз няма да правя грешки с вас. Би било твърде ужасно. Аз ще правя възможно най-малко грешки. А някога ще се науча окончателно — той се усмихна. — Ще се надяваме, че никой няма да прави грешки с мен. Ще бъде жалко, ако го правят, защото сигурно и аз ще правя грешки с тях и при това няма много да мисля.

— За днес стига! — Ридра взе ръката му в своите длани. — Радвам се, че вие и аз сме заедно, Бътчър!

Той обхвана талията й и тя се притисна о рамото му.

— Благодаря — прошепна мъжът. — Аз съм ви задължен. Благодаря.

— Топъл сте — каза тя, завряна в неговото рамо. — Нека постоим още малко.

Той замря. Ридра го погледна и изтръпна.

Бътчър обхвана лицето й с огромните си длани и си наклони главата, докато челото му не докосна косата й.

— Бътчър, аз ви казах, че мога да разбера за какво мислят хората! Чувствам нещо лошо! Казвате да не се боя от вас, но ме плашите!

Той се загледа в лицето й. В очите му се появиха сълзи.

— Нещо у вас ме плаши! Кажете ми какво е то?

— Не мога — изхриптя той. — Не мога да ви кажа.

Единственото, което Ридра разбра веднага беше това, че с новото си съзнание той може да постигне много. Видя душевната му борба, самата тя също се бореше.

— Може би ще успея да ви помогна? Има начин да проникна в мозъка и да намеря…

Той я отблъсна.

— Не трябва! Не бива да правите това! Моля ви!

— Бътчър, аз… няма… — беше смутена и това й причиняваше болка. — Няма, Бътчър! — заекваше като смутен, влюбен юноша.

— Аз… — дишаше тежко, но постепенно се успокояваше. — Аз бях сам и дълго, много дълго не бях „аз“. Трябва още известно време да бъда сам.

— Да… Разбирам — в ума й се формира смътно подозрение, което премина в увереност, когато той отстъпи. — Бътчър? Четете ли мислите ми?

Той изглеждаше доста учуден.

— Не. Дори не разбирам как четете моите.

— Добре… Помислих, че сте прочели някои мои мисли и сте се изплашили.

Мъжът поклати глава.

— Много добре. По дяволите, не желая някой да ми рови в главата.

— Сега ще ви кажа — Бътчър отново се приближи до нея. — Аз и вие сме едно и също, но аз и вие сме много различни. Видял съм много неща, които вие не познавате. Вие ме направихте не сам. В мозъка ми има много за болката, за борбата и даже, когато бях на Титан, за победата. Ако сте в опасност, в истинска опасност, и някой се опитва да направи грешка с вас, погледнете в мозъка ми. Четете мислите му, ако е необходимо. Само ще ви помоля да почакате, докато не направите още нещо.

— Ща почакам, Бътчър.

Той протегна ръка.

— Елате.

Тя пое подадената ръка.

— Няма смисъл да анализираме теченията на статиса, ако корабът е приятел на Съюза. Ще останем още малко заедно.

Ридра тръгна с него, опряна на рамото му.

— Приятел или враг? — попита тя, когато минаваха през здрача, натежал от привидения. — Цялото това Нахлуване понякога ми се струва съвсем безсмислено. Тук, на „Тейрик“, избягвате подобни въпроси. Завиждам ви.

— Отивате в щаб-квартирата на Администрацията заради Нахлуването, нали?

— Да. Но не бива да се учудвате, ако се върна. Има още една причина, заради която искам да разбера същността на нещата. Завоевателите убиха родителите ми, а втората Депресия едва не погуби и мен. Първата жена на моите навигатори също е била убита от Завоевателите. Рон все още мисли за правотата на Военния двор. Никой не обича Нахлуването, но то продължава. Толкова е… грандиозно, че никога не съм мислила сериозно да го обхвана само с една мисъл. Странно е да гледаш как цялото човечество се е впуснало в тази страшна, разрушителна схватка. Може би не си струва да отивам в Щаба… Може би трябва да помоля Джебъл да обърне и да се върнем в най-пустите части на Заслона.

— Завоевателите са причинили страдания на много хора: на вас, на мен… Да, на мен също.

— Как?

— Споменах за болката в мозъка. Това е от тях.

— Не може да бъде!

Бътчър повдигна рамене.

— Първото, което си спомних, е бягството от Нови Ню Йорк.

— Това е огромно пристанище в граничната мъглявина Рак.

— Точно така.

— Завоевателите са ви пленили?

— Да — кимна той. — И направиха нещо. Може би някакъв експеримент, кой знае? Но това не е важно. Не мога да си спомня. Когато избягах, аз избягах с нищо — без памет, без глас, без думи, без име.

— Възможно е да сте били офицер или друга важна персона, преди да ви хванат…

Той се наведе и притисна бузата си до нейните устни, за да я накара да замълчи. Изправи се и тъжно се усмихна.

— Има неща, за които мозъкът не знае, но се досеща. Винаги съм бил крадец и убиец. И аз не бях аз. Завоевателите веднъж ме хванаха. Аз избягах. По-късно Съюзът ме хвана на Титан. Аз избягах…

— Избягахте от Титан?

— Да. Сигурно щяха пак да ме хванат — винаги става така с престъпниците във Вселената. А може и следващия път да не успеят да ме заловят… Аз не бях аз, но сега имам причина да остана свободен. Не трябва да ме залавят отново. Има причина.

— Каква?

— Защото — нежно каза той — аз съм формата, а вие сте същността.

Бележки

[1] афазия — разстройство на речта, загуба на способност за говор

[2] алексия — загуба на способността за четене вследствие неразбирането на написаните думи или отделни букви

[3] амнезия — загуба на паметта

[4] морфология — наука, изучаваща формата и структурата на организмите