Самюъл Дилейни
Вавилон 17 (13)

I

Отвлечени мисли в синкава мъгла: наминатив, генетив, елятив, акусатив едно, акусатив две, облятив, партитив, платив, инструктив, абесив, адесив, инесив, есив, алатив, трансклатив, сомитатив. Шестнадесет падежа на съществителното във финландския език. Странно, някои езици имат само единствено и множествено число. В езиците на американските индианци дори няма число. Изключение прави само наречието на сиуксите, които имат множествено число за одушевени предмети. Синята стая е кръгла, топла и спокойна. На френски не можеш да кажеш „топъл“. Има само „горещ“ и „топличък“. Щом нямат думата, как могат да мислят за нещо подобно. А ако нямаш съответната форма, пак не можеш да кажеш нищо, дори да разполагаш с думата. Само като си помислиш, че испанците посочват рода на всеки предмет — куче, маса дърво. Унгарският изобщо няма родове — той, тя и то се обозначават с една и съща дума. Ти си мой приятел, но вие сте моят крал — такива различия е имало в английския от времето на Елизабет. В някои източни езици има множество оттенъци на местоименията: ти си мой приятел, ти си моят баща, ти си моят жрец, ти си моят повелител, ти си моят роб, когото мога да убия всеки момент, ако не се подчиняваш, а ти си моят император, с чиято политика изобщо не съм съгласен, ти пък си мой приятел, но ще ти разбия главата, ако повториш това още веднъж… И всичко това — различни нюанси на „ти“.

Как се казваш? — мислеше тя в кръглата топла синя стая.

Мисли без названия в синкавия полумрак: Урсула, Присцила, Барбара, Мери, Мона и Батика — Мечка, Старица, Мърморана, Горянка, Маймуна и Ягода. Име. Имена? Какво име има в мен? В кое име съм аз? В земята на дедите ми по бащина линия най-напред се е изговаряла фамилията: Вонг Ридра. А там, където е родена Моли, се носи името на майката. Думите — това са названия на вещите. По времето на Платон нещата са носили имена на идеи. Но как най-удачно да се изразят платоновските идеи? Думата е символ на цяла категория предмети, а името е символ на един единствен обект. Името е един сладък дъх, външност и връхна дреха, захвърлена на груб дървен стол. „Ей, жено, ела тук!“ А тя шепнеше, стиснала до болка медната дръжка: „Казвам се Ридра!“ Индивидуалното име — то те отличава от всичко заобикалящо. Необходимостта да се разграничат вещите от подобните им е предизвикала появата на имената. Аз съм се появила… не съм кръгла, топла стая. Аз съм нещо в тази стая, аз…

Миглите й бяха леко отпуснати. Отвори очи и видя оплелата я мрежа-паяжина. Опита се да завърти глава и да огледа стаята.

Не.

Тя не „оглежда стаята“.

Тя е нещо в друго нещо. Първото „нещо“ беше крехък звук, който се възприемаше от слуха и обонянието толкова добре, колкото и от зрението. Второто „нещо“ бяха три едва различни фонеми, които се сливаха в тризвучие. Първата фонема беше показател за размера на стаята — около шест метра в диаметър. Втората обозначаваше цвета и вероятния материал на стените — някакъв син метал. Третата беше склад на афикси^[1], разясняващи предназначението на стаята — едно граматическо сандъче, благодарение на което тя вместваше целият си жизнен опит в една единствена дума. Всички тези понятия се мярнаха на езика й и в мозъка й по-бързо, отколкото можеше да произнесе думата „маса“. Вавилон-17… И преди чувстваше нещо подобно в другите езици — разкритие, разширение, усилване и внезапен растеж. Но това… Сякаш леща бе фокусирала всичко, събирано за дълги години.

Тя седна отново. Функция?

За какво бе предназначена тази стая? Ридра бавно се надигна, нишките на мрежата се впиха в гърдите й. Приличаше на болница. Погледна към… не, не „паяжина“, а по-скоро троен гласен звук, всяка съставна част на който има свое особено значение и свои връзки. Истинското звучене се постига, когато и трите части достигнат най-ниския тон. Като приведе триадата в тази точка, тя разбра как да разплете паяжината. Ако не я беше нарекла с името от новия език, никога не би успяла. Преходът от догадки към знание беше станал, докато…

Къде е? Отвращение, възбуда, страх! Мислено се върна към английския. Да мислиш на Вавилон-17 е все едно да видиш вода на дъното на кладенец, като допреди малко си мислел, че пред теб местността е равна. Главата й се замая, прилоша й.

Въпреки това забеляза, че в стаята има още някой. До отсрещната стена в голям хамак висеше Брас — видя ноктите му през гъстата мрежа, в която бе оплетен. В два по-малки хамака сигурно се намираха момчета от взвода. Видя блестяща черна коса, главата се завъртя от неспокойния сън — Карлос. Не успя да разпознае третият. Любопитството я напусна, когато почувства нечия ръка да я докосва в областта на стомаха.

След което стената се стопи.

Ридра се стараеше да се ориентира — ако не в пространството и времето, то поне в своите възможности. Прекрати опитите си заедно с изчезването на стената. Чакаше.

Събитието стана в горната част на стената, вляво от Ридра. Стената заблестя, стана прозрачна, във въздуха се формира метална пътечка и се протегна към Ридра.

Трима.

Лицето на най-близкия сякаш беше изсечено от тъмен камък. Беше надянал скафандър с остаряла конструкция, който автоматично приема формата на тялото, но е направен от пореста пластмаса и прилича на тромави доспехи. Плащ от черен мъхест материал покриваше едното му рамо и ръката. Единствената намеса на козметохирургията беше бялата му коса и широките метални вежди. От мидата на дясното ухо висеше тлъста сребърна обичка с формата на пръстен. Държеше дясната си ръка върху кобура на вибропистолета и оглеждаше хамаците един по един.

Вторият излезе напред — фантастична плетеница на козметохирургията — малко от грифон, малко от маймуна, нещо от морско конче. Козина, пера и шипове покриваха тялото, взето сякаш от котка. Сви се до човека със сребристата коса, подпрян на пода с юмруци. Когато онзи вдигна ръка, за да приглади прическата си, чудовището погледна нагоре.

Ридра чакаше да заговорят. Една дума би унищожила неопределеността — Съюзът или Завоевателите. Мозъкът й беше готов да улови всякакъв език, на който биха проговорили, да определи мисловните им способности, логиката им, да оцени преимуществата си, ако има такива…

Вторият леко се отмести и тя успя да разгледа третият, застанал отзад. По-висок и още по-як от другите двама, той носеше само панталон. Плещите му бяха доста широки. В неговите юмруци и пети бяха втъкани шпори като на петел — обичай у представителите на транспортното „дъно“. Имаха същото значение като металния кастет^[2] и пиратския флаг преди векове. Главата беше гладко избръсната, на черната коса личеше на местата, където е била по-гъста. Около възлестия бицепс се виждаше лента розово месо, приличаща на кърваво натъртване или зараснал разрез. Тази лента вече се възприемаше като банална щампа, защото бе омръзнала на хората от подробните описания в някои романи отпреди пет-шест години. Тя представляваше клеймо на каторжник от пещерите на Титан^[3]. Нещо в този човек навеждаше на мисълта за неимоверна свирепост и Ридра отмести погледа си. Но очите й отново се обърнаха към него против волята й.

Първите двама се обърнаха към третия. Ридра очакваше думите, готова да ги улови, запомни и систематизира. Те отново я погледнаха, след което тръгнаха към отвора в стената, наклонената пътека започна да се прибира.

Ридра се надигна.

— Ей, чакайте! — извика тя след непознатите. — Къде сме?

Среброкосият подхвърли, без да се обръща:

— Джебъл Тейрик.

Стената угасна.

Ридра огледа мрежата-паяжина (която беше нещо съвсем друго на оня език). Дръпна една нишка, докосна друга. Напрежението отслабна, възлите се развързаха и тя скочи на пода. Вече изправена, успя да познае второто момче от взвода — Кайл, който работеше заедно с Лизи в секцията по ремонтите. Брас се размърда.

— Полежи спокойно още малко — тя започна да разплита мрежата.

— Какво каза онзи? — поинтересува се Брас. — Назова и’ето си или ’росто за’овяда да си лежи’?

Ридра вдигна рамене, продължавайки да се бори с плетеницата от нишки:

— „Тейрик“ на староирландски означава „планина“. Може би сме в планината на Джебъл?

Паяжината се разпадна и пилотът седна:

— Как ус’яхте? Вече десет ’инути се ’ъча.

— Друг път ще ти разкажа. Джебъл може да е име.

Брас погледна мрежата на пода, почеса се с нокът зад ухото и поклати глава.

— Поне разбрах, че не са Завоеватели — каза Ридра.

— Как?

— Не мисля, че са чували за староирландския. Земляните, мигрирали там, са излезли от Северна и Южна Америка, още преди да се образува Америказия и Пан-Африка да погълне Европа. Освен това, каторгата на Титан се намира в Слънчевата система.

— Да, да. А кой ли е бившият й питомец?

Тя погледна стената, където се скри пътеката. Опитите да се ориентира в положението й се струваха толкова безнадеждни, както ако се опитат да преминат през синия метал на стените.

— А какво стана та’, в Дворовете?

— Стартирахме без пилот. Според мен този, който е водил предаването на Вавилон-17, е изпратил заявление за старт от наше име.

— Съ’нява’ се да с’е стартирали ’ез ’илот. Кой е разговарял с ’о’ощника ’реди излитането? Ако не с’е и’али ’илот, не ’ихме се оказали тук. Щях’е да се ’ревърне’ в ’ътно ’етно върху най-’лизката звезда.

— Сигурно този, който счупи платките… — Ридра с усилие на волята се застави да се върне към спомените. — Вероятно диверсантът не е искал да ни убива. ТВ-55 можеше много лесно да ме разнесе на атоми — та аз седях точно до барона!

— Чудя се дали ш’ионинът на кора’а говори на Вавилон-17?

— И на мен ми е интересно — кимна Ридра.

Брас се огледа.

— Това ли с’е всички? Къде е останалия еки’аж?

— Сър, мадам?

Те се обърнаха.

В стената отново се бе появил отвор. Слабо момиченце със зелена лента, пристягаща кестенявата коса, държеше чиния.

— Стопанинът каза, че сте тук и ви донесох това — очите й бяха големи и тъмни, миглите трепереха като крила на птичка. Подаде им чинията.

Ридра забеляза нейната искреност и страхът от чужденците.

— Много сте добра.

Момичето леко се поклони и се усмихна.

— Не се страхувайте от нас. Не трябва.

Слабичките рамене се отпуснаха.

— Как се казва стопанинът ви?

— Джебъл.

Ридра се обърна и кимна на Брас.

— Значи се намираме в „Планината на Джебъл“? — тя пое чинията. — Как попаднахме тук?

— Той улови кораба ви до Нова-42 от Лебед^[4], точно след като статис-генераторите ви отказаха след скока.

— Не се учудва’, че ’ях’е в ’езсъзнание — твърде ’ързо с’е летели!

Ридра почувства тежест в стомаха.

— Летели сме към Нова. Може би наистина сме били без пилот?

Брас маха бялата салфетка от чинията.

— Ка’итане, ’илета!

Бяха изпечени и още топли.

— Чакай малко — прекъсна го Ридра и се обърна към момичето: — „Джебъл Тейрик“ е кораб и ние сме на борда му, така ли?

Момичето сложи ръце на гърба си и кимна:

— Това е много добър кораб.

— Сигурна съм, че не взимате пътници. Какъв е товарът ви?

Зададе неправилен въпрос. Отново страх — но не пред чужденците, а нещо официално и всепроникващо.

— Нищо не возим, мадам — след което рязко добави: — Не бива да разговарям повече с вас. Обърнете се към Джебъл.

И тя тръгна към отвора в стената.

— Брас — Ридра замислено погледна към пилота, — космическите пирати вече не съществуват, нали?

— ’о транс’ортните кора’и няма ’андити от седе’десет години.

— Тогава що за кораб е този?

— У’ийте ’е, не зная — полираните му вежди блестяха в синьо. Миглите му покриваха тъмните дискове на очите. — Из’ъкнали са „Ре’’о“ от Ле’ед-42? Вече зная защо се казва „’ланината на Дже’ъл“. Сигурно е гра’аден като дяволските ’ойни кора’и!

— Дори да е военен кораб, Джебъл изобщо не ми прилича на капитан от такъв ранг.

Ридра си взе едно бутче от чинията.

— Налага се да почакаме до разговора с Джебъл.

Някой се размърда в хамака.

— Надявам се поне момчетата да са живи и здрави. Защо не попитах момичето за другите от екипажа? — Тя се приближи до Карлос. — Как е самочувствието?

— Главата ми — оплака се младежът. — Като по време на махмурлук…

— Горе главата! Какво знаеш ти за махмурлука?

— Виното… на приема — промърмори Карлос. — Изпих твърде много… Ей, какво се е случило?

— Ще ти кажа, когато разбера — тя наклони хамака и ловко го освободи от мрежата. — Ставай!

Карлос стъпи на пода и махна косата си от челото.

— Къде са другите?

— Кайл е тук. В тази стая няма други от нашите.

Брас освобождаваше другия младеж, който вече седеше и си търкаше очите.

— Ей, малкия — извика го Карлос. — Наред ли си?

Кайл се протегна, прозя се и измърмори нещо нечленоразделно. Изведнъж зяпна и се втренчи нагоре.

Ридра вдигна очи. Наклонената пътека отново се показа от стената. Този път докосна пода.

Джебъл — среброкосия с кобура — стоеше на входа на люка.

— Всичко ли е наред с екипажа ми? — попита Ридра.

— Те са в друга стая. Ако искате да ги видите…

— Добре ли са?

— Да.

Тя разроши косата на Карлос и му каза:

— Ще се видим по-късно.

 

Общата зала имаше заоблени сводове и множество балкони. Стените й бяха сиви и напомняха скала. На тях висяха червени и зелени платна със зодиакалните знаци и фрагменти от битки. В първия момент Ридра остана с впечатлението, че звездите, които вижда, светят през прозрачния таван, но впоследствие разбра, че са само майсторска проекция на заобикалящото ги небе.

На дървените столове седяха и разговаряха множество мъже и жени. В дъното на залата се намираше стилаж, отрупан с разнообразни напитки и закуски. От отверстията се появяваха тенджери, каци, чинии. По-нататък се виждаше ниша, пред която облечени в престилки хора приготвяха обяда.

При влизането им всички се обърнаха. Най-близкоседящите ги приветстваха, като докосваха с палец челото си. Ридра се движеше зад Джебъл. Стигнаха до огромен диван, застлан с меки възглавници.

Човекът-грифон веднага изникна пред тях.

— Това тя ли е, господарю!

Тейрик се обърна към гостенката си. Жестоките черти на лицето му омекнаха.

— Това е моето развлечение, Капитан Вонг, моето забавление, моето освобождаване от товара на грижите, моят гръмоотвод на гнева. Тук успявам да съхраня чувството си за хумор, макар че всеки ще ви каже, че отдавна съм го изгубил. Ей, Клик, намести възглавниците!

Украсената с пера глава бързо кимна, черното птиче око мигна и Клик се зае с подреждането. Само след миг Ридра и Джебъл седнаха.

— Накъде сте се отправили, Джебъл?

— Стоим в Заслона Спецели — той махна пелерината от мускулестите си плещи. — Къде бяхте, преди да ви хване гравитацията на Новата?

— Стартирахме от Военните Дворове в Армстедж.

— Имали сте късмет. Дори и корабите-сенки не биха могли да ви измъкнат от Новата, ако не им издържат генераторите. Това пътуване щеше да се окаже последно за вас.

— Прав сте — Ридра почувства как стомаха й се свива при този спомен. — Споменахте за кораби-сенки.

— Да. Такива като „Джебъл Тейрик“

— Страхувам се, че това понятие ми е непознато.

Домакинът се разсмя. Звукът приличаше на клокочещ водопад.

— Надявам се да не се сблъсквате с тях втори път.

— Разкажете, слушам ви.

— Заслонът Спецели е непроницаем за радиовълните. На практика е невъзможно да засечете дори и огромен кораб като „Тейрик“. Той пълзи по съзвездието Рак като сянка.

— Но… Тази галактика е под контрола на Завоевателите — каза Ридра. Струваше й се, че започва да разбира.

— Заслонът е гранична зона в края на Рака. Ние патрулираме в този район и завладяваме корабите на Завоевателите на тяхна територия.

Ридра забеляза изписаната на лицето му нерешителност.

— Неофициално?

— А как иначе, Капитан Вонг? — той отново се засмя и дръпна сноп пера на раменете на Клик. Шутът въздъхна. — Дори и правителствените бойни кораби не могат да получават заповеди и инструкции в района на Заслона заради екранировката на радиовълните. Затова Администрацията на Съюза е снизходителна спрямо нас. Ние си вършим работата добре, а те гледат на другата страна. Не могат да ни дават заповеди, не могат да ни снабдяват с оръжие и продукти. Поради тази причина сме принудени да игнорираме търговските споразумения и конвенцията за пленниците. Капитаните на междузвездни кораби ни наричат разбойници — той внимателно следеше за реакцията й. — Ние сме достойни защитници на Съюза, Капитане, но освен това сме гладни — и се удари с юмрук по корема. — А ако не ни попадне кораб на Завоевателите… просто взимаме това, от което имаме нужда.

— Разбирам. Значи сме пленени?

Джебъл посочи стомаха си:

— Приличам ли ви на гладен човек?

— Приличате на добре охранен мъж — усмихна се Ридра.

— Да, месецът беше добър, в противен случай не бихме седели един срещу друг сега. Вие сте наши гости. В момента нямаме нужда от плячка.

— Значи ще ни помогнете да ремонтираме генераторите…

Джебъл вдигна ръка, призовавайки я да замълчи.

— Не сега — той се обърна към Клик. — Донеси книгите!

Шутът побягна и отвори някакъв шкаф.

— Движим се по острието на бръснача — продължи Джебъл. — Може би точно затова живеем хубаво. Дори сме цивилизовани, когато ни остава време за това. Името на кораба ви ме накара да приема предложението на Бътчър и да ви измъкна. Тук, в пограничните райони, рядко ни посещават бардове^[5].

Ридра вежливо се усмихна. Клик се върна с три томчета. Черни подвързии с посребрени метални ъгълчета.

— Втората ми е любима. Най-много ми харесва „Изгнаник в мъглата“. Казвате, че никога не сте чували за корабите-сенки, но все пак ви е познато чувството, когато „гъста нощ те притиска“ — това е ваш стих, нали? Третата ви книга не успях да разбера докрай, въпреки че в нея също има доста интересни моменти. Малко сме встрани от главните трасета, но… Снабдяваме се с книги най-вече от корабните библиотеки на Завоевателите. Е, понякога загиват и кораби на Съюза… Тук има надпис — той отвори книгата и прочете: — „На Джо за първия му полет. Тук ще прочетеш това, което не мога да изразя. С много любов — Лин.“ Трогателно, нали? С третата ви книга се снабдих едва преди месец. Ще я прочета още няколко пъти и пак ще поговорим. Радвам се, че обстоятелствата ни срещнаха — той затвори книгата и я остави на коленете си. — Отдавна ли излезе?

— Преди малко повече от една година.

— А има ли четвърта?

— Засега — не — поклати глава Ридра. — Написах няколко големи стихотворения, които моят издател да пусне в отделен сборник, но аз искам да изчакам, докато не се появи нещо наистина голяма, което да ги уравновеси.

— Разбирам — кимна Джебъл. — Но вашата сдържаност ни лишава от голямо удоволствие. Ще бъде чест за мен, ако ви подтикна да напишете нещо… След обяда обикновено слушаме музика и гледаме сценките, с които ни развеселява мъдрият Клик. Ако имате желание за да ги допълните с пролог или епилог, по ваш избор, ще намерите благоразположена аудитория — той й протегна силната си десница и Ридра я стисна.

— Благодаря ви, Джебъл.

— Аз ви благодаря. Тъй като проявихте добра воля, освобождавам екипажа ви. Членовете му са свободни да се движат по „Тейрик“ като моите хора. — Изведнъж изражението му се промени и тя пусна ръката му.

— Бътчър! — той кимна и Ридра се обърна.

Каторжникът, който стоеше зад него на пътеката в синята стая, бе застанал до дивана.

— Що за петно се движи към Ригел^[6]? — попита Джебъл.

— Корабът на Съюза бяга, Завоевателят го преследва.

Лицето на Джебъл се вкамени, след това се отпусна. той махна с ръка.

— Да си вървят по пътя. Имаме достатъчно плячка. Не бива да нервираме гостите. Това е Ридра…

Бътчър удари с юмрука на дясната си ръка по дланта на лявата. Околните се обърнаха, Ридра потрепери и впи поглед в лицето на каторжника, опитвайки се да разгадае значението на напрегнатите му мускули.

Джебъл заговори бавно. Гласът му беше нисък.

— Прав сте, но човек има само една глава, нали така, Капитан Вонг? — Той стана. — Извинете. Бътчър, приближете кораба възможно най-близко до тяхната траектория. Колко време ще ви трябва? Един час? Добре. Малко ще почакаме, а след това ще накажем — той замълча и се усмихна на Ридра — Завоевателя!

Ръцете на Бътчър се разтвориха и Ридра забеляза облекчението (или отпускането), появило се на лицето му.

— Подгответе „Тейрик“, а аз ще съпроводя гостенката до наблюдателния пункт.

Без да отвърне нищо, Бътчър се отдалечи. Тези, които чуха разговора, предаваха информацията на останалите. Хората започнаха да стават от местата си. някой бутна една кана и разля съдържанието на пода. Ридра видя как момичето, което им донесе храната в стаята със сините стени скочи и се зае да забърсва разлятото питие.

 

По стълбата се качиха на един от балконите. Ридра хвърли поглед към опустялата обща зала.

— Елате — Джебъл я водеше между колоните, към тъмнината и звездите. — Корабът на Съюза се движи в това направление — той показа синкавото облаче. — Имаме оборудване, което „вижда“ през тая мъгла, но се страхувам, че нашият приятел дори не подозира, че го преследват.

Той се приближи до контролното табло и завъртя някакъв блестящ диск. В мъглата се появиха две светлинки.

— Синята точка е корабът на Съюза — обясни Джебъл. — Червената е Завоевателят. Нашите малки катери-паяци ще бъдат жълти. Оттук ще можете да следите хода на събитията. Всичките ни чувствителни индикатори, както и навигаторите, ще останат на „Тейрик“, за да координират действията ни и да следят да не се разпадне строя. Но всеки паяк действа самостоятелно в определени граници. Истинска работа за мъже.

— След какви кораби летим? — Ридра се удиви, че архаичната постройка на изреченията на Джебъл започна да й влияе.

— Корабът на Съюза е транспортен, а този на Завоевателя — изтребител-прехващач.

— Далече ли са?

— Ще попаднат в предела на видимостта примерно след двадесет минути.

— И ще чакате цял час, преди да… накажете Завоевателя?

Тейрик се усмихна.

— Транспортният няма никакви шансове срещу изтребителя.

— Знам — тя забеляза, че той чака възраженията й.

Ридра наистина искаше да възрази, но езикът й беше скован от крехки напевни звуци, които изгаряха небцето й като нажежени въглени — Вавилон-17. Точно тези кратки звуци й казаха повече, отколкото цял водопад думи на който и да е друг език.

— Никога не съм наблюдавала космическа битка — сподели тя.

— Бих могъл да ви взема с ме, но там е твърде опасно. Освен това оттук ще наблюдавате много по-удобно.

Обхвана я възбуда.

— Искам да дойда с вас — надяваше се, че той ще промени решението си.

— Останете тук — Джебъл беше непреклонен. — С мен ще дойде Бътчър. Ето ви един биошлем, ако изпитате желание да следите теченията на хиперстатиса. — Вълна от светлинки премина по контролното табло. — Извинете. Трябва да проверя хората си и да огледам крайцера. Екипажът ви е свободен. Ще ги изпратят тук, а вие всичко ще им обясните. Те са мои гости.

Когато Джебъл излезе, тя отново погледна просветващите звезди на екрана и се зачуди колко голямо „гробище“ трябва да има такъв огромен кораб. „Петдесет Разединени за следене на статиса за «Тейрик» и паяците“ — това бе езикът на баските. Ридра се огледа и забеляза прозрачните силуети на Окото, Ухото и Носа в дъното на помещението.

— Радвам се да ви видя — каза тя. — Не знаех дали корабът разполага с апаратура за общуване с Разединени.

— Има! Ще ви заведем на разходка в тукашния Подземен Свят, Капитане. Ще ви посрещнат като госпожа от Ада.

От високоговорителите се разнесе гласът на Джебъл:

— Внимание! Стратегия — Побърканата къща! Болните да се съберат на входа срещу Цезар. Лудите ще тръгнат в направление К. Откачените да се съберат при изход Р. Психопатите ще атакуват от изход Т. Добре, момчета, хвърляйте усмирителните ризи!

В долната част на тридесетметровия екран се появиха три групи жълти светлинки — кораби-паяци, които щяха да атакуват врага веднага щом догони кораба на Съюза.

— Откачените да атакуват! Дръжте връзка, за да няма объркване и неразбории!

Средната група изчезна за миг и се появи в средата на екрана. Започна бавно да се отдалечава от кораба. По уредбата се чуваха докладите на пилотите до навигаторите на „Тейрик“:

— Ей, Кипи, дръж ни в курса и не стреляй.

— Много ясно. Ще получиш съобщението навреме, Хаук.

— Разбира се. Не мога да включа генератора.

— Кой ти разреши да излетиш без ремонт?

— Смили се над нас, лейди, и бъди по-ласкава.

— Ей, Свинско краче, къде ти е мястото — горе или долу?

— По-ниско, по-здраво и по-бързо. Не зависи от мен.

От главният високоговорител отново зазвуча гласът на Джебъл:

— Ловецът и дивечът се сближиха.

Червената и синята светлинки на екрана замигаха. В помещението влязоха Кали, Рон и Моли.

— Какво ста… — започна гигантът, но замълча, подчинявайки се на жеста на Ридра.

— Червената светлинка е кораб на Завоевателите. Ще го атакуваме след няколко минути. Ето тези жълти точки са нашите корабчета — според Ридра това обяснение беше достатъчно и тя млъкна.

— Успех за нас — обади се Моли на английски.

След пет минути се виждаше само червената точка. Отзад, тракайки с нокти на пода, влезе Брас.

— Ловецът се превърна в дивеч — обяви Джебъл. — Психопатите — в атака!

Жълтите светлинки отляво се придвижиха.

— Тоя Завоевател изглежда апетитно, нали, Хаук?

— Не се притеснявай. Ще ни създаде проблеми.

— По дяволите! Не обичам трудните работи. Получи ли съобщението ми?

— Да. Свинско краче, не пресичай лъча на Брадатата лейди!

— Добре, добре. Какво ми пречи в направление девет и десет?

— Най-после да чуя нещо умно и от тебе!

— Това е чиста случайност. Защо спиралата не изглежда както преди?

— Откачените се движат с мания за величие! Предвожда ги Наполеон! Исус Христос завършва процесията! — Корабите отдясно се придвижиха като брилянтена огърлица. — Искам да проявите дълбока депресия и необщителност заедно със сподавена враждебност!

Зад гърба на Ридра се чуха млади гласове — Помощникът доведе взвода. Когато се приближиха, момчетата замълчаха, впечатлени от нощната битка.

— Започва първият лечебен сеанс — обяви Джебъл.

Жълтите точки се хвърлиха напред, прорязвайки тъмнината. Завоевателят сигурно ги бе забелязал, защото започна трескаво да отстъпва. Но голям кораб не може да избяга от паяци, без да се потопи в хиперстатиса, а за това нямаше време. Трите групи жълти светлинки все повече се приближаваха до червената. След три минути Завоевателят прекрати отстъплението и на екрана израсна ветрило от червени точки — защитници на крайцера, които веднага се формираха в три стандартни атакуващи групи.

— Жизнената верига се разцепи — коментираше Джебъл. — Не падайте духом!

— Нека само се опитат да се приближат!

— Запомни, Кили: по-ниско, по-бързо и по-внезапно!

— Ако ги заставим да се защитават — победили сме ги!

— Пригответе се за преодоляване на защитата на врага! Готови ли са всички? Приложете предписаното лечение!

Но разположението на вражеските кораби не беше защитно. Една трета от тях образуваше ветрило в хоризонталната плоскост, втората група образуваше мрежа под ъгъл шестдесет градуса, а третата беше обърната на още шестдесет, като по този начин образуваха непреодолима решетка пред паяците.

— Внимание! Противникът укрепи защитната мрежа!

— Това е нещо ново.

— Ще минем през тях! Плюя аз на тяхната мрежа!

В един от микрофоните нещо трясна, забуча и над всичко се понесе вой, който бавно премина в шепот от статични разряди.

— По дяволите, улучиха Свинското краче!

— Вижте какво става с него!

— Приложете активна терапия отдясно! Действайте по-решително! Центърът да увеличи налягането! Отляво — останете на същите позиции!

Ридра видя как жълтите точки се смесиха с червените, които упорито продължаваха да укрепват своята защитна мрежа, своята паяжина…

Паяжина! В мозъка й изплува ясна картина, свързваща всички точки. Тази мрежа беше аналогична на другата, която тя я стягаше в синята стая преди няколко часа. Е, имаше някои промени, тъй като сега пред нея не бяха нишки, а траектории. Но все пак… Същата закономерност! Ридра хвана микрофона на контролното табло.

— Джебъл!

Думите се плъзгаха напред-назад от постденталните^[7] съгласни през лабиалните^[8] и обратно към фрикативните^[9] и палатателните^[10], образувайки вихър от звуци в мозъка й. Ридра се обърна към застаналите до нея навигатори.

— Кали, Моли, Рон, дайте ми координатите на битката!

— Какво? — отзова се Кали, но се осъзна и допълни: — Добре, Капитане!

Започна да настройва скалата на скалариметъра в дланта си. Колко бавно, помисли Ридра. Движенията им са толкова забавени! Вече знаеше какво трябва да се направи и внимателно следеше промените в обстановката.

— Ридра Вонг, Джебъл Тейрик е зает — това беше сърдитият глас на Бътчър.

— Координатите са: 3-В, 14-F и 9-К. Доста бързо, нали?

Струваше й се, че е попитала преди един век.

— Бътчър, засякохте ли координатите? А сега гледайте, след… двадесет и седем секунди крайцерът на противника ще мине през точка… — тя съобщи трите координати. — Ударете го с най-близкият „откачен“. — Докато чакаше отговор, вече видя къде трябва да бъде насочен следващият удар. — След четиридесет секунди — бройте: осем, девет, десет… крайцерът ще мине през… — нови координати. — Ударете го с най-близкия психопат… Улучихте ли първия път?

— Да, Капитан Вонг!

Ридра въздъхна с облекчение. Бътчър я бе послушал. Даде му координатите на три кораба от паяжината.

— Ударете ги сега, и мрежата ще се разпадне!

Когато пусна микрофона, се разнесе гласът на Джебъл:

— Преминаваме към обща терапия!

Жълтите паяци отново се втурнаха напред. Във възлите на вражеската защитна мрежа зееха дупки. Първо една, след нея втора — червените точки започнаха да отстъпват, паяжината се разпадаше.

Жълтите светлинки ги преследваха, докато вибролъчите не попаднаха в створ^[11] с вражеския изтребител.

Рат, инженерът, подскочи и се хвана за раменете на Карлос и Флоп.

— Победихме! Победихме!

Момчетата от взвода оживено разговаряха. Ридра почувства известно отчуждение — те говореха толкова бавно, трябваше им много време, за да изкажат нещо, което може да бъде изразено с няколко прости…

— Наред ли е всичко, Ка’итане? — Брас я прегърна с мъхнатата си лапа.

Ридра понечи да проговори, но от гърлото й излезе само вопъл. Припадна в лапите…

Помощникът веднага скочи към тях.

— Какво стана? — разтревожено попита той.

— Ррррр — тя разбра, че няма да успее да го изговори на Вавилон-17. Езикът й с мъка се връщаше към английския. Най-после успя: — Разболях се. Стана ми лошо.

Световъртежът изчезна.

— Може би е най-добре да легнете? — попита Помощникът.

Тя поклати глава. Напрежението в раменете и гърба я отпускаше, отнасяйки и неразположението.

— Не, не. Сега съм по-добре. От вълнението е.

— Седнете за ’инутка — каза Брас, докато се опитваше да я настани на един стол.

— Наистина съм по-добре! — Ридра се изправи и дълбоко пое дъх. Освободи се от лапите на Брас и допълни: — Видяхте ли? Трябва малко да се разходя и ще се почувствам още по-добре.

Тръгна към изхода. Все още стъпваше неуверено. При вратата почувства, че силите й се възвръщат и дишането става равномерно. Полутъмни коридори тръгваха в шест посоки. Спря, защото не познаваше пътя. Зад себе си чу шум и се обърна.

Няколко човека от екипажа на „Тейрик“ вървяха по коридора. Сред тях беше и Бътчър, който се усмихна, когато забеляза колко е объркана, и посочи надясно. Не искаше да говори, затова просто му се усмихна в отговор и докосна челото си в знак на приветствие. Усмивката на Бътчър я порази! Изразяваше гордост от съвместният им успех и удоволствие от възможността да й помогне. И… край! Никаква насмешка над заблудилата се чужденка. Ридра не би се обидила, но липсата на насмешка я очарова. Това бе в хармония с ъгловатата жестокост, която бе забелязала по-рано, със зверската му грация.

Когато влизаше в общата зала, тя все още се усмихваше.