Самюъл Дилейни
Вавилон 17 (21)

I

Лентата със записа, строгата заповед на генерал Форестър — и след тридесет секунди разяреният доктор Т’мварба стигна до кабинета на Даниел Д. Епълби.

Митничарят се занимаваше с един сандък, когато шумът отвън го накара да вдигне глава.

— Майкъл — каза той в микрофона. — Какво става?

— Някакъв луд, който твърди, че е психиатър.

— Не съм луд! — извика докторът. — Обаче знам колко време е необходимо за доставка на колет от щаб-квартирата на Администрацията до Земята! Трябваше да е у нас със сутрешната поща. Следователно някой го е задържал и това сте вие! Пуснете ме.

Вратата се отвори и той влезе.

Майкъл проточи врат зад него.

— Дан, извинявай. Ще повикам…

Доктор Т’мварба посочи масата и заяви:

— Това е мое. Дайте ми го!

— Не се притеснявай, Майк — каза Епълби. Вратата се затвори. — Добър ден, мистър Т’мварба. Седнете, моля. Това е адресирано до вас, нали? Не се учудвайте, че ви познавам. Ръководя отдела по безопасност и съвместимост на психоиндексите. В митницата всички са запознати с блестящите ви разработки по класификацията на шизоидите^[1]. Радвам се да се запознаем.

— Защо не мога да получа пакета?

— Един момент, сега ще видя — докато митничарят взимаше от масата листа, Т’мварба грабна кутията със записа и я пъхна в джоба си.

— Сега може да ми обясните.

Чиновникът разгъна листа.

— Не е изключено — той четеше и притискаше коляното си в масата, за да подтисне нарастващия гняв — да го получите… хм, бихте получили лентата, ако още тази вечер излетите за щаб-квартирата на Администрацията с „Полунощният Ястреб“ и я вземете със себе си. Цитирам: „Мястото е резервирано. Искрени благодарности за сътрудничеството. Генерал К. Дж. Форестър.“

— Защо?

— Не пише. Страхувам се, докторе, че докато не дадете съгласието си, не може да получите лентата. Ще бъдем принудени да я изпратим обратно.

— Имате ли поне някаква представа какво искат?

Епълби вдигна рамене.

— Кой е изпратил пакета? — попита той.

— Вероятно Ридра Вонг.

— Вонг? — чиновникът стана от мястото си. — Поетесата Ридра Вонг? Познавате ли я?

— Аз съм нейният психотерапевт от дванадесетгодишната й възраст. А вие кой сте?

— Даниел Д. Епълби. Ако знаех, че сте приятел на Ридра, сам щях да ви донеса пакета — той едва се сдържаше да не премине на „ти“. — Ако решите да летите с „Ястреб“, ще имате достатъчно време до старта. Днес ще свърша рано. Искам да посетя едно местенце… в Транспортния град. Защо не казахте веднага, че познавате Ридра толкова отдавна? Отивам в едно заведение. Храната не е лоша, пиенето също. Интересувате ли се от борба? Повечето хора я считат за незаконна, но ще видим какво ще бъде мнението ви, след като погледате! Тази вечер ще се сражават Рубина и Питона. Ако се решите да дойдете с мен, сигурен съм, че ще бъдете очарован. Ще успея да ви закарам до кораба навреме.

— Мисля, че познавам това място.

— Слизате по едни стълби, а вътре от тавана виси голям балон, където се провеждат схватките, нали? — от възбуда той се наведе напред. — Всъщност, там за първи път ме заведе Ридра.

Т’мварба започна да се усмихва.

Митничарят удари с длан по масата.

— Ще си прекараме идеално, просто идеално! — Той притвори очи. — Даже може да си вземем по една от онези — щракна три пъти с пръсти — от Сектора на Разединените. По принцип и това е незаконно, но… нека отидем там довечера…

— Да вървим — засмя се докторът. — Вечеря и пийване — та това е най-хубавата идея за деня! Умирам от глад, освен това вече четири месеца не съм гледал добри схватки.

 

— Никога по-рано не съм идвал тук — каза митничарят, когато слязоха от метрото. — Исках да си запазя час, но ми казаха, че няма смисъл — просто елате, работим до шест…

Пресякоха улицата и минаха покрай будка за вестници около която се бяха събрали товарачи и четяха бюлетина за тазвечершните борби. Трима навигатори се разхождаха по тротоара, хванати за ръце.

— Знаете ли — бъбреше чиновникът, — дълго време се борех със себе си. Исках да го направя още първата вечер. Но в нашия отдел не харесват странните и необичайни неща. Тогава реших да си направя нещо мъничко, което мога да скрия под униформата. Ето, че пристигнахме.

Той отвори вратата на „Пластиплазма Плюс“ (Допълнения, Надписи и Ремонт на Тялото).

— Знаете ли, винаги съм искал да взема мнението на някой специалист — дали в този стремеж няма нещо патологично?

— Не, разбира се.

Посрещна ги момиче със сини очи, устни и коса и с крила.

— Заповядайте. Искате ли да се запознаете с нашия каталог?

— О, не, прекрасно знам какво ми трябва! — увери я Епълби. — Оттук, нали?

— Точно така.

— От психологична гледна точка е много важно да чувствате, че владеете тялото си, че можете да го измените, да промените формата му. Шестмесечна диета и тренировки за укрепване на мускулите биха имали същия ефект, биха ви дали същото чувство на задоволство. Точно този ефект се цели с нов нос, брада, люспи или пера.

Влязоха в стаята с операционната маса.

— С какво мога да ви помогна? — попита комзетохирургът с усмивка. Личеше, че е роден на някой от полинезийските острови. — Легнете тук.

— Аз съм само придружител — поясни Т’мварба.

— Номер 5463 от вашия каталог — заяви чиновникът. — Искам го тук — и той удари долната част на рамото си.

— О, да! И на мен ми харесва. Един момент — хирургът отвори капака на масата. Проблеснаха инструменти.

Той се отдалечи към стената, където зад стъклата на хладилната етажерка се виждаха покрити със скреж пластмасови форми. Върна се с поднос, пълен с различни детайли. Единственото, което можеше да се познае, беше предната половина на миниатюрен дракон с очи от брилянт, блестящи люспи и светещи крила. Беше малко по-къс от три сантиметра.

— Ще го съединим с нервната ви система и ще можете да го научите да пръхти, да ръмжи, да пляска с крила и да изпуска искри, но сигурно ще минат няколко дни, докато се адаптира. Не се учудвайте, ако в началото само сумти — причината е същата, както при присаждане на обикновени органи… Ако обичате, свалете си сакото.

Митничарят започна да се съблича.

— Ще блокирам чувствителността на рамото ви… Така, нали не боли? О, това е местна упойка — трябва всичко да е чисто. Сега ще направя разреза… ако не ви е приятно, не гледайте, говорете с приятеля си. Ще отнеме само няколко минути… О, не обръщайте внимание — просто активизирам резервите на организма ви, за да се възстановите по-бързо… още веднъж… Отлично! Това е раменното ви сухожилие. Знам, че е доста странно да видите ръката си без него. Ще го заместя с прозрачна пластиплазмова клетка. Действа като сухожилието, свързва се със същите мускули и кости. Ето тук са отворите за артериите… Обърнете се, ако обичате. Ако искате да гледате, използвайте огледалото… А сега да зашием около клетката… Отворът за дракончето, разбира се, остава… Превръзката не трябва да се сваля няколко дни, докато пластиплазмата се интегрира в тялото. Ако не правите резки движения, всичко ще мине нормално… Така-а… Сега трябва да съединя зверчето с нервите ви. Ще ви заболи…

— Мммм! — Епълби се надигна.

— Седнете, седнете! Всичко е наред. С това ключе се отваря клетката. Ще го научите да излиза и да прави разни фокуси, но имайте търпение — нужно е малко време… Сега ще върна чувствителността на ръката ви — хирургът съедини електродите и Епълби скръцна със зъби.

— Да, да, малко пари. Ще трае около един час. Ако се зачерви и се възпали, веднага елате. Всичко, което минава през тази врата щателно се стерилизира, но се случва веднъж на пет години някой да ни вкара бацили… Вече можете да се облечете.

Когато излязоха на улицата, митничарят внимателно придържаше рамото си.

— Знаете ли, според тях няма никаква разлика — лицето му се изкриви от болка. — А аз не си чувствам пръстите. Мислите ли, че може да ми е повредил някой нерв?

— Съмнявам се — отвърна Т’мварба. — Не се въртете толкова, че ще ви падне превръзката. Да вървим, вечерята ни чака.

Епълби опипваше рамото си.

— Доста странно е да ти направят петсантиметрова дупка в делтоидеуса^[2] и да действаш с ръката, както преди.

— Значи така — доктор Т’мварба се облегна на масата. — Ридра за първи път ви доведе в Транспортния град?

— Да. Набираше екипаж за някаква правителствена експедиция. Трябваше само да одобря психоиндексите. Но в онази нощ нещо се случи.

— Какво по-точно?

— Видях най-дивите, най-странните хора, които бях срещал. Те мислят по друг начин, действат по друг начин и дори обичат по друг начин. Принудиха ме да се смея, да се сърдя и да се почувствам щастлив, тъжен и дори влюбен! — Той погледна към сферата, увиснала под тавана. — И вече не ми се струваха диви и странни.

— Установихте ли някаква връзка през онази нощ?

— Вероятно би било твърде… самонадеяно да я назова по име… Но чувствам, че тя… тя е мой приятел. Аз съм самотен човек… в град със самотни хора. И ако намериш място, където те разбират, се връщаш отново и отново, за да се повтори всичко.

— Е? Повтаряше ли се?

Даниел Д. Епълби сведе поглед и започна да си сваля сакото.

— Хайде да хапнем — той хвърли сакото на облегалката на стола и погледна клетката в рамото си. — И двете отново и отново… — неуверено хвана сакото, подържа го за малко и решително го остави. — Доктор Т’мварба, имате ли някаква представа защо искат да отидете в щаб-квартирата на Администрацията?

— Не. Знам само, че се отнася за Ридра и тази лента със записа.

— Казахте, че сте нейният лекар. Надявам се, че отиването ви няма нищо общо с вашата професия. Ще бъде ужасно, ако й се е случило нещо. Няма да го преживея. За една вечер успя да ми каже толкова много… и го направи лесно и просто — той се усмихна и прокара пръсти по клетката. Дракончето се размърда. — При това почти не гледаше към мен, дори не ме забелязваше.

— Надявам се, че с нея всичко е наред — замислено каза Т’мварба. — Да, надявам се…