Катрин Каултър
Робинята (5)

Глава пета

Той погледна не към нея, а по-скоро към огромното платно, което бясно плющеше над главите им. Вдигна ръката си да изсъхне и да определи точната посока на вятъра. Отвърна с пълно безразличие:

— Защо мислиш, че съм те зяпал?

— Зяпаше ме. Помня как почувствах, че някой се е вторачил в мен и затова извих нагоре очи. Ти стоеше там като истукан и ме пронизваше с поглед.

Той сви рамене.

— Вярно е, няма защо да се препираме. Не знам защо. Просто щом те зърнах, не можах да откъсна очи. После ти ме погледна и както те смятах за напълно сломена, изведнъж, съвсем внезапно, в очите ти проблесна такава ярост, такова непокорство, че аз още повече се захласнах. Не можех да те разбера. Ти разпали любопитството ми.

Тя не продума.

— Сетне забелязах Таби. Много е странно. Никога не съм изпитвал особена слабост към децата. Но като го видях, в мен се отприщиха неудържими чувства. Тогава не можех да си ги обясня, нито пък сега, но занапред ще закрилям Таби от всякакви беди.

— Значи затова дойде да ме спасиш, така ли? Заради чувствата си към Таби? Искаше само него, но трябваше да вземеш и мен, за да го направиш щастлив.

— Да, май че е точно тъй, макар и ти да предизвикваше любопитството ми.

— След време ще се отърсиш от тези странни чувства към братчето ми. Ти си мъж, а мъжете не обичат децата по същия начин, както жените. Те се гордеят с тях, ако се отличат в нещо, което те почитат, но да ги обсипват с обич, с внимание, им се отдава по-лесно на думи, отколкото на дело.

— Изглеждаш прекалено веща за годините си — каза той с неприкрита насмешка и обърна очи към брега, а не към нея. — Думите ти навярно важат за мъжете в твоята страна, макар да не съм убеден в това. Мъжете са си мъже. Баща ми обича и мен, и моите братя. И привързаността му към нас е несъмнена. Като деца хем ни побийваше, хем ни хвалеше и неуморно ни поучаваше. А колкото до чувствата ми към Таби, представа си нямаш що за човек съм и какво ще изпитвам или не към него след една или след пет години.

— Той не ти е роднина. Не е от твоята кръв. Знам, че мъжете отдават значение на това. Щом се прибереш у дома, лесно ще забравиш Таби. Какво ще каже жена ти, като й заведеш дете?

— Не съм женен.

— Мъжете трябва да се женят, за да имат наследници. Скоро ще се ожениш. Още си млад, но не чак толкова. Мъжете трябва да създават потомство, докато са млади, иначе семето им губи силата си. Да, ще се сдобиеш с жена и да не би да смяташ, че тя ще се грижи за Таби? Ами ако се отнася лошо с него? Не е честно, Мерик. Затуй трябва да ми позволиш да го откупя от теб, преди чувствата ти да са изстинали към него, преди жена ти да го е наранила или да си го продал.

— По-сладкодумна си и от скалд, но брътвежите ти са лишени от капчица истина. И престани да повдигаш този въпрос. Нямаш сребро, нямаш нищо, камо ли да купиш трима роби.

— Мога да намеря сребро колкото щеш, много повече от това, което такъв като теб би могъл да спечели от търговия или от грабежи.

— Да не би да долавям злоба в обидата ти? Да не би да имаш богати родители или роднини? За такова сребро ли говориш?

— Може би.

— „Може би“ е дума за шикалкавене. Истината се изплъзва върху чевръстия ти език като жаба през блатна тръстика. Ако съществува човек, който да те откупи, кажи, ще си помисля. Мога да пратя някого и да попитам дали още те иска, дали изобщо те помни, теб или детето. Но ако е мъж, сигурно ще те е забравил, понеже е неспособен на дълбока любов или привързаност.

Забеляза, че мислите й запрепускаха трескаво, лицето й безброй пъти смени изражението си. Зачака отговора й. Кой знае с какви лъжи щеше да го обсипе. Малко се изненада, когато тя шумно въздъхна и промълви:

— Нищо не мога да ти кажа. Има такъв човек, но не съм сигурна в него. Може той да не е вече там. Но, слушай, преди години зарових малко сребро. Да, честно ти казвам. Имам скрито съкровище.

— О, най-после изтърси лъжата. — Той вдигна едната си вежда. — Точно за туй премеждие ли говореше?

— Ти ми се подиграваш, викинг. Човек като теб никога не би могъл да разбере.

— Човек като мен? Струва ми се каза, че съм бил различен.

— Пак си викинг. Оставаш си воин, въпреки че понякога си търговец, и не би се поколебал да убиеш, за да постигнеш целта си. Приемам те такъв, какъвто си. Знам повече за навиците ти, отколкото можеш да си представиш. Пък и през изтеклите две години научих някои неща. Разбрах, че ако ти липсва смирение, макар и привидно, без време ще изгниеш в някоя канавка или ще те пребият до смърт.

— Значи имаш близки, които ще те откупят, стига да успееш да ги известиш, и които ще искат да се върнеш при тях.

Той се загледа умислен в нозете си — големи, силни и загорели като ръцете му. Наведе се и почеса палеца си. Тя забеляза, че никой от мъжете на лодката не носи ботуши или обувки. Всичките им вещи и дрехи бяха в сандъците, върху които седяха. Той рече бавно, без да вдига очи към нея:

— Странно. Не желаеш да ми откриеш нищо, защото се боиш, че посланието ти може да попадне в чужди ръце.

Тогава я погледна и видя, че е пребледняла. Навярно приемаше всяка принуда да му каже истината като предизвикателство, а ако той случайно я налучкаше, тя се изписваше по лицето й по-ясно и от момински свян.

Млъкна и се наклони към стария Фиррен. Дълго не й продума, а когато заговори, тя се сепна — толкова дълбоко бе погълната и обсебена от собствените си мисли.

— Името ти — Ларен, е странно. Откъде си?

Тя застана нащрек, изпълнена с подозрения, и отвърна само:

— Далече от Киев.

— Но не много далече от Норвегия? А от Англия? От Ирландия?

— Това не те засяга.

Реши да не се впряга от високомерието й, а да се забавлява. Иначе трябваше да й извие врата.

— Очите ти са по-скоро сиви, отколкото сини на ярката светлина.

— Не много често срещан цвят по моя край, това ли искаш да кажеш? Напротив. А твоите очи, Мерик, са сини като ясното лятно небе над главите ни, прекалено чисти и прозрачни, за да са безобидни. Да, в дълбините им може да се спотайва притворство и спокойно биха могли да заблудят всеки, който се взре в тях. Очите ти са досущ като на сънародниците ти. Виж Олег ей там. Неговите са по-тъмни, но въпреки това са горе-долу същите.

— Роран има черни очи.

— Оня с едното ухо ли? Той прилича на арабин. Едва ли е викинг.

„Арабин значи“, помисли си той. „Откъде ли е дошла, преди да се озове в Киев? От Миклагард? От Халифата? Или чак от България?“

— Убедена съм, че не е от вашите земи.

— Той е от датска Англия, близо до Йорк. Майка му е саксонка, но баща му е викингски търговец.

Тя кимна.

„Явно знае къде е датска Англия — мина му през ума, или поне е чувала за нея.“

Олег се провикна:

— Мерик, Елър надушва нещо.

— Какво значи това? — попита тя.

— Елър притежава невероятен нюх. Стой до мен и не мърдай, защото трябва светкавично да се изнесем в средата на реката.

— Не виждам никого на брега. Никого и нищо.

— Няма значение. Веднъж пренебрегнах нюха на Елър и това ми струва страшно скъпо. Никога няма да повторя тази грешка. А сега мълчи и дръж главата си наведена.

Мъжете притихнаха и отново напрегнаха мишци, за да обърнат лодката по мощното течение и да се отдалечат по-бързо от онова, което дразнеше носа на Елър. Вятърът се усили към средата на реката и те вързаха огромното насмолено платно, чиито черни, зелени и златни квадрати се открояваха ясно на следобедното слънце. Четирима мъже хващаха въжетата и ги опъваха, когато те се понасяха срещу вятъра, и ги отпускаха, щом платното се издуеше от поривистия му полъх.

Тя се извърна и видя на брега да се трупат въоръжени с копия и камъни хора, които крещяха и им се заканваха. Изглеждаха настръхнали. И въпреки това как биха могли да напакостят на викингската лодка?

Наклони глава назад и задиша дълбоко свежия въздух. Чувстваше, че Мерик си играе с нея, убедена беше в това, но нямаше да му каже нищо повече, просто не можеше да рискува. Той бе твърде близо до истината, а тя — твърде наплашена. Не, бъдещето зависи от нея, ще стане онова, което тя реши. Тя ще го чертае, тя и никой друг. Докато речният бриз разхлаждаше челото й и караше клепачите й да натежават, тя отново усети вкуса на свободата. Може би най-сетне бе свободна. И тя, и Таби.

Погледна към братчето си, седнало върху коляното на Клив и притиснато до гърдите му. Премести очи към отвратителния белег върху лицето на Клив и се запита коя ли зла господарка е заповядала да го обезобразят така. Какво ли провинение е могло да предизвика подобно наказание? Но без белега той би бил хубав мъж с гъстата си златиста коса и с мургавата си кожа. А усмивката му бе широка и искрена, зъбите — прави и бели като на викинга.

Тя се намръщи и впи очи в гърба на Мерик. Вятърът бе стихнал и мъжете отново се бяха заловили за греблата. Той бе едър и очевидно страшно як. Беше се съблякъл гол до кръста, ризата бе метната връз коленете му, кожата му бе много загоряла, а мускулите на гърба и раменете му се изпъваха със силата на младостта, напращели от здраве, жилави и стегнати, блестящи от пот на слънцето. През последните две години бе виждала стотици мъже — едни достатъчно стари, други — твърде млади, за да притежават толкова власт, трети, сломени телом и духом, четвърти, дебели колкото Траско, които се задъхваха дори когато поднасяха лъжицата към устата си. Този Мерик бе красив мъж, не можеше да се отрече. Тялото му бе прекрасно — силно и снажно, стройно и изящно. Лицето му бе привлекателно, с волеви черти, а брадичката издаваше решителен и смел характер. Не се съмняваше, че е способен на волска упоритост — не дотам лошо качество, ако човек иска да оцелее.

Ала бе викинг като всички останали, а тя не знаеше що за хора се въдят в Норвегия. Бе му казала, че е различен, и това бе истина. Никога не бе срещала такъв като него, но съвсем не бе задължително да му вярва. Изминалите две години бяха дали добър урок. Бе се научила да прозира коварството и измамата и да надушва лъжите. Притежаваше острия нюх на Елър и веднага предусещаше жестоките и зли хора, затуй сега съзнаваше, че трябва да внимава. Доверието бе за глупците. А тя вече не беше глупачка.

Но той ги бе спасил — нея, Таби и Клив. И въпреки това не желаеше да каже какво възнамерява да стори с тях. Той бе първо търговец и чак след това воин. Разполагаше с три същества за продан. Едва ли щеше да ги задържи за себе си, а ако го стореше, какъв ли щеше да е смисълът? Обясненията му за спасяването им с Таби звучаха правдоподобно, но тя продължаваше да питае съмнения. Само бил зърнал Таби и почувствал, че трябва да спаси и двамата. Мъжете не постъпват по този начин. На викингите по-скоро би им скимнало да нанижат някое дете на меча си, отколкото да го спасяват и да се нагърбват с подобно бреме.

Ларен още клатеше глава, когато го съзря да става от греблата, да се протяга и разкършва и да се насочва към мястото, където тя седеше, нахлупила на главата си грозната, увита в кърпа, дървена паница. Той носеше само една препаска около бедрата, ниско смъкната върху плоския му корем. Космите по гърдите и корема му бяха русоляви, къдрави и гъсти. Тя отмести очи. Беше прекалено едър и будеше страх.

Настани се до нея и нахлузи ризата през главата си. Тя долови миризмата на пот и уханието на тялото му, тръпчива и приятна. Той каза нещо на стария Фиррен, който се изплю в реката, и се извърна към нея. Дълго се взира в лицето й, изтощено, със замъглени очи, обрамчени отдолу с бледоморави сенки. Не продума, само се тупна по бедрата.

Тя заспа, облегнала глава на бедрото му и мушнала ръце под бузата си. Мерик леко се отмести, за да я заслони по-добре от следобедното слънце.

 

Изтеглиха лодката от реката по здрач. По земята личаха безброй следи от други плавателни съдове, извадени на това място от водата, понеже оттук беше най-краткият път по сушата до река Двина. Щеше да им отнеме поне, четири дни, докато се доберат до Двина, по-дълго — ако завалеше, а изсипеше ли се проливен дъжд, ги очакваше невъобразимо кошмарен преход. Работата бе смазващо тежка и отгоре на всичко опасна, защото винаги съществуваше вероятност да се натъкнат на племена, които се спотайваха между двете могъщи реки и дебнеха появата на непредпазливи търговци.

Мерик не използваше колела по простата причина, че лодката не бе достатъчно голяма, за да побере заедно стоките и хората, и щеше да превърне пътуването в по-тежко изпитание, отколкото се налагаше. Не, разчитаха само на физическа сила. Бяха млади и я имаха в изобилие.

При първото си плаване до Киев Мерик си бе поставил за цел да издири някое племе по време на прехода и да избие всичките си пленници. Бе пощадил жените и децата, не ги бе взел и като роби, макар че можеше да спечели нещичко от тях, ако ги продаде. Не, остави ги в селото им и се постара до един да научат името му, преди той и придружителите му отново да потеглят. Показа им сребърния гарван, издялкан от великолепно орехово дърво и издигнат високо на носа. Няколко пъти им повтори, че няма друга лодка с такава фигура. Надяваше се, че така славата му ще се разнесе и ще накара останалите племена да не го закачат. Най-малко му се искаше да губи хората си при търговско плаване.

Вече бе направил три пътувания до Киев. Бяха ги нападали само веднъж, и то вяло, сякаш за да проверят силата им. Бе загубил един от хората си, а бе убил двайсет от враговете — поредно послание към враждебните племена.

Всички се молеха на Тор^[1] за сухо време и в повечето случаи богът изпълняваше призивите им и ги даряваше с топлина и слънце. Чу Роран да пита Елър защо не може да надушва дъжда. Бе изречено с искрено съжаление, защото до един си спомняха прехода, когато Тор не се бе вслушал в молитвите им. Тогава валя като из ведро и те се влачиха с лодката цели осем дни, затъвайки в дълбоката кал.

— Това ми е познато — обади се Ларен и се озърна. — Помня подобен преход, макар и по друг път.

Той си отбеляза мислено това откъслечно сведение. Тя му хвърли бърз поглед, после извърна очи.

— Значи си дошла откъм Ладожкото езеро и Новгород.

Тя поклати глава.

— Няма значение. Може да е било така, а може и да съм си въобразила. Ще ида да видя Таби.

— Не се отдалечавай. Следващите четири дни ще бъдат опасни.

Взря се в нея, като се питаше дали наистина е била доведена по река Нева до Ладожкото езеро и после до Илменското. В такъв случай е била докарана през Балтийско море. Но мнозина търговци минаваха оттам, за да хванат този път, карайки роби от най-различни краища. Той бе по-дълъг, но по-малко опасен. Мерик си спомни как брат му Рорик му се присмиваше: „Ти би тръгнал и през луната, само да ти кажат, че оттам е по-мъчно. С тая слабост към премеждията ще си навлечеш някоя беда.“ Въпреки уверенията, които даде на брат си, че не търси опасни приключения особено когато е натоварен с ценни стоки и кожи, той не му вярваше. Защото си спомняше колко лесно се палеше и избухваше на младини. Но от пет години, откакто бе възмъжал, бе променен.

Той и хората му закрепиха лодката леко наклонена, за да не ляга с цялата си тежест върху кила по време на прехода. Огледа се и спря очи на Елър, който душеше и клатеше глава. Колкото и да бе странно, сега Мерик се разтревожи, за разлика от друг път. Преди винаги изпитваше възбуда от очакването, дори смътен копнеж, че някое племе ще ги нападне, че той ще премери сили с врага, и то в момента, когато се прибираха от търговските си набези. Предпочиташе да брани сребро, отколкото роби, стоки или кожи.

Но сега се тревожеше и знаеше защо. Заради Ларен и Таби. Трябваше да ги пази, въпреки че това никак не му бе по вкуса. Обичаше да се бие, никога не бе кръшкал, но откакто бе измъкнал момичето от къщата на Траско в Киев, непрекъснато избираше най-безопасния път. С изключение на този. Ала не искаше да губи няколко седмици само за да избегне евентуалния риск.

Потърси я с поглед. Тя още не можеше да стои изправена заради мъчителната болка в гърба, но брадичката й беше вирната. Държеше се като принцеса — много слаба и доста опърпана принцеса, която наблюдаваше с широко отворени очи как мъжете изтеглят лодката на неравния път, отъпкан от толкова много кораби преди тях. Таби остави Клив и се приближи до нея. Мерик видя как детето й се усмихна. Усмивката бе съвсем обикновена, но сърцето му се сви. Бързо извърна глава, преди да зърне изражението на лицето й.

През цялата сутрин влачиха лодката по изровената пътека, като спряха едва за малко да хапнат и да починат. Времето се беше задържало горещо и сухо.

До вечерта мъжете бяха капнали, понеже Мерик ги караше да бързат. Постоянно им повтаряше, че не бива да изпускат хубавото време. Той самият бе запъхтян, ръцете и раменете му бяха схванати, а краката му тежаха като олово.

Изви очи към Ларен и забеляза, че и тя диша на пресекулки, като че бе пробягала дълго разстояние. Бе твърде слаба от продължителното, просмукано и в костите й, гладуване и от побоя. Погледна Таби, застанал кротко до нея, смълчан и притихнал, почти долепен до тялото й, и внезапно усети нов прилив на сили. Хората му се заловиха за работа, всеки със своите задължения.

Елър отговаряше за събирането на дървата и накладе неголям огън. Старият Фиррен окачи железния казан за веригата, която закрепи върху трите метални пръта, споени в края, и се приготви да извади сушеното месо и изварата и да свари малко зеленчуци.

Олег определи границите на бивака им, за да пазят лодката и себе си. Роран и още трима мъже отидоха на лов. Работата на Мерик бе да наглежда останалите, но този път не го направи. Отиде до Ларен и каза:

— Много си уморена. Застлал съм шатрата с кожи за теб и Таби. И двамата трябва да си починете. Клив ще ви донесе храна, когато стане готова.

Тя обърна очи към него, към русата му коса, залепнала за челото от пот, към вадичките, които се стичаха по лицето му, към мокрите рамене с още потръпващи мускули.

— Достатъчно далече ли стигнахме?

— Да, дори по-далече. Тия облаци, дето се трупат на изток от нас, хич не ми вдъхват доверие. А сега и двамата си починете.

— Аз знам да готвя.

Мерик я зяпна, сякаш бе изтърсила, че умее да прави стари келтски магии. Обикновено готвеше старият Фиррен и гозбите му се ядваха.

— Наистина ли?

— Да, и то доста добре.

Той продължаваше да я зяпа.

— Научих се от една жена миналата година. Каза, че ме бивало за робиня. Налагаше ме всеки път, когато сготвех нещо не по вкуса й. Бързо схващах. Иначе съществуваше опасност да оглушея от ударите, които се сипеха по главата ми.

— Чудесно. Поговори със стария Фиррен. Имаме зеленчуци от Киев — зеле, грах, малко ябълки, ориз и лук. Роран отиде на лов. Може би ще донесе някой фазан или пъдпъдък.

— Ще направя яхния.

С незначителна помощ от стария Фиррен тя наистина приготви заешка яхния, като Клив и Таби също се включиха. Стоеше над огромния железен казан и бъркаше яденето с дълга дървена лъжица. Мъжете седяха край огъня и чистеха оръжията си или обикаляха наоколо, ослушвайки се за неприятели. Небето притъмня и Мерик се разтревожи, но си замълча. Скоро устата му взе да се пълни със слюнка от миризмата на яхнията. Хората му също настръхнаха от глад. Един по един всички се присламчиха до казана и лакомо се втренчиха в него.

Първата хапка накара Мерик да притвори очи в захлас. Втората предизвика доволното му сумтене.

Мъжете се бяха умълчали и се чуваше само как дъвчат, преглъщат и блажено въздишат.

Ларен ги погледна и се усмихна. Насити се бързо, твърде бързо, и тъжно заряза остатъка в дървената си паница. Бе направила повече яхния от когато и да било и въпреки това я бяха изяли, цялата, до троха. Старият Фиррен обърна очи към нея и се ухили широко, като откри редките си зъби.

— Мразя вкуса на манджите си — рече той. Мъжете одобрително се разсмяха. — Коремът ми просто ликува.

— Твоят е нищо — извика Олег. — А моят си мисли, че се е озовал във Валхала^[2] и го галят валкириите^[3].

Мъжете прихнаха и поотделно й благодариха. Когато Мерик й каза, че това е най-хубавото им ядене, откакто са напуснали Норвегия, Таби се обади:

— Преди тя нищо не умееше. Слугите се занимаваха с тия неща, но когато ни…

Тя затисна устата му с ръка и изсъска:

— Мерик не го интересува това, Таби. Не говори повече.

Детето я изгледа намръщено, но кимна с глава.

Мерик само се усмихна. Протегна ръка към Таби. Детето се втренчи в Ларен, после много бавно и колебливо пъхна своята малка шепа в неговата. Мерик каза непринудено:

— Майка ми готви добре. Дойде ли пътник или роднина, просто не му се тръгва от нас, такива сладки гозби прави. Сега обаче пръстите я болят и тая работа взе да й тежи, но Сарла, жената на брат ми, се учи от нея. — Млъкна за момент, после добави леко навъсен: — Готвиш не по-зле от майка ми.

Не продума повече, само гушна Таби и го отнесе до огъня. Мъжете бяха започнали да си бъбрят тихо и вяло, просто доволни, че седят край огъня със сити стомаси.

— Сега ми се слуша приказка — рече Мерик. — Деглин, имаш ли някоя нова в ръкава си?

Деглин се усмихна на Мерик така лукаво, че котешката му брадичка се изостри още повече. Той обърна очи към Таби и попита:

— Чувал ли си историята за великия воин Грънлидж Датчанина? Не? Тогава седни до Мерик и ще ти разкажа за него, преди да заспиш.

Всички притихнаха, защото обичаха легендите, с които бяха закърмени от деца.

Деглин бе скалд на Харалдсонови от почти четири години и добре познаваше слушателите си. Говореше бавно, наблягаше на думите, които му се струваха най-важни, и не откъсваше поглед от хората, за да следи израженията по лицата им. Гласът му бе дълбок и нисък, когато подхвана:

— О, слушайте всички тая история. Тя е за Грънлидж Датчанина, който можел да строши врата на вол с една ръка. Бил толкова як, че се преборил с четири бика и ги заклал за пира на зимното равноденствие. Но въпреки безмерната си сила знаел що е чест и никога не посягал незаслужено на някого. Веднъж, когато той и людете му плавали към дома, в морето се натъкнали на огромни ледени късове, които заплашвали да разбият корабите им на трески. Грънлидж скочил на първия изпречил се леден къс и започнал да го чупи на парченца направо с голи ръце. Спътниците му го замолили да увие ръцете си в кожи и вълна, но той не им обърнал внимание. Натрошил леда, прехвърлил се на следващия, сетне на по следващия. Когато всичките ледени късове в морето станали на чирепчета, безобидни като песъчинките на брега, той доплувал до кораба си. Погледнал ръцете си, удушили свирепа мечка в Исландия, и видял, че са посинели от студ като замръзналата вода. Тогава казал на хората си: „Не си чувствам ръцете.“ Спътниците му ги увили в кожи и вълна, но било твърде късно. Ръцете му били вкочанени. Когато настъпила пролетта, те се размразили, но били изсъхнали и приличали досущ на мънички животински лапи със сини като морето нокти и без капчица сила. Всички скърбели за участта на Грънлидж, освен враговете му, които тайно злорадствали, пирували и заговорничели срещу него. — Деглин млъкна и се усмихна на Таби. — Толкоз за тази вечер.

Таби и всички останали седяха като вкаменени, проточили шии към Деглин. От гърлата им се надигна дружна въздишка и стон, понеже знаеха, че не могат да го придумат и да го склонят да завърши разказа си, ако той самият не иска.

— Тая нова история бе специално за теб, Таби — рече Мерик на детето, сгушено на скута му и опряло буза в гърдите му. — Благодаря, Деглин. Нали скоро пак ще продължиш?

— Да, Мерик. Момчето трябва вече да спи. Не ща да си хабя думите заради тия негодници, щом Таби е прекалено сънен, за да оцени дарбата ми.

Ларен се прибра в шатрата с разтуптяно от вълнение сърце след току-що чутата легенда и с глава, размътена от бурни мисли и думи, надпреварващи се да изскочат от устата й. Тя си легна между двете дебели вълчи кожи. Каква чудна легенда! Но бе важно да продължи с…

— Таби ще спи с нас — рече Мерик и внимателно настани детето до нея. Не каза нищо повече, само се намести по-удобно и скоро заспа.

Когато тя изпищя, дясната му ръка за секунди грабна меча, а лявата — ножа.