Метаданни
Данни
- Серия
- Ера на викинги (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lord of Raven’s Peak, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Людмила Евтимова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 89 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Катрин Каултър. Робинята
Редактор: Балчо Балчев
ИК „Бард“
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация
Глава втора
Траско, неимоверно богат търговец на кожи, който се гордееше с качеството на своя хермелин и с умението да си служи с подкупи, погледна момчето, усмихна се мрачно и кимна. Метна камшика на роба си Клив, също втренчен в хилавия окървавен гръб и в потръпващото мършаво тяло.
Траско бе прекалено дебел, за да клекне, затуй само се наклони леко напред, запъхтя се дори и от това минимално усилие, и каза:
— Отсега нататък, момче, ще знаеш, че за всяко провинение, за всяко колебание да изпълниш заповедта ми, ще смъквам кожата от хубавото ти гръбче. Ясно ли е, хлапако?
Главата на момчето най-сетне клюмна.
Траско остана доволен и изпита облекчение. Бе платил солидна сума за момчето и не искаше да го убие, но трябваше да го накаже, задето то го удари в корема на пазара за роби. Сега вече го бе пречупил. Изправи се. Да, най-после всичко беше наред. Щом го поохрани за няколко седмици, ще си възвърне многократно похарчените пари. Сподели плановете си гласно с Клив:
— Туй хлапе ще бъде чудесен подарък за сестрата на Каган-Рус, старата Евта. Тя си пада по млади момчета, а аз съм убеден, че щом тоя тук се изкъпе и хапне, ще й се хареса. Ще извлече голяма наслада от него. А ако рече да си покаже рогата, тя с радост ще го постави на мястото му с камшика.
— Аха — отвърна слугата на Траско, без да откъсва очи от камшика. Не добави друго, защото не желаеше той да се стовари на собствения му гръб — от Траско всичко можеше да се очаква.
— Знам какво ти се върти в акъла — продължи Траско с поглед, забит в момчето. — Мислиш, че е жалка торба с кокали и че дори чисто пак ще прилича на оглозган. Но аз съм човек с опит и знам, че момчето има изящно лице. Крехко, направо нежно. Само виж ръцете и краката му — колко са тънки и дълги. Да, в изпосталелите му жили тече добра кръв. Родителите му не са били роби. Не, туй хлапе е различно и аз ще се възползвам от това. А сега се погрижи за него, измий му гърба и го намажи с балсама, дето майка ми изпрати от Багдад, за да няма белези. Известно време нека стои мърляво, с дрипите. Заслужава да се въргаля в мръсотията си, задето ме удари. Всички видяха и ми се присмяха, Валай също. Ако ти се подчинява безропотно, ще го изкъпеш утре сутринта.
Клив кимна. „Горкото момче!“ — рече си той.
На излизане Траско добави:
— Старата Евта ще се зарадва на малкото зайче. Казвал ли съм ти, че тя обича да нарича питомците си с животински имена? Може би ако го науча да откликва на „зайче“, тя ще бъде доволна и ще ме възнагради още по-богато. Ще ти пратя храна за него — само малко бульон, защото не искам да си изповръща червата. Храни го, Клив, трябва да го угоиш.
Клив отново кимна и щом господарят му излезе от тясната стаичка, погледна към момчето. То поне нямаше да бъде играчка в ръцете на разни похотливи мъже, а това не беше малко. Клив бе служил редовно за подобно забавление в продължение на цели две години, докато накрая го бяха продали на една жена с руса коса, почти бяла, същински ангел, като ония, християнските, само дето се бе оказала коренно различна от тях. Той неволно докосна грапавия белег на лицето си. След нея го бе купил друг, който не налиташе на момчета, и този господар бе Траско, слава на боговете. Беше жесток, но не и педераст. Понякога дори бе щедър. Бе дал на Клив един кърпен бобров кожух да го топли тая зима. Клив коленичи и рече тихо:
— Ей, момче, будно ли си?
— Да.
— Знам, че много те боли. Траско обича да налага с камшика, но не го прави често, само когато майка му гостува на роднините си в Халифата, понеже тя не одобрява това наказание. Нямаш късмет, че не е тук, Траско ми заповяда да не те къпя и да не ти сменям дрипите. Не смея да не го послушам, но ще ти измия гърба и ще донеса балсама, за който спомена. Той ще ти прати храна и ти ще се поналееш.
— Чух всичко, което каза.
— Тогава няма да повтарям думите му.
— Излишно е. Не съм „зайче“. Господарят ти е извънредно глупав. При това е грозен и дебел.
— Не, старата Евта ще ти вика така. Траско просто се опитва да избере името на животното преди нея.
— И двамата са глупави.
Клив се намръщи. Момчето продължаваше да се държи нагло и Траско щеше да побеснее.
— Чу ли Траско да говори за Каган-Рус?
— Да, щял да ме даде на сестра му. Но кой е този Каган-Рус?
— Как може да си толкова невеж! Ами че това е князът на Киев! Той е богат, а старата Евта е още по-богата, което ужасно дразни княза, но тя го държи в ръцете си. Нарича го нейния „горд бик“, когато е доволна от него. А когато цели да го засегне, му вика „блатно бръмбарче“. Траско иска да я снабдява с кожи, предимно хермелинови, а тя има нужда от много кожи. Знаеш ли, страшно е дебела, почти колкото Траско. С твоя помощ господарят възнамерява да успее.
— Ти видя ли ме хубаво?
Въпросът бе изречен със странен тон, но Клив отговори:
— Да, видът ти е окаян, но с повечко храна ще се оправиш, поне Траско смята така. Надявам се, че не си много грозен под цялата тая мръсотия.
— Напротив.
Клив се навъси.
— Още те боли, а и ми говориш така, понеже не мога да те набия. Аз съм роб на Траско. А ти си глупак.
Момчето най-сетне се умълча.
— Добре — рече Клив. — Затваряй си устата и аз ще се погрижа за теб. Траско не търпи да пренебрегват заръките му.
— В най-скоро време ще пукне от преяждане.
— Да, може би, но ти не ще бъдеш тук, за да го видиш. А сега, момче, ме остави да ти помогна. Не, не се дърпай. Знам, че гърбът те боли, но трябва да ми позволиш да те преместя върху нара.
— Бих ти позволил, но не мога да се помръдна. Клив протегна ръка и внимателно обърна лицето на момчето към себе си. Повдигна го и видя, че е силно пребледняло от болка. Забеляза също неистова ярост в очите, които би следвало да изразяват смирение. Клив го подхвана възможно най-нежно, направо го подпря върху себе си и го затътри към тясното легло. Отпусна го едва-едва на хълбок. После застана до него и се загледа в крехкото телце. Изведнъж Клив промълви тихо:
— Гърдите ти личат.
Момичето не продума, дори не се помръдна, за да загърне дрипавата си риза. Болката беше просто непоносима.
— Как се казваш?
— Ларен.
— Странно име, а говорът ти е още по-странен. Скоро ще ми обясниш защо се правиш на момче. По тия земи и да си момче, и да си момиче, пак могат да те изнасилят. Хайде, сега трябва да ти помогна. Не, няма да те обадя на Траско, но да знаеш, че той бързо ще научи истината, и тогава ще пострадам, задето не съм му казал.
— Знам — рече момичето и прехапа долната си устна до кръв, когато той взе да маха мръсните парчета тюленова кожа от гърба му и да го мие. — Благодаря ти.
Клив изсумтя, ругаейки се наум, че е по-тъп, отколкото ако се съблече гол посред зима, но въпреки това пипаше внимателно и всеки път, когато момичето се свиваше от болка, тя пронизваше и него. След като почисти гърба му и го намаза с дебел слой балсам, Клив се изправи и рече:
— Ще лежиш, без да мърдаш. Аз ще ти донеса храна. Траско каза да ти дам малко бульон, иначе ще си изповръщаш червата — толкова си изпосталяла.
— Знам — отвърна момичето. — Чух го.
Не добави нищо повече, само изчака мъжът да излезе от тясната стая. Огледа се. Стените бяха варосани и чисто бели. То беше навикнало със сумрачни, дървени помещения с опушени греди, а не с подобна ослепителна белота. С огромни зали, които носеха натрапчивата миризма на мъже и жени и на благоуханни свещи. Тук бе толкова различно. Имаше само едно легло, на което лежеше, и до него една масичка. Върху нея бе поставена една-единствена свещ. През високия прозорец, чиято кожена завеса бе дръпната, се процеждаше ярка слънчева светлина и Ларен изпита благодарност. Погледна към ослепителната светлина и се запита какво ли е станало с Таби, мъчейки се поне за миг да го запази като въпрос, макар съвсем ясно да знаеше отговора. Усети как болка стегна гърдите й едновременно с паренето и бодежите в гърба. Тя го бе предала.
Не беше глупава. Знаеше какво очаква децата, останали на тържището за роби. Те умираха. Вече бе виждала това неведнъж. Или пък тук, в тази чужда, дива страна, се гавреха с тях, докато престанеха да доставят удоволствие на господарите си. Таби не би преживял подобно нещо.
Не заплака. Сълзите й отдавна бяха секнали, още в миналото, сега смътно и сиво, чиито краски бързо бяха избледнели, светкавично бързо под напора на глада, жестокостите и неистовия хъс да оцелее.
Чудеше се дали просто да не сложи край на всичко, защото вече нямаше смисъл да продължава. Беше се насилвала да не рухне заради Таби, често си повтаряше: „Трябва да оцелея заради Таби.“ Беше адски трудно. Въпреки че омразата още я изгаряше отвътре, а жаждата за мъст разяждаше душата й, май само това й бе останало. О, Таби, малкото й братче! То я крепеше, караше я да се вкопчва в живота. Ако не беше той, ако нямаше нужда от нея, ако не знаеше, че умре ли тя, и той неизменно ще умре, щеше просто завинаги да склопи очи и толкоз. А сега Таби сигурно щеше да умре.
Не, не сега, не веднага.
Ако не са го откупили днес, сигурно още се намира на тържището. Самотен, гладен и уплашен до смърт. Даде си сметка, че тя е единствената му надежда. Но понеже беше такава глупачка да удари Траско, той я бе набил и сега лежеше просната по корем, безпомощна като кутре. Кутрето бе поне по-добро от зайчето. Поклати глава при тази мисъл и се повдигна на лакти. Болката я преряза през гърба, стягайки гърдите й, и я накара да изстене. Не можеше дори да си поеме дъх, но го направи и разбра, че болката се търпи. Странно, как понасяше неща, които преди със сигурност биха я убили. Толкова ли нежно, крехко и негодно същество е била?
Беше ужасно гладна. Подуши гъстия говежди бульон още преди да чуе как Клив пристъпва в тясната стая. Устата й се напълни със слюнка.
— Ще лежиш по корем, а аз ще ти сложа възглавница под гърдите, за да те повдигна.
Скоро той взе да гребе с лъжица горещия бульон и да го излива в устата й. Сгряваше я отвътре чак до мозъка на костите. Усети как от него й се замайва главата, а тялото й се стопля и заяква. Но знаеше, че това е просто илюзия, организмът й щеше да я предаде на първата крачка, защото твърде дълго го бе обричала на лишения.
Яде, докато купата се изпразни. Изви очи към лицето на Клив.
— Искам още.
Той поклати глава.
— Не, ще повърнеш, ако хапнеш повече. Траско разбира от тези неща.
— Чудно ми е откъде. Та той изглежда така, като че цял живот не е спрял да яде.
Знаеше, че Клив е прав, ала червата й продължаваха да къркорят и тя пет пари не даваше дали ще повърне, или не. Само да хапнеше още мъничко от този бульон.
— Сега трябва да поспиш, туй ще е най-добре за теб.
— Кое време е?
— Обед.
— Много си грозен, Клив. Какво са ти сторили?
Той притихна, но после се засмя. Смехът му прозвуча дрезгаво и грубо — очевидно отдавна бе забравен.
— Случката заслужава да се чуе, достойна е да разплаче всяка жена и да накара всеки мъж да въздиша от завист. Да, от такива истории душата мигом изхвръква.
— Причиних ти мъка. Извинявай. Да не би някой да е посякъл лицето ти като малък?
— Имаш остър поглед, момиче. А сега мълчи.
— А ти имаш красиви очи. Едното е златно, а другото — синьо. По нашия край мнозина биха те сметнали за дяволско изчадие.
Той изсумтя и я зави до кръста.
— Ако бях дяволско изчадие, да не мислиш, че щях да бъда роб на Траско? Не, ако обладавах такава сила, сега щях да властвам над проклетия Киев. Онова, което виждаш в мен, е само пример за живота и нравите на хората, нито повече, нито по-малко. Поне съм сит и ребрата ми, не се броят. А в момента ти си по-грозна и от мен.
— И смърдя по-лошо.
— Да, и това е вярно. — Клив млъкна и потърка брадичка. — Много ли те боли?
— Вече не толкова. Балсамът е чудотворен.
— Тъй е, защото майката на Траско е магьосница. Дори арабите се боят от нея. Ходи при тях, когато си ще, и никой не смее да й забрани.
— Ти си добър с мен. Ако нямаше този белег, щеше да си красив. Косата ти е златиста като на бог и тялото ти е хубаво сложено.
— Мъча се да ти помогна, момиче. А сега замълчи. Траско ми заповяда да се грижа за теб. Да, никак не ми приличаш на робиня. Да не би Траско да е прав? Родителите ти не са ли роби? Кръвта ти различна ли е от моята?
Тя го погледна и отвърна бавно:
— Имам малко братче, Клив.
— Да, и аз имах едно време, много отдавна, само че той беше по-голям от мен и него го продадоха, а мен — не. Вече не си спомням лицето му.
— Тогава ще ме разбереш. Трябва да го спася.
Клив се разсмя с непринудена веселост:
— Момчето няма да загине тук, не и в Киев. Не, ще го продадат на някой арабски търговец от Миклагард или дори по на юг и ще го използват. Да, няма да те лъжа за какво, но няма да е толкова зле. Ще го преживее.
— Съжалявам, че са те използвали по този начин. Но не мога да позволя това да се случи на Таби.
— Нищо не можеш да направиш. Ти самата си робиня. Все едно дали в жилите ти тече царска кръв. Сега си нищо, повече от нищо, една пионка в безкрайните игри на Траско.
— Говориш прекалено добре за жалък роб, Клив!
Той й се ухили.
— Господарят, на когото служех, ме образова. Доставяше му удоволствие да философства с мен, докато ме обладаваше. Освен това щом се наситеше, обичаше да се излежава, да си играе с косата ми и да ми разправя за елините и за странните им обичаи. Дръж си езика зад зъбите, момиче, иначе и чудотворният балсам не ще може да те изцери. Ще ти извадят душата от бой, ако не си мериш думите.
Тя се напъна да мисли, но се отказа и изломоти сънено:
— Да, прав си. Ще го забравя. Какво е едно малко момче? За никого нищо.
При тези думи Клив се намръщи. Дори след толкова кратко време знаеше, че те не прилягат на хилавите, изранени рамене. Но премълча. Стана и се загледа в гърба на момичето.
— Вече не кърви. Траско каза, че мога да те изкъпя на сутринта и да ти дам чисти дрехи. Ще дойде лично да провери. Внимавай какво дрънкаш.
— Ще е хубаво да се преоблека — рече момичето, но не продължи.
Все така намръщен, Клив добави:
— Не ще поиска да те види гола, защото не си пада по момчета, тъй че за известно време ще бъдеш в безопасност, но не съм убеден, че ще приличаш кой знае колко на момче, като се изкъпеш.
— От доста отдавна се преструвам. Това беше единственият начин да се защитя и досега успявах.
— Тогава си била в страна на глупци.
Клив се обърна да си върви. Притесняваше се за девойката и недоумяваше защо. Беше никоя, просто робиня, която скоро щеше да иде при старата Евта — ако Траско не разкрие пола й и не я продаде в някой бордей, или не я пребие до смърт.
— Благодаря ти, Клив — чу я той да извиква подире му. Да, ако Траско разкрие, че е момиче, може да я убие, задето е провалила плановете му. Знаеше, че сестрата на Каган-Рус, старата Евта, никога не би взела момиче в къщата си. Тя държеше само робини, които бяха по-дърти и от зловещото тресавище, ширнало се на запад от Днепър.
Съдбата й не го интересуваше. Каквото има да става, ще стане. Девойката не бе лишена от кураж, но бе глупава, като го показва. Ето докъде я бе довело безразсъдството й — да лежи просната по корем с цъфнал гръб. Натъжаваше го мисълта, че тя може да умре или да й се случи нещо по-лошо.
Макар че кое би могло да бъде по-лошо от смъртта? Той дори не помнеше лицето на отдавна починалата си майка. Смъртта е последното, което човек трябва да си пожелава.
Най-сетне се мръкна. От единствения тесен прозорец в стаята струеше само тъмнина. Не грееше луна и звездите бяха затулени от бухлати черни облаци. Да, беше много тъмно, слава на боговете.
Ларен изяде още една купа бульон и поговори малко с Клив, който отиде да прислужва на Траско при поднасянето на вечерята. Помоли го да й остави кошницата с мек хляб за през нощта. И той я остави, глупакът му с глупак. Тя я уви в една скъсана завивка от леглото. Съжаляваше, че няма други дрехи, освен дрипите на гърба си. Поне успя да се загърне с остатъка от завивката под парцалите. Сега пак приличаше на момче и никой нямаше да се усъмни. Беше слаба, гърдите й не бяха много налети и тя съвсем ги сплеска със завивката, а косата й бе къса и щръкнала. Освен това бе толкова мръсна и така вонеше на вкиснато, че едва ли някой би забелязал или би се поинтересувал от пола й. Само да не я мъчеше гърбът, който почти я караше да лази. Тя надви нестихващата болка и стисна зъби, за да не издаде звук, да не изохка и да не привлече вниманието върху себе си.
Вратата не бе залостена. Но дори да беше, тя щеше да се провре през тесния прозорец. Изниза се като тъмна сянка в мрачния схлупен коридор. Под нозете й имаше груби дъски, а не пръстен под, над главата й — нисък таван с варосани греди. В коридора липсваше покъщнина. Помъчи се да си спомни пътя на идване. Представи си го и свърна наляво, където коридорът се разклоняваше.
Чу мъжки говор — сигурно бяха пазачите, и притисна гръб към стената. Беше грапава и тя изстена от болка. Колко ли бяха на брой? Дъските изскърцаха под краката й.
— Какво беше това?
— Кое? Чува се как мляскаш, бе тъпако, нищо друго.
— Все пак ще ида да видя. Знаеш го какъв е Траско.
Ларен забрави болката в гърба. Застина като камък.
Мерна сянка. Не дишаше и не мърдаше. Мъжът пристъпи към нея, спря и се ослуша. Другият се обади:
— Нали ти казах, че няма нищо. Трай си и пий. Или ми дай бирата си. Няма никой, жива душа няма.
Разнесе се сумтене, последвано от шумно оригване. Някой се изсмя.
Тя бавно си отдъхна. Почака доста време. Сетне тръгна на пръсти, долепена до стената, като свиваше все наляво. Вече долавяше много гласове, дори този на Траско, ако не бъркаше. Щом беше на Траско, значи се намираше до трапезарията на ненаситния търбух.
Накрая стигна до тясна врата. Завъртя желязната дръжка и се озова в смрадлива уличка. Лъхна я мирис на застояла вода и се почуди как може Траско да има такава чиста къща, а да търпи вонята пред прага й. Нямаше значение, нали бе успяла да избяга. Едва не изкрещя от облекчение. Само въздъхна сподавено и подскочи от пронизваща болка. Замръзна на мястото си, опитвайки да се овладее. Гърбът я пареше и смъдеше. Стори й се, че усеща нещо влажно и лепкаво и се запита дали раните й отново не кървят.
Беше почти свободна. Тъй че раните й нямаха значение. Гърбът й щеше да оздравее, само че не тук, не в къщата на Траско, не в Киев. Ще вземе Таби и ще отидат на север, в Чернигов, градче на източния бряг на Днепър — бе чула за него от един роб. Сигурно не е на повече от три дена път пеша. Ще открадне дрехи, за да се преоблекат, ще се престори на вдовица, а Таби ще бъде детето й. Ще оцелее и ще се погрижи за Таби. За първи път й се отдаваше случай да избяга и тя възнамеряваше да се справи. Преди никога не би се решила на такава стъпка. Предполагаше, че боят й е помогнал. Траско никога не би допуснал, че някой ще понечи да се измъкне с такъв накълцан гръб.
Внезапно чу мъжки гласове. Говореха шепнешком надолу по улицата, вдясно от нея. Промъкваха се насам. Бяха крадци. Или хора на Траско. Все едно. Тя стисна очи за миг, питайки се дали пък всички богове не бяха против нея, после се спотаи в тъмнината, защото бе приклещена до къщата. Не можеше да избяга, не можеше да мръдне, иначе би се сблъскала с натрапниците. Но за нищо на света не би се върнала в къщата на Траско.
Мъжете се бяха умълчали, но тя долавяше тихите им стъпки. Бяха двама. Само двама. Други нямаше. Ако бяха крадци, едва ли щяха да проявят интерес към нея. Тя не представляваше нищо, дори повече от нищо. Да, но сигурно ще я убият.
Дощя й се да изкрещи от тази въпиеща несправедливост. Беше хваната в капан, всеки миг щяха да я видят и да настъпи нейният край. И на Таби. Тя се сви в отчаян опит да се слее с къщата, да се превърне просто в сянка, частица от нощта.
Единият от мъжете се обади с тих, гърлен глас:
— Ще минем през тази вратичка, за която ми казаха.
Другият отвърна:
— Казаха ли, Мерик? Нищо не ти казаха, докато не даде на оня пор сребърната гривна.
— Няма значение. Сигурно вече сме близо. Разбрах, че момчето не го държат в крилото за робите, а в малка стая в къщата…
Бяха дошли за нея. Не можеше просто да стои и да се преструва, че не съществуват, да се залъгва, че няма да я видят. Не, ще ги изненада, ще ги нападне и после ще избяга. Беше по-дребна и по-бърза. Тя се хвърли върху по-близкия мъж и го заудря с юмруци по лицето.
— Какво, в името на всички богове? Я, момче! И се опитва да ме убие! — Олег беше едър и силен, истински воин, и за секунди сграбчи ръцете й, завъртя я към себе си и изсъска в лицето й: — Спри, ти казвам, проклет малък негодник! Престани да се опъваш!
Другият прошепна:
— Накарай го да мълчи, Олег! Само това ни липсва, да ни надушат пазачите на Траско.
Тя отскубна едната си ръка и заби юмрук в корема на първия мъж. Той просто измърмори и отново я сграбчи. Боричкането им бе мълчаливо, понеже Ларен също не искаше пазачите да дотърчат. Но не й провървя. Ръцете й най-накрая бяха притиснати до тялото. Вдигна глава и видя насочения юмрук на мъжа. Щеше да я удари. Щом го зърна, разбра, че стовари ли се върху й, с нея е свършено. С другата ръка той още я държеше за рамото. Тя рязко изви глава и захапа ръката му с все сила. Той изръмжа от болка, макар че сигурно му се искаше да крещи, защото почувства кръвта му в устата си. Продължи да стиска със зъби.
Тогава върху нея се спусна другият мъж, вкопчи ръце в гърлото й и започна да стяга хватката си, шепнейки в ухото й:
— Пусни го или ще те удуша.
Тя пусна захапаното месо. Мъжът тихичко изруга и отстъпи крачка назад. Другият продължаваше да я държи за гърлото и бавно я обърна с лице към себе си.
Зяпна я слисан и каза:
— Виж кой бил тук, Олег. Ако ръката не те боли много, може да се смята, че сме извадили късмет. О, не греша, защото над лявото ми рамо има малко светлина. Да, Олег, това е момчето, за което бяхме тръгнали. Дошло е да ни посрещне. Е, момче, как се измъкна от тъмницата?
Ларен не се помръдна. Усещаше как кръвта на другия се стича от ъгълчето на устата й. Не можеше да откъсне втренчения си поглед от мъжа. Беше същият, когото бе видяла на пазара за роби.