Катрин Каултър
Робинята (18)

Глава осемнадесета

На другата сутрин Ларен застана до Сарла, която бъркаше кашата. Много малко мъже се бяха надигнали, повечето лежаха проснати по гръб и приличаха на мъртви, само дето от време на време простенваха и похъркваха. Жените, като по-издръжливи, се бяха заловили за работа и макар да се движеха по-мудно от обикновено, шетаха, стрелкаха с погледи мъжете и клатеха глави. Децата съобразително говореха шепнешком.

— Угощението бе прекрасно — рече Сарла. — Ще ми се да чуя края на приказката довечера.

— О, непременно ще я чуеш — отвърна Ларен. — Къде е Таби?

— Той е навън с Кена и останалите момчета. Упражняват се да въртят мечовете. Олег ги учи.

— Че на Олег не му ли се мае главата?

— О не, Олег никога не страда, когато препие с медовина. Нито ти, както виждам.

— Не знам. Снощи за първи път в живота си пих толкова много.

— Добре ли се чувстваше, когато Мерик те заведе да си легнеш?

— Да, великолепно.

— И тази сутрин изглеждаш великолепно. Много си щастлива и доволна от себе си.

Ларен не продума. Тя бе вперила поглед във входа на къщата. Мерик стоеше на прага, яркото утринно слънце огряваше гърба му и той приличаше на златен бог с мократа си след банята коса. Зърна я, пристъпи вътре и се усмихна. Усети въздействието му, мощно и неудържимо, което все по-силно и безмилостно я завладяваше, разпъваше, изкушаваше, обсебваше я. Тя си представи изминалата нощ, когато той стисна голата й ръка между огромните си длани, когато нозете й бяха между неговите, а водопадът на косите му галеше игриво плътта й и зърната й опираха в рунтавите златисти косъмчета на гърдите му. Усещането от допира му бе съвсем живо.

Той вървеше към нея със самоуверена крачка на господар, приближаваше се към жената, която бе негова и единствено негова, жената, която вече познаваше. Но в момента я изучаваше съсредоточено, свъсил вежди, макар и усмихнат.

Тя си спомни една друга негова усмивка, ясна като мекия летен въздух, спомни си извитите му устни, когато той бе вдигнал глава от корема й. Беше забелязал слисването й, развълнуваните й гърди и бе разбрал, че й е доставил неизмерима наслада с устните си, бе доволен, че му се е отдала, че му е поверила себе си. После бе зажадувал да проникне в тялото й. Тя също го желаеше, искаше да го усети дълбоко в утробата си, да стане част от нея, да се слеят в неразривно цяло. Усмивката му бе угаснала, когато той повдигна нозете й, разтвори ги и се намести между тях, като изпиваше с поглед нежната й плът. Бе я погалил и тя бе почувствала мъзгата си върху пръстите му, бе видяла как за миг той премрежва очи, щом я докосна. Дълго не се откъсваше от нея, радваше се на вкуса й, после бавно бе проникнал в нея и тя бе потреперила под напора на кипналата възбуда, примряла от страст по него. Той не се бе отлепил нито за секунда от нея, дори в момента, когато бе достигнал до върха. Тогава бе отметнал глава назад и изревал от облекчение. Тя го притискаше здраво към себе си, опиянена от щастие, че го е довела до това изживяване, безкрайно благодарна, че я е открил, и че е такъв, какъвто е.

Ларен не съзнаваше, че стои като истукана и зяпа втренчено съпруга си, без да мърда, с разтворени устни и ококорени очи, приковани в лицето му.

Той спря пред нея и повдигна брадичката й.

— Това е само началото — промълви той, наведе се и я целуна. — Само началото.

— Винаги ли ще бъдеш такъв с мен?

— Да, както и ти с мен. — Отново я целуна, нежно, леко и прокара език по очертанията на устните й. — Трябваше да идем заедно в банята. Следващия път непременно ще го направим. Ще те сложа на скута си с лице към мен и ще те повдигна така, че да ме поемеш в себе си. Мисля, че ще ти хареса.

Гърдите я заболяха от копнеж. Наклони се към него. Чувствата й бяха изписани съвсем явно на лицето й и той се запита с какво ли е заслужил този невероятен късмет.

— Снощи се представи добре, жено. Много съм доволен. — Докосна я бегло по гърдите, просто не можа да се въздържи, и бързо отстъпи назад.

— Въпрос на опит, Мерик — отвърна тя и опита да се усмихне, но така бе разлюляна от желание, че жадуваше само да я прегърне, да я гали и целува. Да усети устните му върху своите, езикът му да милва нейния и това да я накара пак да се наклони напред.

Той си пое рязко дъх, обви раменете й с ръце и я спря.

— Не мога да ти угодя сега, макар да искам — боговете са ми свидетели, че страшно искам.

Олег се приближи на няколко крачки от него и зачака.

— Когато си готов, Мерик, ще поговорим с всекиго от хората ни. Не бива да отлагаме повече, защото спомените се замъгляват и изтриват.

— Да — рече Мерик, целуна я още веднъж и се отдалечи.

— Ще разпитват всеки поотделно, за да разберат кой къде е бил, когато са убили Ерик — поясни Сарла.

Ларен не каза нищо. Внезапно й хрумна, че мъжът, който е повалил Ерик, едва ли ще признае вината си драговолно. Не, навярно е обмислил всичко предварително и си е съчинил приемливо оправдание. Мъжът или жената. Една жена също би могла да удари Ерик с камък.

Проследи с очи новия си съпруг, който крачеше снажен и решителен до Олег. Устните й още пазеха топлината и сладостта на неговите, а тялото й тръпнеше от наслада. Ненадейно се отрезви, умът й се проясни и избистри. Обзе я дълбок страх от неизвестния мъж или жена, който я бе подминал на пътеката, убеден, че вината ще бъде хвърлена върху нея. И тогава съвсем внезапно си даде сметка, че не е била в пълно безсъзнание, когато това е станало. Видя го как се надвесва над нея и се взира, после се изправя усмихнат. Без звук, само с усмивка. Да можеше да го зърне. О, но бе сигурна, че е мъж, защото мълчаливата му усмивка бе ясно запечатана в ума й.

Трябваше да намери Мерик.

 

„… Принц Ниниян бил изчезнал без следа. Кралят не бил на себе си от скръб. Оттеглил се в постелята си, отказвайки всякаква храна и вода. Три дни лежал омаломощен и равнодушен към себе си, към кралството, разяждан от чувство на вина. Бил загубил Ниниян, провалил се и не заслужавал да живее. Не успял да опази детето, което било неговото бъдеще, той го погубил и съсипал.“

„Изведнъж забелязал смътна сянка зад светлината от свещите. Вторачил се в нея, зяпнал от слисване и ужас, защото сянката започнала да расте и да става по-плътна, докато накрая се превърнала в човек. Бил викингски воин, стиснал огромен меч, облечен в груба меча кожа, със злато — кован шлем на главата и с красиви, поразително сини очи. Воинът вперил взор в него и заговорил, а словата му преливали от презрение: «Престани да скърбиш. Ти си крал. И ще се държиш като крал. Ако не го сториш, дъщерите ти ще вземат насила властта след смъртта ти и ще сложат на трона тъпите си, малоумни мъже. Всъщност знам, че съпругът на Хелга, Фром, ще заеме мястото ти. Магиите на Хелга са по-силни от тези на Фърлан. Фърлан и мъжът й Кардъл ще умрат от отравяне. А сега се вдигни и поеми задълженията си. Яж и пий, докато възвърнеш силите си. Окъпи се и се премени. Бъди отново такъв, какъвто трябва».“

„Но с Ниниян, моето хубаво момче, какво ще стане с него?“

„Аз ще го доведа. Когато се върна с него, ще се погрижа дъщерите ти и техните съпрузи да си получат заслуженото.“

„Значи Ниниян не е мъртъв?“

Воинът поклатил глава, а златният му шлем отразил пламъка от свещта и заискрил ярко и ослепително като пладнешко слънце.

„Но кой си ти? Откъде са ти известни тези неща?“

Викингът отвърнал: „Стани и се приготви да посрещнеш Ниниян. Внимавай с дъщерите си и техните съпрузи. Пази се от Хелга. Тя призова демоните да убият Ниниян. Ще се опита да стори същото и с теб.“

Кралят скочил от постелята. Почувствал се млад и неимоверно силен, напълно забравил за отшелничеството си. Понечил да докосне воина, но щом пристъпил към него, той сякаш се отдръпнал от него, въпреки че не бил помръднал. Въздухът се стелел неподвижен и топъл и воинът като че започнал да се стопява, докато заприличал на прозрачно копринено було, после се превърнал в сянка и накрая съвсем изчезнал.

Кралят стоял няколко мига свит от страх. Сетне, понеже бил крал, несломим и решителен, викнал слугите си. Нахранил се и се напил до насита и се прибрал в просторните си покои да чака завръщането на Ниниян и на викингския воин.

Не се наложило да чака дълго. Както бил сам, изпълнен с надежда, в следващия миг пред него се изправил Ниниян, мръсен като селски хлапак и здрав като в деня на изчезването си. Дрехите му били скъсани, коленете издрани, но се усмихвал и изглеждал съвсем добре. Кралят се свлякъл на колене и прегърнал момчето.

Радвал се на срещата, докато внезапно осъзнал, че Ниниян е някак по-различен. Отдръпнал се от него, прокарал върховете на пръстите си по любимото лице и казал: „Къде се изгуби? Какво се случи с теб?“

„Бях в долната земя, която се намира под пустинните пясъци далече на югоизток оттук. Бях с демона на пустинните пясъци — странна титла, татко, но той самият ми се представи така. Каза ми, че завинаги ще остана при него и че ще го наследя. Отвърнах му, че не мога да остана при него, че мястото ми е тук, при теб, при нашия народ, че всички се нуждаят от мен. Той не искаше да ме слуша. Заплаших го да ме върне или викингският воин ще дойде и ще пострада. Той ми се изсмя, татко. Засмя се гръмко и изведнъж се задави. Лицето му посиня и той се хвана за гърлото. Тогава изникна викингският воин. Вдигна ръка и кашлицата на демона спря. Воинът заяви, че макар да е негов брат, постъпката му противоречи на правилата. Той разполагал със съгласието на всички по-висшестоящи демони и за наказание щели да го принудят да не напуска долната земя в продължение на цели сто години. Демонът на пустинните пясъци взе да моли викингския воин, но той стоеше неумолим и само клатеше глава. Накрая вдигна меча си, демонът се сви от страх и ни остави на мира. После воинът ме грабна и внезапно се озовах тук, татко, при теб.“

Като привършил разговора със сина си, кралят го предал на слугите да го окъпят и пременят. Сетне наредил да доведат дъщерите му и съпрузите им. Хелга и Фърлан си помислили, че баща им е на смъртен одър и ги вика, за да ги благослови. Представете си какво било изумлението им, когато го съзрели здрав и силен, седнал на трона си, облечен в най-хубавите си копринени одежди. Съпрузите им, Фром и Кардъл, се стъписали, не можейки да проумеят защо жените им са пребледнели и посърнали. Поклонили се на тъста си и го поздравили с добър ден. Отбелязали, че изглежда в отлично здраве, противно на слуховете, достигнали до тях. Очевидно най-после се бил примирил с кончината на принц Ниниян.

Кралят само се усмихнал и ги поканил да седнат на една пейка до варосаната стена на огромната тронна зала. После казал: „Хелга, ела тук.“

Тя изпълнила заръката му и се усмихнала насила, окуражавайки се, че не всичко е загубено. Вярно, изглеждал здрав, значи просто е приел смъртта на Ниниян. Но тя щяла да се постарае без време да го разболее. Питала се дали не ги е повикал да им съобщи, че след като Ниниян го няма, Фром ще му стане наследник. Това я накарало да се усмихне искрено, когато се приближила към баща си.

Поклонила му се.

„Добре изглеждаш, татко“ — рекла тя.

„Да — отвърнал той. — Всички изглеждаме добре.“

„Ужасно съжаляваме за изчезването на Ниниян, татко. И постоянно се молим да не скърбиш толкова.“

„Не — казал кралят. — Чувствам се съвсем добре.“

„Повика ни, за да провъзгласиш нашите съпрузи за свои наследници ли?“

„О, не — отговорил кралят. — Заповядах да дойдете, за да приветствате завръщането на брат си.“ Той се провикнал и Ниниян излязъл иззад дебелите пурпурни завеси зад трона на краля.

Хелга изпищяла.

„Това е демон! Вещер!“

„Не — рекъл кралят. — Ти си демонът и вещицата, ти и безволевата ти сестра. И отсега нататък вече не сте ми дъщери. Съпрузите ви не са ми зетьове. Занапред не желая да ми се мяркате пред очите. Махайте се и дано да бъдете проклети!“

Хелга обезумяла от ярост. Простряла ръце към небето и изкрещяла: „Демони, елате при мен! Поразете мъжа и детето! Убийте ги!“

Но не се появили никакви демони. Изведнъж изникнал викингският воин и застанал пред тях сияен и лъчезарен, сякаш окъпан от слънцето. Хелга изпискала и отстъпила назад.

Воинът високо вдигнал меча си, целунал изящно изработената му желязна дръжка и казал: „Какво ти се полага, Хелга? Ти си коренът на злото. Фърлан е просто слабохарактерна, силите й не струват нищо без твоите. А вие, нещастни съпрузи, вие сте направо жалки. Какво да сторя с вас?“

Ларен млъкна и се втренчи надолу. Цареше пълна тишина. Бавно вдигна глава и погледна към Мерик.

— Ако ти беше викингският воин, как би постъпил, Мерик?

— Бих убил Хелга и прокудил останалите трима.

Ларен се усмихна.

— Съгласен ли си, Олег?

— Да, бих надянал вещицата на меча си!

— Да! Да!

Дори жените нададоха същия вой. Ларен изчака да се укротят.

— Всички сте прави донякъде. Воинът не надянал Хелга на меча си. Пристъпил, впил очи в нея и промълвил тихо, много тихо, някакви странни слова, неизвестни дори на нея. На краля те прозвучали като чудновата благословия. Гласът на воина бил невероятно равен и спокоен. Прострял ръка над главата й и я задържал така. Тя не се помръдвала и не продумвала. Като че се била превърнала в камък. В следващия миг започнала да се смалява, докато се стопила съвсем и от нея останала само една гривна от чисто злато, която внезапно издрънчала на пода. Никой не се обадил, даже и съпругът й. Кралят още веднъж заповядал на другите да се махат и те мигом се изпарили, доволни, че не са ги изличили от земята като Хелга. Викингският воин отново се приближил до краля и Ниниян. Казал: „Вече съм свободен. Ще се върна пак при теб, Ниниян, но като човек. Ще продължавам да те пазя, но с живота и силата на смъртен. Чакай ме, Ниниян, аз ще се върна.“ С тези думи викингският воин изчезнал яко дим също като Хелга и пред варосаната стена останал само въздух.

Ларен вдигна ръце и завърши:

— Това е краят.

— А изпълнил ли викингът обещанието си?

Ларен се ухили на Мерик.

— Да, той ще се върне и ще закриля Ниниян.

 

Когато Мерик повдигна вълненото одеяло и се отпусна на леглото до нея, попита:

— Те действително ли се казват Хелга и Фърлан?

— Да.

— А аз съм викингският воин.

— Да, ти си.

— Защо Таби не спомена нищо?

— Аз му забраних.

— О! Наистина ли смяташ, че Хелга е скроила отвличането ви?

— Не знам. Омразата й към нас с Таби бе повече от очевидна. Съпрузите не са толкова глупави, каквито ги изкарах, нито пък толкова невинни. Фром е огромно мъжище, грозно и злобно. Кардъл има слабоволева брадичка и отпуснати рамене. Започва да хленчи, ако не му уйдисаш на акъла. Двамата са коренно различни.

— Ще мога да се убедя с очите си, нали?

— Да, ще се убедим заедно, Мерик.

Той замълча и се навъси в мрака.

— Не, ти ще останеш в Молвърн. Тук е вече твоят дом и ти имаш задължения към него. Освен това така ще успея да ви запазя с Таби в безопасност. Дадох ти клетва.

— Не, аз трябва да дойда с теб. Ти, за разлика от мен не познаваш тези хора. Мога да те закрилям. Ще оставим само Таби.

— Ще ме слушаш, Ларен. Сега си моя жена. Ще ме слушаш. Нямам нужда от закрилата ти.

— Ама че опърничав човек — промърмори тя под носа си, но знаеше, че я е чул. Преди да успее да й отговори, тя се претърколи към него и сграбчи лицето му с двете си ръце. Целуна го, но не уцели устните му, после ги намери в тъмнината и се впи в тях. Той разтвори устните си и тя пъхна език вътре, напипа неговия и усети топлината и сладостта му.

— Намислила си да ме съблазниш — рече той с присмехулен тон. Тя бе толкова невинна, но въпреки това не криеше желанията си от него, не се преструваше на срамежлива девица и сама се впускаше в любовната игра.

— Да, разбира се, че съм. А сега замълчи. Обожавам вкуса на тялото ти, Мерик.

Той се усмихна и тя почувства омекналите му устни.

— Няма да ме накараш да променя решението си, Ларен, независимо какво правиш.

— Правя го за себе си — отвърна тя и се намести отгоре му, а разпуснатите й коси се обвиха около лицата им като чувствен воал, от чието докосване Мерик целият потръпна. Още бе облечена в ленена риза, но тя не се задържа дълго върху нея. Изхлузи я през главата й и усети омайната тежест на тялото й, на гърдите и нозете, притиснати в неговите. Членът му напираше към женската й плът. Тя го целуваше по лицето, леко милваше с език ушите му, пръстите й пърхаха над веждите, челото, носа. После започна да се извива върху него, докато го целуваше. Той долепи длани към бедрата й, привлече я към себе си и се надигна. Изстена, а тя пресрещна топлия му дъх с уста и разтвори нозе.

Струваше му се, че ще се пръсне. Ръцете му зашариха по тялото й, ровеха в косите й, теглеха я за гърба, за да може да целува гърдите й. Претърколи се върху нея, мъчеше се да си поеме дъх, защото в противен случай щеше да излее семето си върху одеялото, а не в утробата й. Гърдите му се повдигаха и спускаха учестено, тресеше се от неистово желание да проникне в нея, но се овладя, усещайки, че най-сетне е престанала да се гърчи под него и лежи притихнала в очакване. Сви нозете й и приближи устни към тялото й, пръстите му стиснаха меката плът на бедрата й. Смътно му мина през ум, че ще я насини, но не го бе грижа, защото в този момент тя се усука нагоре, изскимтя глухо в мрака и завика името му с такава настойчивост, копнеж и жар, че го обзеха неподозирани чувства. Нежно похлупи устата й с ръка, когато от гърлото й изригнаха викове, за да може да крещи на воля, без другите в къщата да я чуят.

Докато я милваше и успокояваше, тя го задърпа за раменете да се изправи. Той коленичи и внимателно я облада. Затвори очи от съприкосновението със стегнатата й плът, потръпваща от желание да го обхване по-плътно и по-близо до себе си.

— Мерик — промълви тя и обви ръце около гърба му, за да го усети още по-дълбоко в утробата си.

Той не можеше да се сдържа повече. Разтреперан от безумна страст, накрая се надигна връз нея с вик, с ръце, схванати от напрежение. Тя замълви името му безспир, пое го и го погълна целия. Искаше му се никога да не свършват.

Лежаха един до друг, десният й крак бе отпуснат върху корема му, бузата й бе притисната до гърдите му, влажните й от плам коси бяха разпилени върху рамото му.

Той я целуна по тила и я обви по-здраво с ръце.

— Подлудяваш ме от страст.

Коляното й леко се смъкна надолу, докато покри слабините му. Уханието му се носеше тръпчиво и силно в нощния въздух и изпълваше ноздрите й.

— Престани да мърдаш, иначе пак ще те обладая. Сигурно вече те смъди от мен, Ларен.

Тя се наклони едва-едва и го млясна по гърдите, по рамото, по гърлото. Засмука пулсиращата вена на шията му, после го целуна по устните.

— Ерик е бил ударен от мъж.

Той застина. Тя се надигна на хълбок и докосна с пръсти космите на гърдите му, като го милваше нежно.

— Откъде знаеш?

— Спомних си, че се надвеси над мен и се усмихна победоносно. Не бях в пълно безсъзнание. Той стоеше, Мерик, мълчеше и само се усмихваше. Не се опита да ми помогне, нищо не направи, просто се хилеше отвратително. Лошото е, че не можех да зърна лицето му, но знам, че беше доволен, дето съм там, доволен, че ще обвинят мен за убийството на Ерик и че никой няма да заподозре него. Не съм съвсем сигурна, че той е ударил Ерик, но изглежда доста вероятно, не мислиш ли?

— Сигурна ли си?

— Да.

Той изруга тихо и тя усети как тялото му се изопна от напрежение. Съжали за постъпката си. Трябваше да не му казва веднага, но вече бе късно.

— Днес с Олег научихме много малко, докато разпитвахме хората един по един. Но знаеш ли, Ларен, стигнах до извода, че този човек положително те е проследил. Може да е искал да те убие, но когато Ерик се е появил, той е изчакал да види какво ще се случи. Не бе тайна за никого, че брат ми те желае. Когато си избягала от брат ми, той е ударил Ерик. После като те е зърнал на пътеката в несвяст, е решил, че е успял. Защото е помислил, че ще обвинят теб.

— Само един човек би могъл да стори това.

— Да. Но трябва да бъдем сигурни, съвсем сигурни.

Тя отново го целуна. След тази целувка се заредиха други, докато скоро ръцете й диво зашариха по тялото му, дланите й се спуснаха надолу към корема и се заровиха в гъстите косми на слабините му. Когато го докосна, рязко си пое дъх и прошепна в устата му:

— Никога не съм си представяла, че нечие тяло може да предизвиква подобно усещане у мен, Мерик.

— И аз — отвърна той. — И аз.