Катрин Каултър
Робинята (17)

Глава седемнадесета

— Няма да бъда твой настойник, но ще ти бъда брат, както Ларен ти е сестра. Това със сигурност ни обвързва доста здраво.

Таби премести поглед от Ларен към Мерик.

— Защо тогава си тъжен?

Мерик понечи да се усмихне, но не можа да се насили до такава степен.

— Ще настъпят някои промени, Таби. Известно ти е, че си нещо като принц, нали?

Детето кимна едва-едва. Изведнъж по лицето му се изписа уплаха.

— Не е задължително, Мерик. Мога да си остана както преди и да ти бъда по-малък брат.

— Понякога — рече много бавно Мерик — съществуват обстоятелства, които не можем да променим. Ти си принц, Таби, даже може да наследиш престола на нормандския херцог, прославения Роло. Помниш ли го? Не? Е, навярно ще го познаеш, когато отново го видиш. И да не го познаеш, все едно, защото ще го обикнеш и тачиш. Ларен казва, че е прекарвал с теб цели часове, преди да ви отвлекат.

— Не ми харесва този човек Роло.

— Таби, един ден ще станеш мъж, при това много важен, дори да не си херцог на Нормандия. Когато настъпи този ден, аз ще сведа глава пред теб и ще ти целуна ръка. Ако не си доволен от мен, можеш да ме пратиш да ям при свинете. Как ти се струва?

— Познавам те, Мерик. Ти ме обичаш, но никога не би свел глава пред мен или пред когото и да било.

Мерик прокара пръсти през косата на Таби — гъста, буйна и тъмнорижата грива. Бе красиво дете. Щеше да израсне привлекателен мъж. Усети жестока болка, която дълбоко го измъчваше. Но бе справедливо детето да заеме своето място, да заеме сана, за който бе предопределено. В крайна сметка, разсъждаваше Мерик, той щеше да задържи сестрата.

— Няма да стане веднага. Първо сестра ти ще се омъжи за мен и едва тогава ще ида да се срещна с чичо ти Роло. Може би ще се запозная и с братовчед ти Уилям Дългия меч. Ларен казва, че му има доверие и че бил почтен. На колко години е той, Ларен?

— Уилям е само на двайсет и две, не, сега е на двайсет и пет, приблизително на твоята възраст, Мерик.

— И е женен от пет години?

— Да. Наследниците са важно нещо.

Таби се обади, като риеше с върха на кожената си обувка пръстения под:

— Не го помня, Ларен. Нито пък тоя Роло. Не искам да ходиш при него, Мерик. Ако не те хареса, няма ли опасност да те прободе с меча си в корема?

— Не вярвам. Защо ще го прави, когато ще ида да му съобщя, че момчето ни е живо и здраво?

Таби отново млъкна. Отмести очи към Ларен и се усмихна.

— Обичаш ли Мерик, Ларен? Колкото обичаш мен?

— О, да, Таби. — Тя не се поколеба нито за миг и въобще не погледна към Мерик.

— Добре — рече Таби и се отскубна от прегръдката на Мерик. Не се обърна, изтича право при Кена и при момчетата, които си подмятаха натъпкани с пера кожени топки и майсторяха фигури от конци.

— Наистина ли, Ларен?

Тя отново не го удостои с поглед.

— Така казах на Таби.

— А на мен ще ми го кажеш ли?

— Не.

— Защо?

— Защото ще ти даде власт над мен.

Той се усмихна.

— И бездруго притежавам достатъчно власт над теб. Не ми е нужна повече.

— Ревеш като коза, Мерик, и се хилиш безсрамно. Ще взема да помогна на Сарла. Ще се венчаем днес следобед, да не забравиш.

— Козите не реват, само магаретата. За такъв ли ме смяташ, Ларен?

— Не, ти си истински мъж, Мерик.

— Тогава защо си похлупила устата си с ръка? За да скриеш смеха си зад зъбите? Не ми отвръщай повече, жено. Мисли за довечера, когато пак ще те обладая. Липсваше ми нощем, Ларен.

— Съвсем нормално и редно е да ти липсвам. Както е нормално и редно да не се упражняваш върху Кайлис и Мегът. Искам да лежиш в кревата и да си мислиш само за мен. Единствено за мен.

— Значи не мога дори да мисля за Кайлис и Мегът? — Той прихна. Погледна я и се засмя още по-гръмко. След това излезе от къщата, клатейки глава.

 

Обредът бе кратък и извършен според викингските обичаи. Всички мъже се бяха наредили зад гърба на Мерик, а жените — зад гърба на Ларен. Всички бяха сложили най-хубавите си одежди и украшения. Жените бяха в пъстри ленени рокли — алени, боядисани от жълъди, или яркосини, получени от сърпица. Премяната на Ларен представляваше красива оранжева роба, направена от есенни минзухари и подарена от обитателките на Молвърн. Две от жените знаеха до съвършенство да шарят вълна и платно и правеха нужните цветни платове. Ларен никога не бе виждала по-прелестни багри, дори в двора на чичо си Роло. На главата й имаше венец от бели маргаритки. Косата й изглеждаше още по-червена под ранното следобедно слънце и се къдреше като блестящо зарево почти до раменете й.

Таби стоеше до Мерик, пъхнал ръчицата си здраво в шепата му. Бе чист и спретнат, лицето му грееше, очите му искряха. Вече не бе слаб. При вида му на Ларен й се дощя хем да заплаче, хем да се смее от радост и облекчение.

Мерик я погледна и се усмихна. Пристъпи крачка към нея. Протегна другата си ръка и тя мушна своята в нея. Той обгърна с очи присъстващите мъже, после жените и децата. Рече с висок и ясен глас:

— Молвърн бе сполетян от много скръб с кончината на Харалд и Тора и насилствената смърт на Ерик, моя брат. Настъпиха и низ от промени. Знам, че ви е трудно да ме приемете за господар на Молвърн. Надявам се, че подир време ще свикнете. Днес взимам тази жена за своя съпруга. Тя е племенница на великия Роло, но животът й ще продължи тук, с мен, с всички вас. — Той млъкна, пусна Таби и улови и двете й ръце. — Ларен, дъщеря на Халад и племенница на Роло от Нормандия, в този ден пред нашите богове аз те взимам за съпруга. Моля се на Фрейя да ни дари с дълъг живот и много деца. Моля се на Всемогъщия Один да бди над нас, за да запазим честта и доверието помежду си. Ще те браня със силата и меча си. Всичко, което притежавам, е твое. Ще бъда твой съпруг за вечни времена и не ще те изоставя до сетния си дъх.

Ларен с часове се бе готвила за отговора си. Не бе казала на никого, че е християнка. Роло се бе съгласил тя да приеме християнската вяра, когато бе скрепил споразумението си с крал Шарл, което включваше покръстване на цялото му семейство. Даваше си ясна сметка, че Таби ще бъде възпитан в католически дух, а тя ще се превърне във викингска жена до най-малките подробности.

Затова бе обмислила внимателно словата на една викингска невеста. Странно, но когато разказваше някоя приказка, не усещаше страх, а само възбуда, но сега се чувстваше напрегната. Чак устата й бе пресъхнала. Боеше се да не засрами Мерик и макар да знаеше имената на повечето викингски богове, не бе сигурна кои са най-важните при сватбен ритуал. Изви очи към него и разбра, че той долавя плахостта й, въпреки че едва ли подозираше причината. Той се усмихна и стисна ръката й, ала тя продължаваше да мълчи. Рече й тихо:

— Закълни се, че ще ме пратиш при свинете, ако дръзна да погледна към друга жена.

Тя се засмя, искрено и звънко. Тогава каза:

— Кълна се да не се отлъчвам от теб, Мерик, господарю на Молвърн. Кълна се да те браня на думи и дела и да те подкрепям и в радост, и в скръб. Давам клетва пред целия народ и пред всички наши богове.

Той я повдигна на пръсти и я целуна по устните. Ларен чу бурните приветствия на мъжете и жените, дори различи гласа на Таби сред тях. Почувства топлината и силата на Мерик и се запита какво ли ги очакваше занапред.

Той я пусна, но задържа още няколко секунди погледа си върху нея. После се провикна:

— Хайде сега да пируваме.

Навън бяха изнесени десетина дълги маси, върху които бяха наредени подноси с пържоли от глиган, печена треска и задушена с диви малини херинга, със сьомга с варени кленови листа, камари с ръжени хлебчета и питки, паници със зеле, грах, нарязани ябълки, пържен лук. Имаше цели бурета с медовина и ечемичена бира, дори гъсто тъмночервено рейнско вино. Жените добре се бяха постарали, направо чудесно. Сарла стоеше и се усмихваше на Ларен, съзирайки вълнението й.

Ларен, твърда и непоклатима в продължение на цели две години, погледна към мъжете и жените, които я бяха наобиколили, към великолепните маси, отрупани с храна, и накрая към новия си съпруг. Наведе глава и се разплака, като скри лице в шепите си.

Мерик се засмя и я притисна в обятията си.

— Да, твърде впечатлена си, нали? Нашите хора са добри. Това е вече твоят дом и ние те приветстваме в него.

Тя изхълца, повдигна глава и избърса очи с опакото на ръцете си.

Мерик се обърна при виковете: „Да пием за невестата и младоженеца!“

— Да пием, да пием!

 

Наближаваше залез-слънце. Сватбеното тържество, започнало преди часове, бе загубило достолепния си и бляскав вид. Но докато наблюдаваше как Мерик и Олег прекратяват поредното сбиване, Ларен си мислеше, че въпреки това още цари весело настроение, дори прекалено весело. Мерик я бе предупредил да не яде и пие много, защото трябвало да наблюдават как хората им се натряскват до козирката и ако случайно се нахвърлят един върху друг, да ги разтърват, за да не се изтрепят. Викингите, бе отбелязал той, обичали да празнуват шумно.

Ларен хапна парче козе сирене. Бе тръпчиво на вкус, дори кисело, и тя бързо гаврътна малко топла бира. Усети, че й се замая главата, и се ухили над празната си чаша. Чувстваше се превъзходно. Погледна към Мерик, който издърпа Роран от Елър, дребния мъж, чиито дрехи бе носила по пътя към дома. Да, това бе техният дом. Мерик се изсмя и тя видя как вдигна Роран във въздуха и го метна към стария Фиррен, но той само се наведе и Роран тупна в една купчина кокали под невъзмутимия му поглед.

Мерик бе красив мъж. И добър. Проследи го с очи как се приближава към група деца, предвождани от Кена. Момчето се клатушкаше насам-натам и имитираше възрастните, а децата се кикотеха и се мъчеха да отгатнат на кого се преструва.

Прихна, когато Сарла и наля още една чаша бира.

— Мерик ми заръча да не се напивам, че било едва ли не закон да следим някой да не си строши главата.

— Аз ще бдя вместо теб — каза Сарла.

— И аз — обади се Клив зад гърба на Сарла.

За миг Ларен ги видя сякаш слети в едно. Тръсна глава, но те стояха така близко един до друг, че изглеждаха залепени. Бавно промълви:

— Вие кога ще се жените?

Те трепнаха, после се втренчиха един в друг. По лицата им бе изписано смущение, или поне Ларен го изтълкува така. Пийна още бира.

— Клив ме спаси. Той е прекрасен човек.

— Знам — рече Сарла. — Моля те, Ларен, не бива да говориш за това. Ерик още не е достатъчно далеч и присъствието му още гнети и мен, и Клив. Някой го е убил. Не си ти, нито Клив или аз. Но все някой го е направил и този човек се намира сред нас. Страх ме е.

Клив я хвана за рамото и нежно го стисна.

— Тихо, Сарла, днес е венчавката на Ларен. Ще открием кой е убил Ерик и ще престанем да се измъчваме. Сега поне никой не се съмнява в Ларен, в нейния кралски произход. Тихо, скъпа, тихо.

Но кой наистина бе затрил Ерик? Ларен си сръбваше от бирата и се взираше в мъжете и жените, които се надвикваха и си разправяха безсмислени шеги след продължителния запой, напълно слепи и глухи за света наоколо. Погледна към Айлирия, тъкачката, която бе толкова безпаметно пияна, че бе зяпнала едно блюдо с рибена яхния, без да вижда, без да говори и без да се помръдва. Кайлис и Мегът пък се забавляваха с двамина от свитата на Ерик. Мъжете бяха млади и привлекателни, както повечето викинги, а лицата им бяха зачервени от погълнатата медовина.

Усети нечий топъл дъх в ухото си.

— Мисля, че те предупредих да не се увличаш.

Тя се обърна и се озова на два пръста от лицето на Мерик. Ухили му се.

— Боя се, че прекалих с бирата, Мерик.

— И сега с пияна жена ли ще си легна?

— О, боже, по-добре да спирам вече — промълви тя, надигна чашата и я пресуши.

Мерик се провикна през смях:

— Вижте каква я свършихте. Моята четиричасова съпруга едва се държи на краката си. Сега какво ще правя?

Олег отвърна високо:

— Накарай я да ни разкаже някоя легенда! И ще изтрезнее!

— Да, легенда, легенда!

— Е, Ларен, ще можеш ли?

— Легенда — повтори тя, сякаш се съмняваше, че съществува подобно нещо. — Добре, легенда. — Стана, стъпи на пейката и се качи върху масата. — Слушайте — ревна тя. — Щом искате легенда, ще я получите!

Избухна весела врява, примесена с бурни смехове.

— Ще падне и ще си строши крака!

— По-добре крака, отколкото езика. Очаквам да чуя още много легенди от нея, безброй легенди!

Ларен тропна с крак и едва не се сгромоляса, защото се подхлъзна на една овесена питка. Мерик веднага я прихвана през коленете и я задържа.

— Хайде, започвай, вече те крепя — подкани я той. Тя се помъчи да си придаде достоен вид, но не успя и рече с кикот:

— Ще ви разправя за Фром и Кардъл, двама мъже, които станали съпрузи на сестри от кралски род, Хелга и Фърлан. Фром бил зъл и груб, а Кардъл се интересувал само от науки — просто бил човек от друг свят. Хелга веднага разбрала, че ще може да води за носа половинката си Фром, макар да бил дребнав и подъл. Тя посъветвала Фърлан да провери силата на своя младоженец Кардъл и когато Фърлан го сторила, открила, че няма почти нищо за проверяване. После двете се срещнали в кралската крепостна кула и сравнили впечатленията си. Решили, че чрез съпрузите си ще могат да завладеят кралството. За нещастие, най-напред трябвало да се отърват от наследника на краля, но той бил вече пораснал и се намирал извън града. Ала малкият им доведен брат, наречен Ниниян, бил следващият по ред след сина на краля. Можели да започнат първо с отстраняването на Ниниян. Обаче не било толкова лесно, защото невръстният Ниниян имал вълшебен приятел.

Ларен млъкна, намръщи се и нареди:

— Моля да дадете още бира на скалда, съпруже. Умът ми е почти пресъхнал от жажда.

Мерик й напълни цяла чаша и отново я прегърна през коленете, за да не падне.

— Какво станало със съпрузите? — провикна се Олег. — Хайде, Ларен, разкажи ни преди умът ти съвсем да се е изпарил.

— Кой е бил вълшебният приятел на Ниниян?

Тя се навъси от височината на масата към Олег, а после и към Барта, едрогърдеста жена, която бе боядисала прелестната й шафранена рокля.

— Вълшебният приятел на Ниниян бил викингски воин, който се появявал само когато детето било в беда. Бил хитър, безстрашен и непобедим. Носел мечи кожи като юнак над юнаците, но не виел и не ревял към боговете, нито въртял очи, щом срещнел враг. Не, викингът бил тих като привидение. Веднъж, когато Ниниян изгубил дойката си в гората до кралската крепост, бил нападнат от вълк. Воинът изникнал сякаш от въздуха, метнал Ниниян на един клон и се изпречил пред свирепия звяр. Нанизал го на меча си. После бавно се обърнал към детето и рекъл: „Един ден може да станеш крал. Изпратен съм да те закрилям. Сега слез и се прибери в крепостта. Дойката ти е обезумяла от тревога по теб.“ Смъкнал Ниниян отново на земята, потупал го по рамото и сетне сякаш се стопил сред гъстите зелени дървета. В един момент бил там — осезаем и як като дънера на дъба, истински исполин, с меч, окъпан в кръвта на вълка, — в следващия, вече го нямало, просто бил изчезнал. Детето стояло и се чудело, но не изпитвало никакъв страх. Внезапно на тясната просека се втурнали десетина войници. Зърнали мъртвия звяр и момчето, надвесено над него, и се вцепенили от изумление.

Така тръгнала легендата за Ниниян, племенника на краля, който още като невръстно дете убил вълк. Обстоятелството, че звярът бил намушкан с меч, било пренебрегнато и забравено. По-трезвомислещите съзнавали, че момчето не може да вдигне меча, камо ли да срази вълка с него. Кралят се дивял и маел на малкото човече. Човечето също се дивяло и маело. Опитало се да разкаже на дойката си за викингския воин, но тя не искала да повярва, че някакъв дух е победил вълка. Не, тя предпочитала Ниниян да е вълшебникът, специално избраният от боговете да наследи престола.

Сестрите решили да премахнат детето. Те се съмнявали, че то е убило вълка, защото Хелга самата била надарена със свръхестествени способности и внимателно наблюдавала Ниниян, но не открила такива заложби у него. Така те стигнали до заключението, че внезапно е изникнал неизвестен мъж, видял, че детето е в опасност, пронизал вълка и бързо си отишъл, преди да дойдат войниците. Да, щели да убият момчето. Хелга направила магия в своята кула. Призовала злите демони на огъня, леда и пустинните пясъци. Накарала ги да впрегнат уменията си, за да отстранят детето. Появил се демонът на огъня и казал: „Не мога да убия момчето. Закриля го по-голяма сила от мен. Остави го на мира.“ Хелга го проклела и го отпратила обратно в долния свят. Тогава извикала демона на леда. Той рекъл: „Не мога да убия момчето. Пази го по-висша сила от мен. Остави го на мира.“ Хелга не желаела да приеме думите на демоните. Накрая призовала демона на пустинните пясъци. Той казал: „Ти си глупачка, жено, задето повика демоните на огъня и леда преди мен. Искаш да убия момчето. Ще го сторя с огромна наслада. Но сетне ще ми бъдеш длъжница.“ Демонът се изпарил сред вихрушка от гъст черен дим. Хелга се зарадвала и съобщила на сестра си, че детето скоро ще бъде мъртво. Двете го споделили със съпрузите си. Зачакали. Един ден Ниниян изчезнал. Всички търсели момчето, но никъде не могли да го открият. Било пропаднало сякаш вдън земя.

Ларен погледна към Мерик и каза:

— Ще повърна.

Скочи от масата, сигурна, че той ще я задържи, после се втурна през отворените дървени порти и се скри в храстите край пътеката.

Олег потупа Мерик по гърба.

— Може би тая нощ няма да пъшка прекалено много и няма да тича час по час да повръща. Не губи надежда, Мерик.

Мерик изсумтя.

— Може би, но все пак се съмнявам. Утре ще се чувства доста зле.

— Искам да знам какво е станало с Ниниян — провикна се Олег.

— Да — ревна Роран. — Искам да знам кой е бил викингският воин.

— Дано само не изповръща историята заедно с червата си — рече Барта, — иначе няма да й боядисам друга рокля.

— А аз — каза Мерик, втренчен през отворените порти на оградата, — се питам дали невестата ми изобщо ще си спомня за воина, или за мен на сутринта.

— С тая кралска кръв в жилите — обади се Фиррен и се изплю — няма начин да не се съвземе бързо от бирата.

 

И тя наистина се съвзе. Наближаваше полунощ, когато Мерик, убеден, че вече се е оправила, я улови за ръката и я вдигна от пейката. Каза на хората си, до един пияни-заляни:

— Не ще има дъжд, защото Елър не надушва нищо.

— Той може да надушва само вонята на диваците.

— Не е лъжа — отвърна Мерик през смях, — но наистина нощта е ясна. Останете тук, ако желаете, и продължавайте да пиете. Аз ще заведа жена ми да си легне.

Обсипаха ги със съвети за брачното ложе и ги отпратиха със смях.

Мерик мислеше, че Ларен е притеснена. Когато влязоха в спалнята, тя промълви:

— Надявам се, че добре запомни думите им, Мерик.

— Да — отвърна той и я притисна към себе си. — Всичко чух.

— Струва ми се — рече тя и облегна чело на рамото му, — че още ме е страх. Толкова е необичайно това, което става, Мерик, макар да съм видяла какво ли не през изтеклите две години, повече отколкото е нужно.

— Разбирам, мила, но то сега не е важно. Важни сме ние. Няма да те нараня. Никога не бих могъл да ти причиня болка.

— Знам — прошепна тя. Усети притегателната му сила, изкушението, обещанието за бъдни наслади. Въпреки това тя само го погледна очаквателно.

Той й се усмихна и прокара пръсти през косата й.

— Имай ми доверие — рече той, — нищо повече. Наклони се към нея и я целуна, бавно, непринудено, сякаш това бе най-съкровеното му желание. Повдигна лицето й и каза:

— Нощта пред нас е дълга.