Катрин Каултър
Робинята (14)

Глава четиринадесета

Тя зяпна Таби, после рече с глас, мек като космите по корема на Мерик:

— Защото съм ти разправяла истории за вълшебни същества. Сигурно съм ти разказвала за еднорог. Хайде сега, миличко, иди да си играеш с Ейла. Виж, тя иска да ти хвърли топката. Поиграй си с нея, Таби, та да не си смуче палеца.

Мерик понечи да се обади, но замълча. Наблюдаваше как Таби изтича при момиченцето, което можеше да държи натъпканата с пера топка в едната ръка и да смуче палеца на другата.

Ларен бързо се отдалечи от него, за да избегне въпросите му, поне за известно време. Олаф Торагасон й рече:

— Твоята история ни завладя. Беше хубаво. Никой скалд не е съумявал да го постигне досега. Ще говоря с Мерик да те купя от него.

Преди да успее да му отвърне, освен да трепне, той вече вървеше към Мерик и потриваше големите си ръце.

Лета се намръщи подир баща си. После се обърна към Ларен с думите:

— Вече престана да вали. С Мерик ще идем да се разходим до фиорда. Мисля, че ще му разреша да ме целуне. Тогава ще разбере какво е да целуваш невинно момиче.

— О, значи ще му дадеш да се упражнява върху тебе, Лета?

Момичето се извъртя рязко и силно зашлеви бузата на Ларен. Тя политна назад от удара и Лета отново я цапардоса, като този път я повали на земята.

Ларен знаеше, че трябва да приеме шамарите, много добре знаеше, че сама ги е предизвикала с подигравката си, но не можеше да се въздържи. Скочи и светкавично се нахвърли върху Лета. Намота дебелите й плитки около ръцете си и продължи да ги навива, докато момичето писна от болка на педя от лицето на Ларен.

— Слушай какво ще ти кажа, невъзпитана вещице. Да не си ме ударила повече. Само да смееш, ще ти избия хубавите бели зъбки, един по един.

Бързо размота дебелата плитка и блъсна Лета. Тя се строполи в ръцете на Мерик. Лета веднага видя у кого се е озовала, разплака се, обърна се кръгом и се притисна към него, ридаейки на гърдите му.

Мерик погледна Ларен. Забеляза отпечатъка от шамара на Лета върху лицето й и яда, изписан по него, и мигновено разбра всичко.

Олаф Торагасон се спусна към тях като разярен бик. Ерик потриваше ръце. Мерик бързо вдигна Лета от земята и я подаде на по-малкия й брат, онзи, който така очарователно и безразсъдно бе подарил на Ларен майчината брошка и едва ли, според Мерик, заради великолепния й разказ. Пристъпи към Ларен, сграбчи я за рамото и я дръпна към себе си.

Каза на нея и на всички, които ги зяпаха:

— Тя е моя робиня. Аз ще се погрижа за наказанието й.

Ерик се обади:

— И какво ще е то, братко? Чудно ми е колко ли жестоко ще бъде.

— Ако беше по-силна, щях да я наложа с камшик. Но не е укрепнала още и няма да го издържи. Тя ще готви през следващите три дни. Сарла, ще следиш ли да изпълнява наказанието си в мое отсъствие?

Сарла се ухили широко към нея и й се закани с юмрук.

— Да, Мерик, ще я удрям с тигана, ако не ме слуша.

— Я не се дръж така нагло, Сарла! — Ерик пристъпи към жена си почервенял от гняв, внезапно свил дясната си ръка в юмрук.

— Нямаше нищо обидно, братко — рече Мерик и се изпречи на пътя на Ерик, повлякъл Ларен със себе си. — Тя се пошегува. Нищо не е станало, беше шега.

— Все едно, не ще й позволя да говори така се теб.

— Ако се бях засегнал, щях да й кажа. Забрави го, Ерик.

— Не се меси, братко. — Ерик се спря за миг, после припряно се извърна, заобиколи брат си и удари Сарла през лицето с изпъната длан. — Така — смотолеви той и я изгледа как се мъчи да запази равновесие и как търка бузата си. — Занапред ще си стискаш езика зад зъбите. — Обърна се към Мерик: — Ето как трябва да се отнасяш с жена си. Повече няма да търпя своеволията й.

Ръцете на Мерик бяха стиснати в юмруци до тялото му. Ларен изтича при Сарла, но Ерик я избута.

— Стой настрана от нея, робиньо. В името на всички богове, непрекъснато ме предизвикваш.

Няколко секунди не се чуваше звук — единствената картина, която се виждаше, бе Сарла, по чието лице се стичаха сълзи, а мъжете и жените бяха замръзнали по местата си и се бояха да гъкнат. Дори децата бяха притихнали, вперили очи в родителите си, и не знаеха какво да сторят.

В този момент Лета изпищя:

— Тя каза, че щяла да ми избие всичките зъби! Един по един! Набий я, Мерик, заслужава си го.

Мерик без усилие потисна смеха, напиращ отвътре, смях, примесен с неистова ярост към Ерик. Яростта му бе съвсем безсилна, защото знаеше, че не може да противоречи на брат си в собствената му къща. В този миг осъзна, че трябва да замине и да си намери нов дом, където да бъде господар. Обърна се към Лета и рече:

— Това са пълни измишльотини, Лета. Тя е скалд. Естествено е да те уплаши с пресилените си приказки. А сега се успокой, всичко свърши.

Изви глава, за да зърне израженията на хората си — първо към Деглин, който изглеждаше разочарован, че няма да я нашиба с камшика веднага, пред очите им, после към стария Фиррен, който дялкаше ръкохватките на един стол, и накрая към Клив, чието лице бе побеляло от напрежение да не се намеси. Таби, слава Богу, както и останалите деца, се бяха заели отново с игрите си, крещяха и се препираха и повече не се интересуваха от възрастните. Приближените на Торагасон сякаш бяха разколебани и много от тях бяха вперили очи навсякъде другаде, но не и в Лета. Той си помисли, че навярно не питаят особени симпатии към Лета, докато историите на Ларен им доставяха явна наслада. Мерик погледна Сарла. Тя бе навела глава и той разбра, че се чувства унизена от постъпката на съпруга си.

Забеляза, че Лета се кани да каже още нещо, и припряно добави:

— Докато дойде време да се поти край огъня, ще я заведа на полето да поработи там. — Не допълни, че ще се труди редом с нея.

Без повече обяснения, той помъкна Ларен навън. Знаеше, че би тръгнала доброволно с него, но прецени, че ако създаде впечатление за неохота и може би страх от нейна страна, ядът на присъстващите по-лесно ще се уталожи.

Слънцето грееше ярко. Земята още бе влажна, но лъчите му бяха пресушили повечето кални локви. Внезапно тя заби пети в пръстта и извика:

— Престани да ме теглиш!

Той се обърна и й се ухили насреща.

— Добре го изиграхме. Но сега вече не е нужно да се преструваме. — Пусна ръката й и подхвърли през рамо: — Върви след мен, ама по-живо.

Тя бързо го последва. Мерик добави, без да забавя крачка:

— „Ще ти избия всичките зъби, един по един,“ Харесва ми. Доста убедителна заплаха.

— И аз така си мислех — отвърна тя и изприпка, за да се изравни с него.

Той млъкна.

Тя не можеше да се сдържа повече.

— Мразя Ерик. Той е безсъвестен грубиян. Той я удари, Мерик, удари я, само за да докаже, че е по-силен, а тя е нищо. Съжалявам, защото ти е брат, но го мразя. Грубиян и животно. Познавам и друг такъв като него.

— Кой?

Тя се умълча. Сетне поклати глава и не продума повече.

Мерик промълви бавно, без да я поглежда:

— Ерик се е променил.

— Добре, че не го цапардоса, след като посегна на Сарла.

— Щеше ми се. Но не би било разумно. Нямам думата в неговата къща и не бива да забравям това.

— Не искам да оставам тук.

— И аз умувах над същото.

Тя зачака, но той не продължи. Ларен каза с известна неохота:

— Съжалявам, че ми се дощя да й изтръгна косата от тъпата глава, но тя ме вбеси и аз кипнах.

— Човек би помислил, че след двегодишни лишения и наказания си се научила да си държиш езика зад зъбите.

— Да, би трябвало да е така.

— Ама не е. Много ясно си спомням какъв ти беше гърбът след боя на Траско за проявеното неблагоразумие.

— Да, този недостатък сигурно ще ме довърши.

— Какво ти каза тя?

— Каза, че ще идете заедно на разходка и може би ще ти даде да я целунеш, за да усетиш какво е да целуваш невинно момиче.

— Разбирам. Предполагам, че не си й отвърнала нищо, което да я накара да те шамароса?

Ларен сви рамене и втренчи поглед не в него, а в разлюлените ечемичени ниви.

— Не беше кой знае какво, само че ще те остави да се упражняваш върху нея. Това страшно я ядоса.

Той се засмя.

— Да, наистина дреболия. Нарочно си се подиграла с нея. Не си постъпила добре, Ларен. — Поклати глава. Сетне отмести поглед и го зарея нагоре, където боровете бяха гъсти и разклонени. — Никога досега не съм чувал за еднорог.

— Както казах на всички, това са митични същества, вълшебни.

— С рогове на челата от чисто злато.

— Да.

Той се спря за момент и рече, като погали един ечемичен стрък:

— Приказката ти ме заинтригува. По някаква случайност не беше ли тя вид изпитание?

— Да — отвърна тя и впери очи в него. — Знам, че няма да ми продадеш Таби, независимо колко сребро ще ти дам.

— Най-сетне и ти да си права за нещо. Радвам се, дето най-после проумя, че никога няма да го пусна.

— А когато се ожениш за Лета? Мерик, моля те, помисли. Тя ще го мрази само защото ми е брат.

— Не се тревожи за това.

Ларен замълча. Когато стигнаха в средата на ечемичената нива, където някои вече работеха, той я накара да се вгледа внимателно в птиците, които летяха над тях.

— Пази ги от посевите.

Не добави нищо повече. Тя го зяпна, без да иска, и продължи да го съзерцава втренчено, докато той се навеждаше, после изправяше и протягаше силното си и яко тяло, а потта лъщеше по кожата му под следобедното слънце. Желаеше го. Усети остър пристъп на глад и разбра, че е насочен към него. Но не се издаде. Трябваше да го отбягва.

 

Когато следобедът превали, той я пусна, за да иде да се нахрани. Небето вече бе чисто, дъждът от сутринта отдавна бе отминал на север. Слънцето печеше ярко. Ларен си помисли дали да яде, но за първи път от две години насам осъзна, че я вълнува нещо далеч по-важно от комат топъл хляб, и бързо пое по пътеката, водеща към върха на една издадена скала, надвиснала над фиорда. През последните няколко дни често бе обръщала очи към нея и бе изпитвала силно желание да се изкачи най-горе, за да се полюбува на прекрасната гледка, ала знаеше, че още не е укрепнала достатъчно. Сега вече се чувстваше силна. Тръгна с чевръста стъпка, като следеше слънцето. Не искаше да отсъства твърде дълго от полето.

Не искаше да се отделя и от Мерик за дълго. Замисли се за това и си спомни неговата усмивка, смеха му, после как съблича дрехите си, как прониква в тялото й, притиска я към себе си, спомни си сладостната тръпка, преди да я заболи. Но сигурно вината не бе негова, а на собствената й плът, несвикнала с мъжка ласка.

Отново го искаше, и то силно. Желанието й бе неудържимо. Погледна го и усети възбуда, стряскаща и опияняваща едновременно. Но би била глупачка, ако се предаде в плен на насладата.

Пътеката стана по-стръмна, тясна, дълбоко изровена и камениста. Задъха се. Ненавиждаше слабостта си.

Взря се във върха, който вече не бе толкова далеч, и не отмести очи от него, докато не стигна най-горе, запъхтяна и с бодежи в сърцето. Но бе успяла.

Поизправи се и пристъпи към издатината. Гледката бе по-възхитителна, отколкото си бе представяла. Фиордът в ниското лъкатушеше навътре, след което рязко извиваше навън и тъмната му синева се ширваше до безкрайност отвъд. Тя съзерцаваше обраслите с борове възвишения, където местността бе девствена, защото бе твърде стръмна, неравна и осеяна с изсечени била, издигащи се на стотици стъпки над водата. Тя се обърна, за да зърне Молвърн с неговата леко хълмиста и равна земя, изцяло разорана и засята. Постройките бяха до една здрави и солидни, наредени около огромната правоъгълна обща къща. Нагоре се къдреше дим, тънка, синя ивица, която изчезваше в уханния въздух, и на нея й се стори, че долавя миризмата на Сарлините гозби. В задната част на ограденото пространство се виждаше гробището и храмът. Знаеше, че Мерик бе ходил на гробовете на родителите си много пъти и винаги се връщаше оттам притихнал и оклюмал, с превити рамене. Разбираше, че скърби дълбоко за тях, но не се бе опитала да го утеши. Какво можеше да му каже? Не можеше да му разправи за смъртта на своите родители, защото той би поискал да научи кои са и непрекъснато ще настоява, докато й извади душата. Скоро щеше да му разкрие истината. Бе прав, че историята й се явяваше нещо като проверка. Можеше да му се довери, трябваше, нямаше друг начин.

Приседна на земята, недалеч от ръба на скалата и се облегна на един камък. Надяваше се Сарла да е добре. А Лета — да я боли скалпа. Сети се за Мерик и се запита колко ли любовници са се усамотявали на това място преди… „Да, сигурно са били много“, помисли си тя и бавно затвори очи.

— Забелязах те да идваш насам. Изчаках да се уверя, че брат ми няма да те последва. Тогава тръгнах подире ти.

Тя чу гласа му в просъница, далечен, спокоен и преливащ от задоволство, но не бе нищо повече от глас, а един глас не можеше да й напакости, не представляваше заплаха.

— Никой не видя, че се качваме тук. Мястото се нарича Рейвънс Пийк. В последно време нападенията от вражески викинги намаляха и то не се използва вече като наблюдателница. Не, сега е любовно гнезденце и ти си в него, Ларен.

Гласът придоби реалност. В него се надигна злорадство и ликуване, каквото изпитват мъжете, когато хванат една жена натясно и се канят да я покорят. Усети, че сърцето й започва да тупти лудо.

— Знам, че си будна, Ларен. Помислих си, че си поела насам, за да се срещнеш с някой мъж — мястото е тъкмо за това, — но виждам, че си сама. Доволен съм. Да не би да си отблъснала Мерик или той не те искаше посред бял ден?

Тя отвори очи и се втренчи в Ерик. Не можеше да зърне лицето му, защото слънцето блестеше точно зад гърба му. Ако не го познаваше, за момент щеше да си въобрази, че е бог, златен и сияен — толкова огромен изглеждаше. Ларен бавно се изправи, ожулвайки гърба си на камъка. Трепна от болка, но не отрони звук. После постепенно стана, подпряна с ръка на камъка.

— Късно е — рече тя. — Трябва да се върна на полето. Мерик ще ме чака.

— Защо дойде тук?

— Казаха ми, че от Рейвънс Пийк се открива най-прекрасната гледка към вашите земи. Исках да се убедя с очите си.

— Както споменах, много мъже и жени са идвали тук, за да се любят.

— Аз дойдох само да позяпам.

— Аз пък — за да те обладая. Няма да чакам повече. Може би си знаела, че ще те последвам, ако успееш да се отскубнеш от Мерик. Това ли искаше?

— Не, не искам да ме насилваш, Ерик. Трябва да вървя.

В мига, в който го изрече, се обърна рязко, но той я изпревари. Беше силен колкото Мерик и пръстите му се впиха в рамото й.

— Още си прекалено слаба. Пръстите ми могат да обхванат ръката ти. Не се опитвай да избягаш пак от мен. Не ми харесва.

Тя изви глава към него и го погледна в лицето, озверено и погрозняло от похот. Спомни си онази отдавнашна нощ, когато бе успяла да измами нападателя си, като се престори на припаднала. Предчувстваше, че едва ли би сполучила със същата хитрост пред Ерик.

— Не искам да се съвкупявам с теб. Аз принадлежа на Мерик. Защо искаш да ядосаш брат си? Не го ли обичаш? Няма ли почит между вас?

Очите му се присвиха и се втренчиха в лицето й, пръстите му се размърдаха върху рамото й и продължиха да го стискат, но без да й причиняват болка. Рече спокойно, като на малоумна:

— Мислиш се за нещо повече от Кайлис и Мегът, защото умееш да каканижеш разни истории. Ама не си. Слушай какво, Ларен, сега аз съм господарят на Молвърн, не баща ми, нито брат ми. Аз владея всичко, което виждаш оттук. Дълго чаках реда си. Исках да замина, да поема своя път, може би да плавам до Исландия, но баща ми ме помоли да не го правя, каза ми, че съм бъдещият господар на Молвърн и дългът ми повелява да остана. Съжалявам, че родителите ми починаха, но с проклетите си наставления и обещания ме държаха в подчинено положение, само ме командваха и нищо повече. Ала сега е различно. Дори Сарла разбира, че трябва да се съобразява с мен. Преди не съм я удрял, защото родителите ми я защитаваха, макар да е ялова и непотребна като жена. Оттук нататък поне ще ми се покорява безропотно и ще стъпва на пръсти край мен.

— Ерик, аз не съм ти съпруга. Нищо не съм. И съм напълно непотребна. Нали каза, че съм твърде слаба. Вярно е. Моля те, Ерик, не ме наранявай.

Той й се усмихна и я сграбчи за другото рамо. Привлече я към себе си и тя осъзна, че е висок колкото Мерик и също толкова силен и едър. Не би могла да се пребори с него, в никакъв случай. Не искаше да я изнасили. Нямаше да го понесе.

Отметна назад глава и го погледна открито в очите.

— Не прави това или ще съжаляваш.

В мига, в който изрече тези слова, разбра, че е сбъркала. Той не търпеше заплахи от жени. Забеляза как присви очи, докато станаха на цепчици, и как една вена запулсира на врата му. Беше бесен и щеше да я накаже. Наказанието не закъсня. Зашлеви я силно, също както постъпи с жена си. Тя сподави вика в гърлото си. Нямаше да му достави това удоволствие да крещи.

— Ето — промълви той и я целуна яростно, впи устни в нейните и я прехапа до кръв. С едната ръка я стисна за дясната гърда и я замачка настървено и болезнено. С другата понечи да разкъса роклята й, но материята се оказа здрава. Отстъпи назад, улови с две ръце деколтето и дръпна с все сила.

Платът изпращя и тя го блъсна с коляно в слабините. От слисване хватката му се разхлаби точно колкото бе нужно. Отскубна се от него и хукна като обезумяла надолу по тясната, извита пътека. Той изрева зад гърба й, но тя не се обърна. Чуваше го как стене и пъшка от нанесения удар. Но въпреки това изпитваше ужас, че е по петите й, че всеки момент ще я настигне, ще усети горещия му дъх, ръцете му ще я сграбчат за раменете, ще я обърне към себе си и ще я цапардоса през лицето. После ще я изнасили и накрая ще я убие. Тича, докато се препъна, падна на стръмната пътека и се блъсна в един камък. Пред очите й изригна бяла светлина, сетне настъпи мрак.

Не знаеше колко време е минало, когато бавно започна да се свестява, замаяна и с невиждащ поглед. Тръсна глава и усети цицината над лявото си ухо. Прониза я неистова болка, която напълно я заслепи. Изведнъж си спомни. Вкопчи се в ръба на камъка и се надигна. Изправи се с олюляване, като се мъчеше да възвърне равновесието си и да потисне чукането в главата си. Ослуша се напрегнато. Не се долавяше никакъв звук, нищо.

Ерик не се мяркаше. Дали бе изгубила съзнание само за миг? Дали той бе още в края на пътеката, превит на колене, и се държеше за корема?

Връхлетя я страх и мисълта й се проясни. Без да чака повече, хукна надолу по пътеката и не се спря, докато не стигна до подножието й и едва тогава се облегна на един бор, за да си поеме дъх. Сърцето й биеше до пръсване, удареното място я болеше, гърбът й, почти заздравял, сега целият я щракаше и смъдеше. Колкото до крака, нищо не чувстваше, което навярно бе добър признак.

— В името на всички богове, къде се изгуби?

Мерик вървеше насреща й и викаше:

— Помислих си, че те е изненадал някой див звяр или че си паднала във водата и си се удавила. — Бе направо разярен, но очевидно от притеснение за нея.

Помъчи се да му се усмихне — жалък опит, който й струваше неимоверно усилие.

— Не, добре съм. Исках да се полюбувам на гледката ей там горе. Страхотно е, Мерик, толкова е красиво, водата се вие като змия и…

— По дяволите, млъкни! Кой ти е съдрал роклята? Кой?

В следващия миг се спусна към нея, сграбчи я за раменете, досущ като брат си, но моментално омекна. Овладя се и я зяпна сащисан. Бе се побъркал от страх и се ядосваше, че това проклето чувство го бе извадило от равновесие. Успокои се. Тогава забеляза, че тя диша тежко, че лицето й е пребледняло и вената на гърлото й бясно пулсира над скъсаната рокля.

— Кой? — повтори той. — Кой стори това с теб? — Видя как тя трепна и неволно вдигна ръка към главата си.

Този път рече по-спокойно и по-бавно:

— Кажи ми какво се случи.

— Просто паднах, спънах се и загубих свяст за известно време. Вече съм добре, Мерик. — Но докато говореше, постоянно надзърташе през рамо нагоре по тясната пътечка.

— И когато падна ли си скъса роклята? В името на боговете, кажи ми кой стори това с теб! — Усети, че тя се отдръпва от него, въпреки че не се бе помръднала. Тогава осъзна, че е примряла от ужас.

Привлече я към себе си и започна да я гали леко по гърба. После се сети за боя на Траско, премести ръцете си върху раменете и тила й и взе да я разтрива утешително.

— Кажи ми какво се случи.

— Искам да се прибера. Моля те, Мерик, трябва веднага да се прибера!

Страхът й бе осезаем. Той се намръщи.

— Няма да мръднем оттук, докато не ми кажеш какво се е случило.

Ларен се разтрепери пряко волята си. Знаеше, че Мерик ще се нахвърли върху брат си, че не ще може да се сдържи. Сигурна бе в това.

— Той е там, горе. Разкъса роклята ми, но нищо повече, нищо повече, кълна ти се. Аз го ударих, ритнах го, също както ритнах теб в Киев, и го чух да крещи подире ми, после силно да охка. Но сега сигурно е добре. Ще слезе, ще ме види с теб и ще ме отведе или двамата ще се сбиете, а аз не мога да понеса това, не мога да понеса брат да се изправи срещу брата!

Той не продума, само погледна нагоре по лъкатушещата, изровена пътека.

Тя взе да се мята в ръцете му, разтреперана до смърт от уплаха. Кожата й леденееше под пръстите му.

— Колко време беше в несвяст?

— Не знам! Не знам! Моля те, Мерик, пусни ме, не му позволявай да ме види!

— Тихо. Изслушай ме. Ти тръгна да се прибираш преди повече от час. Аз се разтревожих и се втурнах да те търся.

— Преди час? — Тя го изгледа озадачена. — О, не, не е възможно. Не, твърде дълго е. Не, невъзможно е, Мерик!

Внезапно почувства как пръстите му се вкопчиха в раменете й. Обърна се и видя Олег да се приближава към тях, а зад него вървеше Фиррен.

Мерик каза:

— Ларен, ти ще стоиш тук. Не мърдай от това място. Разбра ли ме?

— Защо? Ти къде отиваш? Защо? — Гласът й прозвуча пискливо, цялото й тяло се тресеше. Той изруга, сграбчи я за ръката и я помъкна подире си.

— Хайде, Олег, Фиррен. Трябва да се уверим дали Ерик е добре.

Намериха го проснат по очи на върха, с единия крак увиснал над пропастта. Тилът му бе хлътнал. Бе мъртъв. В дясната си ръка стискаше късче вълнен плат. Мерик го разпозна преди Ларен.

Ерик го бе откъснал от роклята й.