Катрин Каултър
Робинята (19)

Глава деветнадесета

Деглин гаврътна бирата си ни един дъх и обърса устата си с ръка.

— Ама че е горещо тук — рече той и си наля нова халба от буренцето до него. Намръщи се, когато вдигна глава и погледът му се спря върху трите жени, които перяха дрехи в огромното дървено корито, поставено върху дебели греди под един разклонен дъб. — Да, горещо е като оная надменна мръсница.

— Като коя? — попита Олег и се взря в жените.

— Оная мръсница Ларен. Казвам ти Олег, тя е никаквица и нищо повече. — Той отново отпи от бирата. — Тя е омагьосала Мерик, а после го е подмамила. Да, престорила се е, че изгаря по него като това проклето слънце, дето пари по кожата ми.

Олег само кимна с наведена глава и сръбна бира от чашата си. Не искаше Деглин да забележи растящата му ярост. Нека говори. Деглин бе обърнал вече поне пет чаши от силната бира. Най-сетне бе отворил дума за Ларен. Олег се постара да запази лицето си безизразно. Зачака. Внезапно в съзнанието му изникна ясна картина как Ларен лежи върху бедрата на Мерик и приятелят му промива кръвта от раните на гърба й. Почуди се дали на Мерик изобщо му е минавало през ума, че това трогателно мършаво момиче ще му стане жена. Заслуша се в думите на Деглин, който твърдеше, че Ларен и Таби били напълно излишни. Те се били наложили и настроили Мерик срещу него и затова заслужавали възмездие, да, и той щял да се погрижи мръсницата да бъде наказана. Лятното слънце огряваше главата на Олег и ветрецът, лек и уханен, носеше аромата на узряващия ечемик от нивите.

Усети, че кожата му се затопля, и разкърши рамене. Погледна към Деглин и се сепна от застиналия гняв върху лицето на мъжа. Но по него бе изписано и друго. Бе сгърчено от мъка и дълбока болка, която Олег не желаеше да види. Щеше му се да вкопчи ръце в тънкия врат на Деглин и да изцеди от него жалкия му живот, ала не го стори. Седеше и слушаше, кимаше и се мъчеше да изглежда умислен от пиенето, а това му се струваше страшно глупаво.

Деглин, неспокоен, ту свиваше пръсти в юмруци, ту ги отпускаше. Продължи с ожесточен глас като мразовитите ветрове през зимното равноденствие:

— Да, тя е мръсница и трябва да умре. Виж какво направи с Ерик и всички я оправдаха, защото претендира, че била племенница на Роло! В името на боговете, лудост е да й се вярва, тя е само робиня, която Мерик намери в Киев. Робиня, а братчето сигурно й е дете, копеле и робче.

— Не вярваш, че е племенница на Роло?

Деглин се изплю върху купчина кокали и ги подритна.

— Тя е лъжкиня и затова победи. Мерик се оказа последно мекотело, наивен и безхарактерен, съвсем не мъжът, за какъвто го смятах. Предаде всички ни, като се ожени за тая усойница. Аз ще се махна. Трябваше да замина с Торагасонови. Той ме молеше да тръгна с него, но аз му казах, че трябва да остана с Мерик, защото дължа вярност на семейството му.

Олег едва се удържа да не му напомни, че Торагасон не го искаше, и това бе известно на всички. Щом не можеше да вземе Ларен, той не пожела да се задоволи с Деглин. Торагасон бе заявил с хладен като вестфолдската зима тон: „Низостта на тоя човек ме отвращава. Принуден съм от немай-къде да търпя сприхавия нрав на дъщеря си, но на Деглин — не искам.“ Олег за малко не му бе казал, че Деглин трябва да се ожени за Лета, та двамата да се препират колкото си щат, но за по-разумно бе премълчал. Сега се обади:

— Ерик много силно желаеше момичето. Явно е проследил Ларен по пътеката към върха. Дали не го е ударила, за да се защити? Тя твърди, че не е. Дори да го е ударила, направила го е за самоотбрана, нали?

Ненадейно Деглин придоби застрашителен вид, което изглеждаше смешно, понеже бе толкова пиян, че едва се държеше на крака.

— Тя е робиня. Ерик можеше да я насилва, докато му изгният слабините. Негово право е.

Олег само сви рамене.

— Все едно, Мерик не вярва тя да е убила Ерик и повечето хора също смятат така, защото е племенница на Роло и не е в природата й да лъже.

— Ха! Убила е Ерик, защото е знаела, че Мерик й е вързан в кърпа. Ерик никога не би зарязал Сарла и затова тя е била принудена да отстрани господаря на Молвърн, за да разчисти пътя на Мерик. Да, стремежът й е бил да се докопа до Молвърн и успя.

— Но тя е била в несвяст. Блъснала е главата си в камък и е припаднала. Видях с очите си цицината на тила й.

— Да, припаднала е, но след като е ударила Ерик. Тичала е като обезумяла, за да избяга от престъплението си.

— Чудя се — рече замислено Олег, втренчен в остатъка от бирата на дъното на чашата. — Да, чудя се дали Ерик не е бил убит, за да се хвърли вината върху Ларен, дали тя не е била прицелът на омразата, а не Ерик. Ти какво смяташ, Деглин? — С тези думи Олег впери поглед в очите на Деглин. Мъжът моментално трепна и пребледня като смъртник. — Някои не я харесват и не й вярват — продължи Олег. — Ти, Деглин, я мразиш повече от всички. Нали тя ти отне най-скъпото нещо? Беше скалд тук цели пет лета. А сега си нищо. Да, тя те лиши от това, което ти принадлежи. А също те оскърби и те накара да се почувстваш унизен, нали? Не подкокороса ли Мерик да те изгори, когато случайно падна в огъня?

— Да — извика Деглин и се плесна с юмруци по мършавите бедра. — Да, така е. Но няма да мълча повече. До тоя момент прикривах Мерик. Но сега ще разбуля истината. Време е мръсницата да си получи заслуженото, да бъде наказана за престъплението си. Няма повече да браня това семейство. Нищо не им дължа. — Той се изпъчи и вирна хилавите си рамене. В очите му заблестяха доволни искрици. Речта му потече гладко, движенията му не бяха вече пиянски и непохватни. Сякаш като по чудо бе изтрезнял. — Видях я как удари Ерик. После разбра какво е сторила и побягна. Да, блъсна се в камъка и припадна, но тя уби Ерик. Кълна се. Видях всичко. Направи го не за да се защити от Ерик, защото тя също го желаеше. След като той я облада и се отпусна наситен, тя го удари по главата и го довърши. Да, видях всичко, видях я как уби Ерик и ще се закълна в това.

В този момент се появи Ларен, лицето й бе пребледняло.

— Защо лъжеш, Деглин? Защо?

— Ах, ти вероломна кучко! — изрева Деглин и рипна на крака. — Ти съсипа всичко! Радвах се на почит и уважение, докато Мерик те намери на пазара за роби. Ти ми открадна всичко, всичко! Ти уби Ерик. Видях те как го уби, тресна го с камъка още додето лежеше върху теб, членът му бе между краката ти, а разумът му бе размътен от похот. Да, ти го уби, след като го съблазни, също както постъпи с брат му. Уби го, защото искаше да докопаш Молвърн. И Мерик ли ще убиеш?

Тя само го гледаше втренчено. Ненавистта му бе смразяваща и я сковаваше. Искаше да му каже, че и двамата биха могли да редят истории, че има достатъчно слушатели. Но вместо това устата й успя да изрече единствено:

— Защо ме мразиш толкова много?

— Трябваше да те убия, когато те зърнах просната там, трябваше да… — Деглин се спусна към нея с протегнати ръце и извити навътре пръсти, сякаш вече стискаше гърлото й.

Олег се изправи постепенно и пусна чашата си на земята. Дясната му ръка се стрелна и сграбчи Деглин за врата, вдигна го бавно, без да откъсва очи от него, докато той драскаше диво да се освободи.

— Искаш да удушиш Ларен, а, скимтящо влечуго такова? Лъжеш! — рече Олег право в лицето на Деглин. — Лъжеш и сега го знам със сигурност, както го знае и Мерик. Ти си убил Ерик, защото си целял да обвинят Ларен. Тя си спомни как си се надвесил над нея с победоносна усмивка след убийството на Ерик. Ти си глупак, Деглин. Побъркал си се от злоба и завист.

Той пусна скалда и равнодушно го съзерцаваше как подви колене и тупна на земята. Дишаше тежко и търкаше като обезумял гърлото си. Олег вдигна крак, но Мерик каза:

— Не, Олег, стига толкова.

Деглин обърна очи нагоре и видя Мерик. Усети стягането на примката и разбра, че целият му свят се сгромолясва. Опита се да заговори, да се защити, но от гърлото му излезе само скимтене. Очите му се насълзиха от болка. Имаше чувството, че се руши отвътре.

— Той заслужава да умре, Мерик.

— Да, Олег, прав си. Убил е брат ми, а подбудите му са тъй мерзки, че граничат с безумие. Отведи го в ковачницата и накарай Снори да го окове до огнището. Нека се къпе в собствената си пот!

— Не! Не съм убил Ерик. Да, вярно е, заварих я просната в безсъзнание на пътеката и се зарадвах, защото видях, че Ерик е мъртъв. Но сигурно тя го е убила. Знам, че е тя!

Ларен наблюдаваше как Олег помъкна Деглин, който продължаваше да стиска нараненото си гърло и да се мъчи да говори.

— Свърши се.

— Да, а сега искам да те попитам, сладкодумна жено, какво да правя с Деглин?

Тя мълчеше, зареяла поглед над лявото му рамо към напращелите ечемичени ниви.

— Не само е убил Ерик, но го е сторил по най-долен повод.

— Да, така е. Но не го разбирам. Защо просто не е убил мен? Не е мразел Ерик. Защо?

— Защото щях да му съдера кожата от гърба, без изобщо да го разпитвам, смятал е, че като убие Ерик, ще обвинят теб и той ще получи каквото цели. Ще седи отстрани и ще ни се надсмива, докато ние изпълняваме замисъла му.

— Много съжалявам за Ерик.

— Да, да умреш, за да обвинят друг. Ужасно ми липсва. Най-сетне пипнахме престъпника. Изпратих съобщение на втория ми брат Рорик на остров Хокфел. Не се съмнявам, че той и жена му Мирана веднага ще дойдат. Кажи ми, Ларен. Какво да правя с Деглин?

Тя отвърна бавно:

— Може би ще го пратя при чичо ми Роло. Там да понесе справедливо наказание.

Ноздрите на Мерик се разшириха.

— Да, би било подходящо. Роло ще го даде да го разкъсат между четири коня или да го обесят надолу с краката до някой вълк. Чичо ти не се слави с милосърдие или снизходителност.

— Не, особено към онези, които посягат на близките му. Викингите също не са милозливи. Аз бих го убила, но не толкова жестоко.

— И какво по-точно би сторила?

— Бих го отвела навътре в гората, бих му дала нож и бих го зарязала там. Той се гордее с ума си. Нека се спаси, ако може.

— Не е изключено и да се спаси. Аз не мога да го оставя жив. Това би подразнило боговете и целия ни народ.

Тогава тя въздъхна.

— Прав си. Убий го. — Млъкна за миг и добави: — Той не призна докрай, че е убил Ерик.

— Убил е брат ми.

— Закле се само, че ме е видял в безсъзнание, а и аз си спомням същото, Мерик. Вече не се съмняваш, нали?

— Никак.

 

Всички обитатели на Молвърн се съгласиха, че Деглин е виновен. До един го бяха чули да говори против Ларен, ядно и с гняв, задето го е лишила от положението му. Мъжете разправиха как Деглин бе блъснал Ларен от завист в лагерния огън и тя бе изгорила зле крака си. Цялото сребро на Деглин бе дадено на Мерик като кръвнина за живота на Ерик. То никога не би могло да изкупи смъртта на Ерик, но обичаят бе такъв и Мерик му се подчини. Никой не искаше да отведат Деглин при херцог Роло в Нормандия, искаха да умре тук, и то колкото по-скоро, толкова по-добре. Отсъдиха да загине от ножа на Мерик, което му се падаше по право. Владетелят на Молвърн смяташе да нанесе само един бърз удар. И край. Щеше да изпълни наказанието над Деглин призори на следващата сутрин.

 

Утрото бе хладно, с ниско надвиснали облаци. Всички стояха в кръг и чакаха Деглин да бъде изведен. Но когато Мерик, Снори — ковачът, и Олег влязоха в ковачницата.

Деглин бе мъртъв. Бе успял да се освободи и да се прободе с нож в сърцето. Бе един от старите ножове на Ерик, оставен за поправка, който после щеше да премине в ръцете на Мерик.

— В името на боговете! — възкликна вбесен Снори. — Не трябваше да мърдам от ковачницата снощи! Но не исках да слушам хленченето и мрънкането му да го пусна. А ето че сега е мъртъв от собствената си ръка.

Всички се завайкаха, че смъртта му е настъпила прекалено лесно и бързо. Мерик се учуди, че Деглин не се е опитал да избяга. Другите също бяха изненадани. Знайно е, че е по-добре да умреш свободен, отколкото пленник. Камо ли сам да си отнемеш живота. Но нямаше връщане назад.

Мерик само поклати глава и нареди тялото на Деглин да бъде хвърлено в гората. Не заслужаваше викингско погребение. Ларен го наблюдаваше как изтрива кръвта на Деглин от ножа. Мерик го гледа втренчено продължително време и го връчи на Снори.

 

Смятаха да тръгнат за Нормандия след края на жътвата. Така щеше да им остане време да се приберат преди първата зимна буря да се разрази над Вестфолд.

Седмица след като един селянин случайно се натъкна в гората на Деглиновия труп, от който личаха само окървавени дрипи, от пристана долетяха дружни викове и се виждаше гора от размахани ръце.

По-големият брат на Мерик, Рорик, бе пристигнал в Молвърн.

 

Ларен лежеше по гръб на пода, смееше се и се мъчеше да избегне горещия език на огромното куче, което я ближеше по лицето. Тя го сграбчи за гъстата козина и го задърпа с все сила, но без полза.

— Не стой така безучастно — изрева тя, — ами помогни!

— Херцог! Остави я, глупаво псе! Махай се!

Херцог я облиза за последен път и скочи, но се спусна към Мерик и опря грамадните си лапи върху гърдите му, като едва не го събори с тежестта си.

— Виждам, че Херцог не е престанал да се възхищава на красивите жени и не е забравил как малкото ми братче го хранеше с мръвки от чинията си, лишавайки себе си от тях. — Рорик се усмихна на гигантския пес, който неуморно се опитваше да оближе лицето на Мерик с език.

— Трябва да си мия лицето най-малко по шест пъти на ден — рече Мирана на Ларен. — Херцог е любвеобилен също като съпруга ми, а е и доста по-силен.

— По шест пъти? — възкликна Мерик пред усмихнатата си снаха. — Бих казал, че е доста по-любвеобилен от всеки нормален мъж, включително и от брат ми.

Рорик Харалдсон се ухили на Ларен и отбеляза:

— Съпругът ти има мозък за цялото семейство. Ти, доколкото разбирам, си скалд. Това е необичайно. И двамата с жена ми горим от нетърпение да чуем някоя история.

— Както и синовете ни — добави Мирана и посочи към двете момченца, които напълно си приличаха с черните си коси и небесносини очи. Бяха красиви. Те гледаха подозрително Таби — изобщо тримата се изучаваха любопитно, но се избягваха, целите настръхнали.

— След броени минути ще се търкалят по земята, ще се боричкат и ще крещят — рече успокоително Мирана.

И излезе права. Подир десет минути момчетата станаха неразделни приятели.

Братята си зашепнаха нещо и Ларен се досети, че говорят за Ерик. Видя ги да излизат от къщата и разбра, че отиват на гроба му.

— Толкова неприятности! — промълви Мирана и поклати глава. — Съжалявам, че е трябвало да изтърпиш този тормоз. Добре, че поне Сарла те е подкрепяла.

— Да, тя е като любяща сестра.

— А ти си племенница на прочутия Роло от Нормандия!

Сарла се обади с усмивка:

— Да, но има само три рокли, Мирана. Айлирия тъче като обезумяла, та господарката на Молвърн да не ни изложи с оскъдната си премяна. Всички искаме да се върне в Нормандия в безукорен вид. Успя ли да промениш решението на Мерик, Ларен?

Тя поклати глава.

— Продължава да смята, че като ме остави тук, ще бъда в безопасност. Но не се тревожи, въпросът е твърде важен и той няма дълго да се колебае.

Жените се засмяха. Херцог силно изръмжа и се спусна право към Мирана. Тя изписка и се скри зад Ларен. Огромното куче събори и двете, като лаеше и буйно махаше огромната си опашка.

 

Когато Рорик и Мерик се върнаха в къщата, смълчани и потънали в мислите и спомените си, посрещна ги смях. Постепенно и двамата започнаха да се усмихват. За сетен път животът надделяваше над смъртта и тежката мъка.

Къщата бе претъпкана от хора. Мъжете бяха ходили на лов и бяха донесли елен и глиган. Други бяха отишли за риба и наситените ухания от дивеча, смесени с тези на печена херинга и сьомга, изпълваха въздуха и потискаха неизменната миризма на събрани накуп мъже и жени. Ларен огледа наблъсканите редици от тела, увити във вълнени одеяла, разположени покрай отсрещната стена. Някой задърпа роклята й и тя сведе глава към Таби, който стоеше само по ленена риза и търкаше очи с юмручета.

Тя се отпусна на колене и го притегли към себе си.

— Ти беше заспал, Таби. Лош сън ли ти се яви?

Той кимна.

— Как може Мерик да е моят викингски воин, щом ще се върне в Молвърн? Аз не съм глупав, Ларен. Знам, че онова място е много далеч оттук.

Викингският воин бе нейна измислица. Усети, че очите я смъдят от напиращи сълзи. Бе дала на детето герой и сега, понеже не живееха в сладкодумна приказка, а в реалния свят, героят щеше да го напусне, както щеше да го напусне и самата тя.

— Не знам — погали тя меката му косица. — Не знам, но все ще направим нещо.

В този миг зърна Мерик, който се бе приближил до тях и мълчаливо ги съзерцаваше.

— Не искам да напускам нито теб, нито Мерик — рече Таби, сгушен във врата й. — Не ме интересува дали съм принц, или не.

Мерик се отпусна до нея и нежно погали рамото на детето. Таби се обърна, очите му още бяха сънени, но устните му трепереха и стомахът на Мерик се сви. Пое си дъх и бавно рече:

— Таби, помниш ли какво ти казах — че заради това, което си, ще се променят много неща пряко волята ни.

Таби кимна, но възрази:

— Не ме е грижа.

— Знам, но аз трябва да се грижа вместо теб. Не мога да позволя да бъдеш друго, освен това, за което си предопределен. Не е изключено един ден да станеш херцог на Нормандия. Нямаме избор.

Детето се дръпна и се отскубна от прегръдките на Ларен.

— Мразя ви, мразя ви и двамата! — Обърна се и хукна към детската спалня, където тази нощ поне осем телца бяха натъпкани едно до друго в единственото легло.

Ларен скочи, но Мерик я спря.

— Не, не го закачай. Много е малък, Ларен, но трябва да разбере, че съществуват задължения, безкрайни отговорности, които направляват действията на всеки от нас.

— Той е твърде малък и едва ли си спомня. Последните две години бяха изключително трудни за него. Не е видял ни добро, ни сигурност. Бои се от неизвестността, защото прекалено дълго единствено тя е съществувала в живота му.

— И сестра му. След мъничко ще идем при него. Кажи ми какво ти е мнението за Рорик и Мирана.

— Тя е доста по-красива от Кайлис и Мегът.

Той се засмя на този отговор.

— Едно време я мразех, мислех, че е зла, защото доведеният й брат, Ейнар, бе по-жесток негодник и от християнския дявол. С тая черна коса и бяла кожа, да, смятах я за вещица. Не съм бил прав. В името на боговете, не е лесно да си млад. Нещата не са такива, каквито изглеждат, и умът ти се гърчи в неведение и търси под вола теле. А как ти се струва брат ми?

— Рорик е като всички викинги. Красив, строен и сърцат.

Мерик я зяпна изумен.

— И?

— И кучето му положително ще спи при нас тая нощ. Откри, че не съм толкова силна като Мирана, и затова може да ляга върху мен и да ме ближе до насита.

Мерик я сграбчи за шията, наведе се и силно я целуна.

 

Възнамеряваха да отплават за Нормандия след около четиринайсет дни, когато луната се изпълни наполовина.

Мерик щеше да остави Олег да отговаря за хората и за отбраната на Молвърн. Сарла щеше да продължи да се грижи за домакинството. Таби бе умърлушен. От избухването си не бе престанал да се цупи. В утрото на отпътуването им позволи на Ларен да го прегърне и целуне, но щом Мерик приклекна пред него, Таби му обърна гръб.

Ларен зърна мъката по лицето на Мерик. Пламна от неописуем гняв. Сграбчи Таби за рамото и го дръпна към себе си.

— Как можеш да се държиш така с човека, който ти спаси живота?

Той стоеше с наведена глава и ровеше с босите си крачета в сухата пръст.

— Отговори ми, Таби! Ти имаш кралско потекло, а се държиш като робска издънка! Какво ти става?

— Той не ме обича, Ларен.

Тя се дръпна стъписана.

— Какво каза?

— Той не ме обича. Ако ме обичаше, нямаше да ме остави.

— Стига глупости. Чуй ме, Мерик те обича повече от всеки друг на света.

Таби поклати глава.

— Не е вярно. Ако беше така, нямаше да ме остави. Даже и теб взима със себе си.

— О, това е друго. Най-после разбра, че без мен трудно ще може да убеди чичо Роло в каквото и да било. Аз познавам всички в двора на чичо. Мога да му помогна. Той се нуждае от мен. Оставя те тук, за да е сигурен, че няма да пострадаш, нищо повече. Не бива да се тревожи за теб, иначе ще се изложи на опасност.

— А за теб не се ли тревожи?

— Не толкова. Доказала съм, че мога да се оправям.

— Аз също, Ларен.

— О, опърничав си като пале. — Тя прокара пръсти през гъстата му коса. — Слушай, Таби. Мерик взима мен, защото ще му бъда от полза. А теб — не, защото те обича и не иска да ти се случи нещо.

— А не го ли е грижа, че на теб може да се случи нещо?

Макар да поклати глава, Ларен знаеше, че не е вярно, но чувствата на Мерик към нея изобщо не можеха да се сравняват с тези към Таби. Знаеше, че не ги разбира, но и че те са толкова силни, че е напълно безпомощен да ги превъзмогне. Тя се бе примирила с този факт и в същото време в душата й се бе загнездила дълбока болка.

— Нищо няма да ми се случи — промълви тя и се изправи. Ръката й остана върху рамото на Таби. — Искам сега да идеш при Мерик. Не злоупотребявай с обичта му.

Таби я изгледа продължително. После отмести взор към Мерик, който разговаряше с Олег и Роран, а тялото му бе сковано от стаена болка.

Той се приближи бавно към него. Когато Мерик се обърна към момчето, мъката в очите му се стопи и се превърна в радост и облекчение. Прегърна детето и зашепна в ухото на Таби, притворил очи. Какво ли му казваше? Дори когато Мерик се освобождаваше в нея или когато се смееха заедно, не я съзерцаваше с такава наслада и нежност. За първи път в живота си Ларен изпита ревност към братчето си. Стомахът й се сви от раздразнение, тя преглътна и насила се отдалечи.

Потърси Сарла, да я прегърне още веднъж за сбогом, понеже не можа да измисли друга причина. Докато слизаха двете по лъкатушещата пътека към пристана, тя й обясни как да смесва диви малини със счукани лешници, за да придаде по-пикантен вкус на яхнията с лук и еленово месо. Сарла я слушаше със сериозен вид и кимаше.