Катрин Каултър
Робинята (24)

Глава двадесет и четвърта

— Господарю Мерик! Недей! — извика Ота от вратата. — Не я наранявай!

Мерик само се усмихна на Хелга и постепенно се обърна с лице към министъра на Роло.

— Много тихо стъпваш, Ота — рече спокойно той. — Може би чакаше отвън? Някакъв знак? Може би се надяваше, че ще ме свариш върху нея, а не с ръце, протегнати към шията й?

— Подиграваш ми се, викинг — каза Ота и влезе в помещението с предпазлива крачка, защото не бе глупав и знаеше, че човек като Мерик Харалдсон в миг може да изригне от гняв. — Не съм шпионин. Нямах представа, че си тук с Хелга. Дойдох само да я видя.

— Е, нали я видя — рече Мерик с такава жестока усмивка, че Ота изпита желание да се изпари.

Хелга се засмя. Тя отново загърна роклята си и промълви:

— Ота, какво искаш? Нов цяр за Роло ли? Не мога да заглуша болката в ставите му. Вече се опитах.

— Не е за това — отвърна Ота. — Трябва да говоря с теб.

Мерик премести поглед от жената към мъжа.

— Да не би да искаш да заемеш мястото на Фром? Аз бих си помислил сериозно, Ота.

— Винаги го правя, господарю Мерик. Затова съм министър на Роло.

Мерик просто се усмихна и си тръгна. Слезе по витата дървена стълба и се озова на двора. По земята личаха дълбоки черни пукнатини, пълни с мътна вода от проливния дъжд, изсипал се предишния ден. Пред дълги ясли, пълни със сено, бяха навързани коне в безкрайна редица. Миризмата им изпълваше целия въздух. Той кимна на войниците, шляещи се наоколо. Те го измериха скришом с очи — много добре знаеха кой е и се опасяваха, че може да им стане господар след смъртта на Роло. Всички се питаха дали Уилям подозира за съществуването на викинга.

Мерик продължи да върви и да размишлява за херцога. Ларен му бе разказала за Фърлан — как се промъкнала в спалнята и й изкарала акъла, а после заявила, че Роло стои зад отвличането им. Бил ги мразел и се домогвал до майката на Ларен, Нирея… Всичко изглеждаше прекалено абсурдно. Нямаше смисъл. По думите на Ларен, Фърлан говорела като смахната. А Хелга? Ако Мерик легнеше с нея, дали наистина щеше да му открие кой е виновен за похищаването на Ларен? Поклати глава, вдигна очи и съзря Уеланд да се отделя от трима мъже, които се боричкаха на един широк участък, дебело застлан със сено.

Бе плувнал в пот, усмихваше се и разтриваше голото си рамо, докато се приближаваше към Мерик. Бе доста възрастен, но изглеждаше по-як и от младия дъб в дъното на двора. На земята лежеше мъж и охкаше. Той ли бе пострадалият противник на Уеланд?

— Охо! Господарю Мерик. Имам послание за теб от Роло. Той замина да навести един старец в имението му край Сена на пет левги северно оттук. Пожела двамата с Ларен да го последвате.

— Защо?

Уеланд придоби озадачен вид, но усмивката му не го напусна.

— Разправят, че старецът предсказал издигането на Роло до сегашното му положение още преди много, много години. Той е нещо като магьосник. Роло иска с Ларен да отидете при него, за да може старецът да надникне в бъдещето и да предрече успеха ти. Каза, че било за благото на хората, та когато умре и евентуално станеш негов наследник, никой да не оспорва правото ти на престола.

— Разбирам — промълви Мерик, но не повярва на нито една дума. Уеланд го лъжеше. Дали самият Роло го бе изпратил да го заблуди? Да не би херцогът да е полудял? Разяждан от омраза и завист? Прекалено стар, за да проумее деянията си? Когато го видяха за първи път, бе чудесен, славният Роло, познат от легендите, но сега изглежда бе вече друг.

— Говори ли вече с Ларен?

— Да, тя те чака в конюшните. Неколцина от хората ми ще ви заведат в имението на старика. Аз трябва да остана тук. Ще се върнете в двореца заедно с Роло.

— Много добре — каза Мерик. Съжаляваше, че мечът му не е подръка. Носеше само два ножа в себе си. Щеше да вземе меч от войниците, но нямаше да е същото — неговият нож бе специално излят от ковача на дядо му и му служеше още от четиринайсетгодишна възраст. Никак не искаше и Ларен да тръгва, но как можеше да го избегне? — Пратете ми войниците и потегляме — заключи той.

Не успя да говори с Ларен, да я убеди да й прилошее и така да остане на сигурно място. Но дали тук щеше да е в безопасност? В този момент най-съкровеното му желание бе да грабне жена си, да събере хората си до последния човек и да се махне от това ужасно свърталище. Копнееше да се прибере вкъщи. Да задържи Таби при себе си и да забрави за Роло, за престола му, който Таби евентуално би наследил.

И тогава осъзна за сетен път, че Таби принадлежи на това място. То много лесно би могло да стане негово законно притежание — тези необятни плодородни земи, които криеха несметни богатства и осигуряваха неограничена власт. Животът е преходно нещо и всеки мъж или дете лесно се прощава с него. Да, а това херцогство щеше да придобие още по-голямо могъщество в бъдеще, херцозите му щяха да си съперничат с франкските крале за надмощие — знаеше това. Трябваше да разплете тази загадка и то час по-скоро. Затова реши да се държи непринудено пред войниците, определени да ги придружават с Ларен.

Ларен вдишваше мекия есенен въздух и уханията на тисовите храсти и живите плетове, на дивите маргаритки и острия мирис на Сена. Яздеха покрай рибари, кърпещи мрежите си, и други, които ловяха по-едрите костури с копия, покачени върху огромните черни скали, струпани по брега на реката. Пътят бе изровен от проливния дъжд, но небето бе ясносиньо като очите на Мерик.

Тя си тананикаше и се усмихваше на съпруга си. Съпровождаха ги четирима войници — двама отпред и двама отзад.

Ларен се обади весело:

— Господарю, трябваше да вземем малко от сладкото рейнско вино на чичо Роло като подарък за стария му приятел — магьосник. Какво ще кажеш?

Мерик се съгласи, че идеята е добра, но късно са се сетили. Единият от помощниците на Уеланд, груб мъж със зорки очи на име Рьонвалд, подхвърли през рамо:

— Да, рейнското вино си го бива, но трябва да внимаваме за крадци и разбойници, които, разправят, се криели по тия гори. Уеланд не иска да ви излага на опасност, господарке.

— С вас съм много по-спокойна — каза Ларен и му се усмихна.

— Взели сте меч, Мерик — отбеляза Рьонвалд и стрелна меча с поглед, който никак не се понрави на Мерик.

— Да — отвърна непринудено Мерик, — един от войниците видя, че нямам. Както спомена преди малко, наоколо гъмжи от разбойници. По-разумно е да бъда нащрек.

Рьонвалд кимна и пришпори жребеца си, за да настигне челните двама от хората си.

Мерик доближи жребеца си до кобилата на Ларен.

— Слушай — промълви едва чуто той, като се преструваше на влюбен. — Аз…

— Ей! Господарю Мерик, вижте там. Това са сбирщина калугери, натрапени ни от франкския крал. Роло бе принуден да им даде манастир — нарича се „Света Катерина“ и е само на две левги оттук. Намира се на върха на един нос. От него се открива изумителна гледка.

Мерик се отдръпна от Ларен и се провикна към Рьонвалд:

— Щом видя калугери, изпитвам мигновено желание да ида на баня. Вонята им е нетърпима.

Рьонвалд се изсмя.

— Да, прав сте. Тия окаяници никога не се къпят и не свалят от гърба си дългите раса.

— Не мога да приема бог, който иска неговите послушници да са мръсни — обади се Ларен с пълното съзнание и примирение, че християнският бог е завинаги изгубен за нея.

Пътуването им продължи. Яздиха още час покрай брега на Сена, озъртайки се за разбойници.

 

Ала никой не ги нападна. Един от войниците извика и посочи вдясно пред тях. На върха на възвишение, издигащо се над Сена, бе кацнала груба постройка с тесен отвор на покрива, през който се виеше тънка струйка син дим. Пред жилището се забелязваше само един кон. Ездачът не се мяркаше никъде.

Ларен се обади първа:

— Не виждам коня на чичо Роло, Рьонвалд. Чудя се къде е Нджаал. — Обърна се към Мерик: — Нджаал е огромен звяр, висок почти седемнайсет педи. Той е единственият кон, с който чичо ми може да се придвижва, без краката му да се влачат по земята.

— Е, Рьонвалд? — попита Мерик с прикован в него поглед и посегна към дръжката на меча.

Рьонвалд се бе намръщил страховито, после изведнъж по лицето му се изписа огромно облекчение.

— Ето го жребецът, ей там, под дъба! Да, това е Нджаал.

— Хайде, Мерик — подкани го весело Ларен, — да вървим при тоя магьосник.

Тя слезе от коня си, без да чака помощ, и се втурна към входа на къщичката. Мерик понечи да извика подире й, но се въздържа. Скочи от седлото, метна юздите на един от войниците и последва жена си в съборетината. Трябваше да влезе с наведена глава, за да не се удари в напречната греда, почерняла от наслоените сажди. Вътре бе тъмно и първите няколко мига очите му не можеха да привикнат. Когато прогледна, го побиха тръпки. Мястото бе отвратително и смърдеше, бе пропито с непоносим дъх на развалена храна, на вкисната пот и струпани нагъсто животни. Зърна някакъв старец да седи до огнището насред единствената стая. Имаше дълга бяла брада и бе облечен в удивително красива бяла роба. Бе чиста. Той вдигна очи, когато Мерик пристъпи.

— Ти ли си съпругът й? — попита той.

— Да, аз съм Мерик Харалдсон от Молвърн.

— Във Вестфолд — промълви тихо старецът и разрови въглените в огнището с тънка пръчка. — Прекрасна земя е Вестфолд. Харалд Русокосия ще управлява още дълго. Знаеш ли това, викинг? Ще живее най-малко колкото Роло.

— Никога не съм се съмнявал в това, старче.

— Взел си съпруга, потомка на достойни мъже и жени. — Старецът не погледна към Ларен, която стоеше като омагьосана срещу него и го зяпаше втренчено, без да продумва. Мерик пристъпи крачка напред, но старецът го спря с ръка.

— Не, не мърдай оттам, където си, викинг, иначе ще смутиш въглените. Всичките тия пламъци, дето лумват около новите клонки, сложени току-що от мен, разкриват много неща.

Мерик все пак пристъпи напред.

— Ще ми кажеш ли, старче, къде е Роло?

— Дойде и си замина.

— Конят му, Нджаал, още е отвън.

— Плува в реката. Дадох му мехлем за ставите и му заръчах да го измие. На реката е.

— А сега ми кажи кой си.

— Аз ли? — Старецът насочи искрящите си тъмни очи към лицето на Мерик. — О! — промълви той и се засмя дрезгаво: — Не ми вярваш. Не те виня, викинг. Виж жена си. И тя не ми вярва, но е по-лукава. Наблюдава ме внимателно и не се съмнявай, че носи нож в диплите на роклята си.

— Прав си — призна студено Ларен. Вдигна ръка и му показа дългото тънко острие, което лесно би могло да прониже гърдите на мъж и да подаде окървавения си връх откъм гърба му. Дръжката му бе изящно изработена от слонова кост. Мерик го виждаше за първи път. — Няма да ти позволя да сториш нещо на съпруга ми. Само да посмееш, ще те убия.

Мерик я зяпна сащисан. Не бе допускал, че тя също се раздира от подозрения. Толкова се тревожеше, че тя се чувства в безопасност, че всичко е наред, че… Бе я подценил. Приближи се до нея.

— Носи също и дете — добави старецът, сякаш заплахата й не му бе направила никакво впечатление. — Да, нож отвън и дете отвътре. Станала си безстрашна и предана, Ларен. Роло ми каза, че Таби е жив. Беше красиво бебе, пълничко и весело, все се смееше с беззъбата си устица и аз страшно го обичах. Винаги протягаше ръчички към мен. Обожавах го. После всичко се обърка и бях принуден да избягам. На Роло му хрумна да се преобразя в този вид.

Мерик внезапно усети, че Ларен стои като вкаменена. Лицето бе пребледняло и той мигновено я прихвана през кръста.

— Лошо ли ти е?

— Не — отвърна тя, без да откъсва очи от стареца.

Изведнъж той се надигна от грубото столче и приглади гънките на бялата си роба. Ларен промълви много тихо:

— Ти си, нали?

Мерик зяпаше ту нея, ту стареца:

— Какво имаш предвид, скъпа?

— Това е баща ми — рече тя, отдели се от него, заобиколи огнището и застана пред стареца, който вече не изглеждаше толкова стар, защото сега бе по-висок и съвсем изправен.

— Да, дъще, аз съм.

Тя изплака тихо и се хвърли в прегръдките му.

— Когато изчезна, мислех, че ще умра. Първо мама, а сетне ти.

— Знам. Знам. — Халад я държеше в обятията си и галеше разкошните й червени коси. Погледна към Мерик. — Трябваше да я видя, както и теб, Мерик Харалдсон. Ти не ми вярваше, тя също. Защо?

— Защото още не сме разбрали кой е виновен за отвличането им с Таби — отвърна Мерик. — Смятах, че това е предлог да ни измъкнат от двореца. Знаете ли, че Фром е убит? А мен ме нападнаха?

От един тъмен ъгъл на колибата се обади дълбок глас:

— Да, казах му.

И двамата вдигнаха глави и зърнаха Роло да се приближава към тях с мрачно лице. Вече не бе сприхав старец с оредели прошарени коси, разпуснати по раменете. Не, сега приличаше досущ на Роло от легендите, силен и решителен мъж, будещ страх и достоен за доверие, човека, когото бяха заварили при пристигането си.

— Да, тук съм, Мерик, и това не е клопка, освен ако други не са я заложили за своя изгода. Халад искаше да се срещне с теб и отново да види дъщеря си. Казах му, че скоро с твоя помощ ще открием кой уби жена му. Аз не съм убил Нирея, нито съм бил неин любовник, както научих, че се разправя. Но Халад бе обвинен за смъртта й и аз не можех да го оставя да пострада. Така се превърна в изгнаник, но е време да сложа край на това положение. Преди две години, малко преди да бъдете отвлечени с Таби, той се преобрази в стар магьосник, който уж живее тук и ме обсипва с пророчества и съвети. Тая противна колиба смърди, знам, мръсна дупка е, но Халад я използва само за да се предпази от разбойници. Иначе живее в манастира „Света Катерина“. На идване сте минали покрай него. Когато се вестява тук, е християнски монах. Досега нашата хитрост ни служеше добре. Покажи се на дъщеря си, Халад. Аз ще се погрижа никой да не влиза.

Халад отстрани Ларен от себе си. Дръпна гъстата бяла перука и дългата брада. Отдолу изскочи лъскава червена грива, обилно прошарена с бели косми. Цветът бе наситен като у Ларен. Очите му, тъмни като на брат му Роло, буйно искряха. Приликата между двамата, застанали един до друг, бе несъмнена, а червените им коси бяха истински маяци. Той бе привлекателен възрастен мъж и Мерик се радваше, че не е умрял.

Халад сякаш отгатна мислите му.

— Да, Мерик, аз и Роло вече сме стари. Долавям го в очите ти. Но сме благословени с дълъг живот.

— И на двама ви годините почти не личат — отвърна Мерик. Обърна се към Роло: — Кълбото се заплита още повече, Ваше Величество. Скоро тук ще дойдат част от моите хора, предвождани от Олег. Бях убеден, че привикването ни е уловка и че който е организирал покушението срещу мен и Фром, този път ще се опита да ни убие.

Роло се усмихна и потри ръце над оранжевите пламъци.

— Хората ти ще се втурнат като орда викингски нашественици или ще се притаят сред дърветата и ще чакат знак?

— Ще чакат знак.

— Добре. Моите хора също ще чакат отвън, добре скрити в гъсталака. Отпред има само един кон, всички останали са в гората. А сега ще пийнем малко медовина.

— И ние ли ще чакаме? — попита Ларен и отново прегърна баща си.

— Да — отвърна Халад и я целуна по темето. — И ние ще чакаме.

— О! — обади се Мерик. — Значи си посял семената и сега ще ги ожънеш.

— Да, аз съм велик пълководец, Мерик Харалдсон. Моят ум и моето тяло създадоха тази земя. Да не мислиш, че няма да я браня с цялата си хитрост?

Мерик се засмя и за негова изненада Халад ръгна брат си в рамото.

— Все се величае като проклет самохвалко — рече Халад и отново го ръгна. — Скоро ще почне да си въобразява, че е божествена личност, мит, който ще пребъде във вековете. Току-виж повярва на всички небивалици, дето наивниците разправят за него.

Роло прихна, гръмко и заразително.

— Ами ти, белобрадко? Караш ме да те навестявам в тая мръсна, противна колиба и заблуждаваш народа, че си станал почти светец, дърто магаре, дето ми дава съвети, като се взира в пламъците на това жалко огнище? Ха, Халад! — И той отново избухна в смях. После каза на Халад със сериозен и плътен глас: — Децата не разбират целия тоя маскарад, братко, особено старческото ми озлобление и сприхавост. Преструвах се на оглупял старец.

— Бях изненадана — рече Ларен, — когато се държеше като слабоумен.

— Чудесно — каза Роло. — Това означава, че и другите са се хванали на въдицата.

Халад си придаде замислен вид и попита:

— Чудя се дали наистина е било преструвка?

— Надявам се, татко — рече Ларен.

Мерик се обърна към Роло:

— Сигурен ли си, че злодеят ще се появи днес?

— Да — отговори Роло. — Да. Казах на неколцина, че Халад е тук уж като светец и че ще идвам при него. Разправих на всички, че ми е пратил съобщение, в което твърди, че е открил кой уби Нирея и отвлече Ларен и Таби.

— Включително на Уеланд и Ота ли?

Роло кимна, в тъмните му очи проблесна болка.

— Да — рече след малко, — днес ще разберем кой е врагът ни.

— Най-после — добави Халад, — най-после.

 

Хелга яздеше до Ота и двайсетината му добре въоръжени войници. Беше й казал, че нейният баща е още жив. Искаше да я заведе и да се увери с очите си. Хелга не му повярва нито за миг, но Ота можеше да й стане съпруг въпреки глупавите болежки в корема му, които никоя от билките й не успя да изцери, и затова смяташе, че не би било разумно отсега да го гълчи.

Щеше да го ласкае и да се прави, че вярва на смехотворната му история. Можеше да му се надсмее, след като се оженят.

Когато наближиха мизерната колиба, тя сбърчи нос.

— Твърдиш, че баща ми живеел тук? Глупости, Ота. Баща ми не би си изцапал пръстите, камо ли да обитава подобна гнусна дупка. Изключено.

— Въпреки това — възрази Ота, без да я поглежда — е вярно. Великият Роло сам ми каза. И то тая сутрин. Искаш ли да го видиш, или не?

— О, да, но бих предпочела да излезе навън. Не желая да се мърся.

Ненадейно, без предупреждение, Ота я сграбчи за рамото и я смъкна от кобилата. Хвърли я на земята. Хелга се просна на една страна запъхтяна и с ококорени очи.

— Вероломна кучка — промълви той с усмивка, слезе от коня и се надвеси над нея. Когато тя се опита да стане, той я ритна с крак в ребрата. Тя изрева и пак се изпружи. — Не мърдай оттам — рече той. — Харесва ми да лежиш на земята, поне веднъж смирена и кротка. За бога, най-сетне млъкна. Безпомощна си, Хелга, по-безпомощна и от Фром, който бе толкова пиян, че дори не можеше да се съпротивлява. Отдавна имам желание да те убия. Всички ви да убия, цялото проклето семейство.

Тя го зяпна сащисана, после погледна към войниците му, които с безизразни лица се преструваха, че не я забелязват.

— Тук е гъмжало от хора, сред тях и храбрият ти чичо Роло, но вече са си отишли и е останал единствено баща ти, убиец, който най-сетне ще бъде изправен пред народа и съден за престъплението си.

— Чичо Роло няма да позволи баща ми да пострада.

— Знам — рече Ота. — Много добре знам. Роло го е скрил тук. Не, напоследък остарява и оглупява с всеки час. Говори, когато трябва да мълчи. Само мрънка и бръщолеви несвързано. Сигурен съм, че е истина. Халад е тук. И двамата скоро ще умрат, много скоро. Това е началото на поражението му. Щом отстраня Роло, ще ида в Париж и ще убия окаяния му син. Помолих Шарл да го стори вместо мен, но той опита и не успя. Не, сам ще го свърша. Тогава франкският крал ще ме сложи на неговото място и аз ще стана вторият херцог на Нормандия. Да, Уилям ще бъде ликвидиран под мое напътствие заедно с бременната си жена и никой няма да се наскърби. Шарл знае, че съм способен да браня тази земя от викингските разбойници по-добре от тоя слабоумен старец, по-добре от всичките му отвратителни издънки.

Чу се много тих мъжки глас:

— Ота. Не мога да кажа, че съм прекалено изненадан. Не, само ми е чудно, че си толкова глупав да разкриваш плановете си и да обясняваш постъпките си пред Хелга и пред цялата тая свита. Колкото повече хора са посветени в намеренията ти, толкова по-голяма вероятност съществува да се провалиш. Ти не си вожд, Ота. Ти си глупак. Никога няма да успееш да ме изместиш. Провали се, Ота.

Роло стоеше снажен и горд, силен като воин, въоръжен с ножа и меча си, облечен в разкошна, дебела меча кожа каквато бе носил на младини. Прошарената му коса бе привързана отзад с кожен ремък, вече не висеше проскубана и излиняла около лицето и раменете. Бе преобразен. Да, Таби щеше да бъде в безопасност при него и при баща си Халад.

Ота се слиса само за миг. Той извика на хората си и грабна меча.

— Копеле такова! Какво е станало с теб? Не, сега разбирам, заблудил си ме, нарочно си ме измамил! Убийте го! Убийте ги до един!

Войниците наизвадиха мечовете си, готови да изпълнят заповедта на Ота, но не успяха да се помръднат. След броени секунди внезапно бяха обградени от мъже, които се бяха прокраднали зад тях като горски зверове. Ота се вцепени, потънал в гробно мълчание, втренчен в мъжа, когото смяташе за побъркан.

— Ваше Величество — каза Мерик и пристъпи напред. — Той е платил да ме убият. Мое право е да го предизвикам на бой.

Изведнъж Хелга скочи от земята и промълви нежно:

— Татко? Наистина ли си ти?

— Да, дъще, аз съм. Ела при мен.

Тя се спусна към него и го прегърна силно.

— Не си се променил — прошепна тя. — Същият си като преди. Червената ти коса пак блести. О, толкова ми липсваше, татко.

— Минали са само три години, Хелга — рече Халад. — Остарявам, да, вярно е. И ти ми липсваше, дъще, но чичо ти разправя, че си станала почти магьосница, плетеш измишльотини и загадки за лековерните сърца и бъркаш билки за страх и ужас на хората. Да, а тая отвратителна кула е пълна с вонята на твоите буламачи. Ама ти бе забавно да дразниш горката Ларен, а? Да й намекваш, че ти стоиш зад отвличането им с Таби? Мъчеше се да си придаваш важност, Хелга, и причини сума пакости и страдания. Не съм доволен от теб. Не беше хубаво от твоя страна.

— Вярно е, татко, и съжалявам. Просто нямах избор. Ако не плашех Фром, той щеше да ме убие. Отдавна разбрах, че за да оцелея, трябва да упражнявам власт над хората. Затова се залових с магиите. — Тя се втренчи в Халад. — Но ти откъде знаеш за всички тези неща?

— От чичо ти, от кой друг.

— Но той… — Тя поклати глава, внезапно проумяла, че се е заблуждавала за него.

— Отдалечи се от хората си, Ота — рече Роло. — Всичко свърши. Трябва да отговаряш за куп простъпки пред мен, пред Мерик, дори пред Халад.

Ота не се помръдна. Отмести поглед от Роло, когото още отказваше да възприеме в сегашния му вид. Продължаваше да вижда в него хленчещия стар глупак, с когото се бе разделил едва сутринта. Погледна към Мерик и ясно съзря пронизващата ярост в очите на младия мъж. Осъзна, че ако се наложи да се бие с него, Мерик ще го изкорми като риба. А Халад беше жив, съвсем жив. Хелга стоеше притисната до него, а той я прегръщаше през раменете. Роклята й бе изцапана — бе успял да я накаже. Сигурно ребрата още я боляха от ритника му.

Ота не желаеше да умре. Той бе мъж, предопределен за възвишени и достойни дела. Бе проявил търпение, безкрайно търпение, макар стомахът му да го мъчеше с всяка изминала година. Но той понасяше всичко стоически. Крал Шарл му втълпяваше, че съдбата ще го възнагради. Ота погледна Ларен и изпита още по-силна омраза към нея от времето, когато бе само дете и той почти не я познаваше, дори не я забелязваше. Добре поне, че оня малък пикльо Таби е мъртъв. Ех, да не бе се връщала, да не бе се омъжвала за викингския воин…

— Нека ти кажа още нещо, Ота — рече Роло. — Таби е жив. Мерик го е спасил. Две години Ларен се е грижила за него. Закриляла го е с живота си. Да, Таби е жив и ще служи на Уилям предано и всеотдайно. А ако съдбата повели, Таби ще стане вторият херцог на Нормандия. Ти загуби страшно много, Ота, до трошичка. Безчестието ти ме отвращава. Ще се постарая смъртта ти да бъде по-болезнена от безбройните страдания, които причини на всички ни.

Ота се разтрепери.

— Кучка! — изкрещя той към Ларен. Извади меча си, вдигна го над главата, с дивашки крясък яхна коня си, смушка го настървено и се втурна право към нея.