Метаданни
Данни
- Серия
- Ера на викинги (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lord of Raven’s Peak, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Людмила Евтимова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 89 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Катрин Каултър. Робинята
Редактор: Балчо Балчев
ИК „Бард“
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация
Глава двадесет и първа
Роло я държеше винаги край себе си, винаги наблизо — ръката му не слизаше от рамото й, леко докосваше лицето й, стискаше пръстите й. И не преставаше да се чуди как се е превърнала в жена, какво е била принудена да понесе, как е оцеляла и как е успяла да опази и себе си, и Таби. Колко ли горд щеше да бъде баща й Халад… Мислите му свършваха дотук, винаги ги спираше на това място, понеже животът продължаваше, често пъти по необичаен начин и в дадения случай той бе спечелил, бе надвил проклетата съдба. Сграбчи китката на Ларен и се намръщи, като напипа щръкналите й кости.
Бяха се нахранили в личните покои на Роло. Угощението бе толкова пищно, че дори Мерик въздъхна от задоволство. Не присъстваха нито Ота, нито Уеланд. На Мерик тепърва му предстоеше да се запознае с Ота.
— Ларен е добра готвачка, Ваше Величество, но не съм сигурен, че би могла да надмине това.
— Еленовото месо е направо вълшебно — каза Ларен. — Не, съпруже, боя се, че уменията ми не надхвърлят онова, което вече си опитвал от ръцете ми. — Чичо й гледаше ужасен и тя бързо добави: — Една от господарките ми, възрастна жена, ме научи да готвя. Схващах бързо.
Роло промълви едва-едва:
— Умът ми не го побира. Племенницата ми — робиня. В очите ти се чете опит, Ларен, и тъга, но освен тях виждам щастието, което ти е донесъл този мъж.
Мерик съзерцаваше и двамата. Усмихна се.
— Опитах се, Ваше Величество, да й угодя. Знаете ли, че е скалд?
Роло я зяпна изумен.
— Да — отвърна Ларен. — Бях решила да спечеля сребро с легендите си и да откупя Таби и себе си от Мерик. Обаче не знаех как ще се върна при теб, дори с Таби да бяхме свободни. Клив също трябваше да дойде с нас.
— Клив — повтори Роло. — Разкажи ми за Клив.
Когато Ларен приключи, Роло рече:
— Пратете го при мен. Ще се погрижа никога повече да не усети лишения в живота си.
— Той сега е свободен — обади се Мерик. — Каза ми, че иска да остане в Норвегия.
Роло се намръщи, понеже открай време всеки, поканен да дойде при него, бе готов да убие и родния си брат, за да го постигне. Каза:
— Той не знае какво мога да му предложа.
— Намесена е жена, господарю — обади се Ларен. Роло въздъхна и хвърли тлъсто кокалче от фазан на едно от огромните ловджийски кучета, които бяха учудващо спокойни и тихи.
Роло си гребна шепа медени орехи и рече:
— Разкажи ми за старицата, дето те е научила да готвиш.
И тя започна. Историята звучеше живо и увлекателно, защото Ларен бе сладкодумна, и когато описваше как старата жена опитала лучената й яхния, запечена с медени кленови листа и грах, Мерик сякаш също усети вкуса й.
Роло няма лесно да се насити, помисли си Ларен, когато херцогът промълви:
— Разправи ми за тоя търговец Траско, който те е купил.
Тя изпълни молбата му, този път по-отсечено, като подмина боя, но Мерик веднага възрази:
— Той я бе взел за момче, Ваше Величество — гласът на Мерик бе остър и рязък. — Канеше се да я даде на сестрата на Каган-Рус, Евта, която имала слабост към момчета. Ларен неистово искала да се върне при Таби и се държала грубо с Траско. Той я набил доста жестоко. За щастие не е открил, че е момиче.
— Но ти ме спаси, Мерик — намеси се тя, като зърна почервенялото лице на чичо си и възлестите жили по врата му, които се издуха и запулсираха. За нищо на света не би желала да му бъде неприятел.
— Не, не съвсем. Аз само те хванах. — Държеше Роло да чуе за ужасните й патила, но без да се вбеси така, че да загуби здравия си разум. Затова каза: — Тя бе успяла да избяга от къщата на Траско, когато аз се появих, за да я спасявам. Вече го бе сторила сама. Тя е ваша потомка, Ваше Величество, и никога не се предава.
Роло се засмя. „Слава на боговете, най-сетне се засмя“, помисли си Ларен.
— С такава жена човек трябва да внимава — добави Мерик, щом Роло отново се умълча.
Ларен не стрелна Мерик с поглед въпреки желанието си. Наистина ли вярваше в тези чудесии, които разправяше за нея на чичо й? Никога не й бе споменавал досега, че е жена, с която трябва да се внимава.
— Винаги е била такава, още от мъничка — рече Роло. — Знаех, че умее да разказва — но да стане скалд! Удивен съм.
Разговаряха до късно. Роло искаше да узнае всяка случка, всяка подробност от изтеклите две години. Накрая Уеланд бе допуснат в покоите му. Той заяви:
— Ваше Величество, трябва да обсъдим някои неща. До утре Хелга и Фърлан ще са научили за гостите и ще започнат да се чудят какви са. Хората вече взеха да питат за двайсетте викинги, които са пристигнали и са били приети радушно от вас. Да, те не са никак глупави. А съпрузите им имат свои довереници, не се съмнявайте в това, особено Фром. Известно ми е, че плаща скъпо на издайниците си.
Роло поглаждаше брадичка с болните си, подпухнали пръсти. Странно, но ставите не го въртяха така мъчително тази вечер. Не, чувстваше се обновен. Бе получил повече, отколкото заслужава всеки смъртен. Знаеше го и се питаше дали християнският бог, или викингските небесни закрилници бяха изпълнили най-съкровеното му желание.
— Да — промълви най-сетне той. — Налага се да поговорим.
— Аз имам план, Ваше Величество — обади се Мерик и се подпря на лакти.
Фърлан сновеше напред-назад пред сестра си Хелга, но Хелга не й обръщаше внимание. Тя забъркваше някаква отвара и мерките трябваше да бъдат точно спазени.
Фърлан каза за трети път:
— Кои са тия викинги? С тях има и едно момиче, но никой не знае кое е. Кое е то, Хелга? Трябва да предприемеш нещо. Погледни ме! Прикади жалките си буламачи и се допитай до тях! Надзърни в сребърната си купа.
Хелга привърши с меренето. Едва тогава вдигна очи към сестра си. После отново сведе поглед и внимателно започна да бърка фината смес в малката сребърна купа. Промълви с тихия си, кадифен глас:
— Сега разбирам защо мъжът ти толкова често те избягва, Фърлан. Непрекъснато хленчиш и мърмориш без полза, вайкаш се и се тормозиш. Досадно е. Седни най-после и си дръж езика зад зъбите. Трябва да приготвя това или ще се съсипе.
Фърлан, уморена и изнервена, седна. Бяха в кулата на Хелга, където на прислугата бе забранено да влиза. Никой не припарваше тук, освен Фърлан. Дори съпругът на Хелга, Фром, не прекрачваше прага на светилището й. Никак не го харесваше и постоянно й натякваше за него, но Хелга не отстъпваше. А той бе безсилен срещу нея. Докато наблюдаваше съсредоточеното изражение на сестра си, с което тя бъркаше поредния си гнусен илач, Фърлан си мислеше, че Фром се бои от жена си и единствено страхът възпира жестоката му грубиянска десница срещу нея. Тя се питаше за какво ли е този път отварата.
Може би е отрова за Роло? Проклет да е старецът, дето сякаш се кани да живее вечно. Защо просто не умре? Вече е на петдесет и шест години, но въпреки схванатите стави още е здрав като бик, зъбите му са на мястото си, косата на главата му е черна, а гърбът — изправен.
Не, не е отрова. Явно е нещо за приумиците на Хелга. Фърлан впери взор в по-голямата си сестра и осъзна, че Хелга изглежда много по-млада от нея. По лицето й нямаше бръчки, кожата й бе мека и гладка, косата — гъста и буйна и тъй светлокафява, че бе почти руса. А кръстът й изобщо не бе надебелял за толкова време. Хем беше на трийсет и пет години. Фърлан бе едва на двайсет и девет, но с вида си приличаше по-скоро на съпруга на Роло, а не на негова племенница.
Фърлан отново понечи да скочи и да заснове напред-назад, но в този миг сестра й я стрелна с поглед и тя замръзна на стола. Пръстите й яростно замачкаха диплите на полата. Просто не я свърташе на едно място, непременно трябваше да върши нещо. Но това вече й костваше усилия, защото бе много дебела. Толкова деца бе родила и все мъртви, та сега не й бе останало нищо, освен грозно провисналата кожа и отпуснатата плът.
— Готова ли си, Хелга?
— Да. — Хелга се изправи и се взря в проклетата си отвара, която можеше да бъде сбъркана с бистра супа без мирис. — Сега — рече тя, надигна купата и я пресуши. Избърса устните си с ръка. Лицето й се изкриви от погнуса, но само за миг. После леко докосна с пръсти гърлото, брадичката и накрая меката, нежна кожа под очите. Промълви: — Добре, Фърлан, дошли са непознати гости. Роло и оня глупак Уеланд не казват на никого какви са. Дори Ота мълчи като пън. Така ли е?
— Да. Кои са тези пришълци?
Хелга сви рамене.
— Скоро ще разберем. Защо се тревожиш?
— Знам, че е тя.
— Тя? Коя?
— Ларен, Хелга. Не се прави, че не разбираш за кого говоря!
— Ларен — повтори тихо Хелга. — Странно. Отдавна не съм се сещала за това дете. Наистина ли смяташ, че момичето може да е останало живо? И се е върнало? Колко интересно. Но Таби не е с нея, ти не спомена за никакво хлапе. Сега трябва да е на шест години, да, още момченце, а нали знаеш колко са крехки децата. Малко коварен вятър и детето се разболява и умира. Да, такива крехки същества са. Тъй че дори да е Ларен, какво те е грижа?
— Мразя те, Хелга! Все се правиш на много умна и хитра. Мразя те! Ако е Ларен, значи е тук, за да ни въвлече в нови беди, повече, отколкото би могла да предотвратиш с твоите измислени буламачи.
Хелга се усмихна и сви рамене.
— Нека прави пакости, ако ще. Не е ясно какво се е случило с нея. Успокой се. Станала си още по-дебела, Фърлан. Трябва да се откажеш от бонбоните, които държиш до леглото си. А Кардъл е толкова слаб, горкичкият. Гърдите му сякаш са залепнали за гърба.
— Върви по дяволите, Хелга, износила съм осем деца! Жената напълнява, когато храни бебе в утробата си.
Но Хелга не й обърна внимание, защото бе пряка свидетелка на бременностите на сестра си, както и на всичките й неуспешни раждания. Каза, като сви рамене:
— Надявам се, че е Ларен, отдавна изгубената ни природена сестрица. Беше такова чудновато дете, все се щураше насам-натам до пръкването на Таби, после стана такава майчица за него, много по-грижовна от собствената, оная мръсна неверница. Чудно ми е как ли изглежда Ларен сега. Вече е на осемнайсет или горе-долу на толкова. Да, как ли изглежда?
— Нищо ли няма да предприемеш?
Хелга се втренчи през тесния прозорец, който бе обърнат към хълмистите възвишения отвъд града. Навсякъде имаше зеленина, макар есента да бе настъпила от доста време. Билата им бяха покрити със зелени дървета и трева, с цъфнали маргаритки и глухарчета. Тя се насили да погледне сестра си. Видът й бе отблъскващ, но нали й бе сестра.
— Естествено, че ще предприема. Трябва само да изчакаме и да се убедим, че това непознато момиче е Ларен. Тогава ще решим.
Ларен бе облечена в светлооранжева ленена рокля — любимата на Айлирия, както сподели с Мерик, докато изглаждаше гънките на плата. А в трите тънки плитки, изкусно вързани над челото й и завити зад ушите, бе нанизана оранжева панделка. Носеше две гривни, подарени от Роло същата сутрин.
„Прилича на принцеса“, помисли си Мерик и остра болка прониза корема му. Целият й вид говореше, че принадлежи на това място. В походката й се забелязваше новопридобита увереност, в думите също. За първи път, откакто я бе отвел със себе си от Киев, той се почувства разколебан. И му стана неприятно.
— Страх ли те е?
— Да — отвърна категорично той, после се сети, че не би могла да прочете мислите му. — Ти се страхуваш от срещата със заварените ти сестри и техните съпрузи, нали?
Тя кимна и улови ръката му.
— Толкова много си ми говорила за тях, че отдавна неизвестността не ме плаши. Не, не е това. Други неща ме безпокоят. — Погледна ръката й, пъхната в неговата, и добави бързо, преди да е започнала да го разпитва. — Снощи спа непробудно.
Тя му се усмихна.
— Не го очаквах. Това беше предишната ми спалня. Мъжете ни отвлякоха с Таби от същото легло. Нищо не се е променило.
Замълча, само свиването и отпускането на пръстите в шепата му издаваха, че е напрегната. Чакаха зад трона на Роло в едно тясно помещение, скрито от огромната външна зала с дълга пурпурна завеса.
Чуваха мъжки и женски гласове, проникнати от любопитство, въпроси, догадки.
— Никога досега не съм виждал такъв разкош — каза Мерик.
Отново почувства странно колебание и моментално се отврати от себе си. Тя кимна разсеяно.
Той се подсмихна и поклати глава. Първо бе робиня, после му стана жена, а сега се връщаше към пищното начало. Но за нея това сякаш нямаше никакво значение.
Притихнаха. Роло заговори с дълбок гръмовен глас, който мигом накара всички да се заслушат:
— Повиках ви, за да съобщя за завръщането на моята племенница Ларен, дъщеря на по-големия ми брат, Халад от Елджарн.
Настъпи бъркотия, пурпурната завеса бе дръпната и те пристъпиха напред, за да се изправят до Роло. Гласовете се надвикваха един през друг:
— Ларен е. Вижте само червената й коса!
— Вече е жена. На колко години беше, когато изчезна?
— Не, това е момиче, което просто прилича на Ларен, нея я няма. Ларен отдавна е мъртва. Била е убита още след отвличането.
— Да, от оня зъл негодник, графът на Оркни. Той ги е похитил с Таби.
Роло вдигна ръка.
— Племенницата ми. Приветствайте я.
Ларен обгърна с очи множеството от хора, повечето от които познаваше от детството си, и каза:
— Отново съм у дома. Виждам те, Мимерик. Още ли свириш на лютнята като християнски ангел? А ти, Дорсън, още ли стреляш с лъка тъй далеч както някога? Помня, че преди четири години уцели крилото на една птица в полет. О, Едел, понапълнял си, стари приятелю. Не съм забравила, че страшно обичаше да си хапваш меденки, които готвачите ти даваха скришом. Бе достатъчно само да им се усмихнеш и те бяха готови на всичко.
Млъкна и зачака. Мерик наблюдаваше как по лицата на присъстващите се изписва недоверие, после колебание и накрая смайване. Избухна невъобразим шум, който прерасна в гръмки възклицания:
— Ларен! Ларен!
Роло остави хората да се навикат. Сетне вдигна ръка. В залата отново се възцари тишина.
— Племенникът ми Таби не е тук. Бе почти бебе, когато го отвлякоха, а всички знаят, че дори бебетата, обградени с най-нежни грижи, невинаги оцеляват. Но не скърбете. Преживяхме достатъчно страдания. — Роло се обърна към Мерик и го изтика напред. — Това е съпругът на Ларен, Мерик Харалдсон от Норвегия, братовчед на крал Харалд Русокосия. От известно време се интересувам от него. Сега е тук, защото го повиках да дойде и да заеме мястото си.
Мерик се ухили на Ларен и тихо прошепна:
— Далечен братовчед съм му — измислицата не е пълна. Разбира се, в Норвегия почти всички са роднини.
— Ето човекът, който ще царува, ако синът ми Уилям Дългия меч умре без наследник. Приветствайте Мерик Харалдсон!
Съобщението бе направено съвсем открито, без никакви предисловия, без обяснения или оправдания, просто Роло го изтърси гръмко с равния си гърлен глас. Дори Ларен затаи дъх, макар да знаеше предварително за него. Изненадата бе ясно изразена по лицата на всички присъстващи в огромната тронна зала.
— Добре — каза й доволен Мерик. — Сега аз съм заплахата, не ти.
— Не ми харесва тая работа — повтори за сетен път тя, след като още предната вечер бе възразила срещу плана му, изложен пред Роло. — Не е редно, Мерик, да се излагаш на подобна опасност. Погледни ги. Те не знаят какво да правят. Никога не са били по-смаяни. Къде са Хелга и Фърлан?
Бе спорила безкрайно дълго с него, той я слушаше и кимаше, но не се разколеба. Сега само й се усмихна, без да отмества взор от слисаните лица, обърнати към него.
— Скоро ще се появят. А колкото за другите, ще се преструвам на храбрец, ще се държа безпощадно като Роло и ще им докажа, че преливам от достойнство, от извънмерно достойнство, та главата ми просто клюма под тежестта му. Може би Роло ще започне да ми се възхищава до такава степен, че ще ме помоли да остана в Нормандия и да царувам заедно с него, а сетне заедно с Уилям. Какво ще кажеш?
— Ще кажа, че си полудял.
— Полудял ли? Не вярваш, че мога да стана престолонаследник на Нормандия за радост на всички? Смяташ, че не съм достатъчно способен да накарам хората да ми повярват?
— Да, знам, че можеш. И точно затова си полудял.
— Дали тази лудост ще се предаде и на децата ни, а?
Тя го зяпна сащисана, забравила всяка друга мисъл.
— Нямам представа.
— Откакто те обладах за първи път, не си кървила.
Тя пребледня като платното на долната си риза. В този момент Роло се обърна усмихнат към Мерик и му протегна ръка:
— Почитаеми Мерик, пристъпи напред и поздрави моите поданици. Може би един ден ще станат твои.
В същия миг Ларен се олюля, вперила смутени и ококорени очи в лицето на съпруга си, и промълви:
— Лошо ми е.
Той я улови и я пое в обятията си. Отново се развихри бъркотия, а Роло, умопомрачен от уплаха, скочи от трона и се развика:
— В името на боговете, какво й е?
Мерик отвърна гръмко:
— Само припадна, Ваше Величество. Не е болна. Носи наследника ми в утробата си. — Вдигна я високо в прегръдките си и гласът му отекна дълбоко и силно в огромната зала. — Да, носи сина, който един ден може да се възцари над Нормандия.
Хелга, току-що влязла в залата, прошепна едва чуто на сестра си, като продължаваше да се усмихва широко:
— Може би няма го носи дълго. Може да е като теб, Фърлан, и утробата й да е гнила.
— Косата й е като на баща ни — едно момиче не бива да има коса с такъв цвят. Тая червена отврат е греховна.
— Баща ни беше много привлекателен с неговата червена коса — възрази Хелга. — Жалко, че уби невярната си жена и избяга. Но да си призная, винаги съм се питала дали наистина я е убил. Тя умря тъй скоропостижно, без видимо насилие. Да, толкова е жалко, дето баща ни реши, че ще обвинят него и изчезна. Още по-жалко е, че оная мръсница роди Ларен и Таби, преди да се спомине.
Фърлан почувства мъртвешка хладина, която проникна до мозъка на костите й и цялата я вцепени. Тя й навя мисълта за нейните осем покойни дечица, от които бяха останали само студени гробчета и шепа дребни кокали. Вторачи се в сестра си, която се обърна и каза на съпруга си Фром:
— Е, мъжо, какво ти е мнението за този Мерик Харалдсон?
Фром се изпъчи по навик и отвърна:
— Явно е много хитър. Възползва се от напредналите години на Роло, като му показва само каквото старецът иска да види, говори му само каквото иска да чуе, върши каквото…
— Да, знам — прекъсна го Хелга, без да крие раздразнението си. — Според мен е хубав мъж. Младостта страшно му отива, нали?
— Престани да злобееш, Хелга. — Фром я загърби и подхвърли на зет си: — Кардъл, трябва да поговорим, щом Роло ни освободи.
Хелга прихна, като чу думите на съпруга си към Кардъл. В името на всички богове, какво толкова ще обсъжда с тоя нещастен глупак? Да не би да му поиска съвет как да убие Мерик? Или Ларен?
Хелга отново съсредоточи вниманието си върху Роло, докато той успокояваше тълпата и описваше характера на викинга, достойнството му и облагите, които ще получат от сродяването си с краля на Норвегия. Роло не спомена, че това е същият крал, който го бе низвергнал преди години. Мерик отнесе Ларен, все още в несвяст, през тежките завеси зад трона. Хелга не слушаше Роло, бездруго бръщолевеше само глупости. Но се заслуша във въпросите, които му бяха отправени от най-високопоставените семейства, макар през цялото време да си мислеше за викинга. Бе красив мъж.
А тя не бе ли красива жена?
Съпругата му не е ли бременна, не припадна ли като същинска лигла, а сега и сигурно си повръща червата пред него? Освен това Ларен бе прекалено слаба, почти не приличаше на жена, като изключим мижавите й червенокоси плитки. Едва ли някой мъж би пожелал да легне с такава клечка. Пък и едва ли притежава нужните умения, за да задоволи мъж като тоя Мерик Харалдсон.
Защо, чудеше се Хелга, заслушана в онова магаре Уеланд, който отвръщаше на Раки, човек с малко ум и голяма сила, почти равна на неговата, Роло не им разказа какво се е случило с Ларен? Лично на нея й бе страшно любопитно. Искаше да научи как Мерик се е запознал с Ларен. Дали не е убил Таби, когато е узнал какво е мястото на детето в плановете на Роло?
Отново се взря в Роло и го видя като мъж, не само като чичо. Още изглеждаше привлекателен и излъчваше сила и волска упоритост, но вече бе стар, твърде много години тежаха на плещестите му рамене, твърде много. Запита се какво ще прави.