Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Натюрморт с гарвани (72)

Осемдесета глава

Топлината на огъня, парата, вдигаща се от чашата с чай, замайващият ефект на успокоителното, което Пендъргаст й бе дал — всичко това сякаш се бе наговорило да създаде у Кори чувството за растяща нереалност. Дори охлузените й и натъртени крайници й се струваха някак далечни, болката бе едва доловима. Тя сърбаше и сърбаше от чая, опитвайки се да се потопи изцяло в това просто механично движение, да не мисли за нищо. Нямаше смисъл да мисли, защото в нищо нямаше логика — нито в кошмарния призрак, която я бе преследвал из пещерите, нито в неочакваната убийствена ярост на Уинифред Краус, в нищо. Беше безсмислено като кошмар.

В далечния ъгъл на гостната седяха щатските рейнджъри Уилямс и Райнбек, вторият — с превързани глава и крак. Другият рейнджър, Шърт, стоеше до вратата и се взираше през стъклото към потъналия в мрак път. Хейзън лежеше на мекия диван с полуотворени очи, бинтован и толкова смазан, че бе трудно да го познае човек. До него стоеше Пендъргаст, вторачен в Уинифред Краус. Старицата ги гледаше от своето кресло, злобните й очички бяха като две червени дупки върху бледото напудрено лице.

Най-сетне Пендъргаст наруши дългото мълчание, което се бе установило в гостната. Заговори, без да сваля очи от старицата:

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, госпожо Краус, но синът ви е мъртъв.

Тя потрепери и изстена, сякаш съобщението му й нанесе физически удар.

— Беше убит в пещерата — продължи Пендъргаст тихо. — Беше неизбежно. Той не разбираше. Нападна ни. Там долу има доста жертви. Беше въпрос на самозащита.

Жената се клатеше напред-назад, стенеше и повтаряше отново и отново:

— Убийци, убийци.

Но обвинителната нотка почти бе изчезнала от гласа й, оставаше само тъга.

Кори погледна Пендъргаст, опитваше се да разбере.

— Нейният син ли?

Пендъргаст се обърна към нея.

— Вие самата ми загатнахте за това. Как госпожица Краус, когато била млада, била известна със… ъ-ъ-ъ… свободното си поведение. Забременяла, разбира се. В обичайния случай биха я изпратили някъде да роди. — Обърна се към Уинифред Краус и заговори съвсем кротко: — Но баща ви не ви е изпрати никъде, нали? Той си е имал свой начин да се справи с проблема. Със срама.

Очите на старицата се изпълниха със сълзи и тя сведе глава. Последва дълго мълчание. И в това мълчание шериф Хейзън изпъшка силно, след като най-сетне осъзна за какво ставаше дума.

Кори го погледна. Главата му бе цялата в бинтове, напоени с кръв около отрязаното му ухо. Очите му бяха потъмнели, а бузите — охлузени и подпухнали.

— О, Боже мой! — прошепна той.

— Да — рече Пендъргаст, поглеждайки към Хейзън. — Бащата, с неговата фанатична, лицемерна набожност, я заключил заедно с греха й в пещерата.

Обърна се отново към Уинифред.

— Родили сте бебето в пещерата. След известно време ви допуснали отново да излезете на бял свят. Но не и бебето. Той, греховното отроче, трябвало да остане в пещерата. И сте били принудени да го отглеждате там.

Той спря за малко. Уинифред оставаше безмълвна.

— И все пак, след известно време, това вече не изглеждало чак толкова лошо, нали? Да бъде напълно защитено от порочния свят по такъв начин. Мечтата на всяка майка. — Тонът на Пендъргаст бе тих, успокояващ. — Вашето малко момченце винаги щяло да бъде при вас. Докато е в пещерата няма да ви напусне. Никога няма да напусне дома или да усвои лошите навици на света — никога няма да ви замени с друга жена, никога няма да ви изостави — както ви е изоставила майка ви. Винаги ще можете да го защитите — от позора на света, нали така? Той винаги ще се нуждае от вас, ще зависи от вас, ще ви обича. Той ще бъде ваш… завинаги.

Сълзите вече свободно се стичаха по лицето на старата дама. Главата й се полюшваше тъжно.

Хейзън бе отворил очи и бе вперил поглед в Уинифред Краус.

— Как си могла да…?

Ала Пендъргаст продължи със същия утешителен тон.

— Мога ли да ви попитам за името му, госпожице Краус?

— Джоб — прошепна тя.

— Библейско име^[1]. Разбира се. И подходящо при това, както се оказва. Отгледали сте го там, в пещерата. Израснал като едър мъж, силен мъж, изключително силен, защото единственият начин да се придвижва в онзи свят е чрез катерене. Джоб никога не получил възможността да играе с деца на своята възраст. Никога не тръгнал на училище. Едва-едва говорел. Всъщност, той никога не бил виждал друго човешко същество през първите петдесет и една години от живота си, освен вас. Несъмнено е бил момче с интелигентност над средната и силни творчески импулси, но израснал не социализиран като човешко създание. Посещавали сте го от време на време, когато това било безопасно. Чели сте му. Но не и достатъчно, за да усвои нещо повече от елементарната реч. И въпреки всичко в някои отношения той се развивал твърде бързо. Силно творческо начало. Вижте само какво е успял да научи сам — да запали огън, да прави разни неща, които изискват сръчност на ръцете, да връзва възли, да създава цели светове от малките неща, които е откривал около себе си в пещерите. Навярно в някакъв момент сте осъзнали, че постъпвате неправилно, като го държите в пещерата — далеч от слънцето, от цивилизацията, от човешките контакти, от социалното общуване — но тогава, разбира се, вече е било твърде късно.

Старата жена стоеше със сведена глава и тихо плачеше.

Хейзън въздъхна отново — дълга, потискана дотогава въздишка.

— Но той излязъл — рече дрезгаво. — Кучият син излязъл. И тогава започнаха убийствата.

— Точно така — рече Пендъргаст. — Шийла Суег, която копаела край Могилите, разкрила старинен индиански вход към пещерата. Задния вход. Който, както личи, бил използван от Воините призраци, когато нападнали Четирийсет и петимата. Той бил блокиран отвътре, когато воините се върнали в пещерата и извършили ритуално самоубийство след нападението. Ала Суег го разкрила. За своя зла участ.

За Джоб трябва да е бил страхотен шок, когато Суег влязла в неговата пещера. Той никога не бил виждал друго човешко същество, освен майка си. Дори нямал представа, че такова би могло да съществува. Убил я от страх, несъмнено — без умисъл. И тогава намерил прясно изкопания изход, прокопан от Суег. И за пръв път излязъл в огромния и чуден нов свят. Какъв страхотен миг би трябвало да бъде за него! Защото вие никога не сте му разказвали за света горе, нали, госпожице Краус?

Тя бавно поклати глава.

— И тъй, Джоб излязъл от пещерата. Трябва да е било нощем. Вдигнал глава и видял за първи път звездите. Огледал се и видял тъмните дървета край реката; чул вятъра да шумоли из безкрайните царевични полета; помирисал плътния влажен въздух на канзаското лято. Колко различно било това от всепоглъщащия мрак, в който бил прекарал половин век! И тогава може би — надалеч, зад тъмните полета — зърнал светлините на самия Медисин Крийк. В този момент, госпожице Краус, вие сте изгубили изцяло контрол върху него. Просто така, както се случва с всяка майка. Но във вашия случай Джоб е бил над петдесетгодишен. Бил се превърнал в могъщо — и абсолютно сбъркано — човешко създание. И духът повече не можел да бъде върнат в бутилката. Джоб трябвало да излиза отново и отново и да изследва този нов свят.

Гласът на Пендъргаст бавно потъна в хладния мрак.

Старата дама тихо изхълца. В стаята се възцари тишина. Навън вятърът бавно стихваше. Чу се далечен гръм, като отглас от бурята. Най-накрая тя заговори:

— Когато бе убита първата жена, и през ум не ми мина, че може да го е сторил моят Джоб. Но после… После той ми каза. Беше толкова развълнуван, толкова радостен. Каза ми за света, който бе открил — сякаш не съзнаваше, че аз вече знам за него. О, господин Пендъргаст, той не е искал да убива никого, наистина не е искал. Просто се е опитвал да играе. Мъчех се да му обясня, но той просто не разбираше — рече тя и потисна ново ридание.

Пендъргаст изчака малко и продължи:

— След като поотрасъл, не е било нужно да го посещавате толкова често. Носели сте му храна и други припаси веднъж или дваж седмично, което обяснява откъде е имал масло и захар. По него време той е можел вече сам да се справя. Пещерната система била негов дом. Той научил много неща през годините — умения, които са му били нужни, за да оцелее под земята. Ала най-големите поражения, които самотният живот оказал върху него, са били в областта на човешкия морал. Той не можел да различи доброто от злото.

— Опитвах се, о, колко се опитвах да му обясня тези неща! — избухна Уинифред и отново се заклати напред-назад на стола си.

— Има неща, които не могат да бъдат обяснени, госпожице Краус — рече Пендъргаст. — Те трябва да бъдат видени. Трябва да бъдат изживени.

Бурята разтърси къщата, но никой не каза нищо.

— Каква е причината за деформирането на гърба му? — обади се Пендъргаст. — На живота в пещерата ли се дължи? Или може би е паднал лошо като дете? И е счупил кости, които са зараснали накриво?

Уинифред преглътна, посъвзе се.

— Падна, когато бе десетгодишен. Мислех си, че ще умре. Исках да повикам лекар, но…

Изведнъж се намеси Хейзън — тонът му бе дрезгав от отвращение, гняв, недоумение, болка:

— Но защо бяха онези сцени в царевичните поля? Защо ги е направил?

Уинифред само поклати в недоумение глава:

— Не знам.

Отново заговори Пендъргаст:

— Може би никога няма да узнаем какво е ставало в главата му, когато е подреждал онези картини. Било е форма на самоизразяване, странна и може би непостижима идея за творческа игра. Видяхте надрасканите рисунки в пещерата, подредените пръчици, конци, кости и кристали. Ето защо той изобщо не се вписваше в моделите на серийните убийци. Защо не е бил сериен убиец. Той не е разбирал понятието „убийство“. Бил е напълно аморален, най-чистата форма на социопат, която можем да си представим.

Старата дама седеше с наведена глава, без да каже нищо. На Кори й дожаля за нея. Спомни си историите за това колко строг бил баща й; как я биел и при най-малкото нарушаване на собствените му византийски и взаимно противоречащи си правила; как плачещото момиче било затваряно на най-горния етаж на къщата дни наред. Бяха стари истории и хората винаги ги завършваха с удивено поклащане на главите и с коментара: „И въпреки всичко тя е толкова мила стара дама. Може би пък тези неща никога да не са се случвали“.

Пендъргаст продължаваше да крачи из стаята, като поглеждаше от време на време към Уинифред Краус.

— Малкото примери, които имаме за деца, израсли по такъв начин — Детето вълк от Авейрон, например, или случая с Джейн Д., затворена в избата през първите четиринайсет години от живота си от майка й шизофреничка, показват, че се нанасят масивни и неотвратими неврологични и психологични поражения чрез лишаването от нормалния процес на социализация и развитие на езика. При Джоб нещата са стигнали дори още по-далеч: той е бил лишен от самия свят.

Уинифред изведнъж зарови лице в дланите си и се залюля.

— О, горкото ми малко момче — ридаеше тя. — Моят малък Джоби…

В стаята бе тихо, ако се изключат тихите ридания на възрастната жена: „Горкичкото ми момченце, моят малък Джоби…“

Кори дочу далечен вой на сирена. След малко фаровете на пожарна кола светнаха през строшените стъкла на прозорците върху стените и пода. Чу се свирене на спирачки, една линейка и патрулка спряха до къщата. Затръшнаха се врати, тежки стъпки изтрополяха върху верандата. Вратата се отвори и в стаята влезе снажен пожарникар.

— Ей, добре ли сте тук, бе хора? — попита той със сърдечен тон. — Най-сетне разчистихме пътищата и…

Той замлъкна като видя окървавения Хейзън, ридаещата старица, закопчана с белезници за стола, и останалите — изпаднали във вцепенение от шока.

— Не — отвърна тихо Пендъргаст. — Не сме добре.