Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Натюрморт с гарвани (3)

Трета глава

Помощник-шериф Тад Франклин седеше приведен зад писалището си и ровеше из купчина непознати книжа — опитваше се да се преструва, че необузданата група от телевизионни и вестникарски репортери току пред прозореца на Шерифското управление на Медисин Крийк не съществува. На Тад много му допадаше фактът, че управлението бе настанено в бивш магазин за стоки с намалени цени и че можеше да маха на минувачите, да побъбри с приятели, да отбелязва кой идва и кой заминава. Сега обаче неудобствата на офиса изведнъж станаха очевидни.

Свирепата светлина от поредния горещ августовски изгрев се разливаше по улицата, хвърляше дълги сенки от новинарските коли и позлатяваше нещастните лица на репортерите. Бяха на крак цяла нощ и нещата започваха да се влошават. От ресторанта на Мейси отсреща се изливаше и вливаше постоянен поток журналисти, но изглежда простата храна само ги разядосваше повече.

Тед Франклин се опита да се съсредоточи върху книжата, но не можеше да пренебрегне почукванията по прозореца, въпросите, извикваните от време на време вулгарни думи. Ставаше непоносимо. А ако събудеха шериф Хейзън, който бе решил да подремне за малко в задната килия, нещата щяха да се влошат още повече. Тад се надигна, опита се да изглежда колкото е възможно по-строг и отвори прозореца.

— Още веднъж ви моля да отстъпите назад от прозореца — каза той.

Думите му бяха посрещнати с приглушен хор от непристойни забележки и общо раздразнение. По номерата на колите личеше, че репортерите не бяха местни; бяха от Топика, Канзас сити, Тълса, Амарило и Денвър. Е, можеха да си отиват у дома и…

Тад чу зад гърба си захлопваща се врата и покашляне. Обърна се и видя шериф Хейзън, който се прозяваше и търкаше четината на брадата си. Косата от едната страна на главата му стърчеше хоризонтално. Шерифът я приглади, след това наложи шапката си с две ръце.

Тад затвори прозореца.

— Съжалявам, шерифе, но тези хора просто не искат да си тръгнат и…

Шерифът се прозя, махна небрежно с ръка и се обърна гърбом към тълпата. Един особено разгневен репортер в задната част на групата изригна поток ругатни, сред които се чу и „тъп, дребен селяндур“. Хейзън отиде до кафе машината, наля си чаша. Сръбна, направи гримаса, изплю кафето обратно в чашата и я изля в каничката.

— Искате ли да сваря ново кафе?

— Не, благодаря, Тад — отвърна шерифът и потупа по мечешки помощника си по рамото. След това кимна към групата зад стъклото. — Тези приятели се нуждаят от нещо за новините в шест часа, не мислиш ли? — попита той. — Време е за пресконференция.

— Пресконференция ли? — Тад никога досега не бе присъствал на пресконференция, камо ли да бе участвал в такава. — Как се прави?

Шериф Хейдън се изсмя дрезгаво и оголи ред жълти зъби.

— Ще излезем и ще отговаряме на въпроси.

Той отиде до старинната остъклена врата, отключи я и подаде глава навън.

— Как сте, приятели?

Думите му бяха посрещнати с взрив от неразбираеми крясъци и въпроси.

Шериф Хейзън вдигна ръка с длан към тълпата. Все още бе с униформата си с къси ръкави от предишната нощ и жестът му разкри тъмен полумесец от пот, който стигаше до кръста му. Беше нисък, но як като булдог и у него имаше нещо, което предизвикваше респект. Тад бе виждал шерифът да избива зъбите на един заподозрян, два пъти по-висок от него. Никога не влизай в бой с човек, по-нисък от метър и шейсет — си бе казал тогава. Тълпата утихна.

Шерифът спусна ръката си.

— Моят помощник Тад Франклин и аз ще направим изявление и ще отговорим на въпросите ви. Нека всички се държим цивилизовано. Какво ще кажете?

Групата се размърда наместо. Светнаха прожектори, прътове с микрофони се протегнаха напред, защракаха бутоните на касетофони и затворите на камери.

— Тад, дай да налеем на тези приятели малко прясно кафе.

Тад го погледна, а Хейзън намигна.

Тад грабна каничката, взря се в гърлото и я разклати бързешком. След това взе купчинка пластмасови чашки, прекоси прага и започна да раздава безплатно кафе. Последваха няколко посръбвания, няколко подозрителни подсмърквания.

— Пийте! — извика добросърдечно Хейзън. — Нека никога не се чуе, че ние, жителите на Медисин Крийк, сме негостоприемни!

Чуха се всеобщо сумтене, още няколко посръбвания и няколко поглеждания крадешком в чашите. Ако не съкруши духа на групата, кафето поне го потисна. Макар да бе едва ранна утрин, жегата вече бе смазваща. Нямаше къде да оставят чашите си, нямаше и кошче за боклук, където да ги хвърлят. А пред вратата на шерифа имаше табела с надпис: НЕ ЗАМЪРСЯВАЙ, 100 ДОЛАРА ГЛОБА.

Хейзън поправи шапката си, след това излезе на тротоара. Огледа се, изправил рамене към тълпата — камерите вече работеха. След това се обърна към групата. Разказа със сух полицейски език за намирането на трупа; описа полянката, трупа и набучените птици. Материалът бе доста живописен, но шерифът успя да го разкаже делово, като подхвърляше тук и там по някой простонароден лаф, така че да тушира най-ужасяващите подробности. Тад бе удивен колко добродушен и дори очарователен можеше да бъде шефът му, когато поиска.

Той приключи в рамките на две минути. Речта му бе последвана от вихрушка въпроси.

— Един по един, вдигайте ръце — каза шерифът. — Също като в училище. Който вика най-много, остава последен. Вие започнете.

Той посочи един репортер по риза, който бе страхотно, впечатляващо пълен.

— Има ли вече някакви хипотези или заподозрени?

— Разполагаме с някои интересни неща, които ще изследваме. Не мога да ви кажа нищо повече от това.

Тад го погледна с изненада. Какви неща? Дотук не разполагаха с нищо.

— Вие — рече Хейзън и посочи друг журналист.

— Местна жителка ли е жертвата?

— Не. Работим по идентифицирането й, но не е местна. Познавам всички тукашни хора. Мога да ви уверя лично в това.

— Знаете ли как е била убита жената?

— Надяваме се това да ни съобщи съдебният лекар. Трупът бе изпратен в Гардън сити. Когато получим резултатите от аутопсията, вие първи ще ги узнаете.

Сутрешният автобус на компанията „Грейхаунд“, пътуващ на север към Амарило, спря на главната улица пред ресторанта на Мейси с изпъшкване на въздушните спирачки. Тад се изненада: този автобус почти никога не спираше тук. Кой вече пътуваше от или за Медисин Крийк, Канзас? Може би бяха още репортери, прекалено бедни да си осигурят собствен транспорт.

— Дамата, да, вие там. Вашият въпрос, госпожо?

Много печена на вид червенокоса жена завря микрофон, като пушка в лицето на Хейзън.

— Какви правоохранителни органи участват в разследването?

— Щатската полиция много ни помогна, но тъй като трупът бе намерен в очертанията на град Медисин Крийк, случаят е наш.

— А ФБР?

— ФБР не се замесва в разследвания на местни убийства и не очакваме да прояви интерес към този случай. Включили сме доста сериозни ресурси в разследването, включително специална криминологична лаборатория и екип на отдела по убийства в Додж сити, които прекараха цялата нощ на мястото. Не се безпокойте, че само Тад и аз ще се опитваме да решим този случай. Нас ни бива да пискаме и ще пискаме достатъчно силно, за да получим всичко необходимо за решаването на случая, при това бързо.

Шерифът се усмихна и намигна.

Чу се рев и автобусът потегли в облак от прах и дизелов дим. За миг шумът временно погълна пресконференцията. Пушеците се разсеяха и разкриха самотна фигура, застанала на тротоара с малка, кожена пътна чанта на земята до него. Беше висок и слаб мъж, облечен изцяло в черно и на ранната утринна светлина хвърляше сянка чак до средата на главната улица на Медисин Крийк.

Тад погледна шерифа и забеляза, че той също се взира в мъжа.

Мъжът ги гледаше от отсрещната страна на улицата.

Хейзън се окопити.

— Следващият въпрос — попита бързешком. — Смити?

Той посочи към покритото с бръчки лице на Смит Лъдуиг, собственикът репортер на местния вестник „Край каунти куриър“.

— Имате ли обяснение за тази — ъ-ъ-ъ… странна „жива картина“? Имате ли някакви хипотези за положението на трупа и на различните там принадлежности?

— Принадлежности ли?

— Да, де… Нали разбирате, нещата около него.

— Не, засега не.

— Би ли могло да бъде някакъв сатанински култ?

Тад хвърли неволно поглед към отсрещната страна на улицата. Облеченият в черно мъж бе вдигнал чантата си и стоеше там неподвижен.

— Това е възможност, която със сигурност ще проучим — отвърна Хейзън. — Очевидно си имаме работа с много болен индивид.

Тад забеляза, че мъжът в черно прекоси улицата и небрежно се насочи към тях. Кой можеше да бъде той? Определено не приличаше на репортер, на полицай или на пътуващ търговец. Всъщност на Тад Франклин той най-много му приличаше на убиец. Може би — на убиеца.

Забеляза, че шерифът също го гледа, а дори част от репортерите се обърнаха.

Хейзън извади пакет цигари от джоба на ризата си и продължи:

— Независимо дали е култ, или дело на ненормален, каквото и да е, искам да подчертая, а, Смити, това ще е важно за твоите читатели — че си имаме работа с елементи извън този град, а може би и извън целия щат.

Думите на Хейзън секнаха, когато фигурата в черно спря досами групата журналисти. Вече наближаваше трийсет градуса, но мъжът бе облечен в черен вълнен костюм с колосана бяла риза и добре пристегната копринена връзка. Погледът на сребристите му очи направо пронизваше Хейзън.

Настана мълчание.

Непознатият заговори. Гласът му не бе силен, но някак си успяваше да вземе връх над тълпата:

— Това е едно неоправдано допускане.

Последва мълчание.

Хейзън се възползва от това да отвори нов пакет цигари, да извади една и да я мушне в уста. Не каза нищо.

Тад се бе вторачил в мъжа. Изглеждаше толкова слаб — кожата му бе почти прозрачна, сиво-сините му очи сякаш сияеха — че би могъл да бъде взет за съживен труп, вампир, току-що изскочил от гроба. Ако не бе крачещ мъртвец, лесно можеше да мине за гробар; и в двата случая обаче около този човек се носеше ореола на смъртта.

След като запали цигарата си, Хейзън най-сетне проговори:

— Не си спомням да съм искал мнението ви, господине.

Мъжът навлезе в тълпата, която мълчаливо се раздвои и спря на три метра от шерифа. И заговори отново с медения акцент на най-дълбокия Юг.

— Убиецът работи в най-тъмните нощи без луна. Появява се и изчезва без следа. Толкова ли сте сигурен, шериф Хейзън, че той не е от Медисин Крийк?

Хейзън дръпна силно от цигарата, издуха струя син дим по посока на онзи мъж и попита:

— И кое ви кара да се смятате за такъв специалист?

— На този въпрос ще е най-добре да отговоря в кабинета ви, шерифе.

Мъжът в черно протегна ръка в знак, че шерифът и Тад трябва да преминат преди него към малкия офис.

— Кой, по дяволите си ти, че ме каниш в собствения ми шибан кабинет? — рече Хейзън, като започваше да губи търпение.

Мъжът го погледна благо и отговори с присъщия си меден тон:

— Мога ли да предложа, шерифе, и на този също тъй отличен въпрос да бъде отговорено насаме? Имам предвид — заради самия вас.

Преди шериф Хейзън да успее да отговори, мъжът се обърна към репортерите.

— Съжалявам, че трябва да съобщя тази новина, но пресконференцията приключи.

За изненада на Тад, всички се обърнаха и се затътриха надалеч от офиса.