Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Натюрморт с гарвани (12)

Дванадесета глава

Слънцето залязваше в кървав парцалив облак на хоризонта, когато специален агент Пендъргаст излезе от ресторанта на Мейси, придружен от мъж с униформата на „Федеръл експрес“.

— Казаха ми, че ще ви намеря в ресторанта — рече мъжът. — Не исках да прекъсвам вечерята ви.

— Няма нищо — отвърна Пендъргаст. — Не бях особено гладен.

— Ако подпишете сега тук, ще стоваря всичко до задната врата.

Пендъргаст подписа предложения му формуляр.

— Госпожица Краус ще ви покаже къде да сложите всичко. Имате ли нещо против да погледна сам?

— Моля ви. Доставката ви заема половин камион.

Лъскавият камион на „Фед Екс“ бе паркиран пред ресторанта и никак не се вписваше в прашната, едноцветна улица. Пендъргаст надникна вътре. Покрай едната стена имаше може би дузина големи кашони. Някои от тях бяха с етикет „НЕТРАЙНО — ОПАКОВАНО С ЛЕД“.

— Всичко е от Ню Йорк — каза шофьорът. — Да не отваряте ресторант или нещо такова?

— Това е моето избавление от Мейси.

— Моля?

— Всичко изглежда наред, благодаря ви.

Пендъргаст се отдръпна и изгледа как камионът се плъзга и се стопява в гъстата като супа вечер. След това пое на изток, с гръб към умиращата светлина на хоризонта. След пет минути вече бе оставил зад гърба си градчето Медисин Крийк. Пътят се простираше пред него като тъмна линия в царевичните поля.

Ускори крачка. Задачата му бе неясна — по-скоро плод на интуиция, отколкото на увереност. Пендъргаст знаеше обаче, че интуицията е краен резултат от най-съвършеното обмисляне.

Сумракът и враните се надигнаха от нивите, а във въздуха се носеше миризмата на суха шума и пръст. Появяваха се светлините на фарове, уголемяваха се и някой огромен камион с ремарке профучаваше край него, оставяйки подире си прах и мирис на нафта.

На две мили извън града Пендъргаст спря. Тук от шосето тръгваше черен път, който се отклоняваше наляво между стените от царевица. Пендъргаст тръгна по него с дълги и безшумни крачки. Пътят започна да се издига по-стръмно, насочил се към тъмна група дървета на хоризонта, които обрамчваха три ниски хълмчета, очертаващи се на фона на сумрачното небе — Могилите. След като царевицата свърши, пътят се превърна в пътека. Отпред бяха дърветата, гигантски канадски тополи с масивни дънери, с корава като напукани камъни кора. По земята бяха разхвърляни строшени клони с прилични на обърнати нагоре птичи нокти клончета.

Когато навлезе в тъмните очертания на горичката, Пендъргаст спря и погледна назад. Теренът се спускаше плавно надолу към града. Далечните улични светлини образуваха светещ кръст в морето на тъмната вече царевица. Кланицата „Гро-Бейн“ бе разположена южно от града — отделна китка светлини в ниското. Рекичката течеше между тях — издаваше я виещата се между царевиците редица канадски тополи. Колкото и равнинен да изглеждаше пейзажът, той си имаше леки спускания и изкачвания, свои върхове и падини. Мястото, на което бе застанал, бе най-високото в цялата околност, на много мили разстояние.

Летният мрак се бе спуснал тежко върху земята. Ако не друго, въздухът бе станал още по-задушен. Няколко ярки планети светеха в умиращото небе.

Пендъргаст се обърна и навлезе по-дълбоко в мрака на дърветата, превръщайки се буквално в невидим с черния си костюм. Тръгна по пътека, която се виеше несигурно през зайчи храсти и дъбов шубрак. След още четвърт миля отново спря.

Могилите се намираха точно пред него.

Бяха три, ниски и широки, подредени в триъгълник, издигаха се на седем-осем метра над околната земя. Хълбоците на две от тях бяха ерозирали, разкривайки под насипа варовикови трегери и дебели дървени греди. Тук тополите бяха по-нагъсто и сянката — съвсем дълбока.

Пендъргаст се вслуша в шумовете на августовската нощ. Яростно стържеше хорът на насекомите. Примигващите светулки се носеха покрай безмълвните стволове и очертаните при полета им линии се смесваха с далечните светкавици на север. Сърпът на луната висеше току над хоризонта и двата му рога сочеха нагоре.

Пендъргаст застана неподвижен. Нощното небе разцъфна в звезди. Започна да долавя шумоленето и драскането на малки животни, припляскването на крила. В тъмното за миг присветнаха близко разположени очи. Край реката се чу вой на койот, а едва доловимо откъм града му отвърна куче. Тънкото резенче луна хвърляше достатъчно светлина, за да се вижда. Започнаха своята песен нощните щурци — отпърво един, после още, докато цялата висока трева се огласи от хора им.

Най-накрая Пендъргаст пристъпи напред към трите тъмни могили. Вървеше бавно и безшумно, само от време на време настъпваше някое сухо листо. Щурците замлъкнаха. Пендъргаст изчака да възстановят един по един песента си. След това продължи пътя си, докато не стигна до основата на първата могила. Тук се наведе безшумно, бръсна настрани изсъхналите листа и зарови ръце в пръстта. Взе шепа от нея, разтри я между дланите си и вдиша.

Различните почви имат свои отличителни миризми. Тази, установи той, бе същата, следи, от която бяха намерени върху инструментите в колата на Суег. Шерифът бе прав: тя бе копала да търси реликви в Могилите. Сложи малко от пръстта в стъклена епруветка, затвори я и я мушна в джоба на сакото си.

Изправи се. Луната се бе скрила зад хоризонта. Светулките бяха престанали да намигат; все по-редки бяха светкавиците на хоризонта. Сега вече тъмнината бе пълна.

И въпреки това Пендъргаст чакаше. Мина половин час. Час.

А след това щурците изведнъж замлъкнаха отново.

Пендъргаст изчака отново да подемат своя хор. Мускулите му се свиха напрегнати. Усещаше присъствие в тъмното отдясно: много скрито присъствие. Движеше се съвсем безшумно — прекалено безшумно дори за неговите свръхчувствителни уши. Но щурците усещат вибрации в почвата, които хората не могат да доловят. Щурците знаеха.

Чакаше напрегнат, докато онова присъствие не наближи на метър и половина. Спря. И то също чакаше.

Един по един щурците възобновиха стърженето си. Ала Пендъргаст не се подведе. Присъствието си беше още там. И чакаше.

И ето, че то отново помръдна. Съвсем бавно се приближаваше към него. Стъпка, две стъпки, докато не наближи на една ръка разстояние.

С едно-единствено движение Пендъргаст се хвърли на една страна, извади фенерчето и пистолета си и насочи и двете към силуета. Лъчът освети един обезумял на вид мъж, приклекнал в праха, насочил двуцевката си там, където Пендъргаст се бе намирал преди миг. Пушката изгърмя със страхотен тътен и мъжът залитна назад, пищейки нещо невнятно, и в следващия миг Пендъргаст връхлетя отгоре му. Още един миг и пушката бе на земята, а мъжът бе превит на две, уловен в ключ, а в слепоочието му бе опряно дулото на пистолета на Пендъргаст. Бори се малко, след което омекна.

Пендъргаст охлаби ключа и мъжът падна на земята. Лежеше там — необичайна фигура, облечена в кожени парцали, преметнал през рамо окървавени катерички. В пояса му бе втъкнат грамаден, ръчно направен нож. Беше бос, ходилата му бяха широки и мръсни. Две съвсем малки очета като стафиди изпъкваха на толкова сбръчкано лице, сякаш принадлежеше на отдавна преселил се в отвъдното мъж. Ала въпреки това физиката му, лъскавата и изключително дълга черна коса и брада говореха за силен индивид на не повече от петдесет години.

— Не е за препоръчване да се стреля прибързано — изправи се Пендъргаст над мъжа. — Можеше да нараните някого.

— Кой, по дяволите си ти? — изкрещя пискливо онзи на земята.

— Точно този въпрос щях да ви задам и аз.

Мъжът преглътна, посъвзе се и бавно се надигна.

— Отместете проклетото си фенерче от лицето ми!

Пендъргаст свали лъча.

— Е, що за дявол се смятате, та да плашите почтените хора до смърт?

— За почтеността ще трябва да поговорим още — каза Пендъргаст. — Моля, изправете се и се представете.

— Господине, можете да се молите колкото си щете и аз да не давам и пет пари.

Въпреки това се изправи, изтръска листата и клоните от брадата и от косата си. След това изплю огромна храчка в мрака. Обърса брадата и устата си с мръсна ръка и отново се изплю.

Пендъргаст извади значката си и я поднесе пред лицето на мъжа.

Очите на онзи се разшириха и след това отново се свиха. Засмя се.

— ФБР? Никога не бих предположил.

— Специален агент Пендъргаст. Затвори кожения портфейл с плясък и в следващия миг той изчезна в джоба му.

— Не разговарям с хора от ФБР.

— Преди да направите други прибързани декларации, от които по-късно ще се срамувате, би трябвало да имате избор. Можете да разговаряте неформално с мен тук… — Пендъргаст замълча.

— Или?

Пендъргаст се усмихна неочаквано, тънките му устни се разтворих, за да разкрият съвършени бели зъби. Но ефектът от това, подсилен от лъча на фенерчето, бе всичко друго, само не и приятелски.

Мъжът извади от джоба си пакет надъвкан тютюн, отхапа една хапка и я мушна в едната си буза.

— Мамка му — рече и се изплю.

— Мога ли да узная името ви? — попита Пендъргаст.

Мълчанието продължи минута, после две.

— По дяволите — рече накрая мъжът. — Да си има човек име не е престъпление, нали? Гаспариля, Лони Гаспариля. Мога ли да си получа обратно пушката?

— Ще видим. — Пендъргаст освети с фенерчето окървавените катерички. — Това ли нрави тук? Ловувате?

— Не се въртя около Могилите само заради гледката.

— Установили ли сте се някъде наблизо, господин Гаспариля?

Мъжът се изсмя грубовато.

— Странен въпрос. — И тъй като отново не последва отговор от Пендъргаст, той кимна с глава настрани. — Установил съм се на лагер ей там.

Пендъргаст взе пушката, „счупи“ я, изхвърли гилзите и я подаде празна на Гаспариля.

— Покажете ми, моля ви.

След пет минути пеши ход стигнаха до браздата между дърветата и царевичното море. Гаспариля се мушна в един ред и двамата поеха по прашна, отъпкана пътека. След няколко минути излязоха в тополовата горичка, която обикаляше бреговете на рекичката Медисин. Тук въздухът миришеше на влага, чуваше са как водата тихо обтича глинения бряг. Пред тях се виждаше червеникавият оттенък на лагерен огън, стъкнат на самия глинен бряг. Над огъня висеше голямо чугунено гърне, което къкреше и миришеше на лук, картофи и черен пипер.

Гаспариля взе няколко клона и ги мушна под дървените въглища. Пламъците лумнаха и осветиха малкия лагер. На светлината изплуваха една омазнена палатка, пънче за табуретка, стара дървена врата вместо маса, подпряна на още няколко пънчета.

Гаспариля свали наниза от катерици от рамото си и ги стовари върху импровизираната маса. След това извади ножа си и се захвана за работа — изкормяше ги и хвърляше вътрешностите настрани. После с едно рязко движение одираше кожите им. След това с няколко бързи ряза сваляше главите, лапите и опашките; а като накълцваше по на тънко трупчетата, ги хвърляше във врящия котел.

— С какво се занимавате тук? — попита Пендъргаст.

— Тук съм на бизнес пътуване — отвърна мъжът.

— Бизнес пътуване ли?

— За наточване. Правя по два тура в моята територия в топлите месеци. През зимата слизам на юг, към Браунсвил. Точа всякакви инструменти, каквито можете да се сетите — от дърворезачките до роторите на комбайните.

— И как дойдохте насам?

— С пикап.

— Къде е паркиран?

Гаспариля нанесе ужасен удар и хвърли последната катеричка в гърнето. — Ей там, ако искате да го огледате.

— Това възнамерявам.

— В града ме знаят. Никога не съм нарушавал закона, можете да попитате шерифа. Изкарвам си хляба като вас. Само дето не се промъквам в тъмното, не светвам в лицата на хората и не ги плаша до смърт.

Той хвърли още клонки под гърнето.

— Щом в града ви познават, както казвате, защо лагерувате тук?

— Искам да имам пространство.

— А защо я карате бос?

— А?

Пендъргаст освети босите и мръсни пръсти на мъжа.

— Обувките са скъпи. — Той бръкна в един от джобовете си и извади парче тютюн, отхапа и мушна парчето в устата си. — И какво търси човек на ФБР тук? — попита, докато наместваше хапката на бузата си с пръст.

— Мисля, че можете сам да отговорите на този въпрос, господин Гаспариля.

Мъжът му хвърли един дълъг кос поглед, но не каза нищо.

— Тя е копаела при Могилите, нали? — попита най-сетне Пендъргаст.

Гаспариля се изплю.

— Да.

— Откога?

— Не знам.

— Намери ли нещо?

Той сви рамене.

— Не за първи път копаят по Могилите. Не им обръщам много внимание. Когато съм тук, ходя само на лов. Не се мешам много с мъртвите.

— Има ли погребения в Могилите?

— Така казват. Там някога имало и клане. Това е всичко, което знам, и всичко, което искам да знам. От това място тръпки ме побиват. Не бих се изкачил по Могилите, освен ако само там има катерички.

— Чух приказки за някаква легенда, свързана с това място. „Проклятието на Четирийсет и петимата“, така мисля, че се казваше.

Гаспариля не отвърна нищо и за дълго време над лагера се възцари тишина. Той бъркаше гърнето с пръчка и от време на време поглеждаше към Пендъргаст.

— Убийството е станало преди три нощи, по време на новата луна. Да сте чули или видели нещо?

Гаспариля отново се изплю.

— Не.

— Къде бяхте онази вечер, господин Гаспариля?

Гаспариля продължи да бърка.

— Ако намеквате, че аз съм убил онази жена, ще сметна разговора за приключен, господине.

— А аз бих казал, че той току-що започна.

— Не се подигравайте с мен. Не съм убивал никого през живота си.

— Тогава не би трябвало да имате никакви възражения да уточните движението си през този ден.

— Това бе вторият ми ден тук, в Медисин Крийк. Късно онзи следобед ловувах край Могилите. Тя беше там, копаеше. Върнах се при залез-слънце и прекарах нощта в лагера.

— Тя видя ли ви?

— Вие видяхте ли ме?

— Къде точно копаеше тя?

— Навсякъде. Аз я заобикалях отдалеко. Подушвам бедата отдалече.

Гаспариля разбърка енергично гърнето, извади емайлирана купа и очукана лъжица и сипа малко яхния в нея. Напълни лъжицата, подуха й, лапна я и отново бръкна с нея в купата. След това се спря.

— Предполагам, че ще искате една купа?

— Нямам нищо против.

Без да говори повече, той извади втора купа и я подаде на Пендъргаст.

— Благодаря ви. — Пендъргаст си сипа от гърнето и опита яхнията. — Задушено със зеленчуци, така ли?

Гаспариля кимна и напълни устата си, а по гъстата му черна брада потече сос. Дъвчеше шумно, изплю няколко кокалчета, преглътна. Обърса устата си с ръка, а ръката — в брадата.

Приключиха с яхнията си в мълчание. Гаспариля прибра купите, облегна се назад и извади тютюна.

— А сега, господине, ако сте намерили онова, което търсите, надявам се да се заемете с работата си. Обичам тихите вечери.

Пендъргаст се надигна.

— Господин Гаспариля, ще ви оставя на мира. Но първо, ако има нещо, което бихте искали да добавите, ще ви посъветвам да го сторите сега, вместо да чакате сам да го открия.

Гаспариля изплю една огромна кафява храчка по посока на рекичката.

— Не бих искал изобщо да се замесвам.

— Вие вече сте замесени. Или вие сте убиецът, господин Гаспариля, или вашето продължаващо присъствие тук ви поставя под сериозна заплаха. Или едното, или другото.

Гаспариля изсумтя, отхапа ново парче тютюн и пак плю. След това попита:

— Вярвате ли в дявола?

Пендъргаст го погледна, очите му просветнаха на огъня.

— Защо питате, господине?

— Защото аз не вярвам. Що се отнася до мен, дяволът до голяма степен е измислица на проповедниците. Но на земята има зло, господин агент от ФБР. Попитахте за проклятието на Четирийсет и петимата. Е, можете да си вървите веднага у дома, защото никога няма да стигнете до дъното на това. Злото, за което говоря, през повечето време си има обяснение. Но понякога — Гаспариля изплю още тютюнев сок, след това се наведе напред, сякаш да сподели някаква тайна, — понякога, обяснение просто няма.