Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Натюрморт с гарвани (36)

Четиридесет и четвърта глава

Марджъри Лейн, изпълнителна секретарка на корпорация АВХ все повече се изнервяше от мъжа в черния костюм, който седеше в приемната й.

Беше там вече деветдесет минути. Това само по себе си не бе необичайно, но през цялото това време той не бе взел от поставените за целта списания; не бе използвал клетъчния си телефон; не бе отворил лаптоп — не бе направил нищо от онова, което хората обикновено правят, докато чакат да се срещнат с Кенет Буут — главния изпълнителен директор. Всъщност, той изглеждаше така, сякаш изобщо не беше помръднал. Очите му — толкова странни и сребристи — сякаш бяха приковани към стъклената стена, която гледаше към центъра на Топика, към зелената геометрия на фермите извън чертите на града.

Марджъри бе преживяла в компанията редица скорошни промени. Първо компанията изостави старото си име „Андарко бейсин иксплорътори къмпъни“ в замяна на по-лъскавия нов акроним и лого. След това започна да изкупува нови бизнеси, далеч от търсенето на нефт — в областта на енергетиката, оптичните влакна и милиони други неща, които тя не разбираше и когато подпита този-онзи, разбра, че никой не е наясно. Господин Буут бе много зает човек, но дори когато не бе чак толкова зает, той обичаше да кара хората да чакат. Понякога ги караше да чакат по цял ден, както бе сторил наскоро с мениджърите на някакъв заемен фонд, които имаха някакви въпроси.

Тя скърбеше по старите времена: когато беше наясно с какво се занимава компанията, когато хората не бяха принуждавани да чакат. На нея й беше неприятно, когато се налагаше да чакат. Оплакваха се, говореха високо по клетъчните си телефони, пишеха шумно на лаптопите си и крачеха яростно. Понякога използваха неприличен език и на нея й се налагаше да извика охраната.

Но това — това бе по-лошо. От този мъж я побиваха тръпки. Нямаше представа дали господин Буут ще го приеме скоро и дали изобщо ще го приеме. Знаеше, че е агент от ФБР — беше й показал значката си, — но господин Буут и преди бе карал важни хора да чакат.

Марджъри Лейн бе заета — вдигаше телефона, пишеше текстове, отговаряше на електронни писма, ала ъгълчето на окото й не изпускаше черната фигура — неподвижна като паметник от Гражданската война. Той дори сякаш не мигваше.

Най-накрая, когато не можеше вече да търпи, Марджъри стори нещо, което знаеше, че не бива да прави: звънна на личната секретарка на господин Буут.

— Кати — рече тихо, — този агент от ФБР е тук от почти два часа и наистина мисля, че господин Буут трябва да го приеме.

— Господин Буут е много зает.

— Знам, Кати, но наистина смятам, че той трябва да го приеме. Започвам да се чувствам зле тук. Направи ми тази услуга, моля.

— Един момент.

Марджъри остана на линията. Малко по-късно секретарката се обади отново.

— Господин Буут разполага с пет минути.

Марджъри затвори.

— Агент Пендъргаст?

Светлите му очи бавно срещнаха нейните.

— Господин Буут ще ви приеме сега.

Пендъргаст се надигна, поклони се леко и без да каже нищо премина през вътрешната врата.

Марджъри въздъхна дълбоко.

 

 

Кенет Буут стоеше над чертожна маса, която му служеше за писалище — работеше прав — когато разбра, че агентът от ФБР бе влязъл в кабинета му и бе седнал. Свърши с писането на докладната записка, прехвърли я на секретарката си и се обърна към агента.

Сепна се. Този агент от ФБР изобщо не приличаше на Ефрем Зимбалист Младши, един от героите от детството му. Всъщност, не би могъл да бъде по-различен. Хубаво скроен черен костюм, ръчно изработени английски обувки, риза по поръчка, да не говорим за бялата му кожа и тънките ръце. Дрехите му струваха пет-шест хиляди долара, без да броим бельото. Кенет Буут винаги забелязваше хубавите дрехи, тъй както разбираше и от добро вино, пури и жени — нещо, което всеки мъж, шеф на компания в Америка трябва да владее, ако иска да напредва в бизнеса. На Буут не му се понрави начина, по който агентът се бе настанил твърде удобно. Погледът му блуждаеше по начин, който обиждаше Буут — сякаш едва ли не разсъбличаше кабинета му.

— Господин Пендъргаст?

Мъжът не го погледна, нито отговори. Погледът му продължи да обикаля стаята, да изследва, да се взира. Кой бе той, та да действа толкова спокойно в присъствието на главния изпълнителен директор на АВХ, седмата по големина корпорация в списъка на нюйоркската фондова борса?

— Имате пет минути и една вече измина — каза тихо Буут, като се върна зад чертожната си маса, за да напише нова записка на компютъра си. Чакаше мъжа да заговори, ала не последваха никакви слова. Буут довърши документа, погледна часовника си. Оставаха три минути.

Това наистина бе дразнещо — този човек се бе разположил най-удобно в кабинета му и зяпаше ламперията на отсрещната стена. По-точно — бе се вторачил в ламперията. Какво гледаше?

— Господин Пендъргаст, останаха ви две минути — рече тихо.

Мъжът махна с ръка и най-сетне заговори:

— Не ми обръщайте внимание. Ще си поговорим, когато свършите работата си и можете да ми предложите цялото си неделимо внимание.

Буут го погледна през рамо.

— Най-добре казвайте каквото имате да казвате, агент Пендъргаст — каза колкото можа по-безгрижно, — защото ви остава точно една минута.

Мъжът изведнъж го погледна и то толкова напрегнато, че Буут едва не подскочи.

— Хранилището е зад онази стена, нали? — произнесе Пендъргаст.

Буут остана неподвижен, благодарение на голямо усилие на волята. Мъжът знаеше къде се намираше корпоративното хранилище — нещо, което само трима души плюс председателя на борда знаеха. Дали нямаше някаква следа по ламперията? Ала в продължение на десет години никой не бе заподозрял, че то беше там. Да не би да се намираше под наблюдението на ФБР? Това бе оскърбително. Всичките тези мисли се появиха дълбоко в съзнанието на Буут, но той не им позволи да изплуват върху лицето.

— Нямам представа за какво говорите.

Пендъргаст се усмихна, ала това бе леко надменна усмивка — като на възрастен, който мъмри дете.

— Вие сте в такъв бизнес, господин Буут, в който определени документи трябва да бъдат държани в пълна секретност. Тези документи са перлите в короната на компанията ви. Имам предвид, разбира се, картите от сеизмичното проучване на формацията „Анадарко“. Тези карти показват местоположението на нефтени и газови находища и сте платили много за тях. Ето защо да имате хранилище е задължително. А тъй като сте човек, който не се доверява никому, има смисъл то да е във вашия кабинет, където можете да го държите под око. Върху три от стените в кабинета ви има скъпи картини от стари майстори. Върху онази част от четвъртата стена — там — имате евтини гравюри. Които могат да се преместят, да се махнат, без опасения, че ще бъдат повредени. Ето защо хранилището е скрито зад ламперията на онази стена.

Буут се разсмя.

— Вие се вживявате в ролята на истински Шерлок Холмс, така ли?

Пендъргаст също се разсмя.

— Най-почтително ви моля, господин Буут — и, това, разбира се, е изцяло доброволно — да отворите онова хранилище и да ми дадете сеизмичното проучване на окръг Край, Канзас. Последното, завършено през 1999 година.

Буут изведнъж усети, че бе необходимо да направи усилие да се овладее. И както винаги — успя. Беше научил преди много време, че тихият тон е по-заплашителен и затова гласът, с който заговори, едва се чуваше.

— Господин Пендъргаст, както сам казахте, тези проучвания — независимо на кои райони — са перлите в короната на АВХ. Само геоложката информация представлява трийсет години сеизмични проучвания и сондажи на стойност може би половин милиард долара. А вие искате аз просто да ви я дам?

Буут се усмихна хладно.

— Както казах, молбата ми е да го сторите съвсем доброволно. Никога не бих могъл да получа заповед за информация като тази.

Агентът нямаше как да продължи, нямаше карти, които да изиграе, както сам си призна открито. Това бе някаква шега — или номер. В цялата тази работа имаше нещо, което караше Кенет Буут да се чувства определено некомфортно. Успя да се усмихне приятно.

— Съжалявам, че не мога да ви удовлетворя, господин Пендъргаст. Ако няма нещо друго, пожелавам ви всичко хубаво.

И се зае отново със записката си. Ала черната фигура в ъгълчето на окото му не помръдна.

Буут заговори, като се помъчи да я игнорира.

— Господин Пендъргаст, след десет секунди вие ще бъдете натрапник в този офис и тогава ще повикам охраната.

Спря се, изчака десет секунди и натисна бутона на интеркома към секретарката си.

— Кати, извикай охраната да изведе господин Пендъргаст от офиса. Веднага.

Буут възобнови работата си — пишеше докладна до вицепрезидента си по финансовите въпроси. Но не можеше да не забележи, че онзи кучи син продължаваше да си седи, да почуква с пръст по облегалката на стола и да се държи по същия безгрижен начин, сякаш бе в чакалнята на лекар. Нахален негодник!

Интеркомът иззвъня.

— Охраната е тук, господин Буут.

Преди Буут да успее да отговори, мъжът се изправи с елегантна бързина и се доближи до чертожната маса. Буут се вторачи в него, отговорът заседна в гърлото му, като забеляза изражението на бледото лице на агента.

Пендъргаст се наведе напред и прошепна в ухото му едно число: 2300576700.

В първия миг Буут бе объркан, числото му звучеше познато, а като осъзна какво означаваше то, усети как скалпът му пламва. На вратата се почука, след което влязоха трима охранители. Спряха се с ръце върху оръжията.

— Господин Буут, този ли е човекът?

Пендъргаст се усмихна и им махна с ръка да си вървят.

— Господин Буут няма да има нужда от помощта ви, господа. И би искал да ви се извини за безпокойството.

Те погледнаха към шефа си. След кратка пауза той кимна вдървено:

— Точно така. Няма да имам нужда от вас.

— Бъдете така добри да заключите вратата, след като излезете — усмихна се Пендъргаст, — и моля, предупредете секретарката да не пуска посетители и да отклонява телефонните разговори в следващите десет минути. Ще имаме нужда от малко усамотение.

Гардовете отново погледнаха към Буут за потвърждение.

— Да — рече Буут, — ще се нуждаем от малко усамотение.

Мъжете излязоха, ключалката изщрака и в офиса се възцари тишина. Пендъргаст се обърна към главния изпълнителен директор на АВХ и рече жизнерадостно:

— А сега, скъпи господин Буут, да се върнем ли отново към разговора ни за перлите в короната?

 

 

Пендъргаст излезе и закрачи към своя ролс-ройс с дълго руло за чертежи под мишница. Отключи вратичката, постави рулото на дясната седалка и сам влезе в нагорещеното купе. Запали двигателя и изчака климатика добре да охлади салона, а в това време предпазливо извади картата от рулото и я разгледа набързо, за да се увери, че се нуждаеше именно от нея.

Тя бе точно това и дори нещо повече. Свързваше всички елементи: Могилите, легендата за Воините призраци, клането на Четирийсет и петимата — както и необяснимото поведение на серийния убиец. Тя дори обясняваше отличното качество на водата в Медисин Крийк, което бе необходимата му връзка. Както и се надяваше, всичко си беше тук — върху сеизмичното проучване за нефт, отпечатано в безупречно синьо и бяло.

Но — всичко по реда си. Вдигна слушалката на телефона, включи кодиращото устройство и набра номер с кода на Кливланд, Охайо. Отговориха му почти мигновено, но минаха няколко секунди, преди да чуе един изключително тънък глас.

— Е, и?

— Благодаря ви, Майм. Номерът от Каймановите острови свърши работа. Очаквам обектът да прекара поне няколко безсънни нощи.

— Радвам се, че помогнах.

След което връзката прекъсна.

Пендъргаст върна слушалката на мястото й и отново разгледа картата, взирайки се внимателно в сложния подземен лабиринт, който тя разкриваше.

— Отлично — прошепна той.

Прекрачването в паметта не се бе провалило. Даже напротив — както потвърждаваше картата, успехът му бе надминал и най-големите очаквания. Но той просто не бе успял да го интерпретира правилно. Нави картата, пъхна я отново в рулото и го затвори със сръчно потупване.

Сега вече знаеше откъде точно бяха дошли Воините призраци — и къде бяха изчезнали.