Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Натюрморт с гарвани (7)

Седма глава

Хари Хоч, заемащият второ място сред продавачите на селскостопанска техника в окръг Край, вече рядко вземаше автостопаджии, но в този случай реши да направи изключение. В крайна сметка господинът в траур стоеше толкова тъжно край пътя. Майката на Хоч се бе поминала само преди година и той много добре знаеше какво означава това.

Спря своя форд таурус на чакълестия банкет току до мъжа и свирна леко. Свали прозорчето, след като мъжът приближи.

— Накъде си се запътил, приятел? — попита Хоч.

— Към болницата в Гардън сити, ако това няма да ви донесе големи неудобства.

Хари потръпна. Горкият човек. Окръжната морга се намираше в сутерена на болницата. Сигурно се бе случило съвсем наскоро.

— Няма никакъв проблем. Качвай се.

Хвърли крадешком поглед на пътника си, докато влизаше в колата. С тази бледа кожа щеше да изгори жестоко от слънцето, ако не внимаваше. И определено не бе от тези краища — не и с този акцент.

— Казвам се Хоч, Хари Хоч — протегна ръка той.

Хладна и суха длан се мушна в неговата.

— Приятно ми е да се запозная с вас. Името ми е Пендъргаст.

Хоч изчака да чуе собственото му име, но не дочака. Издърпа ръката си и посегна да надуе климатика. От вентилационните отвори рукна силен порив на леден въздух. Навън беше истински ад. Включи на скорост и натисна газта, изскочи на пътя и бързо ускори автомобила.

— Трябва да ти е доста топло, а, Пендъргаст? — обади се Хоч след малко.

— Да ви кажа истината, господин Хоч, мисля, че жегата намира общ език с мен.

— Е, и така да е, но при трийсет и пет градуса и сто процента влажност? — засмя се Хоч. — Можете да изпържите яйце направо върху капака на колата ми.

— Не се и съмнявам.

Последва мълчание. „Странен тип“, помисли си Хоч.

Пътникът му не бе склонен да поддържа безсмислен разговор, затова Хоч просто млъкна и се отдаде на шофирането. Сребристият таурус летеше по правия като стрела път с деветдесет мили в час, като оставяше подире си вълна от полюшващи се, потрепващи царевични стебла. Всяка измината миля си приличаше със следващата и в този район никога нямаше ченгета. Хари обичаше да пътува бързо по тези пусти второстепенни пътища. Освен това бе в добро настроение: току-що бе продал комбайн „Кейс 2388“ за царевица с шестредов хедер за 120 000 долара. Това е третият му за сезона и означаваше, че е спечелил пътуване до Сан Диего за един уикенд с всичкото пиене и свалките с грозотийките в „Дел мар блу.“ Адски готино!

На едно място пътят се разширяваше за кратко и колата премина покрай редица бедняшки и полуразрушени къщи; няколко двуетажни тухлени сгради, мрачни и без покриви; зърнен силоз, чиято горна част се бе килнала над обраснал с бурени железопътен перон.

— Какво е това? — попита Пендъргаст.

— Крейтър, Канзас. Или по-скоро бих казал, че това беше Крейтър. Допреди трийсет години си беше нормален град. Но просто пресъхна, досущ като много такива. И винаги става по един и същи начин. Първо затваря училището. След това — зарзаватчията. След това спират доставките за фермерите. И накрая — изчезва пощенският код. Не, не съм прав, последна изчезва кръчмата — салунът. Всичко това се случва из целия окръг Край. Вчера — Крейтър. Утре — Депю. А вдругиден — кой знае? Може би Медисин Крийк.

— Социологията на един умиращ град трябва да е доста сложна — каза Пендъргаст.

Хоч не бе сигурен какво имаше предвид Пендъргаст и затова не рискува да отговори.

След по-малко от част зърнените елеватори на Гардън сити започнаха да се извисяват над хоризонта като тромави небостъргачи, докато самият град бе залегнал ниско и беше невидим.

— Ще те оставя пред самата болница, господин Пендъргаст — каза Хоч. — И, хей, наистина съжалявам за онова, което ти се е случило. Надявам се да не е била преждевременна смърт.

Когато сградата на болницата от оранжеви тухли се появи, обградена от трепкащи на маранята коли, Пендъргаст отвърна:

— Времето е буря, в която всички ние загиваме, господин Хоч.

На Хоч му бе необходим още половин час бързо каране със свалени прозорци на колата, за да разкара тръпките от тялото си.

 

 

Шериф Хейзън, облякъл с два номера по-голяма хирургическа престилка и хартиена шапка, които го правеха смешен, стоеше, свел поглед към количката. От палеца на десния крак висеше етикет, но той нямаше нужда да го прочете. Госпожа Шнйла Суег, два пъти развеждана, без деца, трийсет и две годишна, адрес: Парк за каравани „Уиспъринг медоус“, номер 40А, Бромайд, Оклахома.

Какъв шибан боклук!

И ето я, лежеше на стоманената маса, разчекната като свинска пържола, с грижливо подредени до нея извадени органи. Темето й бе отрязано и мозъкът й лежеше в една чиния наблизо. Мирисът на разложение бе всепоглъщащ: бе лежала в горещото царевично поле над двайсет и четири часа, преди той да я намери. Съдебният лекар Макхайд, умен младеж с коса, вързана на опашка, се бе надвесил над нея и весело режеше и махаше разни парчета, като едновременно лееше водопад на медицински жаргон пред висящия микрофон. Ще минат още пет години, помисли си Хейзън, и изгарящата киселина на реалността ще го лиши от част от този веселяшки стил.

Макхайд мина от трупа към гърлото, като режеше с къси и отривисти движения на дясната ръка. При някои от разрезите се чуваше звук на изпукване и това никак не се харесваше на Хейзън. Бръкна в джоба си за цигара, но се сети за табелата, забраняваща пушенето, взе стоящото наблизо шишенце с ментолат и го поднесе под всяка от ноздрите си, след което фокусира мислите си някъде другаде. Върху Джейн Мансфийлд в „Момичето, което не можеше да устои“, танците полка в Дийпър елкс лодж. Върху неделите на риболов в щатския парк „Хамилтън лейк“. Върху каквото и да е, само да е по-далеч от останките на Шийла Суег.

— Хм — изсумтя съдебният лекар. — Ще видите ли това?

Приятните му мисли отлетяха тъй бързо, както и бяха дошли.

— Какво? — попита Хейзън.

— Както и предполагах — строшена хиоидна кост. Запишете по-скоро — „смазана“ хиоидна кост. Има леки охлузвания върху врата, които потвърждават това.

— Удушена?

— Не съвсем. Вратът е сграбчен и строшен с едно-единствено извиване. Умряла е от счупен гръбначен стълб, преди да е можела да бъде удушена.

Ряз, ряз, ряз.

— Силата е била огромна. Погледнете това. Крицоидният хрущял е напълно отделен от тироидния и ламината. Трахейните пръстени са смазани. Шийните прешлени са строшени… чакайте да видим… на четири места. Не, на пет места.

— Вярвам ви, док — каза Хейзън и извърна поглед.

Лекарят вдигна глава и се усмихна.

— Това ви е първа аутопсия, нали?

Хейзън усети как го обзема раздразнение.

— Разбира се, че не е — излъга той.

— Трудно се свиква, знам. Особено, когато дойдат „презрели“. Лятото не е добър сезон. Изобщо не е добър.

След като лекарят се върна към заниманията си, Хейзън усети нечие присъствие зад гърба си. Обърна се и подскочи: тук бе Пендъргаст, сякаш се бе материализирал от нищото.

Лекарят вдигна изненадано глава.

— Господине? Извинете, но ние тук…

— Той е с нас — каза Хейзън. — От ФБР е, работи по случая под мое ръководство. Специален агент Пендъргаст.

— Специален агент Пендъргаст — каза съдебният лекар с променен тон, — бихте ли се идентифицирали пред магнетофона? И облечете някакви антисептични дрехи и си сложете маска, ако нямате нищо против. Ще ги намерите ей там.

— Разбира се.

Хейзън се питаше как, по дяволите, бе успял Пендъргаст — без кола и т.н. Но не съжаляваше, че го вижда. На шериф Хейзън не за първи път му хрумваше, че участието на Пендъргаст в разследването може да му бъде от полза. Стига онзи да се придържа към програмата.

Пендъргаст се върна след малко, облякъл специалните дрехи. Лекарят сега работеше по лицето на жертвата, обелваше го на дебели каучукови на вид парчета, които отмяташе назад. Сякаш не стигаше, че носът, устните и ушите липсваха. Хейзън се вгледа в снопчетата мускули, в бялото на сухожилията… Господи, беше отвратително.

— Ще ми позволите ли? — попита Пендъргаст.

Докторът отстъпи назад и Пендъргаст се надвеси на не повече от десетина сантиметра от вонящото, подпухнало, без черти лице. Вторачи се в местата — разкъсани и кървави, където някога се бяха намирали устните и носът. Скалпът бе обелен, но Хейзън виждаше част от изрусената коса с черни корени. След това Пендъргаст отстъпи назад.

— Изглежда ампутацията е била извършена с груб инструмент.

Лекарят повдигна вежди.

— С груб инструмент ли?

— Бих препоръчал повърхностен микроскопски оглед и пълна серия от снимки. И част от скалпа е била откъсната, както без съмнение сте забелязали.

— Хубаво. Добре.

В тона на лекаря се усети раздразнение от съвета.

Хейзън трябваше да се усмихне. Агентът се перчеше пред доктора. Но ако Пендъргаст бе прав за този… Той едва се сдържа да попита какъв „груб инструмент“ имаше предвид Пендъргаст. Усети как му се повдига и мигновено се завърна мислено при Джейн Мансфийлд.

— Някакви следи от устните, ушите и носа? — попита Пендъргаст.

— Полицаите не успяха да ги намерят — отвърна съдебният лекар.

Хейзън почувства как го залива вълна на раздразнение от тази критика. Съдебният лекар цял следобед го правеше, подхвърляше една злобна забележка подир друга за недостатъците в доклада на Хейзън и, съответно — за недостатъците в полицейската му работа. А истината беше, че когато той пое разследването, щатската полиция вече бе осрала всичко.

Докторът продължи да реже тленните останки на Шийла Суег. Пендъргаст започна да обикаля около масата с ръце на гърба и да разглежда органите — все едно, че разглеждаше някоя музейна скулптура. Взе етикетчето, окачено на палеца.

— Виждам, че сте я идентифицирали.

— Да — отвърна с покашляне Хейзън. — Хубавицата е от Оклахома. Намерихме колата й, една от онези корейските, дето горят ориз, скрита в царевицата на пет мили от другата страна на Медисин Крийк.

— Някаква идея какво е правела тук?

— Намерихме няколко лопати и кирки в багажника. Търсачка на реликви — те винаги се навъртат около могилите, копаят за стари индиански артефакти.

— Значи това е често срещано, така ли?

— Не толкова наоколо, но да — някои хора от това преживяват, пътуват от щат на щат и плячкосват старите места в търсене на вещи, които после продават на битаците. Преровили са всяка могила, всяко място на стара битка, всеки хълм от Додж сити до Калифорния. Нямат никакъв срам.

— Има ли полицейско досие?

— Доста богато. Измама с кредитни карти, фалшиви продажби чрез електронен порт, дребни застрахователни измами.

— Постигнали сте отличен напредък, шерифе.

Хейзън кимна отсечено.

— Е — рече докторът, — май свършихме тук. Има ли някой от вас някакви въпроси или специални изисквания?

— Да — отвърна Пендъргаст. — Птиците и стрелите.

— Във фризера са. Искате да ги видите ли?

— Да, ако обичате.

Лекарят излезе и след малко се върна с нова количка, върху която враните бяха подредени в редички, всяка със свой етикет на палеца. До тях бе струпана купчинка стрели, върху които птиците бяха нанизани.

Пендъргаст се наведе към тях посегна и се спря:

— Може ли?

— Заповядайте.

Той взе една стрела с облечената си в найлонова ръкавица ръка и я завъртя бавно.

— Подобни копия мотат да се намерят почти на всяка бензиностанция оттук до Денвър — каза Макхайд.

Пендъргаст продължи да върти стрелата към светлината. След което каза:

— Това не е копие, докторе. Това е оригинална тръстикова стрела на Южните шайени, с пера от плешив орел, снабдена с тип II кимерийски наконечник от алибейтски кварц. Бих я датирал между 1850 и 1870 година.

Хейзън се вторачи в Пендъргаст, който остави стрелата на мястото й.

— Всичките ли? — попита той.

— Всичките. Очевидно са били комплект. Колекция от оригинални стрели като тези, запазени в отлично състояние, би струвала в „Сотбис“ най-малко десет хиляди долара.

В последвалото мълчание Пендъргаст взе една птица, обърна я внимателно върху дланта си и я опипа.

— Както изглежда — напълно смазана.

— Така ли? — Тонът на лекаря бе станал уморен, раздразнен.

— Да. Всички кости са строшени. Сега е торбичка с каша. — Вдигна глава. — Вие възнамерявате да аутопсирате птиците, нали докторе?

Лекарят изсумтя.

— Всичките две дузини? Ще отворим една-две.

— Силно бих препоръчал да ги аутопсирате всичките.

Лекарят се отдръпна от количката.

— Агент Пендъргаст, не виждам за какво би послужило това, освен да се губи времето ми и парите на данъкоплатците. Както казах, ще аутопсираме една-две.

Пендъргаст остави птицата на количката и взе друга, палпира я, после трета, докато най-сетне не избра една. И преди лекарят да успее да възрази, взе скалпел от набора хирургични инструменти и направи дълъг разрез на корема на птицата.

Докторът се възвърна дар словото.

— Една минута! Вие не сте оторизирани да…

Хейзън гледаше как Пендъргаст разкрива стомаха на враната. Агентът спря за миг с готовия скалпел в ръка.

— Веднага оставете птицата на мястото й! — рече гневно лекарят.

С бързо движение Пендъргаст отвори стомаха. И там, сред разлагащите се царевични зърна, стърчеше нещастно розово парче, което Хейзън изведнъж разпозна като човешки нос. Стомахът му отново се разбунтува.

Пендъргаст върна враната на количката.

— Ще оставя намирането на устните и ушите въз вашите способни ръце, докторе — каза той и свали ръкавиците, маската и престилката. — Моля изпратете ми окончателния си доклад чрез шериф Хейзън.

След което излезе от стаята, без да се обръща.