Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Натюрморт с гарвани (38)

Четиридесет и шеста глава

Кори мина бавно с колата си покрай къщата на Краус и изруга старата сграда. Истинска грамада за семейство Адамс, ако можеше да съществува такава. Онази досадна старица не се виждаше никъде, навярно отново се бе разболяла. Ролсът на Пендъргаст още го нямаше и мястото изглеждаше като изоставено с цялата си овехтялост в задушаващата жега, обградено от жълтеещата царевица. Горе, в небето, буреносният клин с форма на наковалня пълзеше на фона на слънцето. Радиото предаваше нови предупреждения за торнадо от Додж сити до границата на Колорадо. Когато погледна на запад, небето бе толкова черно и масивно, сякаш бе направено от каменна плоча.

Няма значение. Тя щеше да влезе и да излезе от пещерите за петнайсетина минути. Една бърза проверка и толкоз.

На около четвърт миля зад къщата на Краус тя спря на един черен път, водещ към близките ниви. Паркира колата на обръщач, където не можеше да бъде видяна от пътя. Над върхарите на царевицата на изток едва се виждаше подходната алея към къщата на Краус; ако минеше напряко през царевицата, нямаше да я забележи никой.

Запита се за миг дали идеята да мине през царевицата бе наистина добра. Но после се сети, че Пендъргаст бе твърдо убеден, че убиецът действа само нощем.

Мушна фенерчето в джоба си, излезе от колата и затвори вратичката. След това навлезе в царевиците и закрачи между редовете към пещерите.

Горещината, излъчвана от листата, я затисна почти до точката на задушаването. Кочаните изсъхваха — царевицата за газохол се жъне суха — и Кори се запита какво ли би станало, ако нивите се подпалят. Мисълта й хареса и тя й се наслаждава, докато не достигна до падналата ограда от тараби, която отделяше имота на Краус от околните ниви.

Следва оградата, докато не достигна до гърба на къщата. Огледа се бързешком назад, в случай, че старата дама изникне на някой от прозорците, но те всички си оставаха тъмни и празни, досущ като липсващи зъби. Честно казано, от къщата я побиваха тръпки: издигаща се на фона на застрашителното небе, олющена и самотна, с няколко чворести, изсъхнали дървета зад нея. Слабите лъчи на слънцето още осветяваха мансардните покриви и кръглите прозорчета. Но сянката на приближаващия атмосферен фронт пълзеше над царевицата като одеяло и къщата потъмняваше на фона на небето зад нея. Кори долавяше мириса на озон, а влажността ставаше все по-задушаваща. Бурята щеше да бъде по-лоша, отколкото изглеждаше от вътрешността на караваната — далеч по-лоша. Най-добре бе да побърза, преди небето да се е разтворило, за да слезе адът на земята.

Обърна се и пое покрай пътечката към пещерата, приведена, в случай, че старата Краус погледне от някой прозорец на втория етаж. В следващия миг вече се спускаше в изсечения в пръстта проход и стигна до желязната врата.

Огледа внимателно земята пред нея, но прахът бе непокътнат. Никой не бе минавал насам поне два-три дни. Изпита и облекчение, и разочаровани: убиецът, ако изобщо бе идвал тук, очевидно отдавна бе изчезнал, а липсата на следи правеше по-голяма вероятността хипотезата й да бе пълна глупост. И все пак, щом бе стигнала дотук, би могла да провери мястото.

Погледна отново през рамо, след това се наведе да огледа катинара на желязната врата. Идеално: старият тип резе, каквито са се произвеждали и преди сто години, все още принципно непроменено. Беше същият вид ключалка, като на входната врата на караваната, върху която се бе упражнявала; същият тип катинарчета се използваха и за шкафчетата в училищните съблекални. Усмихна се, като си спомни как бе поставила в шкафчето на Брад Хейзън увита като подарък кутия с конски фъшкии с розичка и поздравителна картичка. И той изобщо не разбра кой го бе сторил.

Първо дръпна силно катинара, за да се увери, че бе заключен. Това бе първото правило на касоразбивача — не употребявай никакви инструменти, докато не си сигурен, че са ти нужни.

Беше заключен, добре. Ето ни и нас, идваме, помисли си тя.

Извади един плик от зелен филц и го разтвори внимателно. Вътре имаше малък комплект разтягащи стеги и повдигащи игли, които тайно си бе изработила в час по металообработване. Избра стягата, която й се видя с подходящ размер и я вкара в ключалката, като приложи необходимия натиск в посока отключване. Знаеше, че разбиването на ключалки в основата си означава да намериш дефекта на дадения модел: отделните зъбчета никога не бяха с абсолютно еднакви размери, винаги имаше малки разлики, които можеха да бъдат използвани. След това вкара иглата и внимателно опипа издатъците, търсейки най-добре пасналите, което щеше да означава — най-дебелия щифт. Тъй като най-дебелият щифт се свързва първи, когато се приложи въртящата сила, беше важно да определи дебелината на всички щифтове — от най-дебелия до най-тънкия. Ето го: щифтът, който държеше най-здраво. Внимателно го повдигна с иглата, докато не дойде в хоризонтално положение. След това се зае със следващия по дебелина, после с по-следващия, като внимаваше да запази еднакъв натиск. Най-сетне водещият щифт изщрака; тя дръпна катинара и той се отвори.

Кори се отдръпна, не можеше да овладее една горда усмивчица. Не беше особено бърза при отключването на катинари, — а и имаше маса други техники, които не бе усвоила, — но беше компетентна. Жалко, че това бе умение, което Пендъргаст нямаше да одобри. Или пък?

Прибра инструментите си в джоба, махна катинара с веригата и ги остави настрани. Ръждясалите панти на вратата изскърцаха и тя се отвори; Кори прекрачи през входа, после се поколеба. Постоя за миг в тъмнината, питаше се дали да запали осветлението, или да използва фенерчето си. Ако Уинифред се появеше, осветлението щеше веднага да я издаде. Но после се взе в ръце. Беше три следобед, отдавна бе минало времето за последната екскурзия, според разписанието; а и освен това Кори бе сигурна, че не бе имало други посещения на пещерите, след като Пендъргаст бе принуден да предприеме такава. Старицата нямаше да се размърда и да излезе от дома си в навечерието на буря. Освен това плашещият мрак й ходеше по нервите. По-добре да пести батериите.

Попипа влажната каменна стена, намери ключа за осветлението и го превъртя.

Години бяха минали, откакто бе влизала в пещерата. Баща й я бе довел веднъж, когато бе на шест или на седем години, малко преди да избяга. Остана за миг неподвижна, вгледана в зеещия тунел. После тръгна надолу по варовиковите стъпала, стъпките й отекваха о камъка.

След дългото спускане стълбата преминаваше в дървена пътечка, която чезнеше между сталагмити и сталактити. Кори бе забравила колко необичайно място бе това. Когато бе идвала като дете, бе заобиколена от възрастни. А сега бе сама в тишината. Тръгна колебливо напред, искаше й се обувките й да не издават такъв кух звук по пътеката. Голите крушки, които висяха от високия и неравен таван, хвърляха призрачни сенки по стените. От двете й страни се издигаше гора от сталагмити, досущ като купчина неравни, гигантски копия. В обширното празно пространство не се чуваше нищо друго, освен собствените й стъпки и далечни водни капчуци.

Може би идеята да дойде тук не бе чак толкова добра.

Тя се отърси от чувството на страх. Тук нямаше никой. Локвите на дървената пътека бяха оставили лек нанос, който маркираше стъпките й. Беше ясно — както беше ясно и навън, пред желязната врата, — че никой не бе влизал дни наред. Последният човек, попадал тук, навярно бе самият Пендъргаст, довлечен от бабата да направи задължителния туристически тур.

Кори бързо премина първата пещера. Спомни си мигновено как я наричаха: „Грамадната библиотека“. Припомни си и друго: че като дете си мислеше, че това място наистина бе грамадна библиотека. Дори сега трябваше да си признае, че скалните образувания изглеждаха удивително истински.

Но както винаги, тишината бе заредена с напрежение, а слабата светлина — потискаща, затова тя продължи бързешком нататък. Мина покрай Бездънната бездна и стигна до Безкрайния басейн, който изглеждаше странно зеленикав на светлината. Това бе най-отдалечената точка на тура; тук пътеката правеше завой обратно към Кристалната катедрала. Отвъд цареше само мрак.

Кори включи фенерчето си и опипа тъмнината отвъд пътечката, но не можа да види нищо.

Прекрачи дървеното перило и застана на ръба на басейна. По стените на пещерата, през която бе преминала, не се виждаха следи от проход или врата. Ако отвъд имаше нещо, тя трябваше да премине през басейна, за да го открие.

Седна на перилото и развърза обувките си, събу ги, събу и чорапите и ги напъха в обувките, чиито връзки свърза заедно. Хванала обувките с една ръка, тя потопи палец в басейна. Водата бе поразително студена и по-дълбока, отколкото изглеждаше. Прецапа я колкото можа по-бързо и излезе на отсрещния бряг. Сега пък краката й бяха мокри, по дяволите! Боса се изкатери по отсрещния бряг и светна с фенерчето. Видя дълъг тунел, който завиваше надясно. Почвата бе от мек варовик, доста износен от човешки стъпки. Беше на верен път.

Седна върху купчина камъни, обу чорапите си, след което завърза обувките с дебели подметки. Трябваше да се сети да си обуе гуменките.

Изправи се и наближи тунела. Наложи се да се наведе — беше висок около метър и половина — и колкото по-навътре влизаше, толкова по-нисък ставаше таванът. По дъното се процеждаше вода. След това таванът се издигна отново и тунелът рязко зави надясно.

Лъчът от фенерчето освети желязна врата с катинар, същият като онзи на входа.

Ето го къде бил, значи. Това трябваше да е входът към старата спиртоварна.

Отново извади инструментите си и се зае за работа. Кой знае защо — поради слабото осветление или може би защото пръстите й бяха необяснимо дебели и некоординирани — този катинар й отне повече време. Но след няколко минути тя усети безпогрешно поддаването на резето. Тихо постави катинара настрани и отвори вратата.

На входа спря и освети предпазливо наоколо. Тъмен проход пробиваше скалата на пещерата пред нея, стените му бяха гладки и леко фосфоресцираха. Тръгна напред, измина може би трийсетина метра, лъчът на фенерчето играеше по стените, докато най-неочаквано проходът се разшири в някакво помещение. Но то не притежаваше нито размерите, нито величествеността на предишните пещери, от неравния под стърчаха само няколко къси и дебели сталагмити. Въздухът бе хладен и застоял и в него се усещаше някаква необичайна миризма — на дим. На стар дим и на нещо друго. На нещо развалено. Усещаше как хладният приток на въздух, който идваше от отворената врата, повдигаше косъмчетата в основата на врата й.

Това трябваше да бъде — старата контрабандна спиртоварна.

Навлезе в мрака и лъчът на фенерчето веднага улови нещо в далечния край — смътен блясък на метал. Направи крачка, после втора. И ето я: старата спиртоварна, почти карикатурна реликва от една изчезнала епоха с огромен меден казан, поставен на триножник, под който имаше пепел от стар огън. Върху лавица над него бяха подредени няколко цепеници. Капакът на казана с дългата си спирала от тръби бе свален и лежеше на пода, отчасти смачкан. Наоколо се търкаляха няколко по-малки гърнета и казани.

Спря се да огледа помещението. От едната страна имаше маса с две чаши върху нея, едната — строшена. На пода се виждаха парчета от стол до изгнила карта за игра — ас, забеляза Кори. В единия ъгъл лежаха купчина стъкла от строшени бутилки и кани с всякакъв размер. Можеше да си представи мъжете, които поддържат огъня — да играят карти, да пият, да пушат.

Насочи фенерчето си нагоре. Отпървом не забеляза нищо, таванът бе толкова черен. Но после видя няколко счупени сталактити и редица шупли и процепи, които очевидно са изтегляли дима. И въпреки това не биха могли да го изсмукват много бързо; дъхът й се кондензираше във въздуха и я обгръщаше в мъгла, която лъчът сякаш подпалваше.

Приближи казана върху железния триножник. Определено бе достатъчно голям да свари човек. Трудно бе при тази влажност да се каже дали е бил използван наскоро. Дали мястото щеше да мирише на дим още от отдавна отминалите времена на спиртоварната? Не бе сигурна. И тогава я връхлетя и другата миризма — на развалено. Не точно на гнилоч, беше нещо по-лошо. Беше същата миризма на развалена шунка, която се носеше над местопрестъплението.

Кори спря, усети внезапен страх. Беше дошла да види дали спиртоварната бе още тук. Е, тук беше. Трябваше да се обърне и да си върви. Всъщност идването й тук вече изглеждаше като наистина, ама наистина лоша идея.

Тя преглътна. Но още веднъж си напомни, че вече бе стигнала твърде далеч. Можеше да отдели още пет секунди, за да завърши разузнаването си.

Надигна се на пръсти и погледна в казана. Когато насочи лъча на фенерчето вътре, в носа я удари миризмата на гранясала мазнина.

На дъното на казана имаше нещо бледо, почти прозрачно, като перлена мида. Човешко ухо.

Повдигна й се и тя залитна назад, изпускайки фенерчето. То се удари в твърдия варовиков под и се търколи към един тъмен ъгъл, лъчът се въртеше лениво по пода и по тавана, докато най-сетне фенерчето не се спря с тежко дрънчене.

Секунда по-късно то изгасна и пещерата потъна в пълен мрак.

Мамка му, рече си Кори. Мамка му, мамка му!

Приклекна и тръгна бавно на четири крака — опипвайки пода с ръце, тя запълзя в посоката, в която фенерчето се бе търколило. След минута ръцете й достигнаха скалната стена на пещерата. Започна да я опипва, да търси фенерчето.

Нямаше го.

Преглътна отново и се поизправи. В първия миг си помисли да се опита да намери пътя си в абсолютния мрак. Но пътят бе толкова дълъг, че щеше лесно да изгуби ориентация. Сподави паниката, която я обзе. Щеше да намери фенерчето. Трябва да бе изгаснало при удара си в стената. Ще го намери, ще го включи отново и ще се маха веднага оттук.

Тръгна опипом покрай стената, първо наляво, после надясно.

От фенерчето нямаше и следа.

Може би бе поела в неправилна посока. Внимателно изпълзя обратно до мястото, откъдето мислеше, че бе тръгнала и опита отново. Ала независимо от усилията й, не откри нищо.

Завърна се в средата на помещението, вече доста задъхана. Или поне си мислеше, че е в средата — бързо губеше ориентация в пълния мрак.

Добре — помисли си. — Престани да се движиш, дишай малко по-бавно, стегни се. Добре де, наистина бе глупаво да влиза тук само с едно фенерче и без кибрит. Пещерата, в която се намираше, бе малка и имаше само един вход, нали така? Не си спомняше да бе видяла изход, но пък и не беше проверила като хората.

Сърцето й биеше толкова силно, че едва успяваше да диша. Просто намали темпото, рече си тя. Време беше да забрави за фенерчето. И без друго сигурно се бе повредило.

Важното сега бе да се измъкне, да продължи да се движи, иначе щеше да замръзне. Слава Богу, бе оставила вратата отключена и светлините в Пещерите още бяха включени. Единственото, което трябваше да направи, бе да излезе от това помещение и да поеме по прохода.

Глупачка, глупачка, глупачка!

Внимателно се насочи към мястото, където смяташе, че трябваше да бъде изходът. След това също тъй внимателно запълзя напред. Подът на пещерата бе студен, грапав, неравен, покрит с хлъзгави камъчета и локвички вода. Тази пълна тъмнина беше абсолютно ужасяваща. Кори дори не бе сигурна дали някога бе попадала на място, напълно лишено от светлина. Дори в най-тъмната нощ имаше някакъв отблясък от звездите или от луната… Почувства, че сърцето й заби още по-учестено от преди.

След това главата й се чукна болезнено в нещо. Протегна ръка и опипа: беше казанът. Беше пропълзяла направо към пепелта.

Добре, значи бе тръгнала точно в обратната посока. Но сега поне имаше ориентация. Ще се движи покрай стената, докато не стигне до изхода. А като влезе в прохода, ще пълзи с ръка, опряна на стената, докато не стигне до желязната врата. Оттам щеше да намери Басейна, сигурна бе в това — дори в пълен мрак. А и във всеки случай отсрещният край на Басейна щеше да е осветен, както и дървената пътека. Не е чак толкова далеч, повтаряше си тя, изобщо не е толкова далеч…

Застави се да се успокои и започна да пълзи напред, плъзгайки ръка по стената: плъзне, спре, плъзне, спре, отново, три, четири, пет. Пулсът й започна да се успокоява. Блъсна се в сталагмит, опита се да визуализира мястото му в пещерата. С облекчение осъзна, че изходът трябваше да е точно отпред.

Продължи да пълзи, с една ръка върху пода, а с другата — върху стената. Шест, седем, осем…

В тъмнината ръката й докосна нещо топло.

Инстинктивно я отдръпна. Вълната на страх и изненада дойдоха миг по-късно. Дали бе някакво обитаващо пещерите създание — може би плъх или прилеп? Или се дължеше на превъзбуденото й от тъмнината въображение?

Изчака. Не последваха нито звук, нито движение. След това предпазливо посегна отново и го опипа.

Беше топло, голо, без косми и влажно.

Отдръпна се назад и се сви, а в гърлото й неволно се надигна ридание. Миризмата на нещо нечисто, на нещо неописуемо мръсно сякаш се надигна и я обгърна. Дали шумът, който чу, наистина бе от собственото й дишане? Така беше: дишаше хрипливо от страх.

Изскърца със зъби, примигна в мрака, опитвайки да овладее биещото си до пръсване сърце.

Нещото, което бе докоснала, не бе помръднало. Навярно бе просто поредната издатина или ръб на пода. Ако спираше ужасена при всяко нещо, което докоснеше, никога нямаше да се измъкне от пещерата.

Посегна да продължи напред и отново го докосна. Наистина бе топло, не си въобразяваше, но сигурно беше нещо необичайно, от вулканичен произход или кой знае какво. Попипа го отново, леко, отпускайки ръката си да го докосне…

И изведнъж осъзна, че докосваше голо ходило с дълги, начупени нокти.

Съвсем бавно отдръпна ръка. Тресеше се необуздано, дъхът й хриптеше, изобщо не можеше да го сподави. Опита се да преглътне, но устата й бе пресъхнала.

А след това от тъмнината долетя дрезгав, напевен глас, карикатура на човешка реч.

— Искаш поиграеш с мен?