Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Натюрморт с гарвани (70)

Седемдесет и осма глава

Уилямс закрачи тежко по пътечката, с всяка крачка раната го болеше все по-силно. Царевиците покрай пътя бяха разкъсани до неузнаваемост, кочаните ги нямаше, по пътя бяха разпилени стебла, потрошените върхари шумоляха силно, блъскайки се един в друг. Той разточително изруга дъжда и вятъра. Трябваше да тръгне още преди час. А сега бе мокър до кости и ранен. Страхотна комбинация за една хубава пневмония.

Запрепъва се по верандата, под стъпките му хрущеше стъкло, явно бурята бе избила някой прозорец. Вече виждаше слабата светлинка, идваща отвътре.

В камината гореше огън. Хубаво. Очевидно Райнбек я бе карал спокойно тук, докато той и Шърт бяха навън и пазеха в бурята входа на пещерата. Е, сега бе негов ред да се наслади на огъня.

Уилямс спря, облегна се на вратата и успокои дишането си. Опита дръжката, но вратата бе заключена. Пламъчетата на огъня играеха върху стъклата и създаваха топли калейдоскопични изображения.

Почука няколко пъти с чукчето.

— Райнбек! Аз съм, Уилямс!

Отговор не последва.

— Райнбек!

Изчака минута, втора. Пак нямаше отговор.

Господи, помисли си Уилямс, навярно е в банята. Или може би — в кухнята. Сигурно е така. Хапваше си в кухнята — или най-вероятно си пийваше — и не можеше да го чуе заради този вятър.

Заобиколи къщата, намери едно строшено прозорче на една странична врата. Приближи уста към него и извика:

— Райнбек!

Много странно.

Свали парчетата стъкло от вратата, бръкна и я отключи, след това я отвори и насочи фенерчето пред себе си.

Вътре цялата къща сякаш бе оживяла в скърцания, стонове и тих ропот от бурята. Уилямс се огледа. Изглеждаше достатъчно солидна, но тези стари къщи понякога бяха напълно изгнили отвътре. Надяваше се да не рухне цялата отгоре му.

— Райнбек!

Пак не получи отговор.

Уилямс закуцука напред. Вратата между гостната и трапезарията бе наполовина открехната. Той я бутна, огледа се. Всичко бе наред, масата в трапезарията бе застлана с дантелена покривка, в средата й имаше ваза със свежи цветя. Светна с фенерчето си в кухнята, ала там бе тъмно и не се носеше миризма на готвено.

Уилямс се върна при входа към гостната и се спря нерешително. Изглеждаше сякаш Райнбек бе заминал със старицата. Може би най-сетне бе дошла линейка. Но защо не се бяха обадили на него и на Шърт? До входа на пещерата се стигаше пешком само за пет минути. Типично за Райнбек — да се погрижи за себе си, а на другите — майната им.

Хвърли отново поглед на огъня, на веселата живителна светлинка, която той хвърляше в гостната.

Майната му на всичко, реши той. След като бе заседнал в тази скапана стара къща, можеше да се погрижи да се настани по-удобно. В крайна сметка бе тежко ранен при изпълнение на служебния си дълг, нали така?

Отиде, накуцвайки, до дивана и се отпусна върху него. Е, така бе по-добре: в топлия жар на огъня винаги имаше нещо окуражително. Въздъхна доволно и се загледа в отраженията, които огънят излъчваше от поставените в рамки гоблени, от стъклените и порцеланови дреболии. Въздъхна отново, този път по-дълбоко, и затвори очи, ала огънят продължаваше да блещука през затворените му ресници.

Разбуди се внезапно и в първия миг не можа да осъзнае къде се намира. Сетне всичко бързо изплува в съзнанието му. По всичко личеше, че бе задрямал за миг. Протегна се и се прозя.

Тогава чу как нещо приглушено издумтя.

Остана неподвижен за миг, преди да се сети, че това сигурно бе работа на вятъра, който бе нахлул през друг счупен прозорец. Изправи се и се ослуша.

Ново издумтяване.

Прозвуча така, сякаш идеше отвътре, от къщата. Някъде долу, в избата. И тогава Уилямс изведнъж проумя. Разбира се — Райнбек и старицата бяха слезли в избата заради предупрежденията за торнадо. Ето защо къщата изглеждаше като напусната.

Издиша раздразнен. Трябваше да слезе долу, само за да се обади. Надигна се от удобния диван, хвърли един жален поглед на огъня и закуцука към стъпалата на избата.

За миг се поколеба, но тръгна надолу. Дървените стъпала скърцаха жалостиво под тежестта му и надвикваха бурята. На половината път се спря и проточи врат, за да види нещо в мрака.

— Райнбек!

Чу се отново тъпият звук, последван от въздишка. Самият Уилямс също въздъхна. Господи, защо си даваше този труд? Нали бе ранен, по дяволите!

Осветяваше наоколо с фенерчето си, а перилата хвърляха своя жълтеникава светлина в ограниченото пространство. В каменната стена в дъното бе монтирана грамадна противощормова врата. Там трябваше да бъдат.

— Райнбек?

Нова въздишка. Сега, след като вече бе по-близо, това в крайна сметка не приличаше на вятър, нахлул през строшен прозорец. Звучеше някак насилено и влажно.

Той пристъпи крачка надолу, още една и накрая се озова пред вратата. Закуцука към нея и бавно, много бавно я отвори.

Върху малка работна масичка имаше угарка от свещ; там бе сервиран чай за двама: чайниче, чаши, сметана, сладки и конфитюр, подредени грижливо. Райнбек седеше на стол, обърнат към масичката, отпуснат, с увиснали ръце, а от ужасна дълбока рана на черепа му кръвта се стичаше в устата му. На земята около него се виждаха останките от строшена порцеланова статуя.

Уилямс се вторачи неразбиращо в него.

— Райнбек?

Никаква реакция. Приглушен гръмотевичен гръм разтърси къщата из основи.

Уилямс не можеше да помръдне, да мисли, не можеше дори да посегне към личното си оръжие. Кой знае защо единственото, което можеше да направи, бе да зяпа в недоумение. Дори тук, долу, старата къща сякаш бе оживяла от яростта на бурята, стенеше и се клатеше, а Уилямс не можеше да откъсне поглед от подноса с чая.

Ново издумкване зад гърба му бързо го освести. Той се обърна, лъчът на фенерчето му пробяга по стените, докато бъркаше в кобура за пистолета си. В този миг сякаш изневиделица към него се втурна някаква фигура, а по пътя й в дрезгавината падаха кутии и щайги — някаква обезумяла, прилична на призрак жена в бяло, с вдигнати ръце, с развята нощница, с разрошена посивяла коса, държеше в един от юмруците си десантния нож на Райнбек. Устата й бе отворена — розова, беззъба дупка, от която се понесе съскащ вик:

— Дяволи!