Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Натюрморт с гарвани (13)

Тринадесета глава

Смит Лъдуиг спря своя АМС пейсър на паркинга пред лютеранската църква на Светото разпятие; на августовското слънце лъщяха множество коли — паркингът бе пълен от край до край. Голям плакат, който вече се накъдряше от силната жега, бе поставен пред църковната сграда от червени тухли. Той обявяваше 33-а ГОДИШНА СОЦИАЛНА СБИРКА НА ПЕЧЕНА ПУЙКА. Друг, още по-голям плакат до него съобщаваше, че МЕДИСИН КРИЙК ПРИВЕТСТВА С ДОБРЕ ДОШЪЛ ПРОФЕСОР СТАНТЪН ЧОНСИ!!! В трите удивителни се съдържаше известна доза отчаяние, помисли си Лъдуиг. Паркира колата си в далечния край на паркинга, излезе, попи потта от врата си с носна кърпа и закрачи към входа.

Там спря с ръка върху дръжката на вратата. С годините градът бе свикнал с хубавите му, човешки репортажи; с умереното отразяване на дейността на църквата и на училището, на бойскаутите и „Бъдещите фермери на Америка“. Бяха свикнали „Куриър“ да замазва нещата, дори да игнорира дребните престъпления на децата им — веселите разходки с крадени автомобили и пиянските вечеринки. Бяха приели като даденост омаловажаването на проблемите с инспекциите на „Гро-Бейн“, повишаващият се процент на пострадали при трудови злополуки и профсъюзните неуредици. Бяха забравили, че „Куриър“ е вестник, а не градски PR орган. Всичко това се промени през вчерашния ден. „Куриър“ бе станал истински вестник, съобщаващ реалните новини.

Смит Лъдуиг се питаше каква ли щеше да е реакцията.

Със свободната си ръка нервно опипа папийонката си. Беше отразявал социалната проява с печената пуйка през всичките тези трийсет и три години, но никога не бе пристъпвал към нея с такова вълнение. Точно в такива моменти усещаше най-силно липсата на жена си Сара. Щеше да му бъде по-лесно, ако го бе хванала под ръка.

„Смелост, Смити“, рече си той и бутна вратата.

Мирянската зала на църквата бе препълнена. На практика тук бе целият град. Някои вече бяха седнали и ядяха, други се бяха подредили на дълги опашки, за да си вземат картофено пюре, сос и зелен боб. Трети дори ядяха пуешко, макар Смити да забеляза, че както винаги на опашката за месо не можеше да се види нито един от работниците в „Гро-Бейн“. Това бе едно от нещата, които никой не споменаваше: колко малко пуешко всъщност се консумираше на пуешката социална сбирка.

Голям найлонов флаг на стената благодареше на „Гро-Бейн“ и на генералния му директор Арт Ридър за щедростта им да предоставят пуйките. Друг плакат на отсрещната стена благодареше на „Бъсуел Агрикон“ за постоянните им дарения за поддържане на църквата. А трети плакат, най-големият от всички, съобщаваше триумфално за пристигането на Стантън Чонси, тазгодишният почетен гост. Лъдуиг се огледа. Все познати лица. Една от радостите да живееш в малко американско градче.

Застаналият в дъното на залата Арт Ридър улови погледа му. Ридър носеше полиестерен костюм в червено-кафяво и бяло и обичайната усмивка се бе настанила върху неестествено гладкото му лице. Тялото му бе солидно като голямо парче лой, движеше се из тълпата бавно, без да се отклонява от пътя си. Хората се отдръпваха от Арт Ридър, помисли си Лъдуиг, а не обратното. Може би се дължеше на едва доловимата миризма на заклана пуйка, която сякаш винаги витаеше около него, въпреки солидните дози одеколон „Олд спайс“; а може би се дължеше на факта, че той бе най-богатият човек в града. Ридър бе продал кланицата за пуйки на „Гро-Бейн продъктс“ и бе останал като директор, макар че му бяха подписали един симпатичен дебел чек. Казваше, че „обича работата си“. Лъдуиг смяташе, че по-вероятно бе Ридър да обичаше статуса на „баща на града“, който му придаваше директорството на кланицата.

Ридър приближаваше, без да изпуска репортера из очи, с отпечатана като пощенска марка усмивка на лицето си. От всички хора в града той навярно най-малко бе харесал вчерашната статия за убийството. Лъдуиг се стегна.

Сякаш от никъде дойде спасението — появи се госпожа Бендър Ланг и прошепна нещо в ухото на Ридър. И двамата изведнъж се отклониха встрани. „Този приятел Чонси сигурно вече пристига“, помисли си Лъдуиг. Нищо друго не би накарало Ридър да се забърза толкова.

В цялата трийсет и три годишна история на социалните сбирки за първи път тази година почетният гост не бе избран измежду жителите на Медисин Крийк. Това само по себе си демонстрираше важността, която селището отдаваше на стремежа си да впечатли д-р Стантън Чонси от Канзаския щатски университет. Именно Чонси бе човекът, който до следващия вторник трябваше да реши дали Медисин Крийк щеше да стане опитен полигон от няколко акра генетично променена царевица, или…

Висок, писклив глас наруши хода на мислите му.

— Смит Лъдуиг, как смееш! — обърна се и видя съвсем близо до себе си Клик Расмусън, прическата й „пчелен кошер“ подскачаше току до рамото му. — Как би могло да бъде един от нас?

Той се обърна с лице към нея.

— Виж какво, Клик, не съм казал, че смятам…

— Щом не смяташ — извика Клик Расмусън, — защо тогава го публикуваш?

— Защото е мой дълг да информирам за всички хипотези…

— Какво стана с онези всичките хубави репортажи, които печаташе? „Куриър“ беше толкова хубав вестник.

— Не всички новини са хубави, Клик…

Но тя не искаше да го остави да довърши.

— Ако искаш да печаташ глупости, защо не пишеш за онзи агент от ФБР, който скита из града, задава въпроси, пъха си носа, където не му е работа, пълни ти главата с разни глупашки идеи? Да видим как ще му се хареса тогава! И на всичкото отгоре да изкара отново онази история с Призрачните воини и проклятието на Четирийсет и петимата…

— Във вестника няма нищо за това!

— Не съвсем и не с толкова думи, но като става дума за онези стари индиански стрели, какво друго ще си помислят хората? Само това ни липсва, да възкресяваме онази стара история.

— Моля те, нека бъдем разумни — отстъпи крачка назад Лъдуиг.

Видя в далечината да тръгва към тях жената на Суийд Кейхил — Гладис, готова да се намеси. Беше по-лошо, отколкото си го бе представял.

Изведнъж Мейси се появи сякаш отникъде, масивната й фигура бе облечена в бяла престилка.

— Клик, остави Смити на мира — рече тя. — Добре, че го имаме. Повечето окръзи с нашия размер дори нямат вестник, камо ли всекидневник.

Клик отстъпи крачка назад. Лъдуиг бе двойно благодарен на Мейси, заради неудобното положение, в което се намираха двете жени. Тя бе може би единственият човек в залата, който можеше да възпре Клик Расмусън толкова бързо. Клик хвърли един сърдит поглед на Лъдуиг, след което се обърна към приближаващата Гладис Кейхил и двете се понесоха, шепнейки си, в обратна посока — към масите с пуешко.

Лъдуиг се обърна към Мейси:

— Благодаря ти много. Ти ме спаси.

— Аз винаги се грижа за теб, Смит — намигна му тя и се върна към масата за разфасоване на печеното.

Лъдуиг понечи да я последва, но усети, че залата се смълчава. Всички погледи се обърнаха към вратата. Лъдуиг инстинктивно ги последва. Там, на фона на златистото небе, се очертаваше фигура в черно.

Пендъргаст.

Имаше нещо определено зловещо в начина, по който агентът от ФБР се спря на прага на вратата и яркото слънце очерта силуета на строгата му фигура, досущ като каубой стрелец при влизането му в кръчмата салуун. След това той бавно закрачи напред, обгръщаше с поглед тълпата, докато не улови погледа на самия Лъдуиг. Пендъргаст веднага промени курса и се плъзна в тълпата към него.

— Добре, че ви видях господин Лъдуиг — каза той. — Не познавам никого тук, освен вас и шерифа, а и не мога да очаквам заетият шериф да отдели време за запознанства. Хайде, водете, ако обичате.

— Да водя ли? — повтори Лъдуиг.

— Трябва да ме представите, господин Лъдуиг. Там, откъдето произхождам, е социална грешка човек да се представя сам, вместо да го запознават. А като издател, редактор и главен репортер на „Край каунти куриър“, вие познавате всички в града.

— Мисля, че е така.

— Отлично. Да започнем ли с госпожа Мелтън Расмусън? Разбрах, че тя е една от водещите дами.

Лъдуиг едва не се задави. Тъкмо Клик Расмусън, от която току-що се бе избавил! Усети как силно му прималява, докато оглежда залата. Ето я Клик на една от масите с пуешко, заедно с Гладис Кейхил и цялата обичайна банда.

— Насам — каза той и закрачи с тежка стъпка.

С приближаването им бъбренето на дамите секна. Лъдуиг видя как Клик погледна Пендъргаст и изражението й бе самата неприязън.

— Бих искал да ви представя… — започна Лъдуиг.

— Много добре знам кой е този мъж. И мога да кажа само едно…

Тя спря изведнъж, както изведнъж се поклони Пендъргаст, взе ръката й и я приближи по френски маниер на един инч от устните си.

— Много се радвам, госпожо Расмусън. Казвам се Пендъргаст.

— Боже мой — прошепна Клик. Ръката й омекна в неговата.

— Доколкото разбрах, госпожо Расмусън, украсата е ваше дело.

Лъдуиг се запита откъде ли Пендъргаст бе научил тази малка клюка. Южняшкият му акцент сякаш се бе сгъстил до консистенцията на меласа; гледаше напрегнато Клик със странните си очи.

— Да, така е — отвърна тя.

— Очарователна е.

— Благодаря ви, господин Пендъргаст.

Пендъргаст се поклони още веднъж, като все още задържаше ръката й.

— Слушал съм много за вас и се радвам, че сега се запознахме.

Клик се изчерви отново, този път още по-силно. А докато го правеше, Мелтън Расмусън, който бе наблюдавал случката отдалеч, бързо довтаса.

— Виж ти, виж ти — рече сърдечно той, протегна ръка и застана между пълничката си изчервена жена и Пендъргаст. — Добре дошли в Медисин Крийк. Аз съм Мел. Мелтън Расмусън. Разбирам, че обстоятелствата биха могли да бъдат и малко по-радостни, но мисля, че ще намерите канзаското гостоприемство на Медисин Крийк все така топло, каквото винаги е било.

— Аз вече го усетих, господин Расмусън — рече Пендъргаст и раздруса ръката му.

— Откъде сте, Пендъргаст? Не мога да определя акцента.

— От Ню Орлийнс.

— А, великият град Ню Орлийнс. Истина ли е, че там ядат алигатори? Чух, че вкусът им бил като на пилешко.

— По мое мнение вкусът им е по-скоро като на игуанско или на змийско, отколкото на пилешко.

— Ясно. Е, аз ще се придържам към пуешкото — отвърна Расмусън през смях. — Минете някой път през магазина ми да хвърлите едно око. Винаги сте добре дошъл.

— Много сте любезен.

— И така — каза Расмусън и приближи малко, — какви са новините? Някакви нови следи?

— Правосъдието никога не спи, господин Расмусън.

— Вижте, аз си имам собствена хипотеза. Искате ли да я чуете?

— Много ще се радвам.

— Убиецът е онзи тип, който лагерува край реката. Гаспариля. Струва се да го огледате. Странен тип, винаги е бил такъв.

— Чакай, Мел — сгълча го Клик. — Знаеш, че години наред идва тук и никога не се е забърквал в никакви неприятности.

— Човек никога не знае кога някой ще изперка. Защо кампира там, покрай реката? Градът не му ли стига?

Въпросът увисна във въздуха. Клик се бе вторачила покрай съпруга си, устата й бе зяпнала, оформяйки перфектно „О“. Лъдуиг чу как сред хората мина тих шепот. Тук-там изръкопляскаха. Обърна се и видя Арт Ридър и шерифът да съпровождат мъж, когото не можа да познае. Беше нисък и слаб, с късо подстригана брада и бе облечен в светлосин костюм на райе. След него вървяха госпожа Бендър Ланг и неколцина от другите видни дами на града.

— Дами и господа, приятели и съграждани от Медисин Крийк! — избуча гласът на Арт Ридър. — За мене е голямо удоволствие да ви представя тазгодишния почетен гост, доктор Стантън Чонси от Канзаския щатски университет.

Думите му бяха последвани от бурни аплодисменти и няколко пронизителни изсвирвания с уста. Мъжът на име Чонси кимна веднъж на публиката, след което й обърна гръб и заговори с Ридър. Аплодисментите бавно стихнаха до пълна тишина.

— Господин Лъдуиг — рече Пендъргаст, — там, в дъното, има една група господа…

Лъдуиг погледна в указаната посока. Четирима-петима мъже в работни комбинезони пиеха лимонада и разговаряха помежду си с приглушени гласове. Вместо да ръкопляскат като останалите, те гледаха към Чонси с присвити очи.

— О, това са Дейл Естръм и останалите от фермерския кооператив — отвърна Лъдуиг. — Последните мохикани от „Умирай трудно“. Те са единствените, които не са продали земите си на големите селскостопански конгломерати. Все още имат собствени ферми около Медисин Крийк.

— И защо не споделят добрите чувства на града?

— Фермерската кооперация отхвърля генетично модифицираната царевица. Те смятат, че при опрашването ще се съсипе и тяхната реколта.

— Бих искал да ме запознаете с още неколцина души, ако нямате нищо против — каза Пендъргаст. — Например — с проповедника.

— Разбира се. — Лъдуиг огледа публиката, най-сетне откри пастор Уилбър, подреден сам на опашката за пуешко. — Насам.

— Разкажете ми първо за него, ако обичате.

Лъдуиг се поколеба, не желаеше да говори лошо за никого.

— Пастор Уилбър е тук от най-малко четирийсет години. Добронамерен е. Само че… — тук Лъдуиг се запъна.

— Да? — изви глас Пендъргаст. Лъдуиг усети как светлите му очи го фиксират по най-обезпокоителен начин.

— Предполагам може да се каже, че е малко закостенял. Всъщност не е наясно с онова, което става, или не става напоследък в Медисин Крийк. — Замълча за миг и продължи: — Има хора, които смятат, че по-млад, по-енергичен проповедник би помогнал да се съживи градът, да накара младите да не заминават. Да запълни духовната пропаст, която се е отворила тук.

— Разбирам.

Проповедникът вдигна глава, когато приближиха. Както винаги на върха на носа му бяха кацнали очила за четене, независимо дали четеше нещо или не. Лъдуиг смяташе, че го прави, за да изглежда по-учен.

— Пастор Уилбър? — рече той. — Бих искал да ви представя специален агент Пендъргаст от ФБР.

Уилбър пое протегнатата му ръка.

— Завиждам ви, пасторе — каза Пендъргаст. — Да служиш на душите на такава общност като Медисин Крийк.

Уилбър погледна благо Пендъргаст.

— Понякога това е плашеща отговорност, да бъдеш облечен с доверието на толкова хора, господин Пендъргаст. Но аз се лаская, че ги напътствам добре.

— Животът тук изглежда добър — продължи Пендъргаст, имам предвид за Божий човек, като вас.

— Бог се е погрижил и да ме благослови, и да ми прати изпитания. Ние всички сме подвластни на проклятието на Адам, но може би човекът в свещенически одежди го споделя повече от всички.

Лицето на Уилбър придоби свято, почти мъченическо изражение.

Лъдуиг позна това изражение: Уилбър щеше да се впусне в излияние на любимите си поетични откъси.

— Уви — започна Уилбър — какво помага с непрестанна грижа за простата и незначителна работа на пастира? — Погледна Пендъргаст през очилата си с видимо задоволство.

— Милтън, разбира се.

— Разбира се. „Лисид“.

Уилбър леко се изненада.

— Да, мисля, че сте прав, да.

— Хрумна ми друг стих от тази елегия: Гладните овце вдигат очи, но няма кой да ги нахрани.

Последва кратко мълчание. Лъдуиг гледаше ту единия, ту другия, несигурен каква искра бе минала току-що помежду им, ако изобщо бе имало такава искра.

— Аз… — примигна Уилбър и спря несигурно.

— Очаквам с нетърпение да се видим отново в църквата в неделя — намеси се отново плавно Пендъргаст и улови още веднъж ръката на Уилбър.

— Ах да, да, аз също — отвърна пасторът, като в тона му все още се усещаше нотката на изненада.

— Извинете! — Усиленият през уредбата бучащ глас на Арт Ридър отново надделя над вземащите връх разговори между хората. — Дами и господа, ако всички вие бъдете така любезни, нашият почетен гост би искал да каже няколко думи. Доктор Стантън Чонси?

Хората оставиха вилиците и насочиха вниманието си към дребния човек в костюма на райе.

— Благодаря ви — каза мъжът. Изправи се и сключи пръсти като за бдение. — Казвам се Стантън Чонси. Доктор Стантън Чонси. Представлявам селскостопанския факултет на Канзаския щатски университет. Но вие разбира се, знаете това.

Гласът му бе висок, а маниерът му на говорене — толкова стегнат и точен, че думите прозвучаха прекалено отчетливи.

— Генетичното усъвършенстване на царевицата е сложна тема, такава, че не бих могъл да я изясня на подобна сбирка — започна той. — Тя изисква известни познания в определени дисциплини като органичната химия и биологията на растенията, каквито човек не би могъл да очаква от аматьорска аудитория. — Изсумтя и продължи: — Ще се опитам обаче този следобед да ви запозная с основните положения.

Сякаш като един всички присъстващи в залата се свиха като попарени. Всички затаиха дъх. Ако бяха очаквали да чуят възхвала на града им или на социалната сбирка или дори — можеше ли да се надява някой на това? — на решаващата дума на Чонси за решението му, те бяха напълно разочаровани. Вместо това той се впусна в обяснения за различните видове царевица, толкова подробни, че се изцъклиха очите и на най-ентусиазираните фермери. На Лъдуиг дори му се стори, че Чонси се опитваше да бъде колкото е възможно по-досаден. Приглушените разговори се възобновиха; вилиците с картофено пюре и пуйка със сос тайничко намираха нечии усти; малки групи хора започнаха да щъкат напред-назад край стената в дъното. Дейл Естръм и групата на фермерския кооператив стояха в дъното със скръстени ръце и мрачни лица.

Смит Лъдуиг изключи от съзнанието си бръмчащите гласове и огледа залата. Въпреки всичко той харесваше атмосферата на социалната сбирка на малкото градче — собствената му провинциалност, фактът, че събираше цялото общество, дори караше хора, които не се обичаха, да оценяват събитието и да бъдат цивилизовани. Това бе една от причините да не поиска никога да замине — дори след като жена му се спомина. Човек не можеше да се чувства изгубен в Медисин Крийк. Тук се грижеха за хората, никой не бе забравен, всеки си имаше своя дом. Не бе като Ел Ей, където старите хора умираха всеки ден сами и лишени от обич. Дъщеря му се обаждаше често напоследък, караше го да се премести по-близо до нея. Но той нямаше да го стори. Дори и след като затвореше вестника и се пенсионираше. За добро или за зло той щеше да свърши дните си в Медисин Крийк и щеше да бъде погребан в гробището край „Дийпър роуд“, до жена си.

Погледна часовника си. Какво бе предизвикало тези мисли за тленността? Трябваше да спази графика, нищо, че бе въведен от самия него, и беше вече време да си върви у дома и да си напише материала.

Измъкна се незабелязано до отворените врати в коридора. Зад тях късното следобедно слънце осветяваше обширната морава на църквата. Жегата си беше същата, покрила със задушаващо одеяло тревата, паркинга и царевичните полета. Ала въпреки жегата — всъщност въпреки всичко, — част от Смит Лъдуиг чувстваше облекчение. Можеше да си изпати и по-зле от своите съграждани: за това трябваше да благодари на Мейси, а може би и на Пендъргаст. И погледнато от по-малко егоистична гледна точка, можеше да напише оптимистичен репортаж за социалната сбирка, без да се преструва. Тя бе започнала малко мрачно — със стоическото чувство, че шоуто трябва да продължава, независимо от всичко. Но мракът и потиснатостта се бяха разсеяли. Градът отново си беше същият и дори безсмислената лекция на Чонси, която още кънтеше зад гърба му, не можеше да промени това. Трийсет и третата годишна социална сбира „Гро-Бейн — печена пуйка“ бе пълен успех.

Лъдуиг пое бавно и дълбоко дъх и се огледа от стъпалата на църквата. И след това изведнъж замръзна наместо.

Един по един и хората около него започнаха да се взират през дървената врата. Последваха ахкания, тих шепот. Досущ като електрически ток шепотът започна да прескача от човек на човек, навлезе в самата зала, увеличи силата си и заплаши тълкуванията на Чонси за променените генетично царевични кочани.

— Какво има? — попита Чонси, като прекъсна изречението си по средата. — Какво става?

Никой не отговори. Всички погледи бяха фиксирани в хоризонта отвъд вратите на църквата, където на фона на жълтеникавото небе във все по-тесни кръгове се виеше ято лешояди.