Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Натюрморт с гарвани (11)

Единадесета глава

Търговската част на Медисин Крийк, Канзас, се състоеше от три сиво-кафяви карета от тухлени и дървени фасади. Кори стигна до края им за броени секунди. Когато натисна до дупка педала на газта, ръждясалата рама на гремлина затрепери. Между двете предни седалки имаше купчина от трийсетина касетки: любимият й дет метъл, мрачна, индустриална и грайндкор музика. Тя ги разрови с една ръка, отхвърли „Дисчардж“, „Шинджуку тийф“ и „Флешкроул“, за да избере накрая „Лъстморд“. Синкопираният, богат звук на „Ерес, част първа“, изпълни малката кола. Майка й забраняваше да пуска силно музиката си в къщата, затова тя бе монтирала един касетофон в стария гремлин.

И като се сети за любимата си, грижовна родителка, тя осъзна, че завръщането й у дома щеше да бъде ужасно. В този момент майка й щеше да е полупияна, полумахмурлия — най-лошата комбинация. Тя реши да откара този тип Пендъргаст до стария дом на Краусови, след това да паркира под високоволтовия електропровод и да убие няколко часа с книга в ръка.

Хвърли един поглед на спътника си.

— И така, защо е този черен костюм? Да не е починал някой?

— И аз, като вас, съм пристрастен към този цвят.

Тя изсумтя.

— Каква е тази уловка, за която говорехте?

— Необходима ми е кола с шофьор.

Кори се разсмя.

— И какво — аз и моят просторен АМС гремлин?

— Пристигнах с автобус и намирам, че е доста неудобно да вървя пеш.

— Сигурно се майтапите. Ауспухът е пробит, това нещо харчи по четвърт галон масло на седмица, няма климатик и кабината така се пълни с пушек, че трябва да държа прозорците отворени дори през зимата.

— Предлагам възнаграждение от сто долара на ден за колата и шофьора, плюс стандартното заплащане от трийсет и един цента на миля за гориво и амортизации.

Кори никога не бе виждала сто долара накуп. Това не можеше да е вярно, беше някаква върховна глупост.

— Щом сте важна клечка от ФБР, къде ви е колата с шофьора?

— Тъй като на практика съм в отпуск, не ми се полага кола.

— Добре де, но защо аз?

— Много просто. Необходим ми е някой, който познава Медисин Крийк, който има кола и няма какво друго да прави. Вие отговаряте на изискванията. И вече не сте „младши“^[1] шофьор, нали?

— Наскоро навърших осемнайсет. Но ми остава още една година в гимназията. След това се махам от този кенеф Канзас.

— Надявам се да приключа с работата си далеч преди училището да започне следващия месец. Важното е, че наистина познавате Медисин Крийк — така е, нали?

Тя се засмя.

— Ако да мразиш, означава да познаваш… Помислихте ли какво ще си рече шерифът за подобно споразумение?

— Очаквам да се зарадва, че сте си намерили доходна работа.

Кори поклати глава.

— Не сте много наясно, нали?

— Точно тази липса на информация смятам да попълня. Оставете на мен да се разправям с шерифа. А сега, сключихме ли сделка, госпожице Суонсън?

— За сто кинта на ден? Разбира се, че сключихме. И моля ви, изглеждам ли ви като госпожица „Суонсън“? Наричайте ме Кори.

— Ще ви наричам „госпожица Суонсън“, а вие мен — „специален агент Пендъргаст“.

Тя извъртя нагоре очи и отмахна пурпурен кичур от челото си.

— Окей, специален агент Пендъргаст.

— Благодаря ви, госпожице Суонсън.

Той извади от сакото си портфейл и отброи пет стодоларови банкноти. Тя почти не можеше да откъсне поглед от парите, докато той спокойно отвори вързаната с тел жабка, постави ги вътре и отново завърза капака.

— Записвайте пропътуваните мили. А допълнителните часове извън осемчасовия работен ден ще се заплащат по двайсет долара на час. Петстотинте долара са предплата за първата ви работна седмица.

Той извади и още нещо от джоба на сакото си.

— А това е клетъчният ви телефон. Дръжте го включен непрекъснато и го зареждайте всяка нощ. Не водете и не приемайте лични разговори.

— На кого да се обаждам в този шибан Медисин Крийк?

— Нямам никаква представа. А сега бъдете така добра, завийте обратно и ми покажете града.

— Готово.

Кори погледна в огледалото за обратно виждане, за да се убеди, че е чисто. След това завъртя рязко волана, като едновременно натисна и газта, и спирачките. Гремлинът се занесе и се обърна на сто и осемдесет градуса по посока на града. Тя се обърна към Пендъргаст и се ухили.

— Този номер го научих, когато играехме „Голямата кражба на коли“ на училищните компютри.

— Много впечатляващо. Аз обаче настоявам за едно нещо, госпожице Суонсън.

— И какво е то? — попита тя, докато ускоряваше по пътя за града.

— Като моя служителка не трябва да нарушавате закона. Всички правила за движение по пътищата трябва да се спазват стриктно.

— Окей, окей.

— Мисля, че ограничението на скоростта по този път е четирийсет и пет мили в час. И не сте си закопчали колана.

Кори погледна скоростомера и видя, че караше с петдесет. Намали до позволената скорост, след това намали и още, когато навлязоха в очертанията на града. Опита се да измъкне колана изпод седалката, колата се залюля настрани, тъй като я управляваше с коляно.

— Може би ще е по-разумно да спрете встрани и да свършите това.

Кори въздъхна раздразнено и спря, извади колана и го закопча. Потегли отново със свирене на гумите.

Пендъргаст се облегна назад. Дясната седалка бе счупена и той зае полулегнало положение, при което главата му едва достигаше равнището на прозореца.

— Екскурзията из града, госпожице Суонсън — прошепна с полузатворени очи.

— Екскурзия ли? Аз си помислих, че се майтапите.

— Много искам да се запозная със забележителностите.

— Сигурно сте дрогиран. Единствените забележителности тук са дебелите хора, грозните сгради и царевицата.

— Разкажете ми за тях.

Кори се усмихна.

— Добре, разбира се. Сега приближаваме красивото селище Медисин Крийк, Канзас, население триста двайсет и пет души, което главоломно намалява.

— И защо?

— Майтапите ли се? Само най-големият тъпанар би останал да живее в град като този.

Последва пауза.

— Госпожице Суонсън?

— Какво?

— Виждам, че един недостатъчен, или дори погрешен процес на социализация ви е накарал да повярвате, че използването на трибуквени думи добавя сила на езика.

На Кори й потрябва известно време да смели казаното от Пендъргаст.

— Тъпанар не е трибуквена дума.

— Зависи дали ще използвате синоним, или не.

— Шекспир, Чосър и Джойс до един са използвали трибуквени думи.

— Разбирам, че си имам работа с квази-литератор. Вярно е също така, че Шекспир е написал следното:

В една такава нощ като тази

Когато тихият ветрец нежно целува дърветата

И те не шумят, в такава нощ

Троил се изкачил на троянските стени

И въздъхнал, взрян в палатките на гърците,

Където спяла Кресида.

Кори погледна мъжа, излегнат на седалката до нея с все още полупритворени очи. Тоя май наистина бе смахнат.

— А сега можем ли да продължим с обиколката?

Кори се огледа. От двете страни на пътя отново се бяха появили царевичните поля.

— Турът свърши. Вече излязохме от града.

Нямаше непосредствен отговор от Пендъргаст и Кори се разтревожи, че ще отмени предложението си и всичките пари в жабката на колата ще изчезнат отново в черния костюм.

— Но мога да ви покажа Могилите — добави тя.

— Могилите ли?

— Индианските могили до рекичката. Те са единственото интересно нещо в целия окръг. Някой сигурно ви е споменал за тях, за „проклятието на Четирийсет и петимата“ и прочее глупости.

Пендъргаст изглежда се замисли за миг върху това.

— Може би по-късно ще видим и могилите. Засега обаче, моля завийте обратно и карайте отново през града колкото е възможно по-бавно. Не бих искал да пропусна нищо.

— Не ми струва разумно да го правя.

— И защо?

— На шерифа това няма да му хареса. Той не обича колите да се влачат бавно.

Пендъргаст затвори съвсем очи.

— Не ви ли споменах, че аз ще се разправям с шерифа?

— Окей, вие сте шефът.

Тя отби встрани, направи образцово обръщане с маневра от три колена и пое обратно с най-малка скорост.

— Отляво — започна тя, — е кръчмата „Уагън уийл“, върти я Суийд Кейхил. Порядъчен човек, не много умен. Дъщеря му е в моя клас, истинска кукла Барби. Това е най-вече питейно заведение, няма много за ядене, освен „Слим Джим“, фъстъци, туршията „Джайънт баръл“ — и о, да — шоколадови еклери. Ако щете вярвайте, но кръчмата е прочута с шоколадовите си еклери.

Пендъргаст лежеше неподвижен.

— Виждате ли онази дама, която върви по тротоара — с прическа „Годеницата на Франкенщайн“? Това е Клик Расмусън, жена на Мелтън Расмусън, собственикът на местния магазин за пакетирани стоки. Тя се връща от обяд в клуба „Касъл“ и в торбичката си носи остатъците от сандвича си с печено говеждо за кучето си Пийч. Не иска да се храни в „Мейсис“, тъй като Мейси била гадже на мъжа й, преди да се оженят — това е било някъде преди триста години. Ако знаеше само какви ги върши Мелтън с жената на учителя по физическо…

Пендъргаст не каза нищо.

— А онази съсухрена дъртофелница, която излиза от „От бряг до бряг“ с клатушкаща се походка е госпожа Бендър Ланг, чийто баща умрял, когато къщата им изгоряла до основи, подпалена нарочно от някого. Изобщо не открили кой го е сторил или защо. — Кори поклати глава. — Някои мислят, че го е направил старият Грегъри Флат. Той бе градският пияница и малко чалнат и един ден просто поел през царевицата и изчезнал. Трупът му не бил открит. Говорел много и през цялото време за НЛО. Аз лично смятам, че желанието му най-сетне се е сбъднало и е бил отвлечен от извънземните. В нощта на изчезването му откъм север се появили странни светлини. — Тя се изсмя подигравателно. — Медисин Крийк е типичен американски градец и всеки си има скелет в гардероба.

Това поне заинтригува Пендъргаст и той поотвори очи да я погледне.

— О, да. Дори онази смахната стара дама, в чиято къща сте отседнали — Уинифред Краус. Може да се прави на набожна, но всичко е лъжа и измама. Баща й е бил търговец на ром и контрабандист. И на всичкото отгоре непрекъснато се кълнял в Библията. Но и това не е всичко. Научих, че когато Уинифред е била тийнейджърка, й се носела славата на жената вамп на града.

Пендъргаст примигна.

Кори се изхили и извъртя очи.

— Да, доста такива неща стават в Медисин Крийк. Например Вера Естръм, която го прави с месаря от Дийпър. Ако мъжът й разбере, кръв ще се лее. Дейл Естръм е шеф на фермерската кооперация и е най-гадният тип в Медисин Крийк. Баща му бил немски имигрант и през Втората световна война се върнал да се бие на страната на нацистите. Можете да си представите какво е било мнението на града по въпроса. Дядото не се върнал. Но като цяло съсипал семейството.

— Наистина.

— Имаме си и своите побърканяци също. Като калайджията, който идва тук веднъж годишно и лагерува някъде из царевиците. Или Бръши Джим, който е изкарал твърде много време във Виетнам. Казват, че видял сметката на лейтенанта си. Всички просто го чакат да превърти напълно в най-близко време.

Пендъргаст отново се излегна на седалката си. Изглеждаше като заспал.

— Както и да е. Това е дрогерията „Рексъл“. В празната сграда там се намираше музикалният магазин. А ето и лютеранската Църква на Разпятието. Към синода в Мисури е. Пастор е Джон Уилбър. Абсолютна вкаменелост.

От страна на Пендъргаст нямаше никаква реакция.

— Сега минаваме покрай бензиностанцията „Ексън“ на Ърни. Не си поправяйте колата тук. Ето го самият Ърни на колонката. Синът му е най-големият пушач на марихуана в окръг Край, а старият Ърни си няма хал-хабер. Онази старата дървена сграда е на Расмусън, магазинът за пакетирани стоки, за който ви казах. Мотото им е „Ако не можете да го намерите тук, значи нямате нужда от него там“. Винаги съм се питала какво означава „там“. Вляво е шерифският офис, но едва ли трябва да ви показвам точно това място. Вдясно е ресторантът на Мейси. Нейният шницел просто става за ядене. Десертите й ще накарат и хиена да побегне. Опа, знаех си аз. Ето го, идва.

Кори видя в огледалото за обратно виждане как патрулката на шерифа изскочи от една уличка със запалени буркани.

— Ей — извика тя на неподвижния Пендъргаст. — Събудете се. Сега ще ме спрат.

Но Пендъргаст изглеждаше дълбоко заспал.

Шерифът приближи и наду за кратко сирената си.

— Моля отбийте и спрете встрани от пътя — гласът му изхриптя през високоговорителя на покрива на колата. — Останете в автомобила си.

Това й се бе случвало най-малко десет пъти досега, но този път Кори имаше в колата си Пендъргаст. Тя се досети, че шерифът навярно не го бе забелязал, защото бе полегнал ниско в седалката си. Очите му си оставаха затворени, въпреки сирената и шума. Може би е умрял, помисли си тя. Определено приличаше на мъртвец.

Вратата на патрулката се отвори рязко и шерифът бавно закрачи към колата й, палката му се люлееше на кръста. Положи месестите си длан върху отвореното дясно прозорче и се наведе напред. Когато видя Пендъргаст, изведнъж подскочи и рече:

— Боже Господи!

— Някакъв проблем ли има, шерифе?

На Кори много й хареса изражението на шерифа. Цялото му лице пламна червено — от покритите с мъх гънки, надиплени върху яката му до връхчетата на ушите със стърчащи снопчета косми. Помисли си: „Дано и Брад заприлича на баща си, като остарее“.

— Ами, агент Пендъргаст — рече Хейзън, — ние просто не позволяваме колите да се влачат напред-назад из града. Тя минава вече за трети път.

Шерифът направи кратка пауза, очевидно в очакване на някакво обяснение, но след дългото мълчание стана ясно, че нямаше да получи такова.

Най-накрая Хейзън се оттласна от колата.

— Можете да вървите по пътя си — рече той.

— Тъй като проявихте интерес към нашето движение — каза Пендъргаст с мързеливо провлачен тон, — трябва да ви информирам, че ще преминем през града още веднъж, а може би и за пети път, докато госпожица Суонсън ми показва забележителностите. В крайна сметка аз наистина съм в отпуск.

Докато гледаше потъмняващото изражение на шериф Хейзън, Кори се запита дали тъй нареченият специален агент Пендъргаст наистина знаеше какво прави. В градче като Медисин Крийк не бе никак за препоръчване да си създаваш врагове като Хейзън. Тя самата бе имала глупостта да го стори.

— Благодаря ви за загрижеността, шерифе. — Пендъргаст се обърна към нея: — Ще продължим ли, госпожице Суонсън?

Тя се поколеба за миг и погледна шериф Хейзън. След зова сви рамене и си рече „майната му“, натисна педала на газта и потегли с леко изсвирване на гумите и нов облак черен дим.