Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Натюрморт с гарвани (45)

Петдесет и трета глава

Кори лежеше във вонящия мрак. В тази ужасна и дезориентираща тъмнина бе невъзможно да се прецени колко време бе минало, откак той бе заминал. Час? Ден? Струваше й се цяла вечност. Цялото тяло я болеше, а шията й се бе подула там, където я бе стискал.

И въпреки всичко той не я уби. Не — беше решил вместо това да я измъчва. И все пак „измъчва“ не беше точната дума. Не, той сякаш си играеше с нея, играеше си по някакъв ужасен, необясним начин…

Но да се опитва да гадае за убиеца бе безсмислено. Нямаше как да разбере нещо толкова чуждо, толкова различно от собствения й опит. Напомни си, че никой нямаше да я спаси в тази пещерна система. Никой не знаеше, че е там. И ако искаше да живее, тя трябваше да стори нещо сама. И да го стори, преди той да се е завърнал.

Опита се отново да разхлаби въжетата, но успя само да ожули и нарани китките си. Въжетата бяха завързани влажни и възлите бяха твърди като орехи.

… Кога щеше да се върне той? Тази мисъл я хвърляше в паника.

Стегни се, Кори!

Полежа малко неподвижна, съсредоточавайки се върху дишането си. След това бавно, с ръце завързани на гърба, наполовина изпълзя, наполовина се претърколи върху наклонения под на пещерата — опитваше се да я изследва. Подът тук бе относително гладък, но после усети назъбени скали, които стърчаха от него. Спря се да опипа по-добре едно такова образувание с пръсти. Може би бяха кристали?

Тя се настани добре и ги зарита силно с крака. Потрошиха се с остри изпуквания.

Продължи да изследва с вкочанените си пръсти, докато не намери един пресен, остър ръб. С мъка се настани над, него, постави ръцете си върху ръба и започна да търка въжетата — напред-назад, напред-назад.

Господи, как болеше! Там, където въжетата обхващаха китките й, те представляваха разранени кръгове плът и тя усещаше как кръвта се стича по дланите й, докато търкаше. А и почти не чувстваше пръстите си.

Ала продължаваше да търка все по-силно. Мокрото въже се изплъзна и острият камък поряза ръцете й.

Сподави вика си и продължи да търка. По-добре да изгуби ръцете, отколкото живота си. Въжето поне започна да се разхлабва. Ако можеше да се освободи от него, би могла да…

Би могла… какво?

… Кога щеше да се върне той?

Кори потрепери — тръпка, която заплашваше да стане непреодолима. През целия си досегашен живот не се бе чувствала толкова вкочанена, мокра, изтръпнала от студ. Вонята проникваше навсякъде и тя я усещаше с езика си, с ноздрите си.

Съсредоточи се върху въжето.

Търкаше, подхлъзваше се, отново се поряза и, ридаейки силно, продължи да търка, да натиска все по-силно и по-силно. Вече съвсем не чувстваше пръстите си, ала това само я караше да търка по-силно.

Но дори да се освободеше, какво щеше да прави без светлина? Нямаше нито кибрит, нито запалка. А и да разполагаше със светлина, той я бе отнесъл толкова навътре в пещерите, че тя се питаше дали изобщо би могла да намери изхода.

Стенейки, тя отново и отново притискаше въжето към острия ръб. Колкото и да бе странно, самата безнадеждност на положението вливаше нови сили в крайниците й.

Изведнъж ръцете й се освободиха.

Тя се отпусна назад задъхана, опитваше се да поеме въздух. Болката я връхлетя с хиляди иглички, забити в дланите й пръстите й. Усети как кръвта вече по-свободно се лееше по кожата й.

Опита се да размърда пръстите си, но безуспешно. Изстена и се обърна на хълбок, след което лекичко заразтърква дланите си. Опита се отново да помръдне пръсти и този път имаше известна реакция. Животът се завръщаше в тях.

Бавно и болезнено се изправи до седнало положение. Опипа краката си и намери въжетата около глезените си. Бяха завързани по най-невероятен начин — въжето се усукваше на няколко пъти около тях, завързано с половин дузина груби, но здрави възли. Опита се да ги развърже, задъха се болезнено и ги пусна. Може би щеше да успее да ги среже на острата скала, която бе използвала за ръцете. Потърси я…

Но някакъв шум я прекъсна. Спря, обзета отново от страха.

Той се връщаше.

Чуваше сумтящите плашещи звуци, които отекваха в стените на пещерата — не идваха отдалеч. Онзи сякаш носеше нещо. Нещо тежко.

У-уф!

Тя бързо скри ръце зад гърба си, легна на студения под и не помръдна. Макар да бе тъмно като в рог, не искаше да рискува той да види, че се е развързала.

Тътренето на крака се чуваше по-наблизо. В мрака изведнъж нахлуха нови дразнещи миризми: на кръв, на жлъчка, на повръщано.

Лежеше абсолютно неподвижна. Беше толкова тъмно, а и той може би бе забравил за нея.

Чу се шум от влачене, нещо издрънча — може би ключове. А после нещо тежко се стовари върху пода на пещерата току до нея. Вонята изведнъж стана още по-силна.

Тя едва сподави писъка, който се надигна в гърлото й.

А после той започна отново да си тананика и да си говори сам. Чу се подрънкване на метал, дращенето на кибритена клечка и изведнъж — светлина — едва забележима, слаба, но въпреки това — светлина. В един миг Кори забрави за всичко — за болката, за отчаяното си положение — усещаше само как душата й се бе устремила към слабата, жълтеникава светлинка. Изглежда се процеждаше между пукнатините на странен на вид фенер — много стар, с плъзгащи се стени от ръждясал метал. Светлината бе поставена така, че той да остане в сянка — тъмен, движещ се силует, сив на фона на черното. Изчезна зад един ъгъл, правеше нещо в някаква ниша, тананикаше си и си говореше.

Значи в крайна сметка и той се нуждаеше от светлина — макар и съвсем слаба.

Но щом можеше да свърши толкова много в пълна тъмнина — да я докара тук, да я завърже — за каква ли работа му трябваше светлината?

Кори не искаше да следва този ход на мисли. Лесно беше да го стори: инстинктивното облекчение от светлината я накара да се чувства ленива, отпусната. Част от нея искаше да се откаже, да се предаде. Огледа се. Колкото и да бе слаба светлината, тя се отразяваше сякаш от милиони кристални точици, идваше сякаш отвсякъде или от никъде.

Зачака, неподвижна, очите й да свикнат с полумрака.

Намираше се в малка пещера. Стените й бяха покрити с перести бели кристали, които блещукаха на слабата светлина на фенера, от тавана висяха безброй сталактити. От всеки се спускаше по някакъв странен орнамент от дърво или кост, завързани с връв. Погледът й ги обикаля дълго, без да може да ги разбере. Накрая се спусна бавно по стените и стигна до пода.

До нея лежеше труп.

Сподави вика си. Отново я обля вълна на ужас и страх. Как можа самото облекчение от факта, че вижда, че тъмнината не е пълна, да й позволи да забрави, дори за миг, че…?

Затвори очи. Ала появилият се отново мрак бе още по-лош. Тя трябваше да узнае.

Лицето бе толкова окървавено, че отначало не можа да го разпознае. Но постепенно чертите му започнаха сами да изплуват. Беше размазаното лице на Тад Франклин, което я гледаше със зяпнала уста.

Тя извърна рязко глава; чу се как изпищява, после още веднъж.

Последва сумтене и сега вече го видя за първи път: появи се иззад ъгъла и пое към нея; в едната си ръка държеше дълъг окървавен нож, а в другата — нещо мокро и червено.

Той се усмихваше и си напяваше.

Писъкът й заседна в неволно свилото се гърло.

Това лице…!