Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Натюрморт с гарвани (33)

Четиридесет и първа глава

Кори се стараеше да не гледа, но да не гледа бе някак си по-ужасно, отколкото самото нещо. И въпреки това, при всеки следващ път, когато извиеше очи натам, нещата се влошаваха повече.

Мястото не бе нищо особено: разчистен кръг сред царевицата, трупът и подредените грижливо джунджурии. Пръстта около тялото бе старателно подравнена и отъпкана и отнякъде до него бе докарано колело от каруца с много спици. От поривите на вятъра царевицата силно шумолеше и вдигаше облаци прах, от които очите й смъдяха. Високо в небето се тълпяха ядни, тъмни облаци.

Чонси лежеше по гръб върху колелото, гол, с грижливо сгънати върху гърдите ръце и с прибрани крака. Очите му бяха широко отворени, покрити с тънък слой прах, гледаха по ужасяващ начин под различен ъгъл към небето. Кожата му имаше цвета на изгнил банан. Неравен разрез вървеше от гърдите до дъното на корема му, който се бе издул крайно неприлично там, където бе грубо зашит с дебела връв. По всичко личеше, че беше натъпкан с нещо.

Но защо бе това голямо колело? Кори гледаше трупа, не бе в състояние да откъсне поглед от него. И дали не си въобразяваше, или нещо наистина се движеше в зашития корем, от което кожата леко се издуваше и спадаше? Вътре в него имаше нещо живо.

Шериф Хейзън бе пристигнал пръв и се бе привел над трупа на Чонси заедно със съдебния лекар, който бе долетял с вертолет. Имаше нещо необичайно: шериф Хейзън се бе усмихнал на Кори, когато пристигнаха и бе приветствал Пендъргаст с едно сърдечно „Здрасти“. Най-неочаквано изглеждаше далеч по-самоуверен. Тя го изгледа косо, докато той си бъбреше нещо поверително със съдебния лекар и екипа за претърсване на местопрестъплението, който преравяше пръстта за улики. Пак имаше от обичайните отпечатъци на боси ходила, ала когато ги посочиха на шерифа, той само се изсмя, сякаш знаеше нещо допълнително. Един от екипа за претърсване се бе навел над един от тези отпечатъци и подготвяше пластмасова отливка от него.

Пендъргаст, от друга страна, сякаш почти не присъстваше на мястото. Не бе разменил и дума с нея, след като тя го взе с колата, и сега зяпаше в далечината, към Могилите, сякаш и мислите му бяха също тъй далечни. Докато го гледаше, той изведнъж сякаш се сепна. Пристъпи по-близо.

— Елате, елате — каза шерифът със сърдечен тон. — Погледнете, агент Пендъргаст, ако това ви интересува. Ти също, Кори.

Пендъргаст пристъпи, Кори го последва.

— Съдебният лекар след малко ще го отвори.

— Бих посъветвал това да стане в лабораторията.

— Глупости.

Фотографът направи няколко снимки, светкавицата му проблесна в сумрака на зората, след което отстъпи назад.

— Давай — каза Хейзън на съдебния лекар.

Той извади ножици и внимателно мушна едното острие под връвта. Щрак. Коремът се изду и връвта започна да се изнизва под налягането.

— Ако не внимавате — предупреди Пендъргаст, — някои от доказателствата могат да станат… ъ-ъ-ъ… негодни.

— Важно е онова, което е вътре — каза весело шерифът.

— Бих казал, че е най-важното.

— Можете да си го казвате, както си щете — отвърна шерифът, доброто му настроение придаде на забележката му обиден привкус. — Отрежи и другия край.

Щрак.

Целият корем цъфна отворен и маса неща се изсипаха от него върху земята. Разнесе се гадна миризма. На Кори й се повдигна и тя отстъпи назад, запушила с длан устата си. Трябваше й малко време, за да осъзнае какво бе онова, което се бе изсипало, вдигайки пара, върху земята — някакво невероятно съчетание от листа, клонки, голи охлюви, саламандри, жаби, мишки, камъни. Наранена, но все още жива змия се разви от кълбото си и се понесе в болезнен зигзаг в тревата.

— Кучи син — рече Хейзън, отдръпна се назад с хлътнало от отвращение лице.

— Шерифе?

— Какво?

— Ето я опашката ви.

Пендъргаст сочеше нещо, което се подаваше от купчината.

— Опашка ли? За какво говориш?

— За откъснатата опашка на кучето.

— А, тази опашка ли? Ще я поставим в торбичка и ще я дадем за анализ.

Хейзън бързо се съвзе и Кори забеляза как намигна на съдебния лекар.

— И каишката на кучето.

— Аха.

— Мога ли да ви обърна внимание — продължи Пендъргаст, — че коремът изглежда е бил отворен със същия груб инструмент, използван и преди при ампутацията на Суег, при отрязването на опашката на кучето и при скалпирането на Гаспариля.

— Точно така, точно така — каза шерифът, без да обръща внимание на думите му.

— И ако не греша — продължи Пендъргаст, — ето го и самият груб инструмент. Счупен и захвърлен настрани.

И той показа нещо встрани в пръстта.

Шерифът погледна, намръщи се и кимна на човека от екипа за претърсване, който фотографира предмета наместо, след това взе двете му части с щипци с гумени накрайници и ги постави в торбички. Беше кремъчен индиански нож, завързан за дървена дръжка.

— Оттук мога да кажа, че това е праисторически нож на южните шайени, привързан с кожени ремъци към върбова дръжка. Оригинал е и трябва да добавя, че е бил в идеално състояние, преди да бъде строшен поради неловка употреба. Находка от особено значение.

Хейзън се ухили.

— Да, бе, важна. Още една опора за цялата тази евтина драма.

— Моля?

Зад тях се чу шумолене и Кори се обърна. Двамина щатски полицаи с блестящо лъснати обувки си пробиваха път през царевицата към полянката. Единият носеше факс. Шерифът се обърна към новодошлите с широка усмивка.

— Аха. Точно това очаквах.

Той протегна ръка, взе факса, хвърли му един поглед и усмивката му се разшири още повече. След това подаде факса на Пендъргаст.

— Това е заповед за отстраняването ти от разследването, Пендъргаст — направо от офиса за Средния запад. Отстранен си от случая.

— Наистина ли? — Пендъргаст прочете внимателно документа. След това вдигна глава. — Мога ли да задържа това, шерифе?

— Във всички случаи — отвърна Хейзън. — Задръж го, сложи си го в рамка, закачи го в кабинета си. — И изведнъж тонът му стана далеч по-враждебен: — А сега, господин Пендъргаст, с цялото ми уважение, това е сцена на местопрестъпление и до нея не се допуска неоторизиран персонал. — Зачервените му очи се завъртяха към Кори. — Това важи за теб и за помагачката ти.

Кори отвърна на погледа му.

Пендъргаст сгъна грижливо листа и го мушна в джоба на сакото си. Обърна се към Кори:

— Да вървим, а?

Тя го изгледа вбесена.

— Агент Пендъргаст, нали няма да оставите да му се размине просто ей така…

— Сега не му е времето, Кори — отвърна тихо той.

— Но вие просто не можете…!

Пендъргаст улови ръката й и я поведе внимателно, но твърдо настрани и преди тя да успее да се съвземе, вече бяха излезли от нивата на тесния черен път до нейния гремлин. Тя мълчаливо се мушна зад волана, а докато Пендъргаст се настаняваше до нея, тя запали двигателя. Беше разярена докрай, докато маневрираше покрай струпалите се други возила. Пендъргаст се бе оставил шерифът да го нагруби, да обиди нея — и не бе сторил нищо. Искаше й се да се разплаче.

— Госпожице Суонсън, трябва да ви кажа, че чешмяната вода в Медисин Крийк е изключително добра. Както знаете, аз обичам зеления чай и досега не съм намирал по-добра вода за запарването му.

Нямаше какво да отговори на това изречение ни в клин, ни в ръкав. Само спря гремлина на асфалтираното шосе и го погледна.

— Накъде отиваме?

— Ще ме оставите у Краус. А след това предлагам да се върнете в своята каравана и да запечатате всички прозорци. Разбрах, че предстои да връхлети прашна буря.

Кори изсумтя.

— Виждала съм прашни бури и преди.

— Но не и с такава сила. Прашните бури са сред най-ужасните метеорологични събития. В Централна Азия те са толкова свирепи, че местните хора им дават имената на ветровете, които ги носят. Дори тук, по време на сезона им са известни като „черните виелици“. Имало е случаи хора на открито да се задушат.

Кори ускори по асфалта със свирене на гумите. Цялата тази сцена започна да придобива нереални очертания. Пендъргаст току-що бе унижен, отстранен безапелационно от случай, за чието разследване бе дошъл от Ню Йорк… а си говореше за чай и за времето.

Мина минута, после — две. Най-накрая тя не издържа повече мълчанието и рече възмутена:

— Вижте, не мога да повярвам, че вие просто ще оставите този тъпанар шериф да постъпва така с вас!

— Да постъпва как?

— Как ли? Да се отнася по такъв начин! Да ви изрита от местопрестъплението!

Пендъргаст се усмихна.

— Nisi paret imperat Онзи, който не се подчинява, той командва.

— Искате да кажете, че няма да се подчините на заповедта?

— Госпожице Суонсън, обикновено не разговарям за бъдещите си намерения, дори с най-доверените си помощници.

Тя се изчерви въпреки гнева си.

— Значи просто ще му бием дузпата? Ще продължим разследването си? Да върви на майната си, тъпото копеле!

— Онова, което имам предвид е, че онова, както вие цветисто се изразихте, „тъпо копеле“ повече не ви влиза в работата. Важното е, че не мога да си позволя да предизвиквате шерифа за моя сметка. А, ето че стигнахме. Спрете до гаражите зад къщата, ако обичате.

Кори спря зад къщата на Краус, където се намираше редица от стари, паянтови, дървени гаражи. Пендъргаст отиде до един с нова верига и катинар, отключи го и отвори вратите. Кори видя блестящия лак на кола — голяма кола. Пендъргаст изчезна в мрака на гаража и скоро тя чу изръмжаването на двигател, последвано от тихо мъркане. Колата бавно се подаде от гаража. Кори не можеше да повярва на очите си, когато в сивия прахоляк на Медисин Крийк се появи самата блестяща, полирана елегантност. Никога не бе виждала подобна кола, освен може би във филмите. Тя спря и Пендъргаст излезе, без да изгася двигателя.

— Откъде се появи това чудо?

— Винаги съм допускал вероятността да се лиша от услугите ви, затова наредих да докарат колата ми.

— Тя е ваша? Каква е?

— Ролс-ройс, „Сребърен призрак“, модел 1959-а година.

Едва тогава тя осъзна пълния смисъл на предишното му изречение.

— Какво искате да кажете с това „да се лишите от услугите ми?“

Пендъргаст й подаде плик.

— Вътре е заплатата ви до края на седмицата.

— Но защо? Няма ли да остана ваша помощничка?

— Не и след заповедта за отстраняване. Не мога да ви защитя от него и не мога да искам от вас да се подлагате на юридическа опасност. За съжаление от този момент нататък вие сте освободена. Предлагам ви да се върнете у дома и към нормалния си живот.

— Какъв нормален живот? Моят нормален живот вони. Трябва да има нещо, което да мога да правя.

Тя почувства засилващата се вълна на ярост и безпомощност: сега, когато най-сетне бе заинтригувана, дори омаяна от случая; сега, когато най-сетне бе срещнала човек, когото да уважава и комуто да се доверява — сега, когато най-сетне имаше смисъл да се събужда сутрин — и той я уволни. Въпреки вложените от нея усилия усети как една сълза се търкулна по бузата й. Ядно я изтри.

Пендъргаст се поклони.

— Можете да ми помогнете за последен път, като задоволите любопитството ми относно източника на отличната вода на Медисин Крийк.

— Черпи се от кладенци, които се спускат до някаква подземна река — опита се тя да постигне възможно най-ледения тон.

— Подземна река — повтори Пендъргаст. Погледът му бе изпразнен от съдържание, сякаш се бе вглъбил в някакво свое неочаквано откритие. Усмихна се, поклони се, взе ръката й и я вдигна на няколко сантиметра от устните си. След това се качи в колата си и потегли, оставил я на паркинга до нейната бракма, обвита в облак прах, обзета от смесица на гняв, удивление и мъка.