Лий Чайлд
Утре ме няма (80)

80

Ламариненият обков на капака беше добре заоблен, така че нямаше никакви остри режещи ръбове. Мушнах пръстите на лявата си ръка под капака срещу пантите и дръпнах силно. Без резултат. Станах сериозен. Две ръце осем пръста, свити колена, дълбоко дишане. Затворих очи. Не исках да мисля за Питър Молина. Вместо това си представих безумната усмивка на Лайла Хот към камерата миг след като бе проверила пулса на издъхналия шофьор на такси от Кабул.

Дръпнах капака.

И тогава, в онзи момент, започна развръзката. Нощта се приближаваше към своя край.

Бях се надявал планката на катинара да се откачи или от рамката, или от капака. Тя обаче се откачи и от двете места. Катинарът и планката полетяха надолу и паднаха върху дървения под от три метра височина. Чу се силен, отчетлив, рязък звук като от тимпан. Дълбок, резониращ и ясен. Веднага след това издрънча планката и изтрополиха шест винта.

Лошо.

Много лошо.

Отворих капака и го оставих да легне на покрива, клекнах и се ослушах.

В продължение на секунда не се случи нищо. После чух на четвъртия етаж да се отваря врата. Прицелих се.

Още една секунда не се случи нищо. После на стълбите се появи глава. Черна коса. Мъж. В ръката си държеше пистолет. Той видя катинара на пода. А аз видях как колелцата в главата му се завъртяха. Катинар, под, винтове, вертикално падане. Той погледна нагоре. Видях лицето му. Номер единайсет от списъка на Спрингфийлд. И той ме видя. Облакът зад мен беше осветен от отблясъците на града. Вероятно силуетът ми се очертаваше повече от ясно. Той се поколеба. Аз не се поколебах. Застрелях го повече или по-малко вертикално в темето. Откос от три куршума. Тройно тропане. Кратко, приглушено мъркане. Строполи се шумно, последваха две тупвания на пистолета и остатъка от главата му. Изчаках още малко, после скочих през дупката и се приземих до мъртвеца на крака — също силен шум.

Дотук с потайността.

Единайсет патрона изстреляни, още деветнайсет в пълнителя, четирима мъже мъртви, остават двама.

Плюс двете жени.

Телефонът в джоба ми завибрира.

Не сега, Лайла!

Взех пистолета на убития, отворих вратата на стаята отпред и вляво и се скрих в тъмното. Подпрях се на стената и огледах стълбите.

Никой не дойде.

Патова ситуация.

Пистолетът на убития беше „Зиг-Зауер Р220“ със заглушител. Швейцарско производство. Девет милиметрови патрони парабелум. Пълнител за девет. Същите, с които стреляше автоматът. Извадих ги от пистолета и ги пуснах в джоба си. Оставих празното оръжие на пода. После се върнах на площадката и влязох в другата стая вдясно. Там нямаше нищо. Тръгнах през помещението, както го помнех от втория етаж. Килер, баня, кухненски бокс, стая. Стигнах до средата на стаята и ударих с крак по пода силно. Таванът на долната стая бе подът на горната. Предположих, че Лайла е точно под мен и слуша. Искаше ми се да я стресна дълбоко, в най-първичната част от мозъка й. Най-страшното чувство. Там горе има нещо.

Тропнах пак.

Този път получих отговор под формата на куршум, който проби дюшемето на метър от краката ми. Разхвърчаха се трески, после куршумът се заби в тавана над мен и се посипа прах.

Не чух изстрел. Явно всички пистолети имаха заглушители.

Аз също стрелях, троен откос вертикално отгоре, през същата дупка. После отстъпих встрани, където би трябвало да е кухнята им.

Четиринайсет куршума по-малко. Оставаха шестнайсет. Девет в джоба ми.

Още един куршум проби пода. На три метра от мен.

Отговорих. Те стреляха пак. Стрелях още веднъж и реших, че вече са започнали да разбират каква е схемата, така че се измъкнах на площадката отвън.

Там установих, че и те са стигнали до същия извод — че съм започнал да влизам в ритъм. Към мен се прокрадваше един от техните. Номер две от списъка на Спрингфийлд. И той държеше в ръката си „Зиг-Зауер Р220“. Със заглушител. Той ме видя пръв. Стреля, но не улучи. Аз улучих. Пуснах серия от три куршума в горната част на носа му, която пропълзя към челото. Мозък и кръв се пръснаха по стената зад гърба му и той се изтъркаля безжизнен там, откъдето беше дошъл.

Пистолетът му отиде с него.

Моите гилзи издрънчаха по пода.

Двайсет и три патрона по-малко. Имах седем, плюс девет в джоба.

Оставаше един жив, плюс двете жени.

Телефонът в джоба ми завибрира.

Твърде късно е за пазарлъци, Лайла.

Не му обърнах внимание. Представих си я как клечи на пода долу. Светлана до нея. От тях ме дели един-единствен боец. Как биха го използвали? Не бяха глупави. Бяха наследнички на вековна и жестока традиция. Предците им се криеха из хълмовете от двеста години. Знаеха какво правят. Нямаше да изпратят последния нагоре по стълбите. Не повече. Би било безполезно. Щяха да го изпратят във фланг. Щяха да го пуснат нагоре по противопожарната стълба. Щяха да отвлекат вниманието ми с телефона, а онзи да ме застреля в гръб през стъклото.

Кога?

Или веднага, или доста по-късно. Нямаше среден вариант. Би трябвало или да ме изненадат, или да ме оставят да се отегча.

Спряха се на първото.

Телефонът завибрира в джоба ми. Влязох в стаята отляво и проверих как се вижда. От моята гледна точка стоманената стълба се издигаше от дясно на ляво. Щях да видя главата му, когато започне да се изкачва. Което беше добре. Само че позицията ми не беше добра. Улицата беше тясна. Деветмилиметровите патрони парабелум са за леки огнестрелни оръжия. Смятат ги подходящи за градски условия. Те с много по-голяма вероятност от куршум за карабина остават в мишената. Това важи с още по-голяма сигурност за куршумите с по-ниска от звуковата скорост. Но няма никакви гаранции. А от другата страна на улицата имаше невинни хора. Прозорци на спални, спящи деца. Куршум от попадение би могъл да стигне дотам. Рикошети, парчета можеха да стигнат дотам. Или куршум, който не е улучил целта.

Вероятни странични щети. И невинни жертви.

Промъкнах се през стаята и се залепих за стената до прозореца. Надникнах навън. Нищо. Протегнах ръка и освободих ключалките. Опитах дръжките. Прозорецът беше заял. Погледнах вън още веднъж. Нищо. Застанах пред прозореца, грабнах дръжките и дръпнах. Рамката помръдна малко, спря, после полетя и се заби горе толкова силно, че стъклото се спука.

Пак се залепих за стената.

Ослушах се.

Чух леко подрънкване — стълбата се клатеше от гумени подметки. Постоянен ритъм, бърз, но не бягане. Оставих го да приближи. Оставих го да се изкачи догоре. Оставих го да провре главата и раменете си през прозореца. Черна коса, тъмна кожа. Номер петнайсет от списъка на Спрингфийлд. Бях залепил гръб за фасадната стена на сградата. Мъжът погледна наляво, погледна надясно. Видя ме. Натиснах спусъка. Троен откос.

Не улучих. Може би първият или последният куршум беше откъснал ухото му, но той остана жив и здрав. Започна да стреля като обезумял, после се дръпна навън. Чух го как пада на металната площадка.

Сега или никога.

Тръгнах след него. Той пропълзя с главата напред на долу по стълбата. Стигна до четвъртия етаж, обърна се по гръб и вдигна пистолета, сякаш тежеше петдесет килограма. Спуснах се надолу, наклоних се встрани и пуснах три куршума в лицето му. Пистолетът му падна и с дрънчене спря на площадката два етажа по-долу.

Поех въздух.

Издишах.

Шестима мъртви. Седем арестувани. Четирима заминали. Двама под охрана в болницата. Деветнайсет от деветнайсет.

Прозорецът на четвъртия етаж беше отворен. Пердетата бяха дръпнати назад. Гарсониера. Запустяла на вид, но не необитаема. Лайла и Светлана Хот стояха една до друга зад кухненския плот.

Двайсет и девет патрона изстреляни.

Остава един.

Чух гласа на Лайла в главата си: Трябва да запазиш последния куршум за себе си, защото никой не би искал да попадне в ръцете им жив, особено в ръцете на жените.

Прекачих се през прозореца и влязох в стаята.