Лий Чайлд
Утре ме няма (25)

25

Видях в очите на Елспет Сансъм как тя пресмята бързо като експерт и като съпруга на политик. Първи инстинкт — изхвърли натрапника. Но в коридора има полицай, вероятно в сградата има журналисти, тук е хотелският персонал и почти сигурно ще се разчуе. Местните хора ще се разприказват. Преглътна веднъж и каза:

— Майор Ричър, колко се радвам да ви видя отново.

После се отдръпна, за да ми направи място да вляза.

Апартаментът беше голям и полутъмен заради завесите на прозорците и тежките мебели в тъмни, наситени цветове. Видях хол с бокс за закуска и отворена врата, която вероятно водеше към спалня. Елспет Сансъм ме отведе до средата на помещението и спря, сякаш не знаеше какво да прави с мен по-нататък. После от спалнята излезе Джон Сансъм, за да види каква е тази шумотевица.

Беше по риза и панталони, с вратовръзка, но по чорапи. Без обувки. Изглеждаше дребен, жилест, с тесни рамене. Главата му беше възголяма за тялото. Косата му беше подстригана късо и грижливо сресана. Бе загорял като човек, който води активен живот на слънце. Загрубял. Никакви ултравиолетови лампи. Лъхаше на богатство, власт и енергия. Беше харизматичен. Не беше трудно да се разбере защо печели изборите. Не беше трудно да се разбере защо седмичните списания за политика му симпатизираха толкова много. Погледна ме, после погледна съпругата си и попита:

— Къде е Спрингфийлд?

— Слезе долу, за да провери как се развиват нещата — отвърна Елспет. — Сигурно са се разминали в асансьора.

Сансъм кимна едва забележимо. Човек с опит във вземането на решения, прагматик, който не обича да пролива сълзи за минали неща. Погледна ме и въздъхна.

— Не се отказваш лесно.

— Никога не се отказвам — отвърнах.

— Не чу ли какво ти казаха федералните агенти във Вашингтон?

— Какви точно бяха те?

— Онези момчета ли? Знаеш как са тези неща. Мога да ти кажа, но после ще трябва да те убия. Така или иначе, от тях се очакваше да те предупредят да стоиш настрана.

— Не откликнах.

— Разказаха ми какъв си бил. Не смятах, че ще успеят.

— Говориха с мен, като че ли съм малоумен. Казаха ми също, че съм бил много стар. Това значи, че ти си прекалено стар.

— Аз съм прекалено стар. Поне за повечето от тези гадости.

— Имаш ли десет минути?

— Мога да ти отделя пет.

— Има ли кафе?

— Губиш време.

— Имаме достатъчно. Повече от пет минути във всеки случай. Дори повече от десет. Трябва само да си завържеш обувките и да си сложиш сакото. Колко време може да отнеме това?

Сансъм сви рамене, отиде до бара, напълни чаша кафе и ми я донесе.

— Сега по същество. Кой си и защо си тук?

— Познаваше ли Сюзан Марк? — попитах го.

Поклати глава.

— Никога не съм я виждал и не бях чувал за нея до снощи.

Гледах го в очите. Повярвах му. Попитах:

— Как една служителка на „Човешки ресурси“ може да бъде изнудена да те проверява?

— Това ли се е случило?

— Най-вероятно.

— Нямам представа. „Човешки ресурси“ е новият „Личен състав“, нали? Какво изобщо можеш да получиш от този отдел? Какво толкова имат? Дати и имена, нищо повече. А животът ми и бездруго е публично достояние. Явявал съм се по Си Ен Ен стотици пъти. Служил съм в армията. Постъпих в офицерска школа, после станах офицер, повишавали са ме три пъти, после напуснах. Няма никакви тайни.

— Мисиите ти в „Делта Форс“ са секретни.

Стаята стана малко по-тиха. Сансъм попита:

— Откъде знаеш това?

— Получил си четири високи отличия. Не обясняваш как.

Сансъм кимна.

— Проклетата книга. Медалите също са публично достояние. Не мога да се отрека от тях. Би било непочтително. Политиката е минно поле. Губиш, ако го направиш, губиш, ако не го направиш. При всички случаи ще се доберат до теб.

Мълчах. Той ме погледна и попита:

— Колко души ще направят връзката? Имам предвид освен теб?

— Около три милиона — отговорих. — Може би повече. Всички в армията и всички ветерани, които все още имат очи да четат. Те знаят как стават тези неща.

Той поклати глава.

— Няма да са толкова много. Повечето хора не са любознателни. И дори и да са, повечето уважават секретността в ситуация като тази. Не мисля, че има проблем.

— Някъде обаче има проблем. Иначе защо ще й задават въпроси?

— Тя наистина ли спомена моето име?

Поклатих глава.

— Не. Казах го, за да привлека вниманието ти. Името ти чух от едни типове, които вероятно са били наети от задаващия въпросите.

— Ти какво печелиш от всичко това?

— Нищо. Тя изглеждаше свястна жена, попаднала между чука и наковалнята.

— И не ти е безразлично?

— И на теб не ти е безразлично, поне не напълно. Не си в политиката само заради личната изгода, която можеш да извлечеш. Поне искрено се надявам да е така.

— Наистина ли си от моя избирателен район?

— Ще бъда, когато те изберат за президент.

Сансъм замълча за момент, после каза:

— Говорих и с ФБР. Позицията ми в момента позволява да им правя услуги и те полагат усилия да ме държат в течение на нещата. Според полицията в Ню Йорк реакцията ти по този случай е свързана с известно чувство за вина. В метрото си действал доста нападателно. А чувството за вина никога не е основа за добри решения.

— Това е мнението само на една жена, не на полицията.

— А тя греши ли?

Замълчах.

— Няма да ти кажа абсолютно нищо за мисиите — продължи Сансъм.

— Не съм и очаквал такова нещо.

— Но?

— Доколко може да ти навреди всичко, което става?

— Нищо в живота не е само черно или само бяло. Знаеш го. Няма обаче престъпления. А и никой не би могъл да се добере до тази информация чрез служителка на „Човешки ресурси“. Лов на риба в мътна вода. Аматьорска журналистика за очерняне на хората в най-лошия й вид.

— Не мисля, че е това — възразих. — Сюзан Марк беше изпълнена с ужас, синът й е изчезнал.

Сансъм погледна съпругата си, после пак мен.

— Не знаехме — каза той.

— Не беше съобщено. Той играе футбол за Университета на Южна Калифорния. Преди пет дни излязъл от някакъв бар с момиче и никой не го е виждал оттогава. Предполага се, че е зарязал всичко, за да се забавлява.

— А ти откъде знаеш всичко това?

— От брата на Сюзан Марк. Вуйчото на момчето.

— Ти обаче не вярваш, че е станало така?

— Съвпаденията ми идват в повече.

— Защо? Момчетата излизат от барове с момичета непрекъснато.

— Ти си родител — казах. — Какво може да те накара да се самоубиеш и какво би те накарало да не го правиш?

Стаята стана още по-тиха. Елспет Сансъм не можа да се въздържи.

— По дяволите!

Погледът на Джон Сансъм стана безизразен — като на добър полеви офицер, който реагира на тактически неблагоприятни събития. Премисляне, прегрупиране, реорганизиране, всичко за секунда, най-много две. Видях го да си припомня събитията от миналото и да взема категорично решение.

— Съжалявам за положението на семейство Марк каза той. — Наистина. Бих помогнал, ако можех. Но не мога. Нищо от кариерата ми в „Делта Форс“ не може да бъде открито чрез „Човешки ресурси“. Абсолютно нищо. Или става дума за съвършено различно нещо, или някой търси в грешна посока.

— Къде иначе биха търсили?

— Знаеш къде. И знаеш, че дори няма да успеят да се доближат дотам. Който знае достатъчно, за да иска документацията на „Делта Форс“, щеше да е наясно къде да я търси. Несъмнено. Следователно тук специалните части нямат нищо общо. Няма как да имат.

— Какво друго би могло да е тогава?

— Нищо. При мен няма нищо, за което да се хванат.

— Наистина?

— Наистина. Сто процента. Не съм идиот. Не бих се захванал с политика, ако в миналото ми имаше и най-малък проблем. Не бих стигнал дотук. Нямам дори глоба за паркиране.

— Добре — кимнах.

— Съжалявам за жената в метрото.

— Добре — повторих.

— Сега обаче наистина трябва да тръгваме. Трябва да измъкнем доста пари.

— Чувал ли си някога името Лайла Хот? — попитах.

— Лайла Хот? — повтори Сансъм. — Не, не съм чувал това име.

Гледах го в очите и бях убеден, че казва абсолютната истина и че едновременно с това ме лъже безогледно.