Лий Чайлд
Утре ме няма (70)

70

Облегнах се на една стена на ъгъла на Петдесет и пета улица и извадих телефона от джоба си. Скрит номер. Отворих капачето и вдигнах апарата до ухото си.

— Ричър? — чух гласа на Лайла Хот.

— Да — отговорих.

— Още стоя на пътното платно. Чакам камиона да ме удари.

— Приближава.

— А кога ще дойде?

— Нека се поизпотиш малко. Ще съм при теб до ден-два.

— Нямам търпение.

— Знам къде си.

— Чудесно. Това улеснява нещата.

— Знам и къде е флаш паметта.

— Пак чудесно. Ще те оставим жив, докато ни кажеш, и може би още няколко часа за забавление.

— Ти си голяма наивница, Лайла. Трябваше да си стоиш у дома и да си гледаш козите. Ще умреш, а онази снимка ще обиколи света.

— Имаме съвсем ново дивиди — съобщи ми тя. — Камерата е заредена и готова за звездното ти изпълнение.

— Говориш твърде много, Лайла.

Тя не каза нищо.

Прекъснах връзката и се запътих през сгъстяващия се вечерен здрач към хотела. Изкачих се с асансьора, отключих стаята и седнах на леглото, за да чакам. Чаках дълго. Близо четири часа. Мислех, че чакам Спрингфийлд. Но накрая се появи Тереза Лий.

 

 

Тя почука на вратата осем минути преди полунощ. Направих отново номера с веригата и огледалото и я пуснах да влезе. Лий беше облечена почти по същия начин, както когато я видях за пръв път. Панталон и копринена блуза с къси ръкави. Над панталона. Тъмносива и не толкова сребриста. И по-строга.

Носеше черен спортен сак от здрав найлон. По стойката й разбрах, че вътре има тежки неща. По дрънкането разбрах, че тежките неща са от метал. Тя остави сака близо банята и попита:

— Добре ли си?

— А ти?

Тя кимна.

— Все едно че нищо не се е случило. Отново сме на работа.

— Какво има в сака?

— Нямам представа. Мъж, когото никога не съм виждала, го донесе в управлението.

— Спрингфийлд?

— Не. Заяви, че се казва Браунинг. И обясни още, че е в интерес на превенцията на престъпленията да направя така, че да не стигне до теб.

— Но го донесе въпреки това?

— Охранявам го лично. По-безопасно е, отколкото ако го оставя да се търкаля наоколо.

— Добре.

— Ще трябва да ме принудиш със сила да ти го дам, а нападението над полицай е противозаконно.

— Така е.

Тя седна на леглото. На метър от мен. Може би по-малко.

— Претърсихме трите стари сгради на Петдесет и осма улица — продължи тя.

— Спрингфийлд ти е споменал за тях?

— Спомена, че името му е Браунинг. Нашите хора влязоха преди два часа. Двете жени не са там.

— Знам.

— Били са там, но вече не са.

— Знам.

— Откъде знаеш?

— Предадоха Леонид и приятелчето му. Преместили са се на място, за което тези двамата не знаят. Потъват по-дълбоко.

— Защо са предали Леонид и приятелчето му?

— За назидание на останалите тринайсет. И за да нахранят машината. Ние ще ги попритиснем малко, арабските медии ще кажат, че сме ги изтезавали, и терористите ще спечелят поне десет нови привърженици. Чиста печалба от осем души. А и бездруго Леонид и другият не са кой знае каква загуба. Бяха безнадеждни.

— Останалите тринайсет по-добри ли ще са?

— Според закона за средните стойности по-вероятно да.

— Тринайсет е безумно число.

— Петнайсет, ако броим и двете жени.

— Не трябва да го правиш.

— Особено ако не съм въоръжен.

Тя погледна към сака, после отново към мен.

— Можеш ли да ги откриеш?

— Откъде идват парите им?

— Не можем да ги проследим по този начин. Преди шест дни престанаха да използват кредитни карти и банкомати.

— Което е обяснимо.

— Което затруднява откриването им.

— Джейкъб Марк върна ли се в Джърси жив и здрав? — попитах.

— Мислиш, че не трябва да се замесва ли?

— Да.

— А аз трябва ли?

— Ти си замесена — отговорих. — Донесе ми сака.

— Охранявам го.

— Какво друго правят вашите хора?

— Търсят — каза тя. — Заедно с ФБР и Министерството на отбраната. В този момент по улиците има шестстотин души.

— Къде търсят?

— Всички имоти, наети или купени през последните три месеца. От кметството също помагат. Техните служители проверяват хотелските регистри и наетите офис площи и складове в целия град.

— Добре.

— Говори се, че става дума за файл на Пентагона, записан на флаш памет.

— Общо взето, е така.

— Къде е?

— Не и между Девето и Парк Авеню, Трийсета и Четирийсет и пета улица.

— Предполагам, че съм си го заслужила.

— Ще се досетиш и сама.

— Наистина ли знаеш? Дохърти смята, че не знаеш. Според него блъфираш, за да се отървеш от неприятностите.

— Явно Дохърти е много циничен.

— Циничен или прав?

— Знам къде е.

— Тогава иди и я вземи. Остави някой друг да се погрижи за двете жени.

Пропуснах това край ушите си.

— Тренираш ли във фитнеса? — попитах.

— Не много — отвърна тя. — Защо?

— Питам се колко трудно би било да те победя физически.

— Не много — каза тя.

Замълчах.

— Кога смяташ да тръгнеш? — попита тя.

— След два часа — отговорих. — След това ми трябват още два часа, за да ги намеря и да ги ударя в четири сутринта. Любимото ми време. Научихме го от руснаците. Установили са го техни лекари. Хората са най-уязвими в четири сутринта. Универсална истина.

— Измисли си го.

— Не съм.

— Няма да ги откриеш за два часа.

— Мисля, че ще ги открия.

— Липсващият файл е свързан със Сансъм, нали?

— Отчасти.

— Той знае ли, че е у теб?

— Не е у мен. Но знам къде е.

— Той знае ли това?

Кимнах.

— Значи си се спазарил с него — отбеляза Лий. — Да отърве мен, Дохърти и Джейкъб Марк, а ти да го отведеш до паметта.

— Целта на пазарлъка беше да отърве първо и преди всичко мен самия.

— Не се е получило. Федералните продължават да те издирват.

— Получи се поне по отношение на нюйоркската полиция.

— Получи се и за нас. За което благодаря.

— Няма защо.

— А как мислят да излязат от страната двете жени? — попита тя.

— Не смятам, че имат такова намерение. Мисля, че тази възможност е била отхвърлена преди няколко дни. Явно са очаквали нещата да минат по-гладко, отколкото всъщност се оказа. Сега всичко е на живот и смърт. Или ще свършат работата, или ще умрат.

— Нещо като самоубийствена мисия?

— Бива ги за такива неща.

— Което още повече утежнява положението ти.

— Ако искат да се самоубият, нямам нищо против да им помогна.

Лий смени позата си на леглото, краят на блузата й остана затиснат под нея и коприната се изпъна върху пистолета на колана й. Реших, че е „Глок 17“.

— Кой знае, че си тук? — попитах.

— Дохърти — отвърна тя.

— Кога очаква да се върнеш?

— Утре.

Замълчах.

— Какво искаш да правиш в момента?

— Честно ли?

— Да, моля.

— Искам да ти разкопчая блузата.

— Често ли казваш такива неща на полицейски служители?

— Някога, да. Познавах само полицейски служители.

— Опасностите те възбуждат, така ли?

— Жените ме възбуждат.

— Всички жени?

— Не. Не всички.

Тя се замисли за момент, после каза:

— Не, не е добра идея.

— Добре — съгласих се аз.

— Приемаш „не“ за отговор?

— Нали така трябва?

Тя отново се замисли, после каза:

— Промених решението си.

— Кое решение?

— Че не е добра идея.

— Отлично.

— Работила съм една година в Отдела за борба с порока. Устройвахме капани. Трябваха ни доказателства, че симпатягите очакват да получат каквото искат, така че ги карахме първо да събличат ризите си. Като доказателство за намерения.

— Мога да го направя.

— Мисля, че трябва.

— Ще ме арестуваш ли?

— Не.

Свалих новата си тениска и я захвърлих в другия край на стаята. Падна на масата. Лий се вторачи в белега ми — както Сюзан Марк в метрото. Ужасните шевове върху разкъсванията от шрапнела при атентата в Бейрут. Оставих я да го гледа известно време, после казах:

— Твой ред. С блузата.

— Аз съм традиционно момиче — заяви тя.

— Което значи?

— Което значи, че първо трябва да ме целунеш.

— Мога да го направя — кимнах.

И го направих. Бавно, нежно и малко колебливо в началото, което ми даде време да почувствам аромата на устните й, новия вкус, езика, зъбите. Много добре. После преминахме някаква граница и нещата станаха по-сериозни. След минута бяхме извън контрол.

 

 

След това Тереза взе душ. След нея и аз взех душ. Тя се облече и аз се облякох. Целуна ме още веднъж и ми каза да й се обадя, ако имам нужда от нея, пожела ми късмет и излезе от стаята. Остави черния сак на пода до вратата на банята.