Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gone Tomorrow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Утре ме няма

Издателство „Обсидиан“, София, 2009

Редактор: Матуша Бенатова

Худ. оформление: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN–978–954–769–206–0

История

  1. — Добавяне

66

Настъпи продължително мълчание. Чувах само приглушения шум на града зад прозореца и съскането на въздуха в отдушника в банята. Спрингфийлд изостави позицията си до шкафа и седна на леглото.

— Хората ще разпознаят доста лесно името — заключих аз.

— Гадно е — каза Сансъм.

— Така е — съгласих се.

— Разкажи ми.

— Добре, но файлът е голям — отбелязах.

— Какво от това?

— Значи е много дълъг доклад. Всички сме чели армейски доклади.

— Е?

— Те са много сухи.

Което си беше самата истина. Пистолетът на Спрингфийлд например. Армията го беше тествала. Беше чудо на инженерството. Не само работеше точно както трябва, но работеше и точно както не трябва. Имаше сложна газова възвратна система, което означава, че може да се зареди с некачествени, стари или зле сглобени патрони и пак да стреля. Повечето пистолети имат проблем с различното налягане на газовете. Или се раздуват от прекалено високо налягане, или не зареждат автоматично при твърде ниско налягане. Щаерът обаче действа безотказно. Точно затова го обичаха от „Делта Форс“. Много често момчетата пътуваха на места, където няма никаква логистика, и се налагаше да ползват каквито местни боеприпаси успееха да намерят. Щаерът е чудесно оръжие.

В доклада на армията беше наречен технически приемаше.

— Може да не са те споменали по име — обадих се аз. — Може и него да не са споменали по име. Може всичко да е било изписано с инициали. Човек от „Делта Форс“ и местен командир, заровени в триста страници географски наименования и препратки към карти.

Сансъм не каза нищо.

Спрингфийлд извърна лице.

— Що за птица беше той? — попитах.

— Виждаш ли!? — възкликна Сансъм. — Точно за това говоря. Сега целият ми живот е без значение, защото съм онзи, който е целувал задника на Осама бин Ладен. Всички ще си спомнят единствено този факт.

— Добре, но що за птица беше той?

— Зловеща фигура. Определено искаше да убива руснаци. Което в началото ни радваше, но после разбрахме, че е решен да убива всеки, който не е като него. Беше страшен. Беше психопат. Миришеше лошо. Онзи уикенд беше ужасен. През цялото време ме побиваха тръпки.

— Били сте там целия уикенд?

— Почетни гости. Само дето не беше съвсем така. Арогантният кучи син през цялото време се надуваше. Изнасяше ни лекции по стратегия и тактика. Обясняваше ни как щял да победи във Виетнам. Трябваше да се преструваме на впечатлени.

— Какви подаръци му занесохте?

— Не знам какви бяха. Бяха опаковани. Той не ги отвори. Захвърли ги в един ъгъл. Беше му все едно. Както казват по сватбите — присъствието ви е достатъчен подарък. Мислеше, че доказва нещо на света и че самият Сатана коленичи пред него. На няколко пъти едва не повърнах. Не само заради храната.

— Хранили сте се с него?

— Живеехме в палатката му.

— В доклада вероятно са я нарекли „щаб“. Езикът сигурно е неутрален. Няма да се споменава целуването на задници. На триста скучни страници се описват планираната и проведена среща и нищо повече. Хората ще умрат от отегчение още преди да си стигнал до средата на Атлантическия океан. Защо се тревожиш толкова?

— Политиката е гадно нещо. Помощта. Тъй като Бин Ладен не харчеше пари от личното си богатство, излиза, че ние сме го субсидирали. Че едва ли не сме му плащали.

— Вината не е твоя. Такава е била политиката на Белия Дом — Бил ли е наказан някой морски капитан, задето е транспортирал помощи за руснаците през Втората световна война? А и руснаците престанаха да бъдат наши приятели.

Сансъм мълчеше.

— Това са само думи на хартия — продължих. — Няма да им обърнат внимание. Хората не четат.

— Файлът е голям — обади се Сансъм.

— Колкото по-голям, толкова по-дълбоко ще са заровени компрометиращите абзаци. И ще е ясно за кое време става дума. Струва ми се, че тогава дори името му се пишеше различно. С „У“. Усама. Вероятно го споменават като „УБЛ“. Може би хората дори няма да забележат. Можеш да кажеш, че е съвсем друг човек.

— Сигурен ли си, че знаеш къде е флаш паметта?

— Сигурен съм.

— Защото звучиш така, сякаш не си сигурен. Говориш като човек, който се опитва да ме успокои, защото знаеш, че онова ще излезе наяве и ще го види целият свят.

— Знам къде е. Опитвам се да разбера защо си толкова напрегнат. Хората са преживявали и по-лоши неща.

— Използвал ли си някога компютър?

— Използвах днес.

— Кои файлове са големи?

— Не знам.

— Познай.

— Дългите документи?

— Грешка. Големите файлове имат голям брой пиксели.

— Пиксели?

Той не отговори.

— Добре — казах аз. — Разбрах. Не е доклад. Снимка е.