Лий Чайлд
Утре ме няма (44)

44

Отново се събудих, но не отворих очи веднага. Имах чувството, че часовникът в главата ми е заработил, така че исках да го настроя и да се ориентирам, без да ме безпокоят. Показваше шест вечерта. Което означаваше, че съм бил в безсъзнание още осем часа. Изпитвах силна жажда и глад. Ръката ме болеше така, както преди това ме болеше кракът. Малка пареща точка близо до рамото. Усещах, че още съм без обувки. Китките и глезените ми обаче не бяха вързани за кушетката. Изпитах облекчение. Протегнах се лениво и опипах лицето си. Още повече набола четина. Скоро щях да имам брада.

Отворих очи. Озърнах се. Открих две неща. Първо, Тереза Лий беше в клетката отдясно. И второ, Джейкъб Марк беше в клетката вляво от моята.

И двамата бяха ченгета.

И двамата бяха без обувки.

Тогава вече започнах да се тревожа.

 

 

Ако бях прав и наистина беше шест вечерта, значи Тереза Лий е била доведена тук от дома й. Джейкъб Марк е бил взет от работа. И двамата ме гледаха. Лий стоеше зад решетките на около метър и нещо от мен. Беше с джинси и бяла блуза. Боса. Джейк седеше на кушетката. Беше с полицейската униформа, но без колан, без пистолет, без радиостанция и също бос. Седнах на кушетката, спуснах крака на пода и прокарах пръсти през косата си. После станах, отидох до мивката и пих вода от крана. Ню Йорк — без никакво съмнение. Познавах вкуса на водата. Погледнах Тереза Лий и попитах:

— Знаеш ли точно къде сме?

— Ти не знаеш ли? — попита тя.

Поклатих глава.

— Трябва да приемем, че мястото се подслушва — каза тя.

— Сигурен съм, че е така — отбелязах. — Е, те знаят къде сме, така че няма да им разкрием нищо ново.

— Не трябва да казваме каквото и да било.

— Можем да говорим за география. Патриотичният закон не забранява уличните адреси засега.

Лий замълча.

— Какво? — попитах.

Погледна ме смутено.

— Мислиш, че играя игрички с теб ли?

Тя не отговори.

— Мислиш, че съм тук, за да те накарам да кажеш нещо компрометиращо?

— Не знам. Не знам нищо за теб.

— Какво те притеснява?

— Клубовете на Блийкър Стрийт са по-близо до Шесто Авеню, отколкото до Бродуей. Там си можел да хванеш влак по линия A или B, или C, или D. Защо изобщо си се качил на влак от линия номер шест?

— Природен закон — отговорих. — Всички сме програмирани. В мозъците. Посред нощ в пълния мрак всички бозайници инстинктивно тръгват на изток.

— Наистина ли?

— Не. Измислих го току-що. Нямаше къде да отида. Излязох от един бар, свих наляво и тръгнах. Не мога да дам по-добро обяснение.

Лий не каза нищо.

— Какво друго? — попитах.

— Нямаш багаж. Не съм виждала бездомен човек без никакви вещи. Повечето от тях мъкнат със себе си повече предмети, отколкото аз притежавам. Използват колички от супермаркет.

— Аз съм различен — заявих. — И не съм бездомник. Не съм като тях.

Тя замълча.

— Беше ли със завързани очи, когато те доведоха тук? — попитах.

Тя ме изгледа продължително, после поклати глава и въздъхна.

— Намираме се в изоставена пожарна в Гринич Вилидж. На Западна трета улица. Партерът и горните етажи не се използват. Ние сме в сутерена.

— Знаеш ли кои са тези типове?

Тя не отговори. Само погледна към камерата.

— Същият принцип — казах. — Те знаят кои са. Поне се надявам да знаят. Защо да не научат, че и ние знаем кои са?

— Мислиш ли?

— Там е цялата работа. Не могат да ни забранят да мислим. Знаеш ли кои са?

— Не се легитимираха. Нито днес, нито когато дойдоха да говорят с теб в управлението.

— Но?

— Нелегитимирането може да е равносилно на легитимиране, ако сте единствените, които никога не се легитимират. Чували сме разни приказки.

— Кои са тогава?

— Работят за министъра на отбраната.

— Звучи логично — отбелязах. — Министърът на отбраната обикновено е най-тъпият в кабинета.

Лий погледна отново към камерата, като че ли бях обидил горкия уред. Сякаш самата тя бе причина за тази обида.

— Не се тревожи — успокоих я аз. — Тези типове са бивши военни, доколкото можах да разбера, така че вече са наясно колко тъп е министърът на отбраната. Дори и така да е обаче, отбраната е част от кабинета, следователно нашите момчета работят за Белия дом.

Лий се замисли за момент, после попита:

— Знаеш ли какво искат?

— Отчасти.

— Не ни казвай.

— Няма — уверих я.

— Достатъчно голямо ли е, че с него да се занимава Белият дом?

— Потенциално да, предполагам.

— По дяволите!

— Кога дойдоха при теб?

— Днес следобед. В два часа. Още спях.

— Водеха ли със себе си униформени полицаи?

Лий кимна и в очите й се появи обида.

— Познаваше ли ги? — попитах.

Тя поклати глава.

— Буйни глави, антитерористи. Сами си пишат правилата и стоят настрана от останалите. По цял ден се разкарват насам-натам със специални коли. Понякога и с фалшиви таксита. Един на предната седалка, двама отзад. Знаеше ли това? Правят големи обиколки, нагоре по Десета, надолу по Втора. Както някога бомбардировачите патрулираха в небесата.

— Колко часът е сега? Около шест и шест минути ли?

Тя погледна часовника си изненадано.

— Точно толкова.

Обърнах се на другата страна.

— Джейк? А ти?

— Първо хванаха мен. Тук съм от обяд. Гледам как спиш.

— Някаква вест от Питър?

— Няма.

— Съжалявам.

— Знаеш ли, че хъркаш?

— Натъпкаха ме с успокоително за горили. С пушка, която изстрелва стрелички.

— Шегуваш се.

Показах му кървавото петно на панталона, после и на ръкава на ризата.

— Пълно безумие — отбеляза той.

— На работа ли беше?

Той кимна.

— Диспечерът извика колата ми в базата и тези сладури ме чакаха там.

— Значи в отдела ти знаят къде си?

— Не точно. Но знаят с кого тръгнах.

— И това е нещо — казах.

— Напротив — възрази той. — Отделът няма да направи нищо за мен. Когато дойдат и те отведат типове като тези, изведнъж се оказваш опетнен. Всички си мислят, че си виновен за нещо. Колегите веднага започнаха да се отдръпват от мен.

— Все едно че те търсят от Вътрешни разследвания — обади се Лий.

— Защо Дохърти не е тук? — попитах я.

— Знае по-малко и от мен. Всъщност доста се постара да знае колкото се може по-малко. Не забеляза ли? Той е старо куче.

— Партньор ти е.

— Днес ми е партньор. До другата седмица обаче ще е забравил, че е имал партньор. Знаеш как стават тези неща.

— Тук има само три клетки — обади се Джейк. — Дохърти може да е някъде другаде.

— Говориха ли с вас онези хубавци, или още не са? — попитах.

Двамата поклатиха глави.

— Тревожите ли се? — попитах ги.

Двамата кимнаха. Лий вдигна очи.

— А ти?

— Спя нормално — казах. — Преди всичко заради приспивателните.

 

 

В шест и половина ни донесоха храна. Сандвичи в найлонови пликове, които обърнаха настрани и мушнаха през решетките. Плюс бутилки вода. Изпих първо водата и напълних бутилката от крана. Сандвичът ми беше със салам и сирене. Най-вкусното нещо, което някога съм ял.

В седем отведоха Джейкъб Марк за разпит. Без белезници. Без вериги. Тереза Лий и аз седяхме на кушетките си, на около три метра един от друг, разделени от решетките. Не говорихме кой знае колко. Лий ми се стори потисната. В един момент каза:

— Загубих няколко много добри приятели, когато се срутиха Близнаците. Не само полицаи. И пожарникари. Хора, с които бяхме работили заедно. Хора, които познавах от години.

Каза го, като че ли си мислеше, че тези истини би трябвало да я изолират от безумието, което последва. Аз седях мълчаливо и през повечето време мислено преповтарях разговори. Всякакви хора бяха товарили с мен. С часове. Джон Сансъм, Лайла Хот, момчетата от съседната стая. Връщах се към казаното от тях, както дърводелец прокарва длан по рендосана повърхност, за да открие грапави места. Имаше странни недомлъвки, нелогични нюанси, дребни пропуски. Не знаех какво означават. Все още не. Знаех обаче, че ги има, и това само по себе си беше от полза.

 

 

В седем и половина върнаха Джейкъб и отведоха Тереза Лий. Без белезници. Без вериги. Джейк седна на кушетката си с кръстосани крака и с гръб към камерата. Погледнах го въпросително. Той вдигна очи към тавана и едва забележимо сви рамене. Отпусна ръце пред себе си, невидими за камерата, и с десен палец и показалец направи пистолет. Потупа бедрото си и погледна моето. Пушката, която приспива. Показа два пръста между коленете си и един встрани. Кимнах. Двама зад масата, трети вляво с пушката. Вероятно до вратата към третото помещение. За да пази. Заради това Джейк нямаше белезници и вериги. Започнах да масажирам слепоочията си и докато дланите ми бяха горе, раздвижих устни: „Къде са обувките ни?“ Джейк размърда устни в отговор: „Не знам.“

После се умълчахме. Не знаех за какво мисли Джейк. Може би за сестра си. Или за Питър. Аз лично бях пред важен избор. Има два начина да се бориш с нещо — отвътре и отвън. Аз предпочитах отвън. Винаги съм го предпочитал.

В осем часа върнаха Тереза Лий и отведоха мен.