Лий Чайлд
Утре ме няма (61)

61

Спрингфийлд отпи голяма глътка вода, после се усмихна леко и отбеляза:

— Бавно, но все пак стигна до целта в крайна сметка.

— Е, какво работеше тя?

— Беше системен администратор с отговорности за определен обем информационни технологии.

— Не знам какво означава това.

— Означава, че е знаела определен брой главни пароли за компютрите.

— Кои компютри?

— Не важните. Не е можела да изстрелва ракети или нещо такова. Очевидно обаче е имала достъп до файловете с кадровите досиета. И до някои от архивите.

— Но не архивите на „Делта Форс“, нали? Те са в Северна Каролина, във Форт Браг. Не са в Пентагона.

— Компютрите в наши дни са свързани в мрежа. Сега всичко е навсякъде и никъде.

— И тя е имала достъп?

— Човешка грешка.

— Какво?

— До някаква степен е имало човешка грешка.

— До някаква степен?

— Има много системни администратори. Те имат едни и същи проблеми. Помагат си един на друг. Имат си собствен чат и собствен форум. Изглежда, е имало дефектен програмен код, заради който индивидуалните пароли не са били толкова невидими, колкото би трябвало.

Получило се е изтичане. Мисля, че са знаели за всичко това, но им е харесвало да е така. По този начин можеш да помогнеш на колегата си с минимум усложнения. Дори и кодът да е бил коректен, вероятно са щели да го променят.

Спомних си какво бе казал Джейкъб Марк — че сестра му е разбирала от компютри.

— Значи е имала достъп до архивите на „Делта Форс“? — казах.

Спрингфийлд само кимна.

— Ти и Сансъм обаче сте напуснали пет години преди мен. Тогава нищо не беше компютъризирано. Най-малко архивите.

— Времената се менят — обясни той. — Американската армия, каквато я познаваме, е на деветдесет години. За това време се е натрупала планина боклуци. Ръждясали стари оръжия, донесени като сувенир от дядовците ни, пленени знамена и униформи, които мухлясват някъде… продължавай да изброяваш. И буквално хиляди и хиляди тонове хартия. Може би милиони тонове. Което си е практически проблем. Опасност от пожар, мишки, складови площи…

— Е?

— Почистват къщичката поне от десет години. Предметите или се предават на музеите, или се унищожават, документите се сканират и се качват на компютри.

Кимнах.

— Значи Сюзан Марк е копирала информация.

— Нещо повече — каза Спрингфийлд. — Копирала е данните на друг носител, после е унищожила оригинала.

— И външният носител е въпросната флаш памет, така ли?

— И не знаем къде е — кимна Спрингфийлд.

— Защо да е тя?

— Защото отговаря на условията. Съответната част от архива е проследена по медалите. Кадровиците съхраняват документацията за медалите. Както предположи ти. Сюзан е била системен администратор. И е била уязвима чрез сина си.

— А защо е изтрила оригинала?

— Не знам.

— Така само е увеличила риска.

— Значително.

— Какъв е бил документът?

— Не мога да предложа информация.

— Кога е бил изровен от склада с кутиите и сканиран?

— Малко преди три месеца. Процесът е бавен. Започнали са преди десет години, а са стигнали само до началото на осемдесетте.

— Кой върши тази работа?

— Има специализиран персонал.

— От който изтича информация. Двете Хот са дошли тук почти веднага.

— Очевидно.

— Знаете ли кой е бил?

— Предприемат се стъпки.

— Какъв е бил документът?

— Не мога да предложа информация.

— Но е бил голям файл.

— Достатъчно голям.

— И двете жени го искат.

— Мисля, че това е ясно.

— Защо го искат?

— Не мога да предложа информация.

— Често го повтаряш.

— Често се налага да го повтарям.

— Кои са те?

Той само се усмихна и направи неопределен жест с ръка — ето, пак. Не мога да предложа информация. Страхотен отговор за сержант. Пет думи, от които четвъртата е най-значима.

— Можеш да ми задаваш въпроси — казах. — Аз ще предлагам отговори. Ти можеш да ги коментираш.

— Кои според теб са двете жени? — попита той.

— Мисля, че са афганистанки.

— Продължавай — каза той.

— Не беше кой знае какъв коментар.

— Продължавай.

— Вероятно симпатизират на талибаните или на „Ал Кайда“ или са техни агенти или последователки.

Никаква реакция.

— „Ал Кайда“ — продължих. — Талибаните предимно си стоят у дома.

— Продължавай.

— Агенти — уточних.

Никаква реакция.

— Лидери?

— Продължавай.

— „Ал Кайда“ използва жени за лидери?

— Използват каквото им върши работа.

— Не изглежда правдоподобно.

— Точно това искат да си мислим. Искат да търсим мъже, които не съществуват.

Не казах нищо.

— Продължавай — подкани ме Спрингфийлд.

— Добре. Жената, която нарича себе си Светлана, се е сражавала заедно с муджахидините и е знаела, че сте пленили карабината „ВАЛ“ от Григори Хот. Използвали са името и историята му, за да предизвикат съчувствие тук.

— Защо?

— Защото „Ал Кайда“ иска документални доказателства за нещата, каквито и да са те, които сте правили вие онази нощ.

— Продължавай.

— Заради които Сансъм е получил големия медал. Значи трябва да са изглеждали доста добре навремето, когато са се случили. Сега обаче се притеснявате да не бъдат разкрити. Допускам, че вече няма да изглеждат толкова добре.

— Продължавай.

— Сансъм се чувства зле, но и правителството е изцапало гащите, така че проблемът е и личен, и политически.

— Продължавай.

— Ти получи ли медал онази нощ?

— Медал за изключителна служба.

— Който се връчва от министъра на отбраната.

Спрингфийлд кимна.

— Скъпа играчка за нищо и никакъв сержант.

— Значи пътуването е било повече политическо, отколкото военно?

— Очевидно. Официално по онова време не бяхме във война с никого.

— Нали знаете, че двете жени са убили четирима души, а вероятно и сина на Сюзан Марк?

— Не го знаем. Само го подозираме.

— Тогава защо не ги приберете?

— Аз охранявам конгресмен. Не мога да прибирам никого.

— Федералните биха могли.

— Федералните работят по мистериозни начини. Изглежда, смятат двете жени за първокласни вражески бойци, които са важна мишена и са много опасни, но в момента бездействат.

— Което означава?

— Което означава, че в момента ще има повече полза, ако бъдат оставени на спокойствие.

— Което на практика пък означава, че не могат да ги открият.

— Разбира се.

— Ти доволен ли си от подобно положение?

— Флаш паметта не е у тях. Иначе нямаше да продължават да я търсят. При това положение ми е все едно.

— Мисля, че не трябва да ти е все едно.

— Вярваш ли, че се крият там… Където беше застанал?

— На тази пресечка или на следващата.

— Мисля, че е тази — каза той. — Агентите са претърсили апартамента им в хотела, докато ги е нямало.

— Лайла ми каза.

— Имали са пликове с покупки. За камуфлаж. За да не предизвикат подозрение.

— Видях ги.

— Два от „Бергдорф Гудмън“ и два от „Тифани“. Магазините са близо един до друг и са на около една пресечка от старите сгради. Ако базата им беше на изток от Парк Авеню, щяха да отидат в „Блумингдейлс“. Защото всъщност изобщо не са пазарували. Просто са искали в апартамента им да има аксесоари за заблуда.

— Добра идея — казах.

— Престани да търсиш двете жени — нареди Спрингфийлд.

— Изведнъж се разтревожи за мен ли?

— Можеш да загубиш по два начина. Те ще си мислят, каквото си мислим и ние, а именно, че дори и паметта да не е у теб, някак си знаеш къде се е дянала. Но те могат да бъдат доста по-зловещи и убедителни от нас.

— И?

— Могат да ти кажат какво има на нея. В такъв случай от наша гледна точка ще се превърнеш в пасив.

— Толкова ли е лошо?

— Не се срамувам. Майор Сансъм обаче ще бъде злепоставен.

— Също и Съединените щати.

— Да, също.

Дойде сервитьорът и се поинтересува дали се нуждаем от още нещо. Спрингфийлд кимна утвърдително и повтори поръчката. Това означаваше, че разговорът не е приключил.

— Разкажи ми точно какво се случи в метрото — подкани ме той.

— Защо ти не отиде там вместо шефа на щаба? Струва ми се, че работата бе по-подходяща за теб.

— Стана много бързо. Бях в Тексас със Сансъм за набиране на средства. Нямахме време за нормална реакция.

— Защо федералните не изпратиха някого в метрото?

— Изпратиха. Имаха двама души там. Две жени под прикритие, взети назаем от ФБР. Специални агенти Родригес и Мбеле. Ти си нахълтал във вагона случайно и си се возил с тях през цялото време.

— Бяха добри — отбелязах. Наистина бяха. Жената с латиноамерикански черти, дребна, уморена, изпотена, с увисналата на китката торба от супермаркета. Жената от Западна Африка с шарената рокля. — Бяха много добри. А откъде всички вие разбрахте на кой влак ще се качи Сюзан Марк?

— Не сме разбрали — каза Спрингфийлд. — Операцията беше мащабна. Голяма бъркотия. Знаехме, че тя е с кола, така че оставихме хора да чакат при тунелите. Идеята беше да я проследим оттам до крайната й цел.

— А защо не я арестувахте още на стъпалата на Пентагона?

— Имаше кратък спор. Надделяха федералните. Искаха с един удар да разбият цялата верига. И може би щяха да успеят.

— Ако аз не бях прецакал работата.

— Ти го каза.

— Флаш паметта не беше у нея, така че никаква верига нямаше да бъде разбита.

— Излязла е от Пентагона с нея, но не е била нито в къщата й, нито в колата й.

— Сигурен ли си?

— Къщата й беше обърната наопаки, а аз бих могъл да глътна най-голямото парченце от колата й, останало след претърсването.

— Добре ли претърсиха вагона на влака?

— Вагон номер 7622 все още е в депото на Двеста и седма улица. Казват, че ще е нужен поне месец, докато отново го сглобят.

— Какво, по дяволите, имаше в онази памет?

Спрингфийлд не отговори.

Един от чуждите телефони в джоба ми завибрира.