Лий Чайлд
Утре ме няма (19)

19

Все още стоях на тротоара, точно срещу вратата на Четиринайсето управление, когато отвътре излезе Тереза Лий с двама мъже със сини костюми и бели ризи. Изглеждаше уморена. Беше дошла при обаждането посред нощ, което означаваше, че е била нощна смяна. Значи трябваше да си е отишла към седем и в осем да си е в леглото, у дома. Работеше вече шест часа допълнително. Бе добре за банковата й сметка, но зле за всичко останало. Застана в слънчевата светлина, премигна, протегна се, после ме видя на отсрещния тротоар и буквално подскочи от изненада. Сръга единия от мъжете до себе си с лакът, прошепна му нещо и ме посочи. Бях много далеч, за да чуя какво казва, но по движенията на тялото й личеше, че е нещо от рода на Ей, ето го там, отсреща с удивителен знак, който се разчиташе в жестовете й.

Спътниците й автоматично погледнаха вляво, за да видят идват ли коли, което ми подсказа, че са от града. Трафикът по улиците с нечетни номера е от изток на запад, а с четни номера — от запад на изток. Знаеха го отлично. Следователно бяха местни. Само че повече бяха свикнали да шофират, а не да ходят пеша, защото не погледнаха в обратната посока дали не идва някой пощенски куриер с велосипед, тръгнал срещу движението. Спуснаха се през улицата с подскоци, спринтове и прибежки, разделиха се и връхлетяха върху мен едновременно отляво и отдясно, което ми подсказа, че са преминали някакво обучение и много бързат. Реших, че колата с тънките антени е тяхна. Чаках ги на сянка. Бяха с черни обувки и сини вратовръзки, а долните им фланелки се показваха под яките на ризите — бяло под бяло. Саката им от лявата страна бяха по-издути от дясната. Агенти десняци, с кобури под мишниците. Бяха по на около четирийсет. В разцвета на силите си. Не новобранци, не и пред пенсия. Видяха, че не се каня да бягам, леко забавиха темпото и дойдоха до мен с бърза крачка. ФБР, помислих си, повече ченгета, отколкото военни. Не ми показаха служебни карти. Решиха, че знам кои са.

— Трябва да говорим с теб — каза агентът от лявата ми страна.

— Знам — отговорих.

— Как така?

— Току-що минахте на бегом улица, пълна с коли, за да дойдете тук.

— Знаеш ли защо?

— Нямам представа. Освен ако не искате да ми предложите психологическа консултация заради травмиращите преживявания.

Устните на агента се изкривиха в нетърпелива гримаса, сякаш беше готов да ми се разкрещи за сарказма. След това гримасата се превърна в хаплива усмивка.

— Добре, ето един съвет от мен. Отговаряш на няколко въпроса и забравяш, че си бил в онзи влак.

— Какъв влак?

Агентът понечи да отговори, но се спря, защото загря със закъснение, че го будалкам, и се смути, че не е реагирал навреме.

— Какви въпроси? — попитах.

— Кой е телефонният ти номер?

— Нямам телефонен номер.

— Дори мобилен?

— Особено мобилен — отговорих.

— Наистина ли?

— Аз съм човекът — казах. — Браво, открихте ме.

— Кой?

— Единственият на света, който няма мобилен телефон.

— Канадец ли си?

— Защо да съм канадец?

— Полицаите ни казаха, че говориш френски.

— Много хора говорят френски. В Европа има цяла държава с такива хора.

— Французин ли си?

— Майка ми е французойка.

— Кога за последен път си бил в Канада?

— Не си спомням. Преди години.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Имаш ли приятели или съдружници в Канада?

— Не.

Млъкна. Тереза Лий все още беше на тротоара, пред вратата на управлението. Стоеше на слънце и ни наблюдаваше от отсрещния тротоар. Другият агент каза:

— Видял си самоубийство в метрото. Неприятно, но нищо особено. Такива неща стават. Ясен ли съм?

— Приключихме ли? — попитах.

— Тя даде ли ти нещо?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Приключихме ли?

— Имаш ли някакви планове? — попита агентът.

— Махам се от града.

— Къде?

— Някъде другаде.

— Добре, приключихме. Сега се разкарай.

Останах намясто. Изчаках ги да се върнат при колата си. Качиха се и при първата пролука в трафика потеглиха. Реших, че ще тръгнат по западната магистрала към центъра, за да се върнат зад бюрата си.

Тереза Лий все още стоеше на тротоара. Прекосих улицата и се промуших между две синьо-бели патрулни коли, за да застана до нея — достатъчно далеч, за да не е дръзко, достатъчно близо, за да ме чува, с лице към сградата, за да не ме заслепява слънцето.

— За какво беше всичко това? — попитах аз.

— Намерили са колата на Сюзан Марк — обясни тя. — Била е оставена чак в Сохо. Тази сутрин са я докарали.

— И?

— Очевидно са я претърсили.

— Защо очевидно? Такава суматоха за нещо, което според тях не е кой знае какво?

— Не ни казват много. Поне на нас.

— Какво са открили?

— Листче, на което според тях е записан телефонен номер. Надраскан, като бележка. Смачкан, като за боклука.

— Какъв е този номер?

— Има код 600, който според тях е на канадски мобилен оператор. Някаква специална мрежа. После номер, после буквата „D“, като инициал.

— Нищо не ми говори — казах.

— И на мен. Но не мисля, че е телефонен номер. Няма код за държава и има една цифра повече.

— Ако е специална мрежа, може би няма нужда от код за държава.

— Нещо не е наред.

— И какво е то в крайна сметка?

Вместо отговор тя бръкна в задния си джоб и извади малък бележник. Не беше полицейски. Имаше твърди черни картонени корици, придържани с ластик. Беше някак протрит, като че ли е стоял в джоб доста време. Лий махна ластика, отвори бележника и ми показа кафеникав лист, на който с равен почерк беше написано 600–82219–D. Реших, че е почеркът на полицайката.

— Забелязваш ли нещо? — попита ме.

— Може би канадските мобилни оператори имат повече цифри — казах.

Знаех, че телефонните компании по целия свят се страхуват да не останат без номера. Добавянето на допълнителна цифра увеличава капацитета на кода на оператора десетократно. Трийсет милиона, не три. Въпреки че населението на Канада е малко. Огромна територия, но по-голямата част от нея е ненаселена. Около трийсет и три милиона души, помислих си. По-малко от Калифорния. А Калифорния се справяше с нормални телефонни номера.

— Не е телефонен номер — каза Лий. — Нещо друго е. Код или сериен номер. Или номер на досие. Онези типове си губят времето.

— Може да няма връзка със случилото се. Може да е най-обикновен боклук, оставен в колата, може да е всичко.

— Не е мой проблем.

— Имало ли е някакъв багаж в колата? — попитах.

— Не. Нищо освен боклуците, които обикновено се трупат в колите.

— Значи е очаквала пътуването да е кратко. Идва и си отива.

Лий не отговори. Изпусна една прозявка и продължи да мълчи. Беше уморена.

— Онези двамата говориха ли с брата на Сюзан? — попитах.

— Не знам.

— Струва ми се, че иска да замете всичко под килима.

— Разбираемо е — каза Лий. — Винаги има причина за самоубийствата и тя никога не е приятна. Поне ако съдя по моя опит.

— Ще спрете ли разследването?

— Вече е спряно.

— Ти доволна ли си?

— Защо да не съм?

— Статистика — заявих аз. — Осемдесет процента от самоубийците са мъже. Самоубийствата са много по-редки на Изток, отколкото на Запад. Начинът, по който го направи тя, беше странен.

— Но го е направила. Видял си я. Тук няма съмнение. Не е било хитроумно замаскирано убийство.

— Може би някой я е тласнал към това. Може да е било самоубийство по принуда.

— Значи всички самоубийства са такива.

Огледа се надолу и нагоре по улицата — искаше да си тръгне, но вежливостта не й позволяваше да го каже направо.

— Е, за мен беше удоволствие да се срещнем — казах.

— Заминаваш ли?

— Отивам във Вашингтон — кимнах аз.