Лий Чайлд
Утре ме няма (39)

39

Не стигнах до „Шератън“, преди Сансъм да приключи с обяда отчасти защото тротоарите гъмжаха от хора, които се движеха бавно заради горещината, и отчасти защото обядът се бе оказал твърде кратък. Което не беше изненадващо. Аудиторията на Сансъм от Уолстрийт иска да отделя колкото се може повече време за правенето на пари и колкото се може по-малко време за донорство. Не се качих и на влака, на който се бе качил той. Изпуснах го с пет минути, което значи, че го настигнах в столицата цял час и половина по-късно.

 

 

На входа на Кенън Билдинг стоеше същият портиер. Не ме позна. Пусна ме да вляза заради Конституцията. Заради Първата поправка в Декларацията за правата. Конгресът няма да приема закони, ограничаващи правото на хората да се обръщат с петиции към Правителството. Боклуците от джобовете ми минаха бавно по лентата на рентгена, а аз прекрачих рамката на металотърсача, след което ме опипаха, независимо че индикаторът светеше зелено. Във фоайето заварих група служители в Камарата. Един от тях позвъни по телефона и ме поведе към кабинета на Сансъм. Коридорите бяха широки и объркващи. Отделните кабинети изглеждаха малки, но елегантни. Може би някога са били големи и елегантни, но сега бяха разделени на приемни и множество вътрешни пространства, вероятно за високопоставените служители и отчасти за да може достъпът през лабиринта до голямата клечка да се възприеме като по-голям късмет, отколкото бе всъщност.

Кабинетът на Сансъм приличаше на всички останали. Врата в коридора, много знамена, много орли, няколко маслени портрети на старци с перуки, бюро, зад което седеше млада жена. Може би бе служителка или стажантка. Спрингфийлд се беше облегнал на ъгъла на бюрото. Видя ме, кимна без усмивка, дойде до вратата и посочи с палец по-нататък по коридора.

— В кафенето е — отбеляза той.

Слязохме на долния етаж. Помещението беше обширно, с нисък таван, пълно със столове и маси. Сансъм не беше там. Спрингфийлд изсумтя, за да покаже, че не е изненадан, и каза, че вероятно шефът му се е качил горе, докато сме го търсили, или може би се е отбил при някой колега. Обясни, че тук е като мравуняк и че винаги се водят разговори, уреждат се сделки, искат се услуги и се уговарят гласове. Върнахме се по пътя, по който дойдохме. Спрингфийлд мушна глава във вътрешната врата и ми кимна да вляза.

Вътрешният кабинет на Сансъм беше правоъгълно пространство, по-голямо от шкаф и по-малко от хотелска стая за трийсет долара. Имаше прозорец и стени с ламперия, покрити със снимки в рамки, вестникарски заглавия в рамки и полици със сувенири. Самият Сансъм седеше на червен кожен стол зад бюро, с писалка в ръка и купчина листове пред него. Беше свалил сакото си. Имаше уморения и отегчен вид на човек, който е стоял на едно място дълго време. Не беше излизал от кабинета си. Разходката до кафенето беше театър вероятно за да може някой да излезе, без да го видя. Не знаех кой може да е. Не знаех и защо не трябваше да го виждам. Седнах на стола за посетители и установих, че все още е топъл. Зад главата на Сансъм висеше в рамка снимката, която бях видял в книгата му. Доналд Ръмсфелд и Саддам Хюсеин в Багдад. Понякога приятелите ни стават врагове, понякога враговете ни стават приятели. До нея имаше множество по-малки снимки — някои на Сансъм с групи хора, други пак на Сансъм, който се усмихва и ръкува. Някои от груповите снимки бяха официални, други бяха осеяни с конфети сцени след изборни победи. На повечето от тях присъстваше и Елспет. Косата й се беше променила доста през годините. На някои от другите снимки видях Спрингфийлд — дребната му стройна фигура се набиваше в очи, въпреки че снимките бяха малки. Имаше много снимки с по двама души — ръкостискания и усмивки. Познавах хората на някои от тях, други — не. Някои бяха написали на снимките екстравагантни посвещения.

— Е? — попита Сансъм.

— Знам за Медала за отлична служба от март 1983-та — отвърнах аз.

— Откъде?

— От безшумния снайпер „ВАЛ“. Бойната кобила, за която ти споменах, е вдовица на онзи, от когото си я взел. Затова и ти реагира, когато чу името. Може никога да не си чувал за Лайла Хот или Светлана Хот, но тогава си попаднал на мъж на име Хот. Това е несъмнено. Очевидно е. Вероятно си взел табелката с името му и си накарал да ти го преведат. Може би все още я пазиш като сувенир.

Сансъм не се изненада, нито отрече.

— Не. Всъщност тези табелки се заключваха заедно с докладите за бойните действия и останалата документация.

Чаках. Сансъм продължи:

— Името му беше Григори Хот. Беше горе-долу на моята възраст по онова време. Стори ми се компетентен. Наблюдателят му — не особено. Трябваше да чуе, че приближаваме.

Мълчах. Последва дълга пауза. После Сансъм сякаш осъзна ситуацията, отпусна рамене и въздъхна.

— Що за начин да те открият?! Медалите би трябвало да са награда, а не наказание. Не би трябвало човек да има неприятности заради тях. Не би трябвало да те следват до края на живота ти като желязна топка с верига за крака.

Не казах нищо.

— Какво смяташ да правиш? — попита той.

— Нищо — отговорих.

— Наистина ли?

— Не ме интересува какво е станало през 1983-та. Освен това тези жени ме излъгаха. Най-напред за Берлин. После продължиха да ме лъжат. Твърдят, че са майка и дъщеря. Не им вярвам. Дъщерята е най-красивото същество, което съм виждал. А майката сякаш е паднала от дърво и се е удряла във всички клони, докато пада. Когато ги видях за пръв път, бях с една полицайка. Тя каза, че след трийсетина години дъщерята щяла да заприлича на майката. Само че греши. Младата никога няма да заприлича на старата. Дори и след милион години.

— Кои са те тогава?

— Склонен съм да приема, че по-възрастната е тази, за която се представя. Била е политически комисар в Червената армия и е загубила мъжа си и брат си в Афганистан.

— Брат?

— Наблюдателят.

— А младата жена лъже?

Кимнах.

— Напуснала страната си като вдовица на бивш милиардер и сега живее в Лондон. Твърди, че съпругът й бил предприемач, който не успял да оцелее.

— И не е убедителна?

— Добре играе ролята си. Може и да е загубила съпруга си някъде по пътя.

— Но коя е тя всъщност?

— Мисля, че е журналистка.

— Защо?

— Информирана е. Има необходимия любознателен ум. Аналитична е. Следи „Хералд Трибюн“. Отличен разказвач е. Говори твърде много. Обича думите и украсява подробностите. По-силно от нея е.

— Например?

— Попрекали с патоса. Твърди, че политкомисарите били в окопите заедно с войниците. Твърди, че била зачената под войнишки шинел. Това са глупости. Политкомисарите са били галеници от тила. Стояли са далеч от бойните действия. Пишели са агитационни материали в щаба. Понякога са посещавали и бойната линия, но не и ако е имало и най-малка опасност.

— Откъде знаеш всичко това?

— Ясно ти е откъде. Очаквахме да водим с тях сухопътна война в Европа. Очаквахме да победим. Очаквахме да вземем милиони военнопленници. Военните полицаи се обучаваха да се справят с тях. Моята част трябваше да действа пряко. Може да е било заблуда, но Пентагонът вземаше всичко много сериозно. Учехме повече за съветската армия, отколкото за американската. Разбира се, казваха ни точно къде да търсим комисарите. Имаше заповед да ги разстрелваме незабавно.

— Каква журналистка е?

— Телевизионна, предполагам. Местният екип, който беше наела, беше свързан с телевизионния бизнес. Гледал ли си телевизия в Източна Европа? Всички говорителки са убийствено красиви.

— От коя страна?

— Украйна.

— Какъв профил?

— Разследване, история, чисто човешки интерес. Вероятно младата е научила историята на старата и е решила да се заеме с нея.

— Нещо като „Хистъри Ченъл“ на руски?

— На украински — поправих го.

— Защо? Какво е посланието? Искат да ни злепоставят сега? След повече от двайсет и пет години?

— Не. Мисля, че искат да злепоставят руснаците. Точно в момента отношенията между Русия и Украйна са силно напрегнати. Мисля, че приемат злината на Америка за даденост, и казват, че голямата лоша Москва не е трябвало да изпраща горките безпомощни украинци на заколение.

— А защо не сме видели тази история досега?

— Защото не са в крак с времето — отговорих. — Търсят потвърждение. Изглежда, хората там все още имат някакви журналистически скрупули.

— Ще получат ли потвърждение?

— Не и от теб, естествено. А никой друг не знае нищо сигурно. Сюзан Марк не живя достатъчно дълго, за да потвърди или да отрече, така че капакът отново е на мястото си. Посъветвах ги да забравят всичко и да се прибират у дома.

— Защо се представят за майка и дъщеря?

— Защото е чудесна заблуда — обясних. — Привлекателна версия. Като риалити шоу по телевизията. Или като списанията, които се продават по супермаркетите. Ясно е, че са изучавали начина ни на живот.

— Защо са чакали толкова дълго?

— Създаването на зряла телевизионна индустрия отнема време. Вероятно са пропилели години за съществените неща.

Сансъм кимна едва доловимо.

— Не е вярно, че никой не знае нищо сигурно. Ти, изглежда, знаеш доста.

— Но не смятам да говоря.

— Мога ли да ти се доверя?

— Служих тринайсет години. Знам всякакви неща. Не говоря за тях.

— Не ми харесва колко лесно са се добрали до Сюзан Марк. И не ми харесва, че не знаехме за нея от самото начало. Дори не бяхме чули за нея, преди да умре. Винаги изоставаме на завоите.

Разглеждах фотографиите на стената зад него. Малките фигурки, позите, силуетите.

— Така ли? — попитах.

— Трябваше да ни кажат.

— Поговори с онези от Пентагона — посъветвах го. — И с онези от „Уотъргейт“.

— Ще го направя — кимна Сансъм.

После притихна, като че ли преосмисляше и преоценяваше по-бавно и по-спокойно от типичния за него стил на полеви офицер. Капакът отново е на мястото си. Стори ми се, че разсъждава върху това твърдение, че го оглежда от различни ъгли. После сви рамене и доби някак простодушно изражение.

— Е, какво мислиш за мен сега?

— Важно ли е?

— Аз съм политик. Зададох въпроса по рефлекс.

— Мисля, че е трябвало да ги застреляш наместо.

Той се замисли.

— Нямахме оръжия със заглушители.

— Имали сте. Взели сте едно от тях.

— А правилата за водене на бой?

— Трябвало е да ги пренебрегнеш. Червената армия не е пътувала с криминологични лаборатории. Нямало е как да разберат кой кого е застрелял.

— Е, какво мислиш за мен?

— Мисля, че не е трябвало да ги предаваш на афганистанците. Не е било нужно. Всъщност това е трябвало да бъде гвоздеят на предаването по украинската телевизия. Идеята е била да изправят възрастната жена до теб и тя да те попита „защо“.

Сансъм сви рамене.

— Ще ми се да можеше да ме попита. Защото истината е, че не сме ги предали на афганистанците. Освободихме ги. Беше пресметнат риск. Нещо като двоен блъф. Бяха загубили карабината си. Всички щяха да смятат, че са я взели муджахидините. Което щеше да е жалък край и неописуем позор за двамата. За мен беше ясно, че тези хора се страхуват много от ротните си командири и от политическите комисари. Щяха да положат всички усилия, за да им повярват, че са били замесени американците, а не афганистанците. Щеше да е нещо като изкупление. Техните офицери и комисари обаче знаеха много добре колко се страхуват от тях войниците, така че истината би им прозвучала като съшита с бели конци лъжа, като жалко оправдание. Щяха да я отхвърлят веднага като пълна измислица. Прецених, че е най-безопасно, ако ги пусна. Истината щеше да е пред очите на всички, но нямаше да я признаят.

— Какво се случи после? — попитах.

Сансъм отговори:

— Вероятно са били по-изплашени, отколкото съм си мислел — отвърна Сансъм. — Прекалено изплашени, за да се върнат. Вероятно са обикаляли наоколо, докато са ги открили афганистанците. Жената на Григори Хот беше политически комисар. Той се страхуваше от нея. Това е, което се случи. И то му струваше живота.

Замълчах.

— Не че очаквам някой да ми повярва — добави Сансъм.

Не отговорих.

— Прав си за напрежението между Русия и Украйна — добави той. — Има обаче напрежение между Русия и нас. В момента е сериозно. Ако случилото се в долината Коренгал се раздуха в пресата, нещата ще излязат от контрол. Все едно Студената война се завръща. Само че ще е различно. Съветите поне бяха здравомислещи, но днешните управници не са чак толкова.

 

 

След като стояхме и мълчахме доста дълго, както ми се стори, телефонът на бюрото на Сансъм зазвъня. Беше жената от предния офис. Чувах гласа й през слушалката и през вратата. Изреди списък неща, на които спешно трябваше да се обърне внимание. Сансъм остави слушалката.

— Трябва да тръгвам. Ще повикам някое момче да те изпрати.

Той стана, заобиколи бюрото и излезе от кабинета. Като невинен човек, който няма какво да крие. Остави ме сам на стола и на отворена врата. И Спрингфийлд вече го нямаше. Отпред нямаше никого, освен жената зад бюрото. Усмихна ми се. И аз й се усмихнах. Не се появи никакво момче.

Винаги изоставаме на завоите, беше казал Сансъм. Изчаках една дълга минута и започнах да се въртя, като че ли ставам неспокоен. После, след един приличен интервал, станах и се заразхождах с ръце зад гърба като невинен човек, който няма какво да крие, но е принуден да чака на чужд терен. Приближих стената зад бюрото като че ли съвършено случайно. Заразглеждах снимките. Преброих лицата, които ми бяха познати. Първоначално стигнах до двайсет и четири. Четирима президенти, деветима други политици, петима спортисти, двама актьори, Доналд Ръмсфелд, Саддам Хюсеин, Елспет и Спрингфийлд.

И още един.

Познавах още едно лице.

На всички снимки от празненствата след изборните победи непосредствено до Сансъм стоеше мъж със също толкова широка усмивка, който сякаш се гордееше с добре свършената работа и не особено скромно претендираше за отлична оценка. Стратег. Тактик. Сив кардинал, действащ зад кулисите.

Вероятно шефът на екипа на Сансъм.

Беше горе-долу на моята възраст. На всички снимки беше наръсен с конфети или гирлянди или до колене сред балони. Хилеше се като идиот, но очите му бяха леденостудени, хитри и преценяващи.

Напомняха ми очите на бейзболист.

Разбрах защо беше онзи театър с отиването до кафенето.

Разбрах кой беше седял на стола пред бюрото на Сансъм преди мен.

Винаги изоставаме на завоите.

Лъжец.

Познавах шефа на екипа на Сансъм.

Бях го виждал и преди.

Бях го видял с памучни панталони и фланелка за голф във влак по линия №6, късно през нощта в Ню Йорк.