Лий Чайлд
Утре ме няма (3)

3

Девета точка — нашепват молитви. Досега всички известни атентати са били вдъхновявани, мотивирани, одобрявани или контролирани от някаква религия — почти изключително от ислямската, — а мюсюлманите са свикнали да се молят на публични места. Оцелели очевидци споменават за дълги напеви, повтаряни безкрай, повече или по-малко беззвучно, но с видимо движение на устните. Пътник номер четири наистина правеше точно това. Устните на жената се движеха под втренчените очи, нашепваха някаква дълга, задъхана, ритуална молитва, която сякаш се повтаряше отново и отново на всеки двайсетина секунди. Може би вече се представяше на божеството, което очакваше да я посрещне от другата страна. А може би се опитваше да убеди сама себе си, че има божество и друга страна.

Влакът спря на Двайсет и трета улица. Вратите се отвориха. Никой не слезе. Никой не се качи. Видях червените обозначения на изхода над перона — Двайсет и втора улица и Парк Авеню, североизточен ъгъл, или Двайсет и трета улица и Парк Авеню, югоизточен ъгъл. Най-обикновени тротоари в Манхатън, които изведнъж ми се сториха много привлекателни.

Останах на мястото си. Вратите се затвориха. Влакът потегли.

Десета точка — голяма чанта.

Динамитът е стабилен експлозив, стига да е пресен. Не може да се взриви сам. Трябват му детонатори. Детонаторите се свързват с проводници към източник на електричество с прекъсвач. Големите детониращи кутии с ръчка отгоре, познати ни от старите уестърни, са двете неща едновременно. Първата част от хода на дръжката задвижва динамо като на полеви телефон, а втората част включва прекъсвач. Не става за пренасяне. За да не те видят, трябва да имаш батерии, а за да се взриви линеен метър и нещо динамит, са нужни определени волтове и ампери. Малките цилиндрични батерийки тип АА дават нищожни волт и половина. Недостатъчно, според съществуващите правила. Батерия от девет волта е малко по-добра, но за да се получи сериозен начален импулс, е необходим акумулатор колкото голяма консервена кутия, каквито се използват в големите фенери и могат да се купят свободно. Много голям и много тежък е, за да се носи в джоб, и затова е чантата. Акумулаторът е на дъното, от него излизат проводниците към прекъсвача, после преминават през незабележим процеп на задната страна на чантата и се мушват в подгъва на странната дреха.

Пътник номер четири носеше черна брезентова чанта като на пощальон, с ремък през рамо, дръпната напред, върху коленете. Издутините на плътната материя показваха, че в чантата има само един, при това тежък предмет.

Влакът спря на Двайсет и осма улица. Вратите се отвориха. Никой не слезе. Никой не се качи. Вратите се затвориха и влакът потегли.

Единайсета точка — ръце в чантата.

Преди двайсет години тази точка беше току-що добавена. Дотогава списъкът свършваше с десета точка. Нещата обаче се развиват. Действие, после противодействие. Израелските сили за сигурност и някои по-храбри членове на обществеността възприеха нова тактика. Ако някой събуди подозренията ви, не бягате — всъщност това няма и особен смисъл. Не можете да бягате по-бързо от шрапнел. Вместо да бягате, сграбчвате подозрителния тип в мечешка прегръдка. Притискате ръцете му до тялото. Пречите му да достигне бутона. Няколко нападения бяха предотвратени по този начин. Животът на много хора беше спасен. Атентаторите обаче също извлякоха поуки. Сега ги учат да държат пръст на бутона по всяко време, така че прегръдката да стане безпредметна. Бутонът е в чантата, до акумулатора. Следователно ръцете са в чантата.

Пътник номер четири държеше ръцете си в чантата. Капакът беше смачкан между китките й.

Влакът спря на Трийсет и трета улица. Вратите се отвориха. Никой не слезе. Самотна жена се поколеба, после пристъпи вдясно и се качи в съседния вагон. Обърнах се и през малкото прозорче отзад видях как тя сяда недалеч от мен. Две стени от стомана и пространството между вагоните. Исках да й махна да се отдалечи. В другия край на вагона имаше по-голям шанс да оцелее. Не й махнах. Не ме виждаше, а и бездруго нямаше да ми обърне внимание. Познавам Ню Йорк. Хората не се доверяват на налудничави жестове в метрото, и то нощем.

Вратите останаха отворени малко по-дълго от нормалното. В продължение на една безумна секунда си мислех да подгоня всички навън. Не го направих. Би било наистина комично. Щях да предизвикам изненада, неразбиране, може би и поради езиковата бариера. Не бях сигурен, че знам испанската дума за „бомба“. Може би bomba. Или това беше електрическа крушка? Смахнат тип, който крещи нещо за електрически крушки, нямаше да помогне на никого.

Не, електрическа крушка е bombilla, помислих си.

Може би.

Възможно.

Вън от всякакво съмнение обаче не знаех никакви балкански езици. Нито пък диалекти от Западна Африка. Макар че жената с шарената рокля може би говореше френски. Част от Западна Африка е франкофонска. А аз знаех френски. Une bombe. La femme la-bas a une bombe sous son manteau. Жената ето там държи бомба под дрехата си. Африканката с роклята може би щеше да разбере. А можеше да проумее посланието по различен начин и просто да ни последва навън.

Ако се събудеше навреме. Ако отвореше очи.

В края на краищата просто останах на мястото си.

Вратите се затвориха.

Влакът потегли.

Вторачих се в пътник номер четири. Представих си слабия палец върху скрития бутон. Бутонът вероятно беше от магазина за радиочасти. Нещо невинно, за радиолюбители. Може би струваше долар и половина. Представих си кълбото жици, черна и червена, подлепени с тиксо, сгънати, смачкани. Дебел детониращ кабел излиза от чантата и свързва под палтото й дванайсет или двайсет детонатора в дълга смъртоносна паралелна верига. Електричеството се движи със скорост, близка до скоростта на светлината. Динамитът е невероятно мощен. В затворено пространство като този железопътен вагон само взривната вълна щеше да е достатъчна, за да ни направи на пихтия. Едва ли някой от нас щеше да оцелее. Парчета кости, може би с размерите на семки от грозде. Може би стремето и наковалнята от вътрешното ухо щяха да останат невредими — те са най-малките костици в човешкото тяло и поради това статистически е най-вероятно да оцелеят.

Вторачих се в жената. Нямаше как да я доближа. Беше на около петнайсет метра от мен. Палецът й вече беше на копчето. Евтините медни контактни пластини бяха може би на три милиметра една от друга и това разстояние се свиваше и разширяваше ритмично, едновременно с ударите на сърцето й и треперенето на дланта й.

Тя беше готова да действа; аз не бях.

Влакът се понесе напред, с характерната симфония от звуци. Свистенето на въздуха в тунела, тракането на колелата върху релсите, плъзгането на токоприемника по захранващата релса, воят на моторите, писъкът на колелата по релсите на завоите.

Накъде пътуваше тя? Под какво минаваше влакът в момента? Можеше ли сграда да бъде разрушена от човек-бомба? Реших, че не може. Имаше ли някъде тълпи, които се събираха в два сутринта? Едва ли. Може би в нощните клубове, но повечето бяха останали зад нас, а и бездруго не биха я пуснали да влезе зад кадифените въжета.

Гледах я втренчено.

Твърде втренчено.

Тя го почувства.

Обърна глава бавно, плавно, сякаш движението беше предварително програмирано.

Втренчи се в мен.

Погледите ни се срещнаха.

Лицето й се промени.

Разбра, че знам.