Лий Чайлд
Утре ме няма (51)

51

По една случайност отново видях момичето с териера. Движеше се в южна посока по Бродуей, към Двайсет и втора улица. Кучето подмокряше някои стълбове и пренебрегваше други. Минах покрай тях и териерът се разлая. Обърнах се, за да проверя дали няма някаква опасност, и с периферното си зрение зърнах черна краун Виктория да идва по Двайсет и трета улица. Чиста, излъскана, с антени като игли, стърчащи от капака на багажника, които видях на светлината на задните фаровете.

Намали до скоростта на пешеходец.

На това място Бродуей е двойно по-широк. Шест ленти, всички в посока юг, разделени след светофара от тесен пешеходен остров в средата. Бях на левия тротоар. До мен имаше жилищен блок. По-нататък — магазини. Вдясно през шестте ленти на Бродуей беше Флетайрън Билдинг. По-нататък — пак магазини.

Право напред имаше вход за метрото.

Момичето с кучето зад мен сви вляво и влезе в блока. Видях фоайе и портиер, седнал зад бюро. Колата спря във втората от шестте ленти. Задната я задмина и фаровете й очертаха двама мъже на предните седалки. Седяха и не мърдаха. Може би гледаха снимка, може би чакаха инструкции или се обаждаха за подкрепление.

Седнах на ниска тухлена ограда, която заобикаляше малка градинка пред жилищния блок. Входът на метрото беше на пет метра.

Колата продължаваше да стои там. Далеч на юг от мен тротоарът беше широк. Пред магазините той беше излят от бетон. До бордюра имаше дълга решетка, отдушник за метрото. Входът на метрото на пет метра от мен представляваше тясно стълбище. Южната страна на метростанцията на Двайсет и трета улица. Влакове от три линии, перонът за Горен Манхатън.

Обзаложих се мислено, че е вход с въртящи се прегради в цял ръст, а не с ниски бариери. Без гишета за билети. Нещо по-важно. Възможност за живот, свобода и преследване на щастието.

Чаках.

Мъжете в колата не помръдваха.

В един и половина през нощта метрото отдавна е на нощно разписание. Интервалите между влаковете са двайсет минути. Отдолу не долавях вибрации и шум. Нямаше и изтласкан въздух. Боклуците върху решетките не помръдваха.

Предните колела на колата изведнъж завиха. Чух съскането на хидравликата на волана и свистенето на гумите. Шофьорът сви рязко през четирите ленти, изправи волана и спря до бордюра пред мен.

Двамата седяха вътре.

Аз чаках.

Без съмнение бяха федералните. Стандартна полицейска кола, а не модел за преследване. Черна боя, пластмасови тасове на джантите. Тротоарът не беше пълен с хора, но не беше и съвсем пуст. Отделни минувачи бързаха за дома, двойки се разхождаха бавно. В преките имаше барове. Личеше си, защото от време на време излизаха замаяни хора и се взираха в трафика, за да спрат такси.

Мъжете в колата се раздвижиха. Единият се наклони наляво, другият — надясно, както става, когато двама души в кола посегнат едновременно към вътрешните дръжки на вратите.

Гледах решетката на метрото на петнайсетина метра от мен.

Нищо. Неподвижен въздух. Неподвижни боклуци.

Двамата излязоха от колата. Бяха с тъмни костюми. Саката им бяха изпомачкани в долния си край от седенето. Застанаха до бордюра. Бяхме на едно ниво, може би на три метра разстояние, колкото беше широк тротоарът. Значките им бяха закачени за горните джобчета на саката. Реших, че са от ФБР, макар и да бяха доста далеч и нямаше как да видя добре. Всичките тези цивилни значки ми изглеждат еднакви. Единият извика:

— Федерални агенти!

Като че ли не знаех…

Не отговорих.

Стояха пред бордюра. Не се качваха на тротоара. Беше някакъв интуитивен защитен рефлекс. Бордюрът беше нещо като малко укрепление. Не че предлагаше особена защита, но преминеха ли го, трябваше да се ангажират. Щеше да им се наложи да действат, а не бяха наясно какво ще излезе от това.

Решетките на метрото продължаваха да са тихи и неподвижни.

— Джак Ричър? — извика единият агент.

Не отговорих. Когато всичко друго пропадне, прави се на онемял.

— Стой там, където си! — извика агентът.

Обувките ми бяха от гума, доста по-хлабави и нестабилни, отколкото бях свикнал. Усетих обаче далечната вибрация. Влак или за Долен Манхатън от Двайсет и осма улица, или за Горен Манхатън от Четиринайсета. Шанс петдесет на петдесет. Влак за Долен Манхатън не ми вършеше работа. Бях от другата страна на Бродуей. Трябваше ми влак за Горен Манхатън.

Гледах решетките на метрото.

Боклукът си стоеше неподвижно.

— Дръж ръцете си така, че да ги виждам! — извика единият.

Мушнах едната си ръка в джоба. От една страна, за да напипам картата си за метрото, а от друга, за да видя какво ще стане. Знаех, че обучението на агентите на ФБР в Куонтико поставя голямо ударение на обществената безопасност. Агентите се инструктират да вадят оръжията си само когато е абсолютно необходимо. Много от тях никога не го правят — от дипломирането си чак до пенсия. Навсякъде наоколо имаше невинни хора. Точно зад мен имаше фоайе на жилищна сграда. Обхватът на евентуално открития огън беше широк, висок, идеален и пълен със съпътстващи трагедии. Пешеходци, коли, заспали бебета в спални на ниските етажи.

Двамата агенти извадиха оръжията си.

Две еднакви движения. Два еднакви глока. Извадиха ги бързо, с лекота и плавно от раменни кобури. И двамата бяха десняци.

— Не мърдай — извика единият.

Далеч вляво боклуците върху решетката на метрото се раздвижиха. Влак за Горен Манхатън, приближаващ към мен. Въздушната възглавница пред него се движеше бързо, трупаше налягане, търсеше изход. Станах и отидох до стълбището. Нито бавно, нито бързо. Слизах стъпало по стъпало. Чух агентите да тръгват след мен. Твърди подметки върху бетон. Обувките им бяха по-добри от моите. Преобърнах картата за метрото в джоба си и я извадих в правилната посока, за да мога направо да я мушна в устройството.

Преградата срещу гратисчии беше висока от пода до тавана като в затвор с въртящи се клетки в средата. Две. Така не бе нужна никаква охрана. Нямаше нужда и от служител и гише. Мушнах картата в процепа и останалият в нея кредит накара индикаторът да светне зелено. Минах. Агентите зад мен останаха наместо. Ако беше нормален вход за метрото, щяха да прескочат преградите, а после да дават обяснения. Тук обаче това беше невъзможно. А и нямаха карти за метрото. Вероятно живееха на Лонг Айланд и ходеха на работа с коли. Сега стояха безпомощно зад решетките. Никаква възможност да крещят заплахи или да преговарят. Бях преценил момента точно. Въздушната възглавница вече продухваше метростанцията — вдигаше прахоляка и търкаляше празните пластмасови чашки. Първите три вагона вече бяха преминали завоя. Влакът проскърца, изпъшка и спря, а аз се качих веднага, без дори да забавя крачка. Вратата се затвори и влакът се понесе напред. Последно видях агентите да стоят пред преградата, отпуснали безпомощно ръце, стиснали пистолети.